Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 57 (всего у книги 99 страниц)

– Изпълнен съм с вяра, Джейми. Не се тревожи. В Йошивара ли отиваш?

– Не веднага, макар че се налага да се срещна с Неми – отвърна Макфей печално. – Клюмах самичък миналата нощ, та ще и занеса подарък. Не че е необходимо, все пак тя е славно момиче и ме развеселява. Първо ще се срещна с Накама. Филип ме помоли да му отделя половин час. Изглежда, е разпитвал Тайърър за търговията и банковото дело, за капиталите и тям подобни. Филии ме помоли да му обясня елементарните принципи.

– Любопитно.

– Да, тоя непрокопсаник май е доста любознателен. Жалко, че не е кой знае колко приветлив и общителен с нас.

– Обмени познанията си срещу нещо, което ние искаме да научим. Мисля утре да си побъбря с Филип. Помоли го да ме посети, ако обичаш! – И добави по-сурово: – Нали уж имахме уговорка да получаваме от него всички сведения?

– Да, да, така беше. – Джейми допи брендито. – Благодаря. И за разговора ни също. – После се изправи и искрено рече: – От все сърце се надявам всичко при теб да се нареди, Малкълм.

– Зная, Джейми. И твоите неща ще се наредят. Лека нощ.

В тишината на стаята Струан със задоволство протегна крака към огъня, разтревожен за утрешния ден и още повече за Горнт. „Каква ли цена ще поиска?“ – размишляваше младежът, докато гледаше жаравата. Долавяше гласове вътре в къщата и отвън. Случаен смях и пиянски песни. Джон Марлоу се бе отбил днес следобед с бележка от адмирала: можел ли да му се обади на флагмана утре, а ако там не му било удобно – при Сър Уилям.

– Предпочитам при Сър Уилям. В колко часа?

– По обяд?

– Става. За какво е?

– Не зная – отвърна Марлоу. – На бас се хващам, че не е, за да си прекарате приятно времето. – Откак се бе върнал след сблъсъка в залива Мирс и от Хонконг, адмирал Кетърър се пенеше заради враждебните и критични репортажи във вестниците и все още беснееше, че изработени във Великобритания оръдия са обстрелвали корабите му. – Май не му е станало много приятно от грубичките подмятания на днешното събрание.

– Костелив орех – засмя се Малкълм, все още замаян от сведенията на Горнт.

Засмя се и Марлоу.

– За Бога, само не му го казвайте на неговия квартердек, че целият кораб ще експлодира! Между другото моите изпитания са утвърдени за понеделник или вторник, ако времето е подходящо. Кой ден ще е по-удобен за вас и госпожицата?

– Колко ще останем в открито море?

– Ще отплаваме призори и ще се върнем най-късно по залез.

– Тогава във вторник.

Един въглен се претърколи от огъня върху плочата пред камината, но напълно безобидно. Малкълм го бутна с ръжена и разръчка жаравата. Вдишаха се леки оранжеви пламъци със синьо-зелени искри в тях, после отново стихнаха. Те му рисуваха картини. Обнадеждаващи картини за него и за нея. Хвърли поглед към общата им врата. Оттам не долиташе никакъв звук.

„Горнт е ключът към Тес.

Ирония на съдбата е, че той се нуждае от мен и аз от него, а сме врагове. Имам чувството, че винаги ще си останем такива. Каква ли е цената? Ще е нещо, което мога да му дам. Достатъчно е разумен. Защо си толкова сигурен? Защото отмъщението е много силна подбуда. Аз най-добре го зная.“

В кръчмата на Лилията мускулеста японка масажираше Филип Тайърър със силните си ръце. Стоманените й пръсти откриваха необходимите точки и жената си играеше с тях като с клавиатура, а Филип пъшкаше от удоволствие. Тази къща не бе изискана и скъпа като Трите шарана, ала за първи път му правеха толкова хубав масаж. Вниманието му се отвлече от Фуджико, от Накама, от Андре Понсен и от Сър Уилям, който цяла сутрин вилня, а гневът му достигна връхната си точка по обяд, когато яростните злобни викове откъм клуба едва не издухаха покривите на Йокохама.

– Сякаш аз съм крив, че Парламентът се е побъркал – провикна се Сър Уилям по време на обяда. Адмиралът също бе разярен. – Нали така, Филип?

– Разбира се, че не сте, сър – отвърна Тайърър, поканен на обяда против волята му. Третият гост бе генералът.

– Парламентът винаги е бил тираничен и тъп! Защо, да ги вземат дяволите, не оставят Външното министерство да се занимава с колониите и да приключат с цялата тази мъка? А тая градушка от тъй наречени търговци тука може да те накара да плюеш кръв.

– Петдесет удара с камшик веднага ще ги строят в редица, за Бога! Всички до един, особено журналистите. Калпазани такива – изръмжа адмиралът.

Генералът самодоволно подметна, все още огорчен от хокането, което бе получил от посланика по време на бунта:

– Нищо не ти остава, скъпи ми Сър Уилям, освен да се държиш като мъж! А ти, адмирале, друже мой, си го търсеше с тия публични политически изявления. Първото правило за флагманския чин и генералските звездички според мен е да си траеш, да държиш благоразумни публични речи и да страдаш мълчаливо.

Вратът на адмирал Кетърър стана моравочервен. Сър Уилям съумя да отклони следващите нападки:

– Филип, не се съмнявам, че си затрупан с работа. За Бога, препиши кореспонденцията, а оплакването ни до Бакуфу трябва да замине още днес!

Филип се втурна навън с искрена признателност. Накама го поздрави приветливо.

– Ах, Тайра-сама, надявам чувства по-добре. Мама-сан Райко моли пита тебе как със здраве, щото не срещаш Фуджико и тя в сълзи… и тя е потънала в сълзи и…

– Здравето ми е отлично. Миналата нощ прекарах… прекарах чудесно в кръчмата на Лилията. – Филип бе поразен колко верни се оказаха предсказанията на Андре. – Фуджико ли? Промених решението си за нейния договор, да, по дяволите, промених го.

Със задоволство забеляза как Накама премига. Бе изключително радостен, че използва уплахата си от лошото сутрешно настроение на Сър Уилям, за да осъществи плака на Андре.

– Но, Тайра-сама, аз си мис…

– Никакъв английски днес и никакви въпроси за търговията. Ще поговориш с Макфей-сама от Търговската къща и край на приказките…

Филип изпъшка силно, тъй като масажистката го притисна. Пръстите й тутакси застинаха.

– Айа, додзо… Не, продължете, моля… – каза й на японски, а жената се засмя и отвърна:

– Не се безпокой, господарю, като се позанимавам с твоето бледно, размекнато рибешко тяло, ще си готов за три от най-хубавите лилии в Къщата.

Благодари й вяло, не разбра думите й, но хич не го беше еня. След трите часа разговори с Накама на японски и след като отби всичките му забележки за Райко и нейната къща – точно според предвижданията на Андре, му се виеше свят.

Слава Богу, жената с опитни ръце, благоуханни от маслото, започна да го отпуска. Свърши, уви го с топла кърпа и излезе. Филип се унесе, но се сепна, защото шоджи се отвори, вътре влезе момиче и коленичи до него. Усмихна му се и той отвърна на усмивката й. Каза й, че е уморен, и я помоли просто да поседи при него, докато се наспи, като отново се придържаше към указанията на Андре. Момичето кимна, усмихна се, напълно доволно. И тъй, и тъй щеше да си получи парите.

„Андре е гений“ – помисли си Филип, също много доволен, и заспа щастлив.

Тази вечер Андре щеше да посети Хиноде за втори път. Минаха точно десет дни, двадесет и два часа и седем минути, откак я съзря в цялото и великолепие. Онази нощ се запечата в съзнанието му завинаги.

– Добър вечер, Фурансу-сама – бе го поздравила тя свенливо. Японският й звучеше мелодично.

Преддверието на къщата им, разположена сред градините на Трите шарана, бе вдясно от малката веранда и благоухаеше като самата нея. Златисто бежовите цветове на зимното й кимоно се движеха изискано, докато му се покланяше и махаше с ръка към отсрещната възглавница. Зад гърба й шоджи към спалнята бе достатъчно открехнато, за да се видят футоните и завивките, които щяха да им послужат за пръв път за легло.

– Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

– Да, да, аз… аз повече харесва вкус – откри, че пелтечи и се запъва, говореше на японски дрезгаво, ръцете сякаш му пречеха, а дланите му се навлажниха от пот.

Тя се усмихна.

– Странно, че пиеш студени напитки през зимата? Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?

– Ийе, Хиноде. – Усещаше пулса си в ушите и в гърлото си. – Мисля, сърцето ми било като камък толкова дълго, мисля за теб, не зная горещо, студено или какво. Ти красива.

– Само за твое удоволствие.

– Райко-сан ти казала за мен, да?

Очите й бяха скосени и спокойни на бялото лице, веждите й бяха изскубани, а на тяхно място бе изрисувала два полумесеца. Имаше високо чело, гарвановочерната й коса бе вдигната и закрепена с гребени от костенурка, които той копнееше да свали.

– Забравих какво ми каза Райко-сан. Приех и забравих и твоите думи, преди да подпиша договора. Ще започнем тази вечер. Срещаме се за пръв път. Разкажи ми за себе си всичко, което смяташ за нужно – в очите й проблесна искра и тя ги извъртя развеселено, – разполагаме с достатъчно време, нали?

– Да, моля, завинаги, надявам се.

След като всички точки от договора бяха уговаряни дни наред, бяха вписани, прочетени и препрочетени, а след това формулирани с по-прости думи, за да ги разбере и той, Андре бе готов да се подпише пред нея и пред Райко. Бе събрал цялата си смелост:

– Хиноде, моля извиниш, но съм длъжен… трябва да ти кажа истината. За нещастието си.

– Моля, няма нужда. Райко-сан ми съобщи.

– Да, но… моля да ме извиниш… – Думите излизаха със запъване от устата му, макар да ги бе репетирал десетина пъти. В гърлото му се надигаха вълни от погнуса. – Да ти кажа поне веднъж: прихванах болест от любовницата си Хана. Не се лекува, толкова съжалявам. Няма лек. Ти ще… сигурно ще се заразиш, ако станеш моя, толкова съжалявам. – Сякаш небесата се стовариха върху главата му, докато чакаше отговор.

– Да, разбирам и приемам. Вписала съм в договора си, че те освобождавам от всякаква отговорност, що се отнася до нас двамата, от всякаква вина, разбираш ли?

– Ах, да, вина, разбирам вина. Благодаря ти и…

Наложи му се да се извини и да се втурне навън. Повърна бурно, никога не му се бе случвало чак такова нещо, бе му по-зле дори, отколкото в мига, когато научи, че се е заразил, и откри Хана мъртва. Върна се, без да се извини, пък и нямаше да приемат извиненията му. Жената го бе разбрала.

– Преди да подпиша, Фурансу-сан – му бе казала Хиноде, – е важно да зная, че ще изпълниш обещанието си и ще ми дадеш нож или отрова, както е според договора.

– Да.

– Благодаря ти. Няма защо да говорим и споменаваме повече за тези две важни неща.

– Да – повтори той и я благослови наум.

– Уговорихме се. Ето, подписах се, моля, подпиши и ти, Фурансу-сан, а Райко-сан ще ни бъде свидетел. Тя казва, че нашата къща ще е готова след три дни. На четвъртия ще имам честта да те приема.

На четвъртия ден Андре седеше пред нея в тяхното убежище, погълнат от красотата й. Лампите светеха ярко, ала не прекалено.

– Тази къща харесва ти, Хиноде? – опитваше се да изглежда заинтересован, при все че единствената му натрапчива мисъл бе да я види напълно гола.

– По-важно е да ти харесва на теб, Фурансу-сан.

Съзнаваше, че малката върши онова, на което е обучена, и отговорите, както и действията й са автоматични. Стараеше се той да се чувства непринудено, каквото и да изпитваше тя самата. Андре бе в състояние да разчете мислите на повечето японци, виж, на японките – почти никога. „Но така е и с повечето французойки – помисли си. – Жените са далеч по-потайни от нас, по-практични.

Хиноде изглежда толкова спокойна, както си седи неподвижно. Дали в нея бушува вулкан, дали е тъжна или ужасена… А може би е преизпълнена с такъв страх и омраза, че е онемяла.

Пресвета майко, прости ми, ала чувствата и не ме интересуват, поне в този момент; по-късно – може би, не и сега.

Защо се е съгласила? Защо?

Впрочем не бива никога да питам за това. Тази точка е тежка за изпълнение, но пък внася някаква пикантност, а може би е последицата, която ще ме съсипе – ще съсипе и двама ни. Не ме е грижа, побързай!“

– Искаш ли да хапнеш? – попита го Хиноде.

– В момента… не… не съм гладен. – Андре не можеше да откъсне очи от нея, нито да прикрие желанието си. По гърба му се стичаше пот на тънки струйки.

Беглата й усмивка не се промени. Тя въздъхна. После, без да бърза, развърза с дългите си пръсти своя оби, изправи се и горното й кимоно се свлече. През цялото време го наблюдаваше невъзмутима като статуя. Миг по-късно свали долното кимоно, след това първия си комбинезон, след него втория и накрая – препаската. Обърна се бавно, за да я разгледа, пак се завъртя и застана пред него. Беше прекрасна.

Андре едва дишаше, докато я наблюдаваше как коленичи, взема купичката си и отпива – веднъж, дваж. Пулсът му сякаш щеше да пръсне главата, гърлото, слабините му. Не беше в състояние да се владее.

Бе обмислял дни наред колко изискани ще бъдат думите, жестовете и движенията му, колко галски и японски, светски и опитни, как ще се превърне в най-добрия любовник в живота й, когото тя винаги ще желае, без да съжалява. Как първото им сливане ще остане паметно и прекрасно. Беше паметно, но не и прекрасно. Желанието го сграбчи. Андре се пресегна, бързо я повали на футоните и там се държа нечовешки.

Оттогава не бе виждал нито нея, нито Райко. Отбягваше Йошивара. На другия ден изпрати на Хиноде бележка, че ще я предупреди кога възнамерява да я посети отново. Междувременно бе изплатил още една вноска злато на Райко. Заплатата му за две години напред бе заложена срещу стойността на договора. А после щеше да му излезе още по-скъпо.

Вчера бе съобщил на Хиноде, че тази вечер ще я посети.

Подвоуми се на прага на тяхната веранда. Шоджи бяха затворени за през нощта. Отвътре го зовеше златна светлинна. Пулсът му бе ускорен като тогава. В гърлото си усещаше буца. Някакви скрити гласове, долни и гнусни, насочени срещу самия него, му крещяха да се маха, да се самоубие – всичко друго, само да не се види в очите й, запечатан в тях като в огледало с цялата си гнусота. Остави я на мира!

Цялото му същество бе готово да избяга и същевременно желаеше отново да я обладае по какъвто и да е начин, по всякакъв начин, по-лошо отпреди, на всяка цена. Мразеше се. По-добре да умре и да приключи с орисията си, но първо – нея. „Трябва!“

С усилие си събу обувките и плъзна вратата. Тя седеше на колене точно както тогава, със същите дрехи, със същата усмивка, пак толкова красива, същата изящна ръка му махна да седне до нея и същият нежен глас го покани:

– Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

Той ахна. Очите й, изпълнени с такава омраза, когато си бе тръгнал от нея, сега се усмихваха със сладка свенливост, както в първия миг.

– Какво?

Хиноде отново повтори със същия тон, сякаш нищо не бе казала:

– Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

– Аз… да… да – едва чуваше гласа си – така му бучаха ушите.

Момичето се усмихна.

– Странно, че пиеш студени напитки през зимата. Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?

Андре като папагал повтори правилните отговори; без труд бе запомнил всяка дума и случка, те оставаха неизгладими в паметта му. И макар гласът му да звучеше колебливо, малката сякаш не забелязваше, просто продължаваше да се държи като тогава. Очите й бяха скосени и спокойни.

Нищо не се бе променило.

– Искаш ли да хапнеш? – попита го Хиноде.

– В момента… не… не съм гладен.

Беглата й усмивка бе същата. Както и въздишката. Тя се изправи. Ала този път намали пламъчето в петролната лампа и отиде в спалнята, която Андре бе осквернил. Там Хиноде напълно изгаси светлината.

Когато очите му посвикнаха с тъмнината, Андре съзря как едва забележима светлинка се просмуква през шоджи откъм лампата на верандата, все пак достатъчно, за да отгатне смътните очертания на момичето. То се събличаше. След миг завивките изшумоляха.

Когато бе в състояние да се изправи, стана, пипнешком влезе в спалнята и коленичи до леглото. Отдавна вече бе разбрал, че тя се опитва да заличи позора, неговия позор, да премахне нещо, което не може да се премахне.

– От моето съзнание – никога – прошепна той нещастен, облян в сълзи. – Не зная как е с теб, Хиноде, но никога няма да си простя. Толкова съжалявам, толкова съжалявам. Mon Dieu, ще ми се, о, как ми се ще…

– Нан десу ка, Фурансу-сама?

Отне му известно време, докато се съвземе, докато приспособи японските думи, и рече с пресечен от вълнение глас:

– Хиноде, казвам… просто благодаря на Хиноде. Моля да ме извиниш, толкова съжалявам…

– Но за какво съжаляваш? Няма нищо. Тази вечер ще започнем. Това е нашето начало.

36.

Сряда, 5 декември

Хирага зърна отражение в прозореца на месарницата и не се разпозна. Минувачите по Хай стрийт не му обръщаха внимание. Той се върна обратно и се втренчи в смътния си образ и в новата си маскировка: цилиндър, висока яка и копринено шалче, втален редингот от тъмно сукно с подплънки на раменете, жилетка от синя коприна, кръстосана с верижката от неръждаема стомана на джобния му часовник, прилепнали панталони и кожени ботуши. Всичко това бе подарък от правителството на НВ, с изключение на часовника – даде му го Тайърър като отплата за услугите. Хирага свали цилиндъра си и се огледа от всички страни. Косата на темето му растеше бързо – е, не бе дълга като на Филип Тайърър, но достатъчно, за да го смятат за европеец. Бе току-що избръснат. Качеството и евтината цена на британските бръсначи го бяха впечатлили много дълбоко – още един слисващ пример за успеха на промишлеността.

Той се усмихна на образа си, доволен от своята лъжлива външност, извади часовника си, възхити му се за пореден път и видя, че е единайсет и шестнайсет. „Като че ли някакви си шестнайсет минути са от значение – помисли си презрително, макар да се радваше, че е усвоил толкова бързо умението на гай-джин да измерват времето. – Доста понаучих. Не е достатъчно, но все пак началото е сложено.“

– Не щеш ли да купиш тоя страхотен замразен бут от австралийско овнешко, ей сегичка го стовариха от ледника на пощенския кораб, господине? Ами мъничко първокласен тлъст бекон, пушен в Хонконг? – Месарят бе шкембест, плешив, с ръце като бурета и опръскана с кръв престилка.

– О! – Хирага чак тогава забеляза месата, дреболиите и дивеча, изложени от другата страна на прозорците, сред рояк мухи. – Не, не, благодаря. Аз само гледа. Довиждане, сър – отвърна японецът, като се опитваше да скрие погнусата си. Нафукано килна цилиндъра си, както правеше Тайърър, и продължи по Хай стрийт към Пияния град и към селото. Любезно повдигаше цилиндъра си пред другите пешеходци и ездачи, които му отвръщаха със същото. Това го зарадва още повече, защото от тяхно гледище означаваше благосклонен прием. Бе толкова различно от японските обичаи и от гледната точка на цивилизования човек.

„Глупаци! Смятат, че съм се променил само защото използвам дрехите им и свиквам да ги нося като тях. Те си остават врагове за мен, дори и Тайра. И той е едно диване – защо ли промени решението си за Фуджико, какво му става? Това въобще не ми влизаше в плановете.“

Хирага забеляза как Струан закуцука вън от къщата си заедно с Макфей. Жената на Ори вървеше между тях. Бяха потънали в оживен разговор. Спомни си за срещата с втория човек в Търговската къща. Още му се виеше свят от западняшките факти и цифри и не можеше да се съвземе заради сведенията, които Макфей бе им изтръгнал от него – всичко за лихварите и търговците с ориз като например Гиокояма.

– Джами-сан, може ти срещнеш един такъв човек тайно – бе му предложил отчаяно само и само за да се отърве. – Аз превежда, ако пази тайна.

Шоя го очакваше. Хирага усети нетърпението му да научи всичко от него и реши да го разиграе. Прие предложението за масаж. После, поотпуснат в истинска юката и пред изискания обяд от ориз, сушена сепия, уловен сутринта морски костур, нарязан тънко като хартия, със соя, дай куп – хрян – и саке, заяви, че се е срещнал с много важни гай-джин и те отговорили на въпросите му. Пийваше си от сакето и си траеше. Съществените сведения предполагаха поощрение. Взаимност.

– Има ли новини от Киото?

– Много са странни – отвърна шоя, доволен, че му се е паднал удобен случай. – Моите господари ми съобщиха, че шогунът и принцеса Язу са пристигнали благополучно и се намират в двореца. Патрулите на Огама устроили още три засади на шиши… не, толкова съжалявам, още няма подробности колко души са избити. Господарят Йоши и господарят Огама почти не напускат стените… Но сега, както някога, самураи на шогуната охраняват Портите.

Хирага се ококори:

– Така ли?

– Да, Отами-сама. – Шоя се зарадва – рибата клъвна. – Странното е, че недалеч от Портите тайно са разположени поделения от самураи на Огама и от време на време враждуващите военачалници се съвещават помежду си.

– Любопитно – изсумтя Хирага.

Шоя кимна и тъй като бе добър рибар, засече рибата с въдицата:

– Ах, да, сигурно за теб не е от значение, но моите повелители са сигурни, че двамата шиши, за които ти бях споменал, Кацумата и Такеда от Чошу, успели да избягнат залавянето в Киото и пътуват по Токайдо.

– За Йедо ли?

– Моят господар не ми съобщи. Очевидно тази вест не е важна. – Шоя отми малко саке, та да прикрие колко се забавлява с опитите на Хирага да не се издаде, че изгаря от любопитство.

– Всичко, свързано с шиши, е много съществено.

– А, в такъв случай… макар да е неразумно да разправям слухове – шоя се правеше на объркан, като по този начин преценяваше кога да извлече улова си на брега, – но из кръчмите в Киото се чува, че от първата засада успял да се спаси и трети човек. Жена, жена самурай, веща в умението да борави с шурикен… Какво има, Отами-сама?

– Нищо, нищо. – Хирага се мъчеше да си възвърне самообладанието, хиляди въпроси се рояха в главата му. В училището на Кацумата само една жена бе придобила това умение. – Та за какво говорехме, шоя? Жена от самурайско потекло била избягала?

– Слухове, Отами-сама. Глупости. Още саке?

– Благодаря. Има ли още нещо за нея?

– Не. Не си струва да говорим за тая безсмислена мълва.

– Може би ще ти се удаде да… да проучиш дали в тези глупости няма някаква истина. Ще ми се да зная. Моля те.

– В такъв случай… – Шоя отбеляза наум отстъплението, скрито в „Моля те“, и със сладникав глас, който съдържаше нотка на покорство, продължи: – Гиокояма смята за чест да услужи по всякакъв възможен начин на такива уважавани клиенти като теб и семейството ти.

– Благодаря. – Хирага допи сакето. „Сумомо е била в Киото с Кацумата… Къде ли е сега, защо не си е отишла в Шимоносеки, както й наредих, какво ли е правила? Щом е избягала, къде е?“

За отплата, макар и да му струваше усилие, отложи въпросите си за по-късно и се съсредоточи. Извади сноп бележки и заобяснява, като отчасти рецитираше наизуст какво му бяха говорили „Тайра“ и „Мъкфей“ в продължение на часове. Шоя го слушаше напрегнато, благодарен, че жена му тайно ги подслушва и записва всичко.

Мисълта на Хирага скачаше ту към заемите, ту към финансирането, ту към банкерството, без да е наясно с повечето от чутите неща. Шоя остана впечатлен от паметта му, способна да попива напълно чуждата материя, и сериозно го похвали:

– Забележително, Отами-сама.

– И още един много важен въпрос. – Хирага си пое дълбоко дъх. – Мъкфей рече, че гай-джин имат нещо като пазар, шоя, фондов борс. Там не се продават и купуват стоки, а само малки напечатани хартийки, наречени книжа или акции, които по някакъв начин представляват пари, огромни суми пари, всеки акции е дял от компани.

Пийна малко чай. Забеляза, че шоя май не схваща за какво става дума, и отново си пое дълбоко дъх.

– Да речем, че даймио Огама даде цяла Чошу, цялата й земя и реколтата от нея, на Чошу компани и постанови чрез документ, че компани се разделя на десет хиляди равни части, на десет хиляди акции, разбираш ли?

– Мисля… да, продължавай.

– По този начин фонд на Чошу компани е десет хиляди акции. После даймио от името на компани предлага всички или само част, или известен брой акции на някого с пари. За своите пари мъжът или жената получават тези хартийки, които показват колко акции от Чошу компани са купили. Значи този човек става собственик на такава част от компани и следователно на пропорционален дял от богатството й. Парите им се превръщат в кайпитая, мисля, че така го нарече гай-джин Мъкфей, нужен за ръководенето и увеличаването на богатството на компани – да се изплащат възнаграждения, да се обработва земята, да се купуват оръжия и семена, да се ремонтират рибарските лодки, да се плаща за всичко необходимо за обогатяването и процъфтяването на Чошу, та цената на Чошу компани да се вдигне.

Мъкфей ми обясни, че… На всеки пазар цените се променят, нали, шоя? По време на глад дори всеки ден? Същото е и на този ежедневен фондов борс със стотици различни компани – купуващи и продаващи. Ако в Чошу има изобилна реколта, всеки дял от Чошу компани поскъпва, ако не – обезценява се. И стойността на всеки акции се променя. Разбираш ли?

– Май да – отвърна шоя вяло, но всъщност бе съвсем наясно и скришом изгаряше от задоволство и любопитство.

– Добре. – Хирага се бе изморил, но новите представи го увличаха, макар и навремени да се изгубваше из техния лабиринт. Никога не бе се пазарил нито на тържищата, нито в кръчмите. Просто плащаше, когато и каквото му искаха, никога не бе спорил за цена или за размера на някоя сметка. Започна да го прави чак когато стана ронин. Ако си самурай, сметките се изпращат винаги на онзи, който получава възнаграждението ти. Ако не си женен, обикновено на майка ти. Пазаруването и боравенето с пари беше женска работа. Мъжът никога не се занимаваше с това.

Ядеш каквото тя – майката, лелята, бабата, сестра ти или жена ти – купи срещу възнаграждението ти, обличаш се и се въоръжаваш по същия начин. Без възнаграждение ти и семейството ти гладувате или ставаш ронин, или пък доброволно се отказваш от самурайския си ранг и ставаш земеделец, работник, а в най-лошия случай търговец.

– Шоя – намръщи се Хирага, – цените на храната и на рибата се променят. Но кой определя цените?

„Гилдиите на рибарите и земеделците – би му отговорил шоя – или по-скоро търговците, които всъщност са собственици на произведеното, тъй като са им отпуснали нари, за да закупят мрежи и семена.“ Но се стараеше с всички сили да прояви предпазливост, тъй като повечето му енергия отиде, за да прикрие възбудата си от такова голямо количество неоценима, макар и непълна информация.

– Ако рибата е много, поевтинява и обратното. Зависи от улова, от реколтата.

Хирага кимна. Шоя съвсем очевидно криеше или изопачаваше истината. „Но това е съвсем нормално за търговците и лихварите“ – помисли си той и внезапно реши да държи за запас срещата между този човек и Макфей, а също и да запази за по-късно най-важното сведение за компани, което го интересуваше най-много, макар да не бе в състояние да го проумее: ако ти основаваш компани, ти решаваш колко акции да запазиш за себе си, без да заплащаш, а ако числото им е над петдесет и едно и повече на всеки сто, ти се сдобиваш с власт над компани. „Но защо…“

Главата му едва не се пръсна от внезапното откритие: „Без всякакви разходи ставаш шогун на компани, колкото по-голяма е тя, толкова по-голям шогун си ти… Без въобще да се охарчваш!“

„Щом соно-джой победи – помисли си Хирага, напълно изтощен, – ние – съветът на самураите – ще препоръчаме на Императора само нашият съвет да основава компани и по този начин най-сетне ще контролираме тези паразити – търговците и лихварите!“

– Отами-сама – започна шоя, без да забележи промяната у Хирага, самият той възбуден от чудесните сведения, които старателно и късче по късче бе събрал, – моите повелители ще ти бъдат безкрайно благодарни. И аз също. Щом из основи проучим блестящите ти хрумвания и идеи, може би ще получим възможност да ти зададем още няколко незначителни въпроса?

– Разбира се – отговори Хирага, ликуващ от мисълта за светлото бъдеще. „Колкото повече въпроси, толкова по-добре. Така аз пръв ще разбера всичко.“ – Стига да понаучиш още за Огама и Йоши, за шиши и за оная жена. Шурикен ли каза?

– Ще направя всичко, което е по силите ми. – Шоя разбираше, че е ударил кьоравото. После мисълта му го върна към липсващото, най-същественото късче от мозайката. – Моля, може ли да те попитам какво е това компани! Какво представлява?

– Не зная – призна си Хирага, не по-малко озадачен.

– Браво за точността ви, господин Струан – кисело го поздрави адмирал Кетърър. – Доста е необичайна за един… ъъ… търговец. – Щеше да каже „търгаш“, но реши, че има достатъчно време за предизвикателства. – Седнете. Шери?

– Малко сук херес, благодаря ви, адмирале.

Дневалният му наля една чаша, напълни отново и чашата на адмирала с ром и излезе. Вдигнаха наздравица, макар че не можеха да се понасят. Върху бюрото нямаше нищо, освен един официален документ, разпечатан плик и писмо с почерка на Тес Струан.

– Какво мога да направя за вас?

– Знаете ли, че някои от моряците ми бяха избити от китайски пирати, които ни обстрелваха с британски оръдия по време на схватката в залива Мирс. Британски оръдия!

– Четох дописките, но не съм сигурен, че са произведени във Великобритания.

– Аз пък съм сигурен. Уверих се със собствените си очи. – Адмиралът сърдито взе документа. – Първоначалното разследване на губернатора сочи за предполагаеми виновници Струанови или Брокови.

Малкълм безстрашно се взря в червендалестия мъж.

– Губернаторът може да предполага каквото си иска, адмирал Кетърър, но всяко официално обвинение следва да бъде подкрепено с доказателства, иначе ние ще се разстроим неимоверно много, а Брокови направо ще получат удар. Не съм чувал за подобна сделка и при всички случаи продажбата на оръжие не е забранена от Парламента. Какво смята Норбърт Грейфорт? – Джейми го бе предупредил, че Грейфорт също е бил поканен от адмирала за десет и половина, но пристигнал чак в единайсет. И срещата им траяла не повече от три минути.

Кетърър пламна, като си спомни за бунтарското държание на Грейфорт.

– Този… този безочлив тип отказа да обсъди въпроса с мен. А вие?

– Не зная какво желаете да обсъдим, адмирал е.

– Вносът и продажбата на оръжие на тукашните туземци. И на военни кораби. И на опиум.

Малкълм стана предпазлив:

– Струанови търгуват в Китай и спазват британските закони. А никоя от споменатите стоки не е забранена.

– Опиумът скоро ще бъде – озъби се Кетърър.

– Е, тогава ще спрем търговията.

– Но тя е неправомерна според китайските и тукашните закони!

– Повтарям, Струанови не търгуват с опиум тук, а и така да беше, пак повтарям, че това не е в нарушение на британските правни норми.

– И все пак ще признаете, че тази търговия е вредна и безнравствена.

– Да, само че за момента е одобрена от правителството на НВ и за нещастие е единствената стока, която разменяме срещу китайски чай. А от чая Парламентът извлича огромни данъци.

Назад к карточке книги "Гай-джин"