Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 99 страниц)
Норико премигна, не разбра оръжието пък откъде се появи. Проследи как Сумомо бодна пръста си и й предложи ножа. Без колебание направи същото и те докоснаха пръстите си – кръвта им се смеси, после се поклониха почтително.
– Имам чест. Благодаря, Сумомо-сан. – Мама-сан върна ножа. – Сега аз съм мъничко… мъничко… мъничко самурай, нали?
Ножът се плъзна обратно в ръкава.
– Когато Императорът си възвърне цялата власт, той ще награди заслужилите самураи. Ние ще се застъпим за теб – Хирага-сан, Ори и аз.
Норико отново се поклони, благодари, харесваше й идеята, но сигурно нямаше да доживее този ден и да види как ще се случи немислимото: деня, в който шогунатът на Торанага ще спре да съществува.
– От името на целия ми род благодаря. Сега саке!
– Не, благодаря, сенсей Кацумата накара жените от нашия клас да се закълнат да не пият саке, като ни разказа, че саке винаги ще притъпява уменията ни и ще се размътва целта ни! Моля те, къде е Хирага-сан?
Норико я погледна, скри усмивката си.
– Кацумата, великият сенсей! При него ли си учила? Шорин ни каза, че можеш да използваш меч, нож и шурикен. Истина ли е?
Със замайваща скорост ръката на Сумомо потъна в нейното оби, показа се с шурикен и метна малкия остър като бръснач стоманен кръг с пет остриета през стаята. Почти не помръдна при движението.
– Моля, къде е Хирага-сан? – попита тя любезно.
Тази нощ Хирага водеше безшумния щурм през плета на един от дворците на даймио във втория пръстен отвъд стените на замъка и се втурна през градините към задния вход на резиденцията; грееше полумесец. Шестимата мъже бяха облечени с едни и същи къси, черни кимона за нощна борба, без ризници за по-бързо и по-тихо. Всички носеха мечове, ножове и гароти. Всички бяха ронини от Чошу; Хирага ги бе свикал спешно от Канагава за тазвечерния набег.
Около резиденцията се простираше двор с казарми, конюшни и постройки за прислугата, които обикновено подслоняваха до 500 войни, семейството на даймио и прислужниците, но сега всичко зловещо пустееше. Само двама сънени часови пазеха задния вход. Те видяха твърде късно нападателите, не вдигнаха тревога и загинаха. Акимото смъкна униформата на единия от тях и я облече, после завлече телата им в шубрака и се присъедини към другите на верандата. Те чакаха неподвижно и слушаха напрегнато. Никакви предупредителни викове, иначе трябваше да се откажат от атаката тутакси.
– Ако се наложи да отстъпим, не се безпокойте – рече Хирага по здрач, щом останалите пристигнаха в Йедо. – Достатъчно е, че можем да проникнем толкова близо до замъка. Целта ни тази вечер е ужасът – да убиваме и разпространяваме ужас, да ги накараме да повярват, че няма човек или място извън нашия досег и нашите шпиони. Ужас, прониквате и излизате моментално, максимално бързо, и никакви произшествия. Довечера, ни се открива рядка възможност – усмихна се той. – Когато Анджо и старейшините отмениха санкин-котай, те изкопаха гроба на шогуната.
– Двореца ли ще подпалим, братовчеде? – оживено попита Акимото.
– След убийството.
– А кой е той?
– Стар, сивокос и почти плешив, слаб и дребен, Утани, старейшина в роджу.
Всички зяпнаха.
– Даймио на Уатаса?
– Да. За нещастие, не съм го виждал. А някой от вас?
– Мисля, че бих го разпознал – обади се осемнайсетгодишен младеж с дълбок белег на лицето. – Мършав е като болна кокошка. Веднъж го видях в Киото. Значи довечера ще изпратим един старейшина в отвъдното, е, даймио, е? Добре! – Младежът се ухили и се почеса по белега, останал от неуспешния опит на Чошу да завземе „Дворцовите порти“ в Киото миналата пролет. – Утани няма да излезе никъде повече след тази нощ. Той е луд да спи извън стените и държи този факт да се знае! И без телохранители? Глупак!
Джун, седемнайсетгодишен, най-предпазливият, се обади:
– Извини ме, Хирага-сан, но сигурен ли си, че това не е капан с примамка от лъжливи сведения? Йоши го наричат Лисицата, Анджо е още по-лош. Обявени са големи награди за главите ни, нали? Съгласен съм с брат си, как може Утани да е толкова глупав?
– Защото има тайна среща. Той е педераст.
Останалите се втренчиха в него озадачени.
– Защо му е притрябвало да крие тайната си?
– Младежът е един от приближените на Анджо.
– Со ка – очите на Джун заблестяха. – В такъв случай, струва ми се, и аз бих пазил тази тайна. Но защо едно красиво момче ще се даде на някой като Утани, щом вече си има могъщ господар?
Хирага вдигна рамене.
– За пари, за какво друго – Нори е скъперник, Утани е прахосник, нали неговите селяни са обложени с най-високите данъци в целия Нипон? Не стигат ли дълговете му до небето? Не е ли известен с това, че лапа златни обани като зърна ориз? Скоро по един или друг начин Анджо ще напусне тази земя. Може би хубавецът си мисли, че Утани ще оцелее и си струва да поеме риска. Утани има влияние в Двора, нали? Коку! Защо не, семейството му вероятно бедства и затъва в дългове – не живеят ли почти всички самураи под ранга на хиразамурай на границата на мизерията?
– Наистина.
– Така е от четвъртия шогун насам – додаде горчиво осемнайсетгодишният, – почти двеста години. Даймио взимат всичките данъци, продават самурайски чинове на гнусните търговци, все повече и с всяка изминала година, и на всичко отгоре орязват нашите заплащания. Даймио ни предадоха нас, техните предани слуги!
– Прав си! – рече ядно Акимото. – Баща ми трябваше да се цани за ратай, за да изхрани братята и сестрите ми…
– На нашия са му останали само мечовете, няма къща, една колиба – обади се Джун. – Ние така сме затънали в дългове от прадядо насам, че никога няма да можем да изплатим заемите. Никога.
– Зная как да се отървем от тези мръсни поклонници на парите: да анулираме дълговете си към тях или да ги убием – рече и друг. – Ако даймио понякога се отървават от дълговете си по този начин, защо ние да не постъпваме така?
– Чудесна идея – съгласи се Акимото, – но ще ти струва главата. Господарят Огама ще те накаже за назидание, в случай че собствените му длъжници спрат да си плащат – както и сега взема данъците за четири години напред!
Друг се намеси:
– Възнаграждението на моето семейство не се е променило от битката при Секигахара, а цената на ориза се е покачила сто пъти оттогава. Ние трябваше да станем търговци или да варим саке. Двамата ми чичовци и по-големият ми брат зарязаха мечовете си и се захванаха с търговия.
– Ужасно, да, но и аз мислех същото.
– Даймио предадоха всички ни.
– Повечето – рече Хирага. Не всички.
– Наистина – съгласи се Акимото. – Няма значение, ние ще си изберем свой даймио, когато изгоним варварите и унищожим шогуната на Торанага. Новият шогун ще даде достатъчно, за да нахраним себе си и семействата си, и по-добри оръжия, дори някои от пушките на гай-джин.
– Който и да е, ще ги запази за хората си.
– Защо, Хирага? Ще има достатъчно за всички. Торанага не натрупват ли пет до десет милиона коку на година? Това е повече от достатъчно да ни въоръжи, както трябва. Слушайте, ако се разпръснем в тъмното, къде ще се съберем отново?
– В Къщата на Зелените върби, южно от Четвъртия мост, не тук. Стане ли много трудно, скрийте се някъде и се върнете в Канагава…
И ето че сега на верандата, докато се ослушваше предпазливо за опасност и се наслаждаваше на усещането, Хирага се усмихна, сърцето му биеше равномерно, долавяйки радостта от живота и приближаващата смърт, с всеки изминат ден тя ставаше все по-близка. „След малко ще тръгнем отново. Най-сетне акция…“
Дни наред той се бе крил в храма на Английската легация, нетърпеливо изчаквайки възможността да я подпали, но винаги наоколо имаше твърде много вражески войски – и чуждестранни, и самурайски. Работеше като градинар, слухтеше, планираше – толкова лесно можеше да убие високия варварин, който се спаси при нападението на Токайдо. Учудващо е, че убиха само един варварин при такава лесна мишена, каквато бяха тримата мъже и жената.
„Ех, Токайдо! Токайдо означава Ори, а Ори означава Шорин, а те означават Сумомо, която ще навърши седемнайсет следващия месец, и няма да мисля за писмото на баща си. Няма! Няма да приема прошката на Огама, ако ще трябва да се отрека от соно-джой! Ще следвам пътеводната му светлина, до каквато и смърт да ме изведе.
Само аз останах жив. Ори е мъртъв или ще загине утре, Шорин умря. А Сумомо?“
Предишната нощ сълзи бяха намокрили бузите му, сълзи от сън с нея, нейната бушидо и плам, и ухание, и тяло; тя го зовеше, но после изчезна. Невъзможно бе да спи, седнал в позата Лотос, позата на Буда, като използва Зен, за да постигне покой.
После тази сутрин, дар от боговете, тайното зашифровано съобщение от мама-сан на Койко за Утани, която го беше чула също тайно от прислужничката на Койко. „Ийе – помисли си той ликуващо, – чудя се; какво ще направи Йоши Торанага, ако научи, че нашите пипала са се доближили до неговото легло, дори до топките му?“
Уверен, че все още не са ги проследили, Хирага скочи и отиде до вратата, избута с ножа си резето. Акимото стоеше на пост с униформа на часови. Другите безшумно последваха Хирага по стълбите към помещенията на жените. Всичко беше разкошно, най-качествено дърво, най-изискани татами, най-чиста пергаментова хартия за шоджи и най-благоуханните масла за лампите и свещниците. Завиха. Нищо неподозиращият телохранител се втренчи в него безизразно. Отвори уста, ала оттам не излезе никакъв звук. Ножът на Хирага го изпревари.
Той прекрачи тялото, отиде до края на коридора, поколеба се за момент, за да се ориентира. Задънена улица. Стените представляваха плъзгащи се шоджи със стаи зад тях. В края – още една, по-голяма и по-натруфена от останалите. Вътре светеше петролна лампа, лампи обаче имаше и в някои от другите стаи. Няколко изхърквания и тежко дишане. Безмълвно махна на Тодо и Джун да го последват и на другите да охраняват. Пристъпи напред като нощен хищник. Дишането се усили.
Кимна на Джун. Младежът ловко се промъкна край него, наведе се пред далечната врата и при повторния знак на Хирага отвори шоджи. Хирага скочи в стаята, последва го и Тодо.
Двама мъже лежаха проснати върху копринени юргани и футони, голи и един върху друг, младият прострян по корем, възрастният отгоре му, стискаше го и го обладаваше, задъхан и захласнат. Хирага застана над тях, издърпа меча си високо и с две ръце стисна дръжката, прокара го през гърба на двете тела точно над сърцата и го заби в татамите на пода.
По-възрастният зяпна и умря мигновено, крайниците му потрепнаха в смъртна агония. Младежът заби нокти в пода безсилно, неспособен да се обърне, неспособен да придвижи торса си, само ръцете, краката и главата, но дори и така не успяваше да се извие достатъчно, за да види какво се бе случило, нито можеше да разбере, усети само, че животът му някак си изтича от отвореното му тяло. Ужасен вой се насъбра в гърлото му, когато Тодо скочи напред й нави гаротата си, за да го удуши; но твърде късно. Кратък хрип увисна в зловонния въздух.
После двамата с Хирага се извъртяха към вратата с изострени сетива. Хирага държеше нож. Тодо, Джун и другите в коридора също чакаха вдигнати мечове, сърцата им блъскаха лудо, всички готови да се хвърлят, да бягат, да се бият, да умрат, но да се бият и да умрат гордо. А отзад фините ръце на младежа се впиха в собствения му врат, дългите му, идеални и боядисани нокти дълбаеха плътта около жицата. Пръстите му потръпнаха и спряха, потръпнаха и спряха и пак потръпнаха. И застинаха. Тишина. Някъде се обърна шумно спящ човек, после отново заспа. Все още никаква тревога или предупредителни викове. Постепенно нападателите се отдръпнаха от ръба, вцепенени и плувнали в пот. Хирага даде знак за оттегляне.
Подчиниха се веднага, с изключение на Джун, който изтича обратно в стаята, за да прибере меча на Хирага. Възседна телата, но така и не успя да издърпа оръжието. Хирага му махна да тръгва, опита сам и не успя. На ниска лакирана поставка висяха оръжията на убитите. Той си взе едно. На вратата се обърна назад.
В чистата, устойчива светлина на петролната лампа двете тела изглеждаха като чудовище – многокрак летящ дракон с човешки глави, със смачканите завивки вместо огромни крила, а мечът – като гигантска сребърна карфица. Сега можа да види лицето на младежа – беше много красиво.
17.
Йоши караше по назъбените зидове редом с Койко; тя бе с цяла глава по-ниска. Ветрецът беше хладен и носеше мирис на слаб прилив. Той не го усещаше. Очите му отново пробягваха от града към луната и обратно; наблюдаваше го замислен. Койко чакаше търпеливо. Кимоното й беше от най-фин шантунг с алена одежда отдолу, косата бе разпусната до кръста. Кимоното й – обикновено, копринено, но обикновено, и мечовете бяха обикновени, обикновени, но остри.
– За какво мислиш, господарю? – попита тя; бе преценила, изглежда, че е време да пропъди меланхолията му. Макар че бяха съвсем сами, Койко говореше тихо, наясно бе, че никъде в замъка не е истински безопасно.
– За Киото – отвърна той просто. И също шепнешком.
– Ще придружиш ли шогуна Нобусада?
Йоши поклати глава, макар вече да бе решил, че ще отиде до Киото преди официалната група – измамата бе в реда на нещата.
„Трябва някак си да спра този млад глупак и аз да стана единствена връзка между Императора и шогуната“ – мислеше си той, вниманието му бе погълнато от трудностите, които го заобикаляха; лудостта на тази държавническа визита, Анджо, чието надмощие в Съвета беше принуден да одобри, Анджо с неговата омраза и заговори, „капанът, който е за мен замъкът“, многочислените врагове из цялата страна начело със Санджиро от Сацума, Хиро от Тоса и Огама от Чошу, дето сега държеше „Портите“, които са наши по рождение. И към всичко това – готовите да налетят като вълци с течащи лиги гай-джин.
Трябваше да се занимава с тях постоянно. Момчето Нобусада и принцесата трябва да се неутрализират непрекъснато.
Трайното решение за гай-джин е ясно: във всеки случай ние можем да изобретяваме, каквито и жертви да са нужни, ние трябва да станем по-богати от тях и по-добре въоръжени. Това да се превърне в тайна национална политика, сега и завинаги. Как да го постигнем? Основната линия на поведение е да ги приспим, да ги извадим от равновесие, като използваме глупавото им отношение срещу тях, и да използваме своите превъзходни възможности, за да ги обезвредим.
Нобусада? Съвсем ясно. Но не той е истинската заплаха. А тя. Не се тревожа от хлапака, а от нея, принцеса Язу е истинската сила и зад него, и пред него.
Внезапната представа, че тя е с пенис и обладава Нобусада, го накара да се усмихне. От това ще излезе една чудесна шунга, помисли си развеселен. Шунга представляваше еротична многоцветна гравюра на дърво. Толкова тачена и ценена сред търговците и съдържателите на магазини в Йедо, че бе забранена от шогуната преди век и нещо като прекалено безнравствена за най-низшата класа и удобна за пасквили срещу високопоставените. В неизменната йерархия на Нипон, въведена от тайро, диктатора Накамура, после увековечена от шогуна Торанага, първи бяха самураите, втори земеделците, трети занаятчиите от всякакъв вид и накрая – презираните от всички търговци, „кръвопийците на всеки труд“, както ги наричаше Завещанието. Презрени, защото другите се нуждаеха от техните умения и богатство. Особено самураите.
Такива бяха правилата, но някои от тях можеха да бъдат облекчени. Така в Йедо, Осака и Нагасаки, където живееха наистина богати търговци, „шунга“, макар и официално извън закона, се рисуваха, гравираха и весело изпълняваха от най-добрите художници и печатари в страната. Във всички епохи художниците си съперничеха за слава и състояние и продаваха с хиляди „шунга“.
Еротични, подробни, но винаги с гениталии като на Гаргантюа, винаги със закачливо нарушени пропорции, най-добрите – с идеални, влажни и подвижни подробности. Също толкова ценни бяха укийо-и, портрети на водещи актьори, постоянна храна за клюки, скандали и волности – актрисите бяха забранени със закон, така че специално обучени мъже онагата играеха женските роли – и над всичко, отпечатъци на най-прочутите куртизанки.
– Искам някой да те нарисува. Жалко, че Хирошиге и Хокусаи са мъртви.
Тя се засмя:
– В каква поза да съм, господарю?
– Не в леглото – засмя се и Йоши. Беше необичайно за него да се смее и на Койко й стана приятно от победата. – Само как вървиш по улицата със слънчобран в зелено и розово и си облечена с твоето кимоно в розово и зелено, с шарана, изтъкан от злато.
– Може би, господарю, вместо по улица ще бъде по-добре в градина със светулки на свечеряване?
– О, много по-добре! – Йоши се усмихна, спомни си редките дни в младостта си, когато през летните вечери си отдъхваше от ученето. Той и братята и сестрите му, и приятелите му излизаха в полята и ловяха светулки с фини мрежи; после поставяха миниатюрните насекоми в миниатюрни клетки и наблюдаваха как чудотворно пулсира светлината им, смееха се и се забавляваха, млади и освободени от всякакви отговорности.
– Както се чувствам с теб сега – измърмори той.
– Господарю?
– Ти ме измъкна от кожата ми, Койко. Всичко за теб.
В отговор тя докосна ръката му и каза много, без да каже нищо, поласкана от комплимента, цялата й мисъл се съсредоточи върху него, искаше да разгадае мислите и нуждите му, искаше да бъде идеалната за господаря си.
Но тази игра е уморителна – помисли си отново. – Покровителят ми е твърде сложен, прекалено далновиден и непредсказуем, твърде мрачен и твърде труден, за да бъде забавляван. Чудя се колко ли време ще ме задържи. Започвам да намразвам замъка, мразя ограниченията, мразя постоянните проверки, мразя да съм далеч от дома и циничния смях и бъбрене на другите дами: Лунен лъч, Пролетно време, Цвете и най-много от всички – моята скъпа мама-сан Мейкин.
Да, но аз умирам от щастие да съм в центъра на света, обожавам едното коку – ежедневното ми възнаграждение, – тържествувам, че съм това, което съм, прислужница на най-благородния господар; той наистина е различен, но е и като всички други мъже, едно капризно малко момче, което се преструва на сложно и което може да се контролира с наслади и насърчаване, както винаги; и ако си умна, момчето решава да направи онова, дето ти вече си решила, че ще направи – в каквото и да вярва.
Смехът й игриво зазвънтя.
– Какво?
– Радваш ме, изпълваш ме с живот, господарю. Ще те наричам Господаря, Раздавач на щастие!
Заля го топлина.
– И в леглото ли?
Ръка за ръка, те тръгнаха по лунната пътека.
– Погледни там – рече Йоши внезапно.
Ниско отдолу една от резиденциите пламтеше. Пламъците се извиваха заедно с облаци пушек. Дочуха далечния звън на пожарните камбани и видяха мравуняци от хора, щъкащи наоколо; скоро други мравки се подредиха в редици. От пожара до водните резервоари.
„Пожарът е най-голямата опасност за нас, а не жената – бе писал с необичаен хумор шогунът Торанага в завещанието си. – Срещу огъня можем да се приготвим, но никога срещу жената. Всички мъже и жени на възраст за женене ще сключат брак. Тогава всички селища ще имат резервоари с вода наблизо.“
– Няма да го изгасят, нали, господарю?
– Не. Предполагам, че някой глупак е катурнал лампа или свещник – рече Йоши през стиснатите си устни.
– Прав си, господарю, някой тромав глупак – отзова се Койко веднага, за да го успокои, доловила у него неочакван гняв – не знаеше от какво е. – Радвам се, че ти отговаряш за предпазните мерки срещу пожарите в замъка, така че можем да спим спокойно. Който и да го е направил, трябва да бъде наказан жестоко. Чудя се чий дворец гори.
– Това е резиденцията на Таджима.
– Ах, господарю, продължаваш да ме смайваш – продължи Койко със затрогващо възхищение, чудесно е, че можеш да различаваш с такава бързина един дворец от друг сред стотиците и от толкова далеч. – Тя се поклони, за да скрие лицето си, сигурна, че гори Уатаса и даймио Утани сигурно вече е мъртъв, а нападението е минало успешно. – Ти си чудесен.
– Не, ти си чудесната, Койко-чан. – Йоши й се усмихна, толкова сладка и дребничка, и наблюдателна, и опасна.
Преди три дни неговият нов шпионин, Мисамото, винаги загрижен да докаже колко е ценен, му беше докладвал за слуховете, плъзнали из казармите, за срещите на Утани с красивото момче. Бе заповядал на Мисамото да позволи на прислужничката на Койко да подслуша тайно, а тя да прошепне или на господарката си, или на тяхната мама-сан, или и на двете, ако другите слухове бяха истина: че същата тази мама-сан, Мейкин, беше яростна поддръжничка на Соно-джой и че скришом позволява къщата й да бъде дом и убежище на шиши. Новината трябваше да стигне до шиши, които веднага щяха да реагират на такава великолепна възможност за убийство на висшестоящ. От почти две години негови шпиони държаха нея и къщата й под наблюдение поради тази причина и заради растящата известност на Койко.
Но нито веднъж не бе имал и най-дребно доказателство в подкрепа на теорията си или улика.
„Ах, но сега – помисли си Йоши, наблюдавайки пламъците – Утани сигурно е мъртъв, щом дворецът гори, и вече имам истинско доказателство: шепотът, посаден от прислужничката, бе родил злия плод. Утани беше… е… удар за тях. Както щях да съм и аз, дори още по-голям.“ Полазиха го тръпки.
– Пожарът ме плаши – рече тя, изтълкувала погрешно трепването.
– Да, хайде, ще ги оставим на тяхната карма. – Ръка за ръка, те си тръгнаха, а на него му бе трудно да прикрие вълнението си.
„Чудя се каква ще е твоята карма, Койко. Прислужничката ти ли те издаде и ти й нареди да каже на мама-сан, и сте част от веригата?
Може би да, може би не. Не те видях да трепнеш, когато нарочно казах Таджима вместо Уатаса, наблюдавах те много внимателно. Не зная. Разбира се, ти си подозрителна, винаги си била подозрителна, защо иначе щях да те избера, ти си нещо пикантно в леглото ми. Да, и отговаряш на обещаното. Наистина съм повече от задоволен, така че ще почакам. Но сега е лесно да те хвана в капана, толкова съжалявам, дори по-лесно, отколкото да измъкна истината от прислужницата ти, от глупавата Мама-сан и от теб, хубавице! Твърде е лесно, толкова ще съжалявам, когато щракне капанът.
Ийе, това ще бъде трудно решение, защото сега благодарение на Утани имам таен и пряк канал до шиши; чрез него ще мога да ги разкрия, унищожа или дори да ги използвам срещу моите врагове, както ми хрумне. И защо не?
Примамливо!
Срещу Нобусада? Срещу Нобусада и неговата принцеса? Много примамливо.“ Засмя се.
„Толкова съм щастлива, че ти си толкова щастлив тази вечер, господарю!“
Принцеса Язу беше обляна в сълзи. От близо два часа тя използваше цялото си умение, натрупано от четенето или разглеждането на еротичните книги, за да го възбуди, и макар че бе успяла да го втвърди, той омекна, преди да достигне до облаците и дъжда. Тогава, както обикновено, Нобусада избухна в сълзи. Побесня, разкашля се от нерви и заяви, че вината е нейна. Както обикновено, бурята утихна бързо, мъжът й се примоли за прошка, сгуши се до нея, за да целуне гърдите й, заспа, бозаейки от едното й зърно, свит на кълбо в скута й.
– Не е честно – скимтеше тя, изтощена и неспособна да заспи. – Искам син, или той е загубен, и аз с него, най-малкото толкова съм засрамена, че ще се наложи да си обръсна главата и да стана монахиня на Буда… о-ко, о-ко, о-ко.
Дори придворните й не можеха да помогнат.
– Вие всичките сте опитни, повечето от вас са женени. Сигурно има някакъв начин да направя господаря си мъж – бе им изкрещяла след седмици на неуспешни опити, и тя, и те ужасени, че е излязла от кожата си. – Намерете го! Дълг е да го намерите.
Месеци наред нейният двор се консултира с билкари, акупунктуристи, лекари, дори с баячи без видим ефект. Тази сутрин принцесата повика своята главна придворна дама.
– Трябва да има начин! Какъв е твоят съвет?
– Ти си едва на шестнайсет, почитаема принцесо – отговори й на колене, – и твоят господар е на шестнайсет и…
– Но всички съзряват до това време и дори далеч по-рано, почти всички. На него ли му има нещо или на мен?
– Нищо ти няма, принцесо, казахме ти много пъти, че лекарите ни уверяват, че с теб всичко е нар…
– Ами този гай-джин лекар, великанът, за когото чух? Една от моите прислужнички ми каза, че правел чудеса с всякакви видове неразположения, може би той ще излекува моя господар.
– О, така съжалявам, Височество – избухна жената ужасена, – немислимо е той или ти да се консултирате с гай-джин! Моля те, имай търпение, моля те, Ченг-син, великолепният врач, ни каза, че търпението ще осигури…
– Това може да се направи тайно, глупачко! Търпение, а? Чакам вече месеци! – Тя изпищя. – Месеци на търпение, а моят господар все още няма проблясък на надежда за наследник! – Не се стърпя и зашлеви жената. – Десет месеца търпение и лоши съвети са прекалено много, ти, жалко нищожество, махай се! Върви си! Махай се завинаги!
Целия ден Язу бе подготвяла тази вечер. Бяха приготвени отбраните му любими ястия, обилно подправени с женшен, специално саке с капка женшен и поръсено със стрит рог от носорог. Специални възбуждащи парфюми. Специални молитви към Буда. Специални жалби до Амерацу, богинята на слънцето, баба на бога Ниниджи, който слязъл от небето, за да управлява Нипон, великия дядо на първия смъртен император, Джиму-Тену, основал тяхната императорска династия преди двайсет и пет века и затова неин пряк предшественик.
Но всичко пропадна.
Беше най-тъмният час на нощта и тя ридаеше безутешно, излегната на своите футони, съпругът й спеше до нея, неспокоен в съня си, кашляше от време на време, крайниците му конвулсивно потрепваха, спящото му лице беше неприятно. – „Горкичкото глупаво момче – помисли си Язу с отвращение, – такава ли е твоята карма – да умреш без наследник като мнозина от рода ти? О-ко, о-ко, о-ко. Защо позволих да ме въвлекат в това нещастие, далеч от обятията на моя обичан принц?“
Преди четири години, когато беше на дванайсет и с възторженото одобрение на майка си, последната и най-любима спътница на баща й, императора Нинко, починал в годината на раждането й, и със също толкова възторженото и необходимо мълчаливо одобрение на император Комей, нейния много по-възрастен доведен брат, качил се на трона след баща й, тя беше щастливо сгодена за приятеля си от детинство, принца Сугауара.
Това стана в годината, когато Бакуфу официално подписаха споразуменията, които отвориха Йокохама и Нагасаки против „волите“ на император Комей, на мнозинството в Двора и откритото мнение на повечето даймио. В годината, когато соно-джой стана боен вик. И в същата година, в която тогавашният тайро И предложи на принца съветник принцеса Язу да се омъжи за шогуна Нобусада.
– Съжалявам – рече съветникът. – Невъзможно е.
– Много е възможно и е от голяма необходимост да обвържеш шогуната с императорската династия и да донесеш мир и спокойствие на страната – бе казал И. – Има ред исторически прецеденти, когато владетели от рода Торанага са се съгласявали да се женят за принцеси.
– Съжалявам – отвърна съветникът, натруфено облечен и фризиран, с почернени зъби, – както добре знаеш, Нейно императорско височество е вече сгодена и ще се омъжи, щом достигне полова зрелост. Както също добре знаеш, и шогунът Нобусада е сгоден за дъщерята на благородник от Киото.
– Съжалявам годежите на такива знатни личности са предмет на държавна политика и се контролират в шогуната; винаги е било така – настоя И. – Той беше дребен, пълен и трудно подвижен. – Шогунът Нобусада развали годежа по свое собствено желание.
– Ах, съжалявам, колко тъжно. Чух, че партията била много подходяща.
– Шогунът Нобусада и принцеса Язу са на еднаква възраст, на дванайсет. Моля, съобщете на Императора, че тайро желае да го осведоми, че шогунът ще има честта да я приеме за съпруга. Те могат да се оженят, щом тя навърши четиринайсет или петнайсет.
– Ще се посъветвам с Императора, но съжалявам, боя се, че вашата молба е невъзможна.
– Със сигурност се надявам, че небето ще води Сина на небето при такова важно решение. Гай-джин са пред портите ни. Трябва да укрепим шогуната и династията.
– Съжалявам, императорската династия не се нуждае от никакво засилване. Колкото до Бакуфу, подчиняването на императорските „воли“ сигурно ще укрепи мира.
И остро реагира:
– Споразумението трябваше да се подпише. Варварската флота и оръжията им могат да ни унищожат, каквото и да си говорим. Ние сме беззащитни! Бяхме принудени да подпишем!
– Съжалявам, това е проблем и грешка на Бакуфу и шогуната – император Комей не одобряваше споразуменията и не желаеше да бъдат подписани.
– Външната политика и светската политика, както и сватбата, която така смирено предлагам, са от абсолютната компетентност на шогуната. Императорът… – И подбра думите си внимателно – властва във всички останали сфери.
– „Останали сфери“? – Преди няколко века императорът управляваше, както беше обичаят от хилядолетия.
– Съжалявам, но не живеем преди векове.
Когато предложението на И бе сметнато от всички противници на Бакуфу за оскърбление на династията, всеобщите протести излязоха наяве. След няколко седмици шиши убиха И заради арогантността му и проблемът отпадна от дневен ред.
Ала след две години тя навърши четиринайсет.
Макар още да не бе жена, императорската принцеса Язу беше съвършена поетеса, можеше да чете и пише на класически китайски, познаваше всички дворцови ритуали, необходими за бъдещето й, и беше все още влюбена в своя принц, а той в нея.
Анджо, който искаше да повиши престижа на шогуната, притискан от все по-нарастващата заплаха, се свърза отново с принца съветник; но онзи повтори вече казаното. Анджо пък повтори казаното от И, ала за учудване на своя противник добави:
– Благодаря за мнението, но съжалявам, императорският управител на Двора Уакура не е съгласен с теб.
Уакура беше надхвърлил четиридесетте мъж с висш дворцов чин, макар и не благородник, който от самото начало бе оглавил ксенофобското движение на благородниците от средна ръка, противници на споразуменията. Като управител на Двора той бе един от малцината, дето имаха достъп до Императора.
След няколко дни Уакура помоли за среща, с принцесата.
– Приятно ми е да ви кажа, че Синът на небето моли да се съгласите да развалите своя годеж с принц Сугауара и да се ожените за шогуна Нобусада.
Принцеса Язу едва не припадна. В Двора императорската „молба“ означаваше заповед.
– Трябва да има някаква грешка! Синът на небето се противопостави на това арогантно предложение преди две години по очевидни причини. Ти си против, както и всички останали – не мога да повярвам, че Божественият ще моли за такова отвратително нещо.
– Съжалявам, но не е отвратително и е молба.
