Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 99 страниц)

Тайърър несръчно се подчини, като използва здравата си лява ръка.

Сега Струан лежеше съвсем гол върху хирургическата маса. От другата страна бяха наредени хирургическите инструменти, мехлемите и шишетата. Бабкот се обърна и си сложи дебела мушамена престилка. И на Тайърър тутакси му заприлича просто на касапин. Повдигна му се и едва успя да стигне до мивката навреме.

Бабкот въздъхна. „Колко стотици пъти съм си повръщал червата и после отново. Но имам нужда от помощ, а и това дете трябва да порасне.“

– Елате тук, трябва да работим бързо.

– Не мога, просто не мога…

Изведнъж гласът на лекаря стана суров:

– Ще дойдете тук веднага и ще помогнете, или Струан ще умре, но преди това ще ви напердаша.

Тайърър се запрепъва към неговата страна на масата.

– Не тук, за Бога, срещу мен! Дръжте му ръцете!

Струан отвори очи за миг при допира на Тайърър и отново изпадна в своя кошмар, бълнувайки несвързано.

Аз съм – измърмори Тайърър, като не знаеше какво друго да каже.

Отвъд масата Бабкот беше отворил някакво шишенце без етикет и вече изливаше малко от жълтеникавата маслена течност върху дебел ленен тампон.

– Дръжте го здраво – нареди той и притисна тампона към носа и устата на Струан.

Струан тутакси почувства, че се задушава и сграбчи тампона, почти го съдра с учудваща сила.

– За Бога, дръжте го – изграчи Бабкот. Тайърър отново стисна китките на Струан, забрави болната си ръка и извика, но успя да го задържи, погнусен от етерните изпарения. Струан продължи да се бори, да извръща глава, за да избегне тампона, усещайки се погълнат от тази помийна яма. Ала постепенно отмаля и после притихна.

– Отлично – рече Бабкот. – Учудващо е колко са силни понякога пациентите. – Той обърна Струан по корем, нагласи му главата, откри истинската големина на раната, която започваше от гърба, минаваше точно под гръдния кош и свършваше близо до пъпа му.

– Наблюдавайте го отблизо и ми кажете, ако се размърда… когато ви кажа, ще му дадете още етер… – Но Тайърър беше отново на мивката. – Побързайте!

Бабкот не го изчака, ръцете му засноваха, свикнали да оперират в далеч по-лоши условия. Крим и десетките хиляди умиращи войници – холера, дизентерия, едра шарка – и после: всички ранени, денонощният вой, а нощем – Дамата на лампата, която внасяше рев в хаоса на военната болница. Медицинската сестра Найтингейл1010
  Флорънс Найтингейл (1820–1910) – организатор и ръководител на отряд от санитарки по време на Кримската война (1853–1856), създава система за подготовка на кадри за средния и младши медицински персонал във Великобритания.


[Закрыть], която нареждаше, придумваше, заплашваше, изискваше, умоляваше, но някак си въвеждаше своите нови идеи, дезинфектираше мръсотията, пропъждаше безнадеждността и безполезната смърт и все пак намираше време да посети немощните и бедстващите по всяко време на нощта с високо вдигната петролна лампа или свещник, дето осветяваха пътя й от легло до легло.

– Не зная как го правеше – измърмори той.

– Моля?

За миг вдигна поглед и видя Тайърър, пребледнял, да го гледа. Съвсем го беше забравил.

– Току-що си мислех за Дамата на лампата – рече докторът, като си позволи да се разприказва, за да успокои младежа, без това да пречи на пълната му съсредоточеност върху разрязаните мускули и увредените вени. – Флорънс Найтингейл. Тя отиде в Крим само с трийсет и осем сестри и след четири месеца намали смъртността от 40 на 100 до около 2 на 100.

Тайърър знаеше тази статистика; като всеки англичанин се гордееше, че тя наистина е основателката на съвременната професия на медицинските сестри.

– Каква беше тя като личност?

– Ужасна, ако човек не държеше всичко чисто и както тя искаше. Иначе беше същински ангел в най-християнския смисъл. Родила се е във Флоренция, в Италия, оттам и името й… обаче беше англичанка до мозъка на костите си.

– Да. – Тайърър усети топлотата в гласа на лекаря. – Направо чудесна, чудесна. Познавахте ли я добре?

Бабкот не откъсваше очи от раната и сръчните си пръсти, докато, опипвайки, не откри, както се беше опасявал, срязаната част от черво. Изруга, без да забележи. Внимателно започна да търси другия край. Вонята нарасна.

– Питате за холандския. Знаете ли защо някои японци говорят холандски?

С огромно усилие Тайърър откъсна погледа си от пръстите му и се опита да запуши ноздрите си. Чувстваше, че му се повдига.

– Не, господине.

Струан помръдна. Бабкот веднага нареди:

– Дайте му още етер… точно така, не го притискайте твърде силно… Добре, добре го направихте. Как се чувствате?

– Ужасно.

– Няма значение. – Пръстите започнаха отново, почти без волята на лекаря, после спряха. Те внимателно извлякоха другата част от разсеченото черво. – Измийте си ръцете и ми подайте вдянатата игла – ей там, върху масата.

Тайърър се подчини.

– Добре. Благодаря. – Бабкот започна зашиването. Много внимателно. – Черният му дроб не е наранен, засегнат е малко, но не е разрязан. Бъбреците му също са наред. Ичибан – това казват японците за „много добре“. Имам няколко японски пациенти. Докато ги лекувам, те ме учат на някои думи и фрази. Ще ви помогна да ги научите, ако желаете.

– Бих… това ще е чудесно – ичибан. Съжалявам, че не ме бива за нищо.

– Не е така. Мразя да върша това сам. Аз, ами, аз се изплаших, смешно е, но се изплаших. – За момент пръстите му изпълниха стаята.

Тайърър погледна лицето на Струан, преди час то беше румено и силно, а сега – съвсем бледо, напрегнато и зловещо, клепачите му трепкаха от време на време. „Странно – помисли си той, – странно, колко невероятно гол изглежда Струан в момента. Допреди два дни не бях чувал дори името му, а сега сме свързани като братя, сега животът е различен, ще бъде различен и за двама ни, щем не щем. Е, зная, че той е храбър, а аз не съм.“

– А, питахте за холандския – започна Бабкот, без сам да се чува, цялото му внимание беше насочено към зашиването. – От около 1640 г. единственият контакт, който японците са имали с външния свят, освен с Китай, е бил с холандците. На всички други е било забранено да стъпват на сушата в Япония, особено на испанци и португалци. Японците не харесват католиците, защото те се бъркали в тяхната политика в началото на XVII век. По едно време, така разказва легендата, японците без малко да станат католици. Знаете ли нещо за това?

Не, господине.

– И така, холандците били толерирани, защото никога не довели мисионери тук, само искали да търгуват. – Бабкот спря разказа си за момент, но пръстите му продължиха да шият ситно и ловко. После отново заприказва несвързано. – И тъй, на неколцина холандци, мъже, никога на жени, било разрешено да отседнат, но само с най-строги ограничения, и то като заточени на един изкуствен остров от три акра в пристанището Нагасаки, наречен Дешима. Холандците се подчинили на всички закони, наложени им от японците, и се държали раболепно, като междувременно забогатявали; търгували, когато им разрешавали, и въртели търговията с Китай, която е от първостепенно значение за Япония – китайски коприни и сребро за злато, хартия, японски лак, пръчки, употребявани за вилици – знаете ли какво е това?

– Да, господине. Бях три месеца в Пекин.

– О, да, простете, забравих. Няма значение. Според холандските дневници от началото на XVII век първият шогун Торанага, тяхното название за император, решил, че чуждестранното влияние е в разрез с интересите на Япония, затова затворил страната и постановил, че японците нямат право да строят никакви презокеански кораби, нито да напускат страната – всеки, който го направел, не можел да се върне или ако се върнел, бил убиван на часа. Законът все още е такъв. – Пръстите му спряха за миг, защото финият конец се скъса; той изруга. – Подайте ми другата игла. Не мога да намеря свестни черва за конци, макар че тази коприна си я бива. Опитайте да вденете една от онези игли, но първо си измийте ръцете, измийте ги и след това. Благодаря.

Тайърър се зарадва, че може да се заеме с нещо и да се извърне, но пръстите му не го слушаха. Повдигаше му се отново. Слепоочията му пулсираха.

– Какво казвате за холандците?

– О, да, така холандците и японците започнали предпазливо да се учат взаимно, макар че на холандците било официално забранено да учат японски. Преди десетина години Бакуфу откриха холандско училище…

Двамата мъже чуха шум от тичащи нозе.

Бързо почукване. Изпотеният гвардейски сержант застана на вратата, приучен никога да не влиза, докато се прави операция.

– Извинете, че ви прекъсвам, господине, но четирима от отвратителните малки негодници идват по пътя. Изглеждат като делегация. Всички са самураи.

Лекарят не спря да шие.

– Лим с тях ли е?

– Да, господине.

– Съпроводете ги до приемната и кажете на Лим да се погрижи за посрещането. Ще дойда веднага, щом мога.

– Да, господине. – Сержантът хвърли един последен втренчен поглед към масата, после излезе.

Лекарят довърши поредния бод, завърза и сряза конеца, попи кървящата рана и започна наново.

– Лим е един от нашите китайски помощници. Нашите китайци тичат по работите ни, не че говорят японски или че са много надеждни.

– Ние… беше същото… ние открихме същото в Пекин, господине. Ужасни лъжци.

– Японците са по-лоши, но, от друга страна, и това не е точно така. Не че са лъжци: просто истината е подвижна и зависи от прищевките на говорещия. Много е важно да научите японски бързо. Нямаме нито един преводач, не и сред нашите хора.

Тайърър го зяпна:

– Никой ли?

– Никой. Британският отец говори малко, ала не можем да го използваме, японците мразят мисионерите и свещениците. Има само трима холандскоговорещи в колонията – един холандец, един швейцарец, който е нашият преводач, и един търговец от Канската колония в Южна Африка; за жалост никакъв британец. В колонията говорим на ужасен жаргон, смесица от италиански, испански, френски, английски и други езици, наречен „пиджин“ както в Хонконг, Сингапур и другите китайски уговорени пристанища, и използваме компрадори, търговски посредници.

– Същото е в Пекин. – Бабкот усети раздразнението в гласа му, но най-вече скритата опасност. Вдигна очи и моментално прозря, че Тайърър е на път да припадне, а и всеки момент щеше да повърне наново.

– Добре се справяте – рече докторът окуражително, после се изправи, за да пооблекчи гърба си; целият плуваше в пот. Наведе се отново. Много внимателно намести възстановеното черво в кухината и бързо започна да шие външното разкъсване. – Хареса ли ви Пекин? – попита; не че го интересуваше, но искаше Тайърър да говори. „По-добре това, отколкото нов пристъп – помисли си той. – Не мога да се занимавам с него, докато не затворя този нещастник.“ – Никога не съм бил там.

– Аз, ами… да, да, много. – Тайърър се опита да събере разбърканите си мисли, заслепен от главоболието, което го измъчваше. – Манджурците са съвсем хрисими в момента, така че можехме да ходим навсякъде, където си поискаме, съвсем безопасно е. Манджурците, номадско племе от Манджурия, превземат Китай през 1644 г. И сега управлява династията им Чинг. Можехме да яздим навсякъде без… без никакви проблеми… китайците не бяха… особено дружелюбни, но… – Задухът в стаята и миризмата се издигнаха към лицето му и го задавиха. Последва нов спазъм и той отново повърна, усещайки гаденето; после се изправи до масата.

– Съжалявам.

– Говорехте… за манджурците?

Внезапно на Тайърър му се прииска да изкрещи, че не го е грижа за манджурците, за Пекин или за каквото и да било, че иска да избяга от смрадта и от своята безпомощност.

– Говорете ми! Говорете ми!

– На нас… ни казаха, че… че обикновено те са една арогантна, отвратителна тълпа и е очевидно, че китайците мразят манджурците до смърт. – Устата на Тайърър беше пълна със слюнка, но колкото повече се концентрираше, подтикът да избяга намаляваше. Продължи колебливо:

– Изглежда, че те всички губят ума и дума при мисълта, че Тайпинското въстание ще се разпростре от Нанкин и ще обхване Пекин и че това ще е краят на… – Тайърър млъкна и се заслуша напрегнато. В устата си усещаше ужасен вкус, а главата го заболя още повече.

Какво има?

– Мисля… стори ми се, че някой крещи.

Бабкот се ослуша, ала не чу нищо.

Продължавайте за манджурците.

– Ами, ъъ, пълзи слух за Тайпинското въстание, че повече от десет милиона селяни били убити или измрели от глад през изминалите няколко години. Но в Пекин е спокойно, разбира се, опожаряването и разграбването на Летния дворец от британските и френските сили преди две години, което лорд Елгин заповяда като репресивна мярка, също е дало на манджурците урок; скоро няма да го забравят. Никога повече няма да убият британец с лека ръка. Сър Уилям няма ли да заповяда и тук същото? Репресивни мерки?

– Ако знаехме кого да репресираме, щяхме вече да сме го направили. Но, уви! Не можем да обстрелваме Йедо само заради неколцина неизвестни убийци…

Прекъснаха го ядосани гласове, сержантът англичанин се караше с гърлено говорещите японци. После един самурай рязко отвори вратата, а зад него други двама заплашваха сержанта с полуизвадените си от ножниците мечове; двама гвардейци с насочени пушки стояха в коридора. Четвъртият самурай, малко по-възрастен мъж, пристъпи в стаята. Тайърър се подпря на стената вкаменен, преживявайки отново смъртта на Кентърбъри.

– Кинджиру! – изрева Бабкот и всички замръзнаха. За момент изглеждаше, че по-възрастният самурай ще побеснее ей сега, ще измъкне меча си и ще ги нападне. Ала Бабкот се завъртя и застана с лице към тях със скалпела в едрия си юмрук, с кръв по ръцете и престилката, огромен и зъл. – Кинджиру! – заповяда той отново, после посочи със скалпела. – Излезте! Дете… Дете… Додзо! – Той се взря в тях, обърна им гръб и продължи да зашива и да попива. – Сержант, покажете им приемната учтиво!

– Да, господине. – Сержантът махна с ръка на самураите, които разговаряха ядосано помежду си. – Додзо – измърмори той. – Хайде, шибани кучи синове – повика ги и с ръка. По-възрастният самурай заповеднически махна на другите и излезе с тежки стъпки. Останалите тутакси се поклониха и го последваха.

Бабкот непохватно избърса насъбралата се пот във вдлъбнатинката на брадичката си с опакото на ръката си, после продължи работата. Главата, шията и гърбът го боляха.

– Кинджиру означава „Забранено е“ – рече, като се преструваше на спокоен, макар че сърцето му биеше силно, както винаги, когато самураите бяха наблизо с извадени или дори полуизвадени мечове, а той нямаше подръка заредени и готови пистолет или пушка. Твърде често беше установявал последствията от мечовете им както върху европейците, така и върху техните собствени сънародници: битки и самурайски междуособици бяха нещо обикновено в и около Йокохама, Канагава и околните села. Додзо означава „моля“; дете – „излезте“. Много е важно да се използва моля и благодаря при японците. „Благодаря“ е домо. Използвайте го дори когато крещите – той погледна Тайърър, който все още стоеше облегнат на стената и трепереше. – Има уиски в шкафа.

– Аз съм… всичко е наред.

– Не сте, все още сте в шок. Пийнете си повечко от уискито. Сръбнете си. Щом свърша, ще ви дам нещо, което да спре гаденето. Не трябва да се безпокоите! Разбрахте ли!

Тайърър кимна. Сълзи потекоха по лицето му, той не можеше да ги спре и усети, че му е трудно да върви.

– Какво… какво ми… става? – ахна той.

– Просто шок. Не се безпокойте. Ще мине. Нормално е по време на война, а ние тук сме във война. Ще свърша скоро. После ще се оправим с онези негодници.

– Как… как ще го направите?

– Не зная. – Гласът на лекаря прозвуча остро, докато за пореден път почистваше раната с нов квадратен тампон от намаляващата купчина – още много шиене го чакаше. – Както обикновено, предполагам, само ще ръкомахам и ще им кажа, че нашият посланик ще им даде да разберат, и ще се опитам да разбера кой ви е нападнал. Те, разбира се, ще отричат, че знаят каквото и да било; и вероятно е така – сякаш никога нищо не знаят. Те не приличат на другите хора, с които съм се сблъсквал. Не зная дали са просто глупави или умни и потайни до гениалност. Изглежда, няма да проникнем в тяхното общество – нито ние, нито нашите китайци, – нямаме никакви съюзници сред тях, не можем дори да подкупим някого от местните, който да ни помага, не можем да говорим с тях направо. Всички сме толкова безпомощни. По-добре ли се чувствате?

Тайърър бе пийнал малко уиски. Преди това бе изтрил сълзите си, дълбоко засрамен, изплакнал си бе устата и бе намокрил главата си с вода.

– Не още… но благодаря. Наред съм. Ами Струан?

Бабкот помълча и рече:

– Не зная. Човек никога не знае. – Сърцето му се сви при шума на нови стъпки, Тайърър пребледня. Почукване. Вратата се отвори веднага.

– Боже Господи – ахна Джейми Макфей, цялото му внимание се съсредоточи в кървавата маса и огромната рана в хълбока на Струан. – Ще се оправи ли?

– Здравей, Джейми – отвърна Бабкот. – Чу ли за…

– Да, току-що идваме от Токайдо по дирите на г-н Струан. Почти бяхме изгубили надежда. Дмитрий е отвън. Вие наред ли сте, г-н Тайърър? Негодниците са насекли горкия Кентърбъри на дузина парчета и са оставили късовете на гарваните… – Тайърър отново залитна към мивката, Макфей пристъпваше притеснен към вратата. – За Бога, Джордж, г-н Струан ще се оправи ли?

– Не зная – избухна Бабкот, неговото вечно безсилие пред незнанието се превърна в гняв, той не разбираше защо някои пациенти оживяват, а други не, защо някои рани загнояват, а други зарастват. – Загубил е много кръв, закърпих едно срязано черво, три разкъсвания, остават още три вени и два мускула и да затворя раната, а само Господ знае колко мръсотия от въздуха е проникнала в раната, за да я инфектира, и дали това ще предизвика зараза или гангрена. Не зная! Не зная, дявол да го вземе! Сега се махни, по дяволите, оттук и се оправи с онези четирима негодници Бакуфу, и разбери кой е направил касапницата, за Бога!

– Да, разбира се, извинявай, Джордж – рече Макфей сам на себе си с тревога и смаян от несдържаността на Бабкот, който обикновено оставаше невъзмутим. – Ще се опитаме… Дмитрий е с мен… Все пак научихме кой го е направил, доверихме се на един китайски съдържател на магазин в селото. Дяволски е странно, всички самураи са били от Сацума и…

– Къде, по дяволите, е тая Сацума?

– Китаецът каза, че било кралство на южния остров до Нагасаки, на шестстотин или седемстотин мили оттук и…

– Какво, по дяволите, търсят тук, а?

– Той не знаеше, но се закле, че ще нощуват в Ходогая – Филип, това е крайпътна спирка на Токайдо на не повече от десет мили оттук – и техният крал е с тях.

3.

Санджиро, господарят на Сацума, с пронизващи и безмилостни очи, едър, брадат мъж на четирийсет и две, с драгоценни мечове, със синя мантия от най-фина коприна, погледна най-доверения си съветник.

– Добро или лошо беше нападението?

– Добро, господарю – отговори приглушено Кацумата, защото знаеше, че навсякъде е пълно с шпиони. Двамата мъже бяха сами, коленичили един срещу друг, в най-хубавото помещение на кръчмата в Ходогая, крайпътна спирка на Токайдо, на не повече от две мили навътре в сушата на колонията.

– Защо? – От шест века прадедите на Санджиро управляваха Сацума, най-богатото и най-мощно феодално владение в цяла Япония, като се изключат именията на омразните му врагове, рода Торанага, и ревностно бяха бранили независимостта му.

– Това ще създаде напрежение между шогуната и гай-джин – заяви Кацумата. Той беше слаб, корав като стомана мъж, изкусен фехтовач и най-прочутият от всички сенсеи – учители – по бойни изкуства в провинция Сацума. – Колкото повече се карат тези кучета, толкова по-скоро ще се сблъскат, а колкото по-скоро се сблъскат, толкова по-добре: това ще ни помогне най-после да съборим рода Торанага и техните марионетки, ще ти позволи да обявиш нов шогунат, нови власти на шогуна, като Сацума ще господства над тях, а ти самият ще станеш един нов роджу. – Роджу беше другото название на Съвета на петимата старейшини, който управляваше в името на шогуна.

„Един от роджу! Защо само един – помисли си наум Санджиро. – Защо не главен министър, защо не шогун – произходът ми го позволява. На шогуните от рода Торанага им стигат два и половина века. Нобусада, четиринайсетият, май ще е последният – в името на баща ми, ще бъде последният!“

Този шогунат беше основан от военния диктатор Торанага през 1603 след спечелването на битката при Секигахара, където неговите войски взеха 40 600 вражески глави. Със Секигахара той елиминира цялата действаща опозиция и за първи път в историята покори Нипон, Земята на боговете, както японците наричаха своята страна, и я подчини на единно управление.

Този блестящ генерал и администратор веднага завзе цялата светска власт и с благодарност прие от безсилния Император титлата шогун, най-висшия ранг за един смъртен, което го утвърди законно като диктатор. Той бързо направи своя шогунат наследствен, веднага постанови, че в бъдеще всички светски дела ще са от компетенцията на шогуна, всички духовни – на Императора.

През последните осем века Императорът, Син на небето, и неговият двор живееха изолирано в оградения със зидове императорски дворец в Киото. Само веднъж в годината той напускаше двореца, за да посети светилището на Идзу, но дори тогава оставаше скрит за всички очи, лицето му никога не се виждаше на обществено място. Оставаше скрит за всички и вътре зад зидовете, освен за най-близките от семейството си, благодарение на ревностни наследствени чиновници и древни мистични протоколи.

Така военният диктатор се разпореждаше в „Дворцовите порти“ и решаваше кой да влиза и кой да излиза през тях и де факто властваше и над Императора, и над неговото благоволение, а по този начин – над неговото влияние и власт. И макар всички японци непоклатимо да вярваха в императорската божественост, да го приемаха за Син на небето и за пряк потомък на богинята на Слънцето и да считаха, че неговото родословие не е прекъсвано, откак свят светува, според историческите обичаи Императорът и неговият двор не държаха никакви армии и нямаха никакви доходи, освен отпусканите годишно от военния диктатор в неговите „Порти“, колкото на последния му скимнеше.

От десетилетия шогунът Торанага, неговият син и внук управляваха мъдро, но строго. Следващите поколения отслабиха хватката, по-низшите чиновници заграбваха все повече и повече власт, постепенно превръщаха собствените си чинове в наследствени. Шогунът остана титулуван глава, но от век или повече насам беше марионетка и все пак винаги избиран само от рода Торанага; същото се отнасяше и за Съвета на старейшините. Сегашният шогун Нобусада беше избран преди четири години, когато беше дванайсетгодишен.

„И не за дълго, за бога“ – обеща си Санджиро и се върна към сегашния проблем, който го безпокоеше.

– Кацумата, убийствата, макар премерени, могат твърде да раздразнят гай-джин и това ще е лошо за Сацума.

– Не виждам нищо лошо, господарю. Императорът иска гай-джин да бъдат изгонени, ти – също, както го искат и повечето даймио. Че двамата самураи са от Сацума, също ще бъде приятно за Императора. Не забравяй, че мисията ти в Йедо беше изпълнена отлично.

Преди три месеца Санджиро бе убедил император Комей чрез посредници в императорския дворец в Киото лично да подпише няколко „воли“, които Санджиро бе предложил, и да го назначи за съпровождащ Императорския пратеник, който официално щеше да достави свитъка в Йедо и по този начин да обезпечи приемането им. Понякога беше трудно да се откаже „воля“ на императора, щом веднъж е приета. През последните два месеца той водеше преговорите и тъй като много от старейшините и техните чиновници Бакуфу се извиваха и извъртаха, Санджиро взе надмощие и получи тяхното писмено одобрение за различни реформи, предназначени да отслабят целия шогунат. Важното беше, че сега имаше тяхното официално съгласие да анулира омразните споразумения, подписани против волята на Императора, да изгони омразните гай-джин и да затвори страната, както беше преди нежеланото пристигане и насилствено навлизане на Пери.

– Между другото какво става с онези двама глупаци, дето напуснаха колоната и убиха без заповед? – запита Санджиро.

– Всяко деяние, което затруднява Бакуфу, ти помага.

– Съгласен съм, че гай-джин се държаха предизвикателно. Тази паплач нямаше никакво право да се намира близо до мен. Моето знаме и императорското знаме бяха на предната редица, те забраняват присъствието им.

– Затова остави гай-джин да понесат последствията от своята постъпка, дойдоха насила по нашите брегове, против волята ни, и имат опора в Йокохама. С мъжете, с които разполагаме, и чрез неочаквано нощно нападение лесно ще унищожим колонията и ще опожарим околните села. Можем да го направим довечера и веднъж завинаги да разрешим проблема.

– Да, Йокохама, с внезапна атака. Но не можем да се доберем до флотата, не можем да смачкаме корабите и оръдията.

– Да, господарю, а гай-джин ще трябва да отмъстят незабавно. Тяхната флота ще обстрелва Йедо и ще го разруши.

– Съгласен съм, и колкото по-скоро, толкова по-добре. Само че това няма да разруши шогуната и след Йедо те ще тръгнат срещу мен, ще нападнат моята столица Кагошима. Не мога да поема такъв риск.

– Вярвам, че Йедо ще ги задоволи, господарю. Ако тяхната база изгори, те ще трябва да се върнат на борда на корабите и да отплават обратно за Хонконг. Някога, след време, може и да се върнат, но тогава ще се наложи да стъпят на сушата със сила, за да изградят нова база. Дори още по-лошо, за да я отстояват.

– Те усмириха Китай. Военната им машина е непобедима.

– Тук не е Китай и ние не сме някакви си префърцунени малодушни китайци, та да се оставим тези мърши да ни източат кръвта или да ни сплашат до смърт. Казват, че искали само да търгуват. Добре, вие също искате да търгувате, с пушки, оръдия и кораби. – Кацумата се усмихна и вежливо добави: – Мисля си дали да не подпалим и разрушим Йокохама – разбира се, ще се престорим, че атаката е по молба на Бакуфу, по молба на шогуна, – когато гай-джин се върнат, който и да контролира шогуната тогава, охотно ще се съгласи да плати честно обезщетение и в замяна гай-джин щастливо ще се съгласят да скъсат своите срамни споразумения и да търгуват, спазвайки всички наложени им от нас условия.

– Те ще ни нападнат в Кагошима – рече Санджиро. – Ние не можем да ги отблъснем.

– Нашият залив е опасен за корабоплаване, не е достъпен като залива на Йедо, имаме тайна брегова артилерия, скрити холандски оръдия, всеки месец ставаме все по-силни. Такова военно действие на гай-джин ще обедини всички даймио, всички самураи и цялата страна в непреодолима сила под твоето знаме. Армиите на гай-джин не могат да печелят на сушата. Това е Земята на боговете, боговете също ще ни се притекат на помощ – каза пламенно Кацума, макар че изобщо не вярваше в това; той манипулираше Санджиро и го правеше от години. – Защо божественият вятър, вятърът камикадзе, който разгроми армадите на монголския Кублай хан преди шестстотин години, да не духне отново?

– Наистина – отговори Санджиро. – Боговете ни спасиха тогава. Но гай-джин са гай-джин и са подли, и кой знае каква злина могат да измислят. Глупаво е да ги подтикваме към морско нападение, докато нямаме военни кораби – макар че да, боговете са на наша страна и ще ни пазят.

Кацумата се изсмя наум. Няма богове, никакви богове, нито небеса, нито живот след смъртта. Глупаво е да се вярва на тия приказки, на глупавите гай-джин и техните глупави догми – вярвам на това, което е казал великият диктатор генерал Накамура в предсмъртното си стихотворение:

 
От нищото към нищото,
замъкът Осака и всичко,
което някога съм сътворил,
е сън в съня.
 

– Колонията на гай-джин е в твоите ръце, както никога преди. Онези двама младежи, очакващи присъда, показаха пътя. Моля те, тръгни по него – Кацумата се поколеба и още повече снижи гласа си: – Според слуховете, господарю, те били законспирирани шиши.

Очите на Санджиро се стесниха още повече.

Шиши – мъже на духа, наречени така заради своята храброст и делата си – бяха млади бунтовници, подели организирането на нечувано въстание срещу шогуната. Те бяха съвсем ново явление, смяташе се, че наброяват не повече от сто и петдесетина в цяла Япония.

Шогунатът и повечето даймио ги имаха за терористи и луди и следователно трябваше да бъдат смазани.

За повечето самураи, в частност за редовите войни, шиши бяха монархисти, които водеха унищожителна битка за доброто, като искаха да принудят всички от рода Торанага да се откажат от шогуната и да върнат цялата власт на Императора, от когото, те пламенно вярваха в това, военният диктатор Торанага я бе узурпирал преди два и половина века.

За много обикновени хорица, селяни, търговци и в частност за Свободния свят1111
  Има се предвид некрепостните.


[Закрыть] на гейшите и увеселителните домове, шиши бяха предмет на легенди – възпявани, оплаквани и обожавани.

Всички шиши бяха самураи, млади идеалисти, повечето идваха от феодалните владения Сацума, Чошу и Тоса, неколцина бяха фанатични ксенофоби, повечето бяха ронини – мъже-вълни, защото бяха волни като вълните самураи, останали без господари, или самураи, прокудени от господарите си за неподчинение, или престъпници, избягали от провинциите си, за да се спасят от наказание, или избягали по свой избор; те вярваха в нова, безбожна ерес: че имат по-висш дълг от дълга към господаря, към семейството – дълга да помогнат на Императора да управлява сам.

Преди няколко години разрастващото се движение на шиши образува малки, тайни бойни групи, заели се да преоткрият бушидо – древни самурайски умения за самодисциплина, дълг, чест, смърт, изкуството да се бият с мечове и други военни упражнения, отдавна изчезнали умения – като се изключат неколцината сенсей, които поддържаха бушидо живо. През последните два и половина века Япония живееше в мир под суровото управление на Торанага, а то забраняваше военни действия в земя, където векове наред се бе водила всеобща гражданска война.

Шиши започнаха да се срещат предпазливо, да разискват и планират. Училищата по фехтовка станаха центрове на недоволните фанатици и в тяхната среда се появиха радикали, някои добри, други лоши. Но една обща нишка свързваше всички – бяха фанатични противници на шогуната и се противопоставяха на разрешението японските пристанища да бъдат отворени за чужденци и чуждестранна търговия.

Накрая, през последните четири години, те бяха предприели спорадични атаки срещу гай-джин и започнаха да организират безпрецедентен, всеобщ бунт срещу законния владетел, шогуна Нобусада, срещу всемогъщия Съвет на старейшините и срещу Бакуфу, които на теория осъществяваха неговите повели, като направляваха всички страни на живота. Шиши имаха универсален боен зов соно-джой: „Чест на Императора и вън варварите“, и се бяха заклели, каквото и да им струва, да отстранят всекиго от пътя си.

Назад к карточке книги "Гай-джин"