Текст книги "Гай-джин"

53.

Вратата към кабинета на Джейми се отвори с трясък и вътре запъхтян се втурна Варгас.

– Катерът пристига, сеньор, с четирима-петима пътници. – Все още бе облечен с топлите си връхни дрехи, бе с шапка и с шал, увит около лицето му. В ръката си държеше далекоглед.

– Тя на борда ли е? – Джейми не вдигна поглед към него, а продължи да пълни сандъка с документи. Не чу отговор и запита раздразнено: – Дявол да го вземе, тя на борда ли е?

– Амии… струва ми се…

– Помолих те да ми съобщиш, след като се увериш, а не преди това!

– Извинете… извинете ме, сеньор, стоях на вълнолома, наблюдавах с далекогледа и реших, че е по-добре да ви докладвам и да попитам… да ви попитам какво да правя.

– Върни се и я посрещни, но първо провери дали всички слуги са готови, дали в покоите на тай-пана гори камината. Тя ще се настани там, а господин Макструан ще се премести.

– Но това означава, че тя ще живее в съседство с госпожа Анжел…

– Да не би да не зная, за Бога, но това са покоите на тай-пана и тя ще се настани там!

Варгас хукна. Джейми не устоя и изтича до прозореца. Катерът приближаваше брега. Виждаха се само светлините на мачтата и лекото вълнение го люшкаше. Вдигна бинокъла до очите си. В каютата съзря неясни очертания, но единият пътник с положителност бе жена. Открояваше се шапката й и човек не можеше да сбърка нито изправената й стойка, нито начина, по който стоеше на носа и се справяше с люлеенето.

– Да му се не види! – изстена Джейми. Приведе се през прозореца, за да я разгледа по-добре. Все същото. В една от фигурите разпозна капитан Стронгбоу по-скоро заради ръста и едрото му тяло. Съзря още двама, а не трима мъже, единият от които бе Макструан.

Катерът приближаваше бързо. Все още си личаха ненапълно поправените повреди от бурята. Любопитни зрители стояха под клатушкащия се фенер на пристанището. Всички бяха загърнати с шалове и носеха шапки. Трудно му бе да различи лицата им, но му се стори, че сред тях разпозна Андре и… ах, да, Вервен, „Небесния“, и… Нетълсмит. „Лешоядите се събират – помисли си Джейми, – въпреки че най-важните наблюдават от прозорците си като мен.“

Тази вечер мракът го угнетяваше. Огънят в стаята му пламтеше силно, но сякаш не го топлеше. Усети буца в гърлото си и тежест в гърдите. „Я се стегни – рече си Джейми. – Тя вече не те засяга.“

На кея пръв слезе капитан Стронгбоу. Все още не виждаше ясно, но него не можеше да сбърка. Последва го… Макструан. Двамата се обърнаха и й помогнаха да слезе. Тя бе увита в шал заради студа, гърбът й бе изправен, дрехите тъмни, тъмната й шапка бе привързана с топла вълнена кърпа. „Нейният ръст. Да му се не види!“

И останалите двама пътници се качиха на пристана. Джейми ги разпозна. Подвоуми се за момент, после излезе и отиде до кантората на тай-пана. Анжелик се взираше в тъмнината през една пролука между завесите. Огънят в камината хвърляше приятни отблясъци, лампите светеха и стаята изглеждаше уютна.

– Ах, Джейми, ти ли си? Не ги виждам ясно. Тя пристигна ли?

– Боя се, че да. – Той забеляза, че изражението й не се промени. – Заповядай – предложи й бинокъла си. – С него ще ти е по-лесно.

– Няма защо да гледам или да се страхувам, Джейми. Кой друг дойде? – Гласът й звучеше по-слабо от друг път. – Кой е с нея?

– Стронгбоу, Хоуг и Горнт.

Тя се обърна към прозореца, за да скрие изражението си, но Джейми за миг съзря радостта, изписана на лицето й. „Няма значение, че Джейми забеляза – помисли си Анжелик, зашеметена от вълнение. – Едуард и онази жена са пътували заедно? Те двамата заедно с Хоуг! Означава ли това, че Едуард е успял, че я е убедил?“

– Ще се кача горе и ще се преоблека за вечеря. Ако някой пожелае да се срещне с мен, отново ще сляза долу. Благодаря ти, скъпи Джейми. – Тя поривисто го прегърна и излезе.

Той остана втрещен. „За какво ли се радва? Щом Тес и Хоуг са тук, значи е пристигнала тежката артилерия. Нали така?“

Джейми се върна в кабинета си объркан, остави вратата открехната и продължи да събира документите и книгите си. Вършеше го машинално и мислеше за съвсем друго: за Тес, за бъдещето, за шоя, за предстоящата нощ с Неми, за Търговската къща, на която бе посветил двайсет години от живота си. „Признай си, всъщност не ти се ще да напускаш и съзнаваш, че времената са лоши, за да започнеш самостоятелна търговия.“ Мислеше за нерадостното бъдеще на Анжелик, за утрешната среща с швейцарския посланик и възможния внос от техните оръжейни фабрики. В съзнанието му се смесваха вестта за невероятното посещение на Йоши, за пътуването на Бабкот и Тайърър до Йедо, за среброто, предплатено от Бакуфу, и за горкичкия Накама.

„Горкичкият ли? Той е убиец, и то от най-страшните. Не ми е минавало през ума, нито веднъж не усетих заплака. Навярно е в Пияния град или нейде из Йошивара. Щом вестта стигна до нас, сигурно някой е успял да му съобщи и той е избягал. По дяволите! Сега ще ми се наложи да включа в играта Тайърър или Йохан.“

Разноезични гласове във фоайето го откъснаха от унеса му – Макструан, Варгас, Хоуг и суетящите се слуги.

„Няма нужда да ги посрещам. Бездруго скоро ще ме повикат.“

Унило се зае да довърши работата си.

– Джейми!

Озърна се. И се вцепени. Морийн. Неговата Морийн на прага! Морийн Рос. Носеше морскосиня зимна шапка, а изпод гънките на дебелата й вълнена кърпа надзъртаха сините й очи. Върху тъмносинята й рокля бе наметнато морскосиньо палто. Морийн Рос – на двайсет и осем, висока, малко по-висока от Тес, средна на ръст, малко над пет фута, докато самата кралица Виктория бе висока четири фута и единайсет инча.

– Всемогъщи Боже – сподавено възкликна Джейми.

– Здравей, Джейми Макфей. – Тя стоеше на прага, изправена като баща си, а гласът й звучеше жизнерадостно. – Ще ме поканиш ли да вляза? – Морийн свали кърпата си и се усмихна нерешително.

Сега Джейми можеше да я разгледа добре. Все същото открито лице, не особено красиво, но волево и учудващо привлекателно, обсипано със светлокафяви лунички. Точно каквато я бе видял за последен път преди около три години на пристанището в Глазгоу, въпреки че тогава очите й бяха пълни със сълзи заради раздялата. Бе забравил как очите й…

– Здравей, Искрице – прошепна Джейми несъзнателно прякора, с който я наричаше. – Исусе Христе… Морийн?

Смехът й огласи стаята.

– Приемам думите ти като съгласие и вече няма да богохулстваш, моето момче. Веднъж и аз да се появя като нощен дух, за да те изненадам. – Усмивката и напевният й глас я правеха по-привлекателна, отколкото бе в действителност, както и искриците в очите й и любовта, която носеше като щит. Тя затвори вратата зад себе си. – Изглеждаш великолепно, Джейми. Малко си уморен, ама си хубав както винаги.

Той се бе изправил, но все още стоеше зад бюрото, а в съзнанието му цареше неразбория. „Господи, това си ти, а не Тес. Ти, лесно може да те сбърка човек в тъмното, висока си колкото нея и имаш същата изправена стойка…“ Спомни си противоречивите си, безлични писма от изминалата година, както и последното, с което разваляше годежа им. Шепнеше наум: „Прости ми, Морийн, писах ти, че няма да се оженим, прости ми, не искам да се женя, не мога сега, когато започвам самостоятелна търговия – най-неподходящото време и защо не…“

– Ой, Джейми! – възкликна Морийн от другия край на стаята. Наблюдаваше го, чакаше и се усмихваше все по-широко: – Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя. Най-сетне съм тук, а пък приключенията ми стигат за цял роман. – Той нито отговори, нито се помръдна и на челото и се изписа, лека бръчка. – Събери си акъла, момче!

– Тес? – изкряка Джейми. – Аз… ние те взехме за Тес Струан.

– За госпожа Струан ли? Не, тя е в Хонконг. Тя е истинска дама. Уреди пътуването ми дотук и не ми поиска нито пени. „Върви и се срещни с твоя Джейми Макфей и му предай поздравите ни“, каза ми тя и ме представи на капитан Стронгбоу. Той ми предостави самостоятелна каюта. Тес Струан ме запозна и с чудесния доктор Хоуг и с господин Самохвалко Горнт.

– А?

– Това момче си мисли, че е Божи дар за нежния пол, но на мен тия не ми минават казах му, че съм сгодена пред Бога и пред хората за господин Джейми Макфей. Пък той ми рече, че бил твой приятел, Джейми, а доктор Хоуг потвърди, че ти бил спасил живота. Тъй че се отнасях мило с него, но се държах на разстояние. Ой, момчето ми, колко неща имаме да си казваме!

– Божичко – прошепна Джейми, без да я слуша, – нищо чудно, че те сбърках с нея, с тая кърпа, дето ти скрива лицето, пък и сте еднакви на ръст, и осанката ви е една и съща…

– Пфу! – Очите на Морийн внезапно пламнаха. – Ще съм ти благодарна, ако не споменаваш напразно името Божие. Тя е малко по-ниска от мен и много по-дебела, далеч по-стара, пък и косата й е посивяла. Моята е кестенява и дори на тъмно не приличам на нея! – Тя въздъхна, тъй като закачката й не мина. Разгневена, огледа стаята. Забеляза гарафата. Стремително се запъти към нея, подуши я, за да се увери, че е уиски, сбърчи носле от отвращение, но все пак наля една чаша за него и няколко капки за себе си.

– Заповядай. – Морийн го погледна – за първи път се бе озовала толкова близо до него и неочаквано засия в усмивка. – Татко ми винаги си пийваше уиски, щом се сетеше, че Шотландия е част от Британските острови.

Магията сякаш се разпадна. Джейми се разсмя, прегърна я и я притисна силно към себе си, а тя едва не разля чашите.

– По-полека, момчето ми – ахна Морийн, успя да ги сложи на масата и отчаяно се вкопчи в него. Така се освободи от дългото очакване, от безпомощното стоене на прага, смаяна от потреса му. Не бе я посрещнал, както тя се надяваше, затова се опита да се държи стоически и зряло, не знаеше какво да прави, как да му каже, че го обича и че не може да се примири да го загуби.

Тъкмо затова бе рискувала и бе напуснала своето убежище, бе се поверила в Божиите ръце, бе взела молитвеника си и Библията, както и пистолета на баща си и слепешката бе потеглила, за да прекоси десет хиляди мили, изпълнена със страх. Но само вътрешно. Външно – в никакъв случай, никога, Росови не се държат така!

– Ой, Джейми, момчето ми, момчето ми…

– Всичко е наред – прошепна й той, изгарящ от желание да успокои нервната й възбуда.

След малко Морийн престана да трепери, освободи се от прегръдката му, развърза шапката си и дългата й червеникава плитка се разви.

– Така е по-добре. Ти си чудесен, благодаря ти. – Подаде му неговата чаша, взе своята и се чукна: – Да живее Шотландия. – Отпи малко и продължи: – Ужасно е на вкус, Джейми, но страхотно се радвам да те видя, не знам как да ти го обясня.

Усмихваше се още по-нерешително и вече не бе толкова самоуверена. „Прегърна ме като брат, а не като любовник. Боже Господи, Боже Господи.“ За да скрие смущението си, Морийн се озърна наоколо, докато сваляше палтото и ръкавиците си. Бе облечена в топла и добре скроена рокля, също синя, която подчертаваше съвършената й фигура и тънкото й като на оса кръстче.

– Твоят господин Макструан ми каза, че можеш да използваш покоите си, а аз да се настаня в съседство, докато си намерим жилище. Освободил ли си стаите си, Джейми?

– Все още не. – Макфей се чувстваше объркан, не знаеше как да отвори дума, но все щеше да му се наложи. И то скоро. – Тук… Първо събрах всички документи и книги. С горния етаж ще се заловя утре. Всички мебели в кабинета и в жилището ми са на Струанови.

– Няма значение. Ще си купим свои. – Морийн седна на стола срещу бюрото му и го погледна. Ръцете й лежаха в скута. Изчакваше. Сега ще си държи езика зад зъбите и ще чака той да заговори пръв. Каквото зависеше от нея, го бе сторила – бе пристигнала. Може би бе прекалила, като пристигна, без да го извести, но бе обмислила всичко много внимателно. Бе му писала писмо и си бе представяла срещата им през всичките отвратителни месеци на плаването, докато бушуваха бури, както и веднъж в Китайско море край Сингапур, по време на бунт сред китайските пътници от трета класа, между които имаше и пирати. Метежът бе потушен и удавен в кръв. През всичките тези дни Джейми й бе служил за пътеводна звезда и ето – най-сетне тя е при него.

– Лош човек е този Джейми Макфей – бе заявила майка й, когато Морийн й съобщи за решението си. – Все ти повтарям ли, повтарям, че от това нищо няма да излезе, момичето ми. Писмата му са всичко друго, само не и обнадеждаващи, точно обратното.

– Все пак ще замина, мамичко. Дали татко ще ми даде пари на заем?

– Да, стига да го помолиш.

– Все пак ще замина. Налага се. На двайсет и осем съм. Вече съм стара, кажи-речи, стара мома. Толкова дълго чаках, че ще потърпя още три години, ако се налага, но… сега или никога. Реших се. Разбираш ли ме, мамичко?

– Да. Разбирам те. Но… ами, поне ще бъдеш заедно с него, при мъжа си, а не като мен.

Морийн съзря сълзите й и чу съвети, нечувани никога преди, и тайни, не споделяни никога преди. Накрая майка й рече:

– Бог да те благослови, момичето ми. Да кажем на татко ти.

Баща й бе майор от британската армия в Индия, сега пенсиониран. Бе служил двайсет и пет години, от които осемнайсет в новосформирания Гуркхски7575
  Гуркхи – войнствено племе в планините на Непал. – Б.пр.


[Закрыть] полк. Бе си идвал в отпуска веднъж на две-три години. Старите му рани го принудиха да се оттегли преди около десетина години, но мразеше да го смятат за пенсионер.

– Да, момичето ми, ще ти дам благословията си при две условия – рече й той. – Ако тоя Джейми те отблъсне, да му кажеш, че ще го намеря и ще го убия. Второ, ако те изнасили или обиди, отрежи му топките. Ще ти дам моя кукри, тъй като Шон не ще има нужда от него поне още десет години.

– Добре, татко.

Кукри7676
  Извит гуркхски нож. – Б.пр.


[Закрыть], бойният му гуркхски нож, бе неговата най-ценна вещ. Морийн бе най-голямата от трите си сестри, братчето й бе на единайсет и тя първа напускаше дома.

Децата на Британия навред по света си оставаха чеда на империята.

Джейми добави още въглища в огъня и приближи стола си към нея. Седна. Взе ръката й.

– Морийн, преди три месеца ти писах.

– Малко писма получих от тебе – заяви тя безгрижно, за да спечели време.

– Във всичките си писма от последната година се опитвах, доколкото мога, да ти изтъкна, че тук не е място за дама. Тук не е като в Индия, където полковият жив…

– Никога не съм ходила в Индия, както знаеш, Джейми. Мама беше там само веднъж. – Морийн задържа ръката му в своите. – Не го вземай присърце – и тук е хубаво, не бой се. Това е женска работа. Ще уредя живота ни.

Джейми усети как буца засяда в гърлото му. Нямаше как да й спести истината. „Кажи го, инак никога няма да го сториш, кажи й го сега! Разбира се, не е честно, но ти така и така през всичките тези години не бе справедлив към нея. Същински негодник си, задето през цялото това време я лъга. Господи Боже мой, сгодени сте от три години, а се познавате от пет и ти си наистина един негодник… признай си го и веднага й кажи. Незабавно.“

Думите му се изляха като порой:

– Писах ти преди три месеца, но навярно писмото е пристигнало, след като си тръгнала. Струва ми се най-разумно да развалим годежа си и да ме забравиш. Ужасно съжалявам, но така е най-добре за теб. Няма да се върна вкъщи, нито ще живея там, нито пък ще работя. Няма да напусна Азия, докато не ми се наложи, стига да не се разболея или… Няма да замина оттук, не мога, обичам Азия, обичам работата си, а няма надежда да ти осигуря щастлив живот. Не те заслужавам и признавам, че се възползвах от теб, но все едно няма как да се оженим, невъзможно е, особено сега, когато започвам самостоятелна търговия… – Джейми млъкна, за да си поеме дъх, и добави гърлено: – Не зная какво още да ти кажа, пък и няма какво, освен отново да ти се извиня… и толкоз.

Бе отдръпнал ръката си. Стомахът му се сви. Извади кърпичка и избърса челото си.

– Прости ми – рече Макфей неубедително, стана, отново седна и взе да върти чашата си. – Прости ми.

Нейните ръце лежаха в скута и. Гледаше съсредоточено, открито и не откъсваше очи от лицето му.

– Недей да се извиняваш – рече тя мило и едва забележимо се смръщи. – Стават такива неща, момчето ми.

Джейми зяпна.

– Значи си съгласна?

Морийн се засмя.

– Разбира се, но само с част от думите ти, не с всичко. Ти си мъж, аз съм жена и виждаме нещата по различен начин.

– А? Как така?

– Ами… първо, що се отнася до работата. Женската работа е да се грижи за мъжа, да му създаде дом, поне мен на това са ме учили. Домът и семейството са най-важното нещо на този свят. – Морийн забеляза, че Джейми се кани да я прекъсне, и бързо добави: – Моят татко смята, че империята стои на първо място, но той е мъж. Мъжете ходят на работа и се трудят, за да донесат вкъщи овесена каша, малко месо и, ах, да, малко уиски. Но за тази цел трябва да си имат дом. А без жена това не е възможно. Много е важно да имаш с кого да споделиш тайните си, докато работиш или търсиш работа, или започваш всичко отначало. На мен можеш да ми имаш вяра. Господин Горнт също иска да започне самостоятелна търговия.

– Тъй ли?

– Да, някой ден. Сега пристига тук, за да поеме ръководството на „Брок и синове“…

– Тъй ли? – премига смаяно Джейми.

– Вика, че поемал работата на оня, дето се опитал да те убие – на господин Грейфиф.

– Грейфорт. Норбърт Грейфорт. – Джейми трескаво се опитваше да се върне на темата. „Май си загубих акъла, когато ти изникна като призрак. Забравих и за Хоуг, и за Малкълм, и за Хонконг.“ – Какво стана в Хонконг? Относно Малкълм Струан? Горнт каза ли ти нещо за Морган и Тайлър Брок?

– Потърпи, момчето ми, и на това ще му дойде времето. След като сам отвори дума, нека се върнем към нас двамата, ще бъдем страхотен екип – най-добрият, обещавам ти. Сгодени сме. Ще съм ти прекрасна съпруга.

– Но, момичето ми, не виждаш ли, че това няма да го бъде? – Джейми се ненавиждаше, но бе напълно уверен в правотата си. – Тук животът е суров, няма почти никакви жени, ще ти липсват приятелите, няма какво да правиш.

Морийн се засмя.

– Джейми, Джейми, не си чул и дума от това, което ти казах. Ето за какво…

Прекъсна я почукване на вратата. Тя се провикна:

– Само секунда! – Стана и продължи със същия мил, но твърд глас: – Това ще да е доктор Хоуг, той настояваше незабавно да се срещне с теб, но аз го помолих да ме изчака няколко минути. Нямах търпение да те видя. Оставям те насаме с него. – Морийн взе шапката, ръкавиците, палтото и шала си. – Не се безпокой за мен, ще се преоблека много бързо. Ще ти чукна на вратата. Вечерята е в девет, да не забравиш.

– А? – попита Джейми слисано.

– Оня руски граф Сергеев или нещо такова ни покани на вечеря. Господин Макструан ми разказа всичко. – Морийн тържествено се запъти към вратата. Благодари на Хоуг и преди Джейми да успее да си отвори устата, Хоуг вече бе затворил. Спусна се към него и запъхтяно започна:

– Всичко мина като по вода, Джейми. Малкълм бе погребан с всички почести в морето, както те двамата с Анжелик искаха!

– Той какво!

Хоуг се изкиска:

– И аз се сащисах. Тес Струан бе избрала Шек-О, едно от най-любимите му места на този свят, още няколко дни, преди да пристигна. С пълни почести, Джейми, със знамената, спуснати до средата на мачтите, корабите отдаваха салют със сваляне на знамена, с оръдейни изстрели, с гайди, с една дума – погребение на тай-пан, макар Малкълм да не бе такъв. Вестниците отразиха всичко, нося ти изрезките. В Хонконг е обявен едномесечен траур. Губернаторът нареди да отслужат литургия в нашата църква на хълма в Хепи Вали в прослава на Кълъм. Гордън Чжан устрои най-грандиозното шествие с факли и бдение над мъртвец в историята на Китайския квартал, като се изключи това на Дърк. Естествено, запали обичайните огньове по склоновете и скатовете и разправят, че няколко бедняшки хижи се превърнали в пепел. И не само това – като се видях с Тес… Може ли да пийна, изгарям от жажда!

– Естествено. Продължавай, не спирай. – Джейми наля и на двамата. Отдавна бе изпразнил собствената си чаша. Забеляза, че пръстите му треперят. „Господи, защо ли Тес се е решила на погребение в морето и от къде на къде Морийн ще приема покани за вечеря, след като имаме сериозен разговор?“ – Продължавай, за Бога!

Хоуг първо отпи.

– Боже мой, бива си го! – Свали си палтото и седна. Пое дълбоко дъх и се почувства по-добре. – Боже мой, така се радвам да те видя. Докъде бях стигнал? Ах, да! Като видях Тес за пръв път, толкова се разстроих заради нея. Беше ужасно. Прие ме в стария кабинет на Кълъм и ми рече: „Роналд, кажи ми лошата новина с всички подробности, как се случи.“ Тя стоеше до огромното бюро, изправена като мачта и бледа, никога не съм я виждал толкова бледа, Джейми. Портретът на Дърк ме гледаше от стената със зелените си предизвикателни очи и ме приканваше да я излъжа. Разправих й колкото можах. Тя естествено бе научила това-онова от Стронгбоу. Спомняш си, че му заръчах да й предаде, че ще пристигна с пощенския кораб, че съжалявам, задето не мога да се кача на „Облака“, но уж ми предстояла операция.

Тес Струан дори не трепна, нито веднъж не трепна, Джейми, само слушаше, докато й разказвах за Токайдо, за годежа, за сватбата и за смъртта му колкото можех по-спокойно. За дуела, за Норбърт, за теб и Горнт. Всичко се изля отведнъж, не си спомням точно думите си, но й го разказах, както се бе случило. – Хоуг млъкна за момент, бе се поуспокоил. – Знаеш я каква е – винаги прикрива чувствата си, сдържа се, никога не пада духом, каквото и да стане. Просто ми благодари, съобщи ми, че е получила смъртния акт и документите по следствието от Стронгбоу. Забележителна жена. Необикновена. Ами горе-долу това е… А, да, щях да забравя. Благодари ми, че съм уредил нещата с погребалното бюро. Там всичко мина по мед и масло, слава Богу.

– А?

Очите на Хоуг светнаха.

– Естествено, не исках да отваряме ковчега, наредих на Стронгбоу незабавно да го отнесе при „Блор, Кристънсън, Хърбъртс, Хърбъртс и Крик“, имал съм си често работа с тях. Заръчах „от медицински съображения“ незабавно да положат ковчега в някой от техните, който да е от най-скъпите, със сребърни дръжки, и да го завинтят тутакси. Да не го излагат за поклонение и да не го отварят. Препоръчах им го във връзка с разлагането и т.н. Писах и на Тес най-изрично в този смисъл. Радвам се, че от наша гледна точка всичко мина чудесно. – Хоуг отново напълни чашата си. – Радвам се, че отидох. Иначе казано, всичко е добре, когато свършва добре.

– А каза ли й за другото… за нашето погребение?

– Боже мой, не, да не съм идиот! Да не си си загубил акъла, Джейми?

– Просто исках да се уверя – оправда се Джейми, недоволен, задето му припомнят, че Морийн бе използвала същата дума. „Май наистина натам вървят нещата. Какво, по дяволите, ще я правя?“ – Тес попита ли нещо за Анжелик?