Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 60 (всего у книги 99 страниц)

– Такава чест, такова признание! Ийе, и при това съвсем скорошно.

– И аз си помислих същото. Но като напуснах двореца, осъзнах колко е дълбок капанът.

– Какъв капан?

– Да събереш господарите на Сацума, Тоса, теб и мен на едно място по едно и също време. В тържествено облекло. Зад стените на двореца. Без оръжие и без охрана.

– И какво ще стори Уакура? Пък и който и да било от придворните? Та те нямат самураи, нито войски, нито пари, нито оръжие. Нищо!

– Така е, но помисли: щом се изправим пред Сина на небето заедно, ще настъпи най-подходящият момент Уакура, принц Фуджитака, шогунът Нобусада или принцесата да ни предложат като дар за Божествения ние, четиримата най-славни даймио в страната, да изразим своята преданост към Него, като Му принесем в жертва войските си.

Огама се навъси.

– Никой няма да се съгласи, нито един! Ще извъртаме, ще усукваме, ще лъжем дори и…

– Да лъжем? Сина на небето? Слушай по-нататък. Да речем, че принцът съветник насаме преди церемонията ти каже нещо такова: „Господарю Огама, Синът на небето желае да те осинови, да те направи принц. Огама – военачалник на Императорската гвардия, главатар на Портите, член на Новия императорски съвет на десетте, който ще управлява вместо незаконно обсебилия властта шогунат на Торанагите. В замяна…“

– А? Какъв Съвет на десетте?

– Почакай… „в замяна ти просто ще признаеш, че Той е това, което е: Син на небето. Император на Нипон, владетел на Свещените регалии – кълбото, огледалото и скиптъра; че произхожда от боговете и господства над всички смъртни; в замяна ти ще посветиш имението си и своите самураи на Неговите услуги и повели, които ще се упражняват чрез Съвета на десетте!“

Огама се вторачи в Йоши, капчици пот избиха по горната му устна.

– Никога… никога няма да пожертвам Чошу.

– Може би да, а може би не. Представи си, че императорският говорител ти предложи в допълнение Императорът да те утвърди официално за господар на Чошу, завоевател на гай-джин, пазител на Проливите, подчинен единствено Нему и на Императорския съвет на десетте.

– Кои са другите членове на Съвета? – прегракнало запита Огама.

Йоши избърса потта от своето чело. Цялата интрига проблесна в съзнанието му на път към неговите казарми. Генерал Акеда му бе подхвърлил една случайна забележка колко е неискрен начинът на мислене в Киото, той сякаш витае във въздуха, който дишат – смятаното за почест и награда за секунди се превръща в примка.

Йоши усети едва ли не физическо неразположение, като разбра, че самият той като всеки друг може лесно да се почувства запленен. Дори днес, само преди няколко мига, лъжливо съзнание за безопасност бе приспало бдителността му. Оттук до изолацията и убийството му имаше само една крачка.

– Ето, виждаш ли, Огама-сама, ти вече се изкуши. Кои били другите членове на Съвета. Като че ли има някакво значение какво ти говорят в Двора. Ще си сам срещу назначените от тях хора. Същото се отнася и за Санджиро. Дворцовият управител Уакура и пасмината му ще надвият и ще управляват.

– Няма да приемем. Аз не бих…

– Толкова съжалявам, но ще приемеш. Те са в състояние да пуснат в ход почести, които биха съблазнили и ками. А най-голямото изкушение е, че ще се преструват, че уж заменят шогуната на Торанага със Съвета на десетте! Мен, разбира се, няма да ме поканят в този съвет, както и останалите Торанага, с изключение на Нобусада, който бездруго вече е техен заради принцесата, както предупреждавах още навремето. – Йоши гневно се изплю. – Анджо беше първата крачка.

Колкото повече обсъждаха вероятните им ходове, толкова повече и двамата съзираха острите шипове на всевъзможни клопки.

– Празненствата ще продължат седмици наред. Ще сме длъжни да устройваме пиршества за Двора и един за друг. Нищо чудно да внесат бавно действащи отрови – изхриптя Огама.

Йоши изтръпна. Цял живот се бе страхувал да не го отровят. Един от любимите му чичовци издъхна сред разкъсващи болки. Лекарят бе установил „естествена смърт“, но чичо му бе трън в окото на неприятелските Бакуфу и те извлякоха голяма изгода. Може да са го отровили, а може би не са. Ами кончината на предишния шогун в годината, когато се завърна Пери? Предния ден бе абсолютно здрав, а на следващия умря. И неговата смърт бе толкова удобна за тайро И, който го ненавиждаше и искаше да постави на мястото му марионетката Нобусада.

Само слухове, никакви доказателства, ала отровителството бе древно изкуство в Нипон и Китай. Йоши често размисляше дали смъртта от отрова е кармата му и вземаше на работа само сигурни готвачи, пък и внимаваше къде се храни. Но и това не го избавяше от ужаса, който го обхващаше от време на време.

Внезапно Огама сви юмрук и удари с него дланта на другата си ръка.

– Анджо тайро. Чак не ми се вярва.

– И на мен. – Докато изпращаше вестоносец, за да уговори тази среща, Йоши си мислеше каква ирония на съдбата е, дето той и Огама наистина трябва да работят заедно, за да оцелеят. Вече не можеха да отърват кожата поотделно. Поне засега.

– И как да предотвратим бедата? Като нищо ще се поддам на изкушението. – Огама с отвращение се изплю на татамите.

– Всеки може да се съблазни, Огама-доно.

– Те са като боговете-вълци, вече виждам. Ние сме в капана им. Ако Божественият ни покани, неговите опетнени послушни оръдия ще ни изтребят. Нека арестуваме онези, за които говориш ти, или… Ще повикам Басухиро, мозъкът му сече като на змия!

– Ще попаднем в капана им само ако утре приемем поканата. Предлагам тази нощ тайно и двамата да напуснем Киото. Щом не сме тук… Какво има? – Огама се усмихна ангелски, но тутакси се намуси. Йоши разбра защо и добави: – Подобна стъпка изисква голямо доверие помежду ни.

– Да, да, прав си. Как… как да вземем предпазни мерки срещу евентуални грешки? Ти какво имаш наум?

– Не съм в състояние засега да обхвана всички възможности, но временно ще постъпим така: и двамата се измъкваме тази нощ от Киото, като се договорим да отсъстваме поне двайсет дни. Аз незабавно ще си отида в Йедо и ще се разправя или ще обезвредя Анджо. Ще остана там, докато не приключа с него. Генерал Акеда както обикновено ще наглежда нещата тук. Той ще съобщи, че неочаквано ми се е наложило да се прибера в Драконовия зъб, защото в семейството ми има болен, но че скоро ще се завърна. Ти иди във Фушими и прекарай нощта там. Никой, дори Басухиро, не бива да знае къде си, нали така?

– Прекалено опасно е да не го уведомя, но продължавай.

– Както решиш. Но утре по изгрев връчи бележка на Фуджитака и го покани на среща насаме за следващата сутрин, да речем, край развалините на Монояма – любимите местни забележителности за жителите на Киото. Щом се срещнете, изрази му удивлението си от поканата и съжаленията си, че поради отсъствие не си успял да я приемеш. Междувременно той нека се погрижи да не пристигат нови покани, докато не се завърнеш. „А кога ще стане това?“ Ти самият не знаеш. Над Осака е надвиснала непосредствена опасност – гай-джин се канят да слязат на сушата. Налага ти се да отскочиш дотам и да обмислиш всичко. Между другото му дай да разбере, че е най-добре да не пристигат неочаквани императорски покани, колкото и смирено да оценяваш честта, докато сам не решиш да ги приемеш.

Огама изсумтя и се втренчи в татами, потънал в размисъл. Най-сетне се обади:

– Ами Санджиро и Йодо от Тоса? Те ще пристигнат с церемониалните си войски, но все пак с войски?

– Кажи на Фуждитака да направи всичко възможно, та посещението им да се отложи. Нека внуши на Божествения, че с това слънцестоене са свързани лоши поличби.

– Добро хрумване! Ами ако не ги отменят?

– Фуджитака ще се погрижи да стане.

– Щом е толкова просто, защо не останем, дори и да приемем поканите? Просто ще река на Фуджитака да намекне за лошите предзнаменования. Празникът се отменя. Е? Значи Фуджитака има властта да внушава.

– С помощта на Уакура. Според мен неискреността в Киото витае във въздуха, който дишаме – ще попаднем в уловката. – Само това можеше да стори господарят Йоши. Не му вършеше работа Огама да остава тук съвсем сам, пък и се налагаше да решава въпроса с Портите.

– Мога да отседна във Фушими или в Осака за двайсет дни – бавно започна Огама. – Не бива да се завръщам в Чошу, инак ще оставя моето Киото… ще бъда незащитен срещу нападение.

– Нападение от кого? Не от мен – с теб сме съюзници. Нито Хиро, нито Санджиро ще са тук. Можеш да отпътуваш за Чошу, ако пожелаеш. Басухиро е сигурен човек и ще пази позициите ти тук.

– Никой васал не е дотам сигурен човек – кисело го сряза Огама. – Ами какво ще правим с шиши?

– Басухиро и моят Акеда ще продължат да ги громят, а съгледвачите ни от Бакуфу ще продължат да ги издирват.

Огама се начумери.

– Колкото повече мисля за това, Йоши-доно, толкова по не ми харесва. Пък и Фуджитака навярно ще ми съобщи, че и твоята покана не е била връчена.

– Ти ще се удивиш. Предлагам ти да кажеш, че извинението ми с болестта е само привидно, че навярно съм се втурнал към Йедо, за да предотвратя заплахата на гай-джин да дойдат в Киото и да не допусна те да я приведат в изпълнение. И да се уверя, че ще напуснат Йокохама. – Изражението му се ожесточи. – А те няма да го сторят.

– Ще ги заставим – грубо заяви Огама.

– Щом му дойде времето, Огама-доно. – Йоши заговори още по-рязко: – Случи се всичко, което предрекох. Повярвай ми, няма да изтласкаме гай-джин. Не сега.

– А кога?

– Скоро. Засега следва да се откажем. Най-важното е да опазим самите себе си. Задачите ни са две: да напуснем заедно и да се върнем съвместно. Оставаме си тайни съюзници, докато официално, на четири очи и сами не решим нещо друго. – Огама се изсмя, но не каза нищо. – И накрая, докато ме няма, съглашението ни за Портите остава в сила.

– Мисълта ти скача от едно на друго като котка с трън в лапата си. – Огама прочисти гърлото си и размести коленете си по-удобно. – Може да приема, а може и да не приема. Прекалено важно е, за да реша незабавно. Ще поговоря с Басухиро.

– Не. Поговори с мен. Ще ти дам по-добър съвет, защото зная повече и най-важното в този случай твоите и моите интереси съвпадат. Пък и не съм васал, който се стреми към дребни услуги.

– Само към големи. Като Портите например.

Йоши се засмя.

– Те са нищо в сравнение с онова, което ще ми отстъпиш и което аз ще ти отстъпя, щом станеш тайро.

– Тогава направи ми една услуга сега, докато все още не съм: главата на Санджиро.

Йоши го изгледа, но скри учудването си. Не бе забравил какво му каза неговият съгледвач ханджията Инеджин на път за Драконовия зъб относно Огама и „Пурпурното небе“. Инеджин говореше, че с подкрепата на Санджиро или благодарение на неговия неутралитет Огама ще победи шогуната с историческата тактика, така предпочитана от даймио – чрез изненадващо нападение.

– Ще се примириш ли с топките му? – запита Йоши и изложи плана си, който бе обмислял до тънкости месеци наред.

Огама прихна да се смее.

Колоната на сменения караул се влачеше към къщи с четирима души начело. Йоши се движеше сред тях, все още предрешен като пехотинец. Макар предварително да ги бяха предупредили да се отнасят с него като със свой, войниците скришом му хвърляха по някой поглед и се извиняваха, ако се приближаха твърде до него. Един от войниците бе осведомителят на шиши Уатаки. Не бе сполучил да ги уведоми за тази уникална възможност да му устроят засада.

Йоши бе уморен, но доволен. В края на краищата Огама бе приел всичко, така че сега можеше да напусне Киото, като остави Портите в сигурните ръце на шогуната, а самия шогунат – в безопасност.

„За известно време – напълно достатъчно – помисли си той. – Залагам много и проектът ми гъмжи от недостатъци, които ще стреснат Огама, ако ги забележи. Няма значение, той и тъй, и тъй ще ме предаде. Все едно, нищо повече не можех да постигна, а то е осъществимо. Невъзможно е да приема поканата.“

Времето се пооправи, слънцето влезе в двубой с облаците, та да си извоюва малко небе. Той едва го забеляза, не обърна внимание дори на околната обстановка. Мислите му бяха заети с всички подробности около заминаването му – на кого да съобщи, какво да направи за Койко и генерал Акеда, кого да вземе със себе си, а над всичко доминираше една грижа: ще пристигне ли в Йедо навреме, за да сведе до минимум злината?

„Първо баня и масаж, решенията – после…“

Съсредоточи се и най-после забеляза улиците, по които крачеше, пешеходците, сергиите, конете, кога, паланкините, къщите и бордеите, дюкянчетата, децата, продавачите на риба, амбулантните търговци, гадателите, преписваните, суетнята по тържищата. За него бе напълно непознато преживяване да се почувства едни от многото, просто човек от строя, и тази напълно различна гледна точка му достави наслада. Скоро взе да се заплесва като пришелец от провинцията по гледките, звуците и миризмите на града, който никога преди не бе виждал. Искаше му се да спре, да се смеси с тълпите, да научи от опит за какво мислят, какво правят, с какво се хранят и къде спят.

– Войнико – прошепна Йоши на младежа до себе си, – къде ходиш, когато си свободен от дежурство?

– Аз ли, господарю? – заекна момъкът и едва не си изтърва копието, ужасен, че го е заговорил Най-върховният; прииска му се незабавно да коленичи. – Аз… ами… отивам да пия, господарю…

– Не ме наричай така – изсъска Йоши, стреснат от внезапното объркване, което въпросът му предизвика у най-близкостоящите – неколцина объркаха крачката и едва не нарушиха строя. – Дръж се естествено – не ме гледай! Отнася се за всички!

Войникът се извини, а околните се опитаха да спазят заповедта му. Стори им се невъзможно, след като техният господар Йоши бе развалил магията на своята невидимост. Сержантът се озърна и тревожно се върна назад.

– Всичко наред ли е, господарю? Да не би…

– Наред е, наред е, сержант. Върни се на мястото си!

Сержантът машинално се поклони и се подчини, войниците влязоха в крачка и продължиха напред. Казармите им се намираха на стотина метра оттук. За облекчение на Йоши това дребно произшествие остана незабелязано за околните тълпи, които се кланяха, докато колоната преминаваше.

Но двама души малко по-нататък не го пропуснаха. Това бяха наблюдателят шиши Идзуру и неговата смяна Рушан – млад ронин от Тоса, пристигнал в същия миг при уличната сергия недалеч от входа на Торанага.

– Рушан, да не би да сънувам? Сержантът да се покланя на войник пехотинец? Сержант?

– И аз го видях, Идзуру – прошепна другият. – Я погледни войника. Ето сега се вижда, високият в края на колоната, виж го как си държи копието. Не е свикнал.

– Прав си, но… какъв е, а?

– Погледни как останалите се правят, че не го наблюдават!

С растяща възбуда те напрегнато оглеждаха войника, докато колоната приближаваше. Макар оръжията, униформата и всичко да бе като у останалите, безпогрешно се долавяше голямата разлика: в осанката, в походката, в телесните данни на благородник, макар и да се преструваше, че уж се тътри като другите войници.

– Лорд Йоши – възкликнаха едновременно двамата шиши, а Рушан тутакси добави:

– Той е мой.

– Не, мой е – възрази Идзуру.

– Аз го видях пръв – прошепна Рушан увлечено. Едва говореше от нетърпение.

– И двамата заедно го забелязахме, нека се опитаме заедно – така имаме по-големи изгледи за успех.

– Не. Говори по-тихо. „Един боец, и то веднъж“ – така заповяда Кацумата и ние се съгласихме. Мой е. Дай ми знак кога.

С разтуптяно сърце Рушан се промъкна през пешеходците и другите купувачи към по-удобна позиция за нападение. Те му се поклониха любезно – взеха го за един от мнозината обикновени самураи от нисък ранг, свободен от дежурство в някои от официалните гарнизони, не му обърнаха повече никакво внимание и се приготвиха да се поклонят на наближаващата колона.

Рушан зае позиция в края на пътя. Хвърли последен поглед, за да определи местоположението на набелязаната жертва. После седна на едно столче с гръб към строй, вперил очи в приятеля си Идзуру, изпълнен с покой. Предсмъртното му стихотворение до родителите му бе в ръцете на шоя от тяхното село. Бе му го дал преди години, когато той и десет други ученици самураи се бяха разбунтували. Всичките бяха гоши и се разбунтуваха, задето не ги приемат в училище с по-високо образование. Родителите им не бяха в състояние да платят неизбежните подкупи на местните чиновници. Тогава момчетата избиха чиновниците, обявиха се за ронини и за соно-джой.

От десетимата само той бе останал жив. „Скоро ще умра“ – помисли си възторжено; знаеше, че е подготвен, обучен, в разцвета на силите си, а Идзуру щеше да му бъде свидетел.

Идзуру също се бе разпалил. Вече се бе спрял на свой план за нападение, ако Рушан се провали. Самоуверено се премести на по-удобен стол. Погледът му се откъсна от патрула и се насочи към входа. Охраната се подготвяше за ритуала на проверката отвъд преградите. Той веднага забеляза, че се суетят повече от обикновено, чуваха се повече лаещи команди, а войниците бяха по-чевръсти и нервни от всякога.

Той се изруга. „Знаели са! Разбира се, че са знаели още когато колоната тръгваше! Ето защо бяха толкова сприхави и раздразнителни цяла сутрин! Всички са знаели, че господарят Йоши е предрешен и на воля. Но защо? И къде е ходил? При Огама! Но защо? Дали не гласят нова засада срещу нас? Пак ли ни е предал някой?“

През цялото време погледът му се щураше насам-натам, без да забравя за Рушан. Преценяваше разстоянието и определяше най-подходящия момент. Вече мнозина от пешеходците и дюкянджиите се кланяха. Всеки момент офицерът щеше да нареди на колоната да спре, офицерът на Портата щеше да излезе, за да го посрещне, и двамата щяха да си разменят поклони, заедно щяха да инспектират пристигащите и после всички щяха да се приберат.

Офицерът вдигна ръка. Колоната се дотътри и спря.

– Сега – едва не изрече Идзуру на глас и махна с ръка. Рушан забеляза сигнала и се хвърли към края на колоната на двайсетина метра пред него. Стискаше дългата си сабя с две ръце.

Ненадейно се вряза в първите двамина и те се проснаха на земята, преди самите те или някой от войниците да разберат, че ги нападат. Понечи да съсече Йоши, който се вторачи слисано в него за част от секундата. Единствено непогрешимият инстинкт на Торанага го накара да залитне срещу смъртоносния удар, като по този начин го отклони към един замръзнал на мястото си до него войник, който изпищя и се свлече.

С вика „соно-джой“ сред внезапно настъпилата шумна схватка Рушан изтръгна острието, докато войниците се блъскаха да отворят достатъчно място и се изтласкваха един друг настрана. Откъм портата се втурнаха още пазачи, очевидците навсякъде замръзнаха по местата си, зяпнали и вцепенени. Уатаки, осведомителят на шиши, изненадан като всички останали воини, се ужаси, че ще се забърка или ще бъде предаден от този шиши, когото той познаваше и който сякаш бе паднал от небето.

Уатаки видя как Рушан отново се готви за нападение и затаи дъх. Но Йоши вече стоеше твърдо на крака и тъй като не му достигна време да измъкне сабята си, използва дръжката на копието си, за да отбие удара. Сабята на Рушан с лекота я сряза, но острието се изкриви и се позабави, та Йоши смогна да му отвърне с напад, а с лявата си ръка сграбчи дръжката на своята сабя.

Дясната ръка на Рушан незабавно се стрелна към късия му меч, измъкна го и понечи да наръга противника в корема – изпитан похват при схватка лице в лице. Но Йоши отново се оказа подготвен. Бе хвърлил копието и с дясната си ръка приклещи китката на Рушан, отклони острието към наметалото си, за да го омотае в него. Рушан тутакси изтърва ножа и ръката му се превърна в смъртоносно оръжие с пръсти от кремък и нокти като на хищен звяр, насочено към очите на противника. Не ги улучи, но ноктите му се забиха малко по-ниско.

Йоши се задъха. Друг на негово място, по-зле трениран, щеше да охлаби хватката си около сабята на своя нападател и би загинал. Слепешком продължи да притиска дръжката на противниковото оръжие вече с две ръце, а шиши се опитваше безсилно да го одере. Това даде възможност на войника зад гърба на Рушан да се хвърли на гърлото му, а Уатаки, разбрал, че битката е загубена, и ужасен да не би да заловят този шиши жив, с благодарност заби късия си меч ниско в гърба на Рушан.

Ударът бе толкова силен, че острието го прониза и изскочи отпред на гърдите му. Рушан извика. От устата му рукна кръв, но той продължи да се бори, докато не издъхна. Едва ли бе изминала и една минута, откак започна нападението.

През собствения си уплах Йоши усети как животът напуска противника му. А също и внезапно натежалото му тяло в ръцете си. Но не го изтърва, докато не се увери напълно, че младежът наистина е мъртъв. Едва тогава остави другите да го издърпат и го пусна да се свлече на земята.

Целият бе в кръв. Бързо установи, че не е негова. Късметът му не разсея гнева му срещу войниците наоколо, които не се бяха оказали нащрек, не се построиха в защитна преграда и го изоставиха да се бие сам. Изруга ги и заповяда целият караул да влезе вътре и да падне на колене, а сабите им да бъдат строшени. Направи изключение само за двамата, които му бяха помогнали. После задъхан се озърна наоколо. Претъпканата улица почти бе опустяла.

След като виковете, пердахът и схватката около самотния нападател стихнаха и се разбра какво става, а след секунди шапката бе свалена от главата на Йоши и той бе разпознат, простите хорица наоколо изненадано загълчаха. Тутакси двама-трима боязливо се заизмъкваха с извърнати настрана глави. Други ги последваха. Тези първи предпазливи бегълци повлякоха след себе си същински отлив. Никой не искаше да го задържат като свидетел или пък, не дай Боже, да го обвинят в съучастничество.

Идзуру се оттегли сред първите, осъзнал, че няма изгледи второто нападение да излезе успешно. „Рушан не подхвана правилно атаката – мислеше си той, докато вървеше по предварително избраната странична улица, добре притулен от отстъпващите тълпи. – Глупакът трябваше да отсече главите на първите двама, за да отвлече вниманието, а после със същата плавна, жестока сила да се извърне назад към главната си цел и да го съсече над кръста. Йоши едва ли щеше да избегне такъв удар. Никога. Кацумата ще се разяри – толкова пъти ни го е показвал, толкова пъти ни го е казвал. Изтървахме такава изключителна възможност! Пък да не говорим, дето го остави да му хване дръжката на меча и да отблъсне удара в стомаха…

Рушан заслужаваше да го заловят жив и да го използват вместо чучело при упражнения по фехтовка! Чакай, може би така стана по-добре. Щом Рушан се оказа дотам несръчен в своя върховен двубой, навярно щеше да се сломи и да издаде тайните ни укрития, поне тези, за които знаеше. Как да имаш вяра на хората от Тоса независимо дали са шиши или не!

Но защо Йоши Торанага се излага на такава опасност?“

Зад себе си долови викове. Войници преследваха последните бегълци от тълпата, та дано заловят някого за свидетел. Нямаше да го хванат, няма защо да бърза.

Отново заваля. Вятърът се усили. Идзуру се загърна в наметалото си, доволен, че го има, както и шапката си. Зави по един разкалян сокак, после по друг, прекоси един мост с хлъзгави дървени летви. И се озова на сигурно място сред лабиринт от хлъзгави улички, които го отведоха пред задния вход на голяма сграда. Пазачът го позна и го пусна, като му посочи с ръка тайната къщичка на шиши, затулена сред огромната градина. Униформата на пазача носеше отличителните знаци на дворцовия управител Уакура.

Сергиджията от улицата пред главната квартира на Торанага бе натикан в караулното, макар гръмогласно да уверяваше, че не знае нищо, и да молеше да го пуснат. Не се бе решил да изчезне заедно с останалите минувачи, защото тук го познаваха много добре. Още няколко заловени скитници бяха набутани след него. Чергилото на сергията самотно се ветрееше под вятъра и дъжда.

Койко довършваше гримирането си пред ръчното огледало от полирана стомана. Пръстите й леко трепереха. Отново съзнателно се насили да прогони страховете си от и за Йоши, от и за себе си. Другите две жени – Теко, нейната мейко – чираче, и Сумомо я наблюдаваха съсредоточено и я поглъщаха с очи. Стаята бе малка и удобна, както всички покои в съседство с жилището на Йоши, напълно достатъчна за нея, когато спеше сама с една от прислужниците си. Помещенията на помощничките й бяха разположени в по-отдалечен край.

Приключи и се взря в отражението си. Не откри по лицето си следи от тревогите, а когато се усмихна, кожата й се сбръчка само на необходимите места. Бялото на очите й бе наистина бяло, тъмните й ириси – тъмни и не издаваха дълбокото й безпокойство. Това я удовлетвори. И тогава зърна изражението на Сумомо. Момичето не знаеше, че го наблюдават, и лицето му за секунда бе станало откровено. Койко долови множество противоречия по него и стомахът й се сви.

„Тренировки, тренировки, тренировки – помисли си тя, – какво щяхме да правим без тях.“ Извърна се към девойките. Теко – още почти дете – взе огледалото, без да чака подкана, и с мъничката си ръчица сръчно прибра един немирен кичур в прическата на господарката си.

– Колко красиво, господарке Койко – възкликна запленена Сумомо. За първи път я допускаха в личните покои на Койко. Тайните на разкрасяването се превърнаха за нея в откровение, което надминаваше целия й досегашен опит.

– Да, така е – отвърна Койко, помислила, че става дума за огледалото. Съвършено обработената му повърхност го правеше почти безценно. – И при това е едно много любезно огледало. Не всички са такива, Сумомо, а за живота на жената е жизненоважно да има любезно огледало, в което да се оглежда.

– О, аз не говорех за него, а за гледката, която представляваш – смути се Сумомо. – И за кимоното ти, и за прическата, и за избраните от теб цветове, и как гримира устните и веждите си – за всичко. Благодаря, задето ми разреши да те наблюдавам.

Койко се засмя.

– Надявам се, че с грим или без грим изглеждам еднакво добре!

– О, не съм виждала по-красива от теб – провикна се Сумомо. В сравнение с Койко се чувстваше като селянка – простодушна, несръчна, тромава, кокалеста и с големи крака. За пръв път в живота си девойката осъзнаваше, че й липсва женственост. „Какво ли намира в мен ненагледният ми Хирага – запита се обезсърчено. – Аз съм едно нищо, толкова съм непривлекателна, дори не съм от Чошу като него. Не ще му донеса нито добро име, нито престиж, нито пари. Сигурна съм, че всъщност родителите му не ме одобряват.“ – И никога… никога няма да видя по-красива от теб! – каза девойката, а си помисли: „Всички дами в Свободния свят ли са като теб? Дори мейко ще бъде зашеметяваща, като порасне, макар и не колкото господарката си! Нищо чудно, че мъжете се женят за жени като мен чисто и просто да им водят домакинството и да им раждат деца. На тях им е толкова лесно да обожават жени на някое друго място, да се наслаждават на красотата им на някое друго място и какво ли не.“

Койко забеляза не само искреността й, но и мъка, и завист, които не можеха да се скрият.

– И ти си красива, Сумомо – утеши я тя, отдавна осъзнала, че прави същото впечатление на много жени.

– Теко-чан, вече можеш да си вървиш, но приготви всичко за после… и се погрижи да не ни безпокоят нас двете със Сумомо.

– Слушам, господарке.

Теко бе на единайсет. Също като при Койко нейният договор бе сключен с мама-сан в Къщата на Глицинията от родителите й земеделци, когато бе на седем. Щеше да започне да печели на четиринайсет-петнайсет. Дотогава договорът задължаваше мама-сан да я издържа, облича и подготвя за живота в Свободния свят. А ако покажеше способности, и да я обучи на най-разнообразни изкуства: музика, танци, поезия или събеседване, или на всички заедно. Ако мейко излезеше недисциплинирана и неотстъпчива, мама-сан можеше да препродаде договора й, както пожелае, но ако сполучеше в избора си, както бе в случая с Койко, значителните парични разходи и рискът щяха да й се върнат многократно. Щеше да се сдобие и с добро име. Не всички мама-сан бяха внимателни, мили и търпеливи.

– Посвири сега и се поупражнявай с гамите – посъветва я Койко.

– Да, господарке. – Теко съзнаваше, че е извадила късмет да стане чираче на Койко, която обожаваше, и с все сили се стараеше да й угоди. Поклони се изискано и с неустоимо очарование се оттегли.

– И тъй. – Койко огледа Сумомо, разтревожена и очарована от девойката – от прямото й изражение, обноски и от силата й. Не бе имала възможност да поговори насаме с нея, откакто преди пет дни се съгласи да я приеме при себе си. Сега моментът бе настъпил. Надникна в душата си и видя там Кацумата.

„О, приятелю мой, какво ми причини?“

Бе я издебнал при посещението й у тукашната мама-сан, която, подучена от нейната собствена в Йедо – Мейкин, й бе уредила прислужници, фризьорка и масажистки за престоя й в Киото. От Йедо с нея бяха пристигнали само Теко и една-единствена помощничка.

– Направи ми една услуга – спаси един човешки живот – бе я помолил Кацумата.

– О, не, недей! – ужаси се тя. Ужаси се от това, че той я излага на опасност с такава тайна среща, че я моли за подобно нещо, което сигурно щеше да има страховити последици. Щом веднъж се съгласеше, нямаха право втори път да я молят за такава услуга – във всеки случай за същия човек, а щяха да й бъдат вечно задължени. – Разбрахме се, че ще прекъснем личните си връзки, освен при непредвидени обстоятелства, след като господарят Йоши Торанага ме удостои с честта да живея с него. Нали се бяхме разбрали?

– Да, но случаят е точно такъв.

Преди седем години в Йедо, когато тя бе на петнайсет, Кацумата стана първият й клиент. И бързо се превърна в нещо много по-важно за нея: в приятел, в гуру и в ненадминат наставник. Той й бе отворил очите за света – както за истинския, така и за Свободния свят.

Години наред я бе обучавал на чайната церемония, бе я въвел в изкуството на спора, краснописа, бе й открил поезията и тайните на литературата, политиката; бе й доставял наслада с идеите и плановете си за бъдещето – как малкият му отряд от последователи самураи ще господства над страната, как ще победи чрез соно-джой, а след време й показа, че и за нея има насъщно място в мозайката, наречена соно-джой: „Като куртизанка от най-висока класа ти ще станеш довереница на силните на деня. А като съпруга на някой от тях – ти ще се омъжиш за такъв, не бой се, и ще ти се родят синове самураи – ще си крайно необходима за новото ни бъдеще и ще играеш съществена роля в неговото управление. Никога не забравяй това!“

Мейкин, нейната мама-сан, бе техен поддръжник и Койко, разбира се, прие. Храбростта и безстрашието на неговия отряд от шиши, растящите им сполуки завладяха въображението й.