Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 99 страниц)

Тайърър го изгледа остро.

– Имате предвид война?

– Защо не? За какво са флотите, армиите? Те вършат добра работа в Индия, Китай, навсякъде другаде. Ние сме Британската империя, най-голямата и най-добрата, която някога е имало на земята. Ние сме тук, за да търгуваме, и междувременно можем да им дадем нашите закони и реда на нашата цивилизация. – Кентърбъри погледна през рамо към пътя, раздразнен от царящата там враждебност. – Грозна тълпа, нали, госпожице?

– Mon Dieu. Иска ми се да не ни гледат така втренчено.

– Боя се, че просто трябва да свикнете с това. Навсякъде е все същото. Както г-н Струан казва, в Хонконг е най-зле. Въпреки всичко, г-н Струан – додаде той с внезапно почитание, – не се притеснявам да ви кажа, че тук имаме нужда от свой собствен остров, наша собствена колония, а не гнилата, воняща ивица от една миля по разлагащото се крайбрежие, която е незащитена, удобна за нападение и изнудване във всеки момент; добре, че флотата ни е тук. Трябва да превземем острова точно както вашият дядо е превзел Хонконг, Бог да го благослови.

– Може би ще го направим – отвърна Малкълм Струан уверено, стоплен от спомена за своя прочут праотец, тай-пана Дърк Струан, основателя на тяхната компания и главен основател на колонията преди повече от двайсет години през ’41-ва.

Без да осъзнава какво прави, Кентърбъри измъкна своята манерчица, надигна я и отпи, после обърса уста с опакото на ръката си и отново я прибра.

– Нека продължим. Най-добре е аз да водя, ако трябва, движете се по един в колона. Не обръщайте внимание на японците. Г-н Струан, може би ще яздите до младата госпожица, а вие, г-н Тайърър, пазете отзад. – И явно доволен от себе си, той подкара коня в тръс.

Щом Анжелик се изравни с него, очите на Струан се усмихнаха. Той се влюби открито в нея от първия момент, когато я видя преди четири месеца в Хонконг, от първия ден, когато тя пристигна… и превзе острова с щурм – с руса коса, идеална кожа, дълбоки сини очи, с приятен чип нос, с овално лице. То не можеше да се нарече красиво, но притежаваше странна привлекателност, от която секва дъхът, истинска парижанка; нейната невинност и младост прикриваха някаква постоянно доловима, макар и несъзнателна чувственост, дето просто умоляваше да бъде задоволена, и това в един свят на мъже без подходящи жени за съпруги, без особена надежда да си намерят спътница в Азия, във всеки случай не и такава като нея. Повечето мъже бяха богати, някои от тях – царе на търговията.

– Не обръщайте внимание на туземците, Анжелик – прошепна Струан, – те изпитват само страхопочитание пред вас.

Французойката се ухили. Кимна с глава като императрица:

– Merci, Monsieur, vous etes tres aimable!99
  Благодаря, господине, много, сте любезен! (фр.) – Б.пр.


[Закрыть]

Струан беше много доволен и съвсем уверен сега. „Съдбата, джос, Господ ни събра заедно – помисли си въодушевен, като кроеше планове кога да поиска от баща й разрешение за женитба. – Защо не по Коледа?

По Коледа ще бъде отлично. Ще се оженим през пролетта и ще живеем в Голямата къща на хълма Виктория в Хонконг. Зная, че майка ми и баща ми вече я обожават. Боже мой, надявам се той наистина да е по-добре. Ще вдигнем огромно коледно тържество…“

Когато излязоха на пътя, те бързо напреднаха, като внимаваха да не пречат на движението. Но дали им харесваше, или не тяхното неочаквано присъствие сред огромното мнозинство от недоверчиви японци, които никога не бяха виждали хора с такъв ръст, облик и цвят, и преди всичко девойката – наред с цилиндрите им и рединготите, с тесните като тръби панталони и ботушите за езда, както и нейните ботуши, дрехи за езда и цилиндърът й с модно перо и дамското седло, – всичко това неизбежно предизвика задръстване.

И Кентърбъри, и Струан внимателно наблюдаваха талазите от идващи насреща им хора, макар винаги да им сторваха път. Нито един от белите мъже не почувства, а и не очакваше никаква опасност. Анжелик яздеше наблизо, като се преструваше, че не обръща внимание на зяпачите, нито на ръката, която сякаш случайно се опитваше да я докосне, шокирана от начина, по който мнозина мъже нехайно запретваха кимоната си, излагайки на показ оскъдните си препаски и откровената си голота:

„Скъпа ми Колет, ти никога няма да ми повярваш – продължи, тя мислено писмото до най-добрата си приятелка в Париж, което щеше да довърши вечерта, – но огромна част от безбройните носачи по обществения главен път носеха само тези нищо и никакви препаски, дето почти нищо не скриват отпред и се превръщат в тънка ивица между бутовете отзад! Кълна се, че това е самата истина, и мога да ти съобщя, че много от туземците са доста космати, макар че повечето им части са малки. Чудя се дали Малкълм…“

Усети, че се изчервява.

– Столицата, Филип – опита се да завърже разговор тя, – наистина ли е забранена?

– Според споразумението не е. – Тайърър бе силно поласкан. Само няколко минути, и тя вече се отказа от обръщението „господине“. – Според споразумението всички легации трябва да бъдат в Йедо, в столицата. Казаха ми, че сме се евакуирали от Йедо миналата година след нападението срещу нашите. По-безопасно е да бъдем в Йокохама под закрилата на флотските оръдия.

– Нападение ли? Какво нападение?

– О, няколко луди, наречени ронини… някакви си убийци извън закона… та дузина луди нападнали нашата легация посред нощ. Британска легация! Можете ли да си представите нахалството им! Подлеците убили един сержант и един часови…

Той млъкна, тъй като Кентърбъри се извъртя от пътя, задържа коня си и посочи с камшика.

– Вижте там!

Спряха до него. Сега можеха да видят високите, издължени знамена, вдигнати високо от редици самураи, които стъпваха тежко иззад завоя на няколкостотин ярда пред тях. Всички пътници се разпръснаха, бързо захвърлиха вързопи и паланкини надалеч от пътя, ездачите светкавично скочиха от конете, после всички коленичиха от двете страни на трасето с наведени глави; мъже, жени, деца застинаха неподвижни. Само самураите останаха прави. Докато кортежът минаваше край тях, те почтително се кланяха.

– Кой е този, Филип? – попита развълнувано Анжелик. – Можете ли да четете техните знаци?

– Съжалявам, не, не още, госпожице. Говори се, че са нужни години, за да се научиш да четеш и пишеш писмото им. – Щастието на Тайърър се изпари при мисълта за многото работа, която му предстоеше.

– Може би е шогунът?

Кентърбъри се засмя.

– Няма начин да е той. В противен случай щяха да оградят с кордони цялата зона. Казват, че само да кимне и се събират стотици хиляди самураи. Но ще е някоя важна личност.

– Какво да правим докато минават? – попита тя.

– Ще ги приветстваме с кралския поздрав – отвърна Струан. – Ще си свалим шапките и ще ги размахаме три пъти. А какво ще направиш ти?

– Аз ли, cheri? – Тя се усмихна, много го харесваше, помнеше думите на баща си, преди да замине от Хонконг за Йокохама: „Насърчавай този Малкълм Струан, но внимателно, малката ми. Аз вече го направих дискретно. Той ще ти подхожда великолепно, ето защо подкрепих тази разходка до Йокохама без придружителка, като осигурих той да те придружава на един от корабите си. След три дни ще станеш на осемнайсет години, време ти е да се омъжиш! Зная, че е само на двайсет и е млад за теб, но е интелигентен, най-големият син, след около година ще наследи Търговската къща – говори се, че баща му Кълъм, тай-панът, е много по-болен, отколкото компанията признава публично.“

– Но той е британец – бе отвърнала тя замислено. – Вие, татко, ги мразите и казвате, че ние също трябва да ги мразим. Мразите ги, нали?

– Да, малката ми, но не открито. Британия е най-богатата страна в света, най-мощната, те са крале в Азия и пред Търговската къща на Струан… „Братя Ришо“ е едно нищо. Ще извлечем огромни облаги, ако поемем френската част от тяхната търговия. Предложи му го.

– О, не мога, татко, това ще бъде… не мога, татко.

– Ти вече си жена, не си дете, моя скъпа. Подлъжи го, после той сам ще го предложи. Нашето бъдеще зависи от теб. Скоро Малкълм Струан ще стане тай-пан. А ти… половината от богатството им може да бъде твое…

„Разбира се, бих обожавала такъв съпруг – помисли си тя, – колко е умен татко! Колко чудесно е да си французойка и следователно да ги превъзхождаш. Лесно е да го харесам, може би дори да обикна този Малкълм, странните му очи и младежкия му вид. О, толкова се надявам, че той ще поиска ръката ми…“

Анжелик въздъхна и отново се върна към настоящето.

– Ще преклоня глава, както правим в Булонския лес пред Негово величество император Луи Наполеон. Какво има, Филип?

– Май е по-добре да се върнем – рече Тайърър разтревожено. – Всички казват, че те стават докачливи, когато сме близо до техните принцове.

– Глупости – прекъсна го Кентърбъри. – Няма никаква опасност, никога не е имало нападение на шайка – тук не е като в Индия, в Африка или в Китай. Обясних ви, японците се прекланят пред законите. Ние се придържаме стриктно към ограниченията на споразуменията и ще направим това, което винаги сме правили, само ги оставете да минат, учтиво си вдигнете шапките, както бихте сторили пред всеки владетел, после ще продължим. Въоръжен ли сте, г-н Струан?

– Разбира се.

– Аз не съм – рече Анжелик малко сприхаво, докато наблюдаваше знамената; намираха се вече само на стотина ярда. – Мисля, че жените трябва да носят пистолети, щом мъжете го правят.

Всички бяха шокирани.

– Откажете се от тази мисъл. Тайърър?

С известна неловкост Тайърър показа на Кентърбъри малкия си пистолет.

– Баща ми ми го подари на тръгване. Но никога не съм стрелял.

– Няма да се наложи, трябва да наблюдавате самураите, които ходят по един или на двойки, те са фанатици спрямо чужденците. Както и ронините. – После добави някак машинално: – Не се безпокойте, не сме имали проблеми от година, че и повече.

– Проблеми ли? Какви проблеми? – попита тя.

– Никакви – рече той; не искаше да я тревожи и се опитваше да замаже неволно изтърваните думи. – Някое и друго нападение от неколцина фанатици, нищо особено.

Анжелика се намръщи.

– Но нали г-н Тайърър каза, че е имало организирано нападение срещу вашата Британска легация и че е имало убити войници. Това не е ли важно?

– Беше важно. – Кентърбъри се подсмихна изтънко на Тайърър, който ясно прочете посланието: „Ти си пълен идиот, може ли да занимаваш една дама със сериозни неща!“ – Службите в шогуната се заклеха, че ще ги хванат и накажат.

Гласът му прозвуча убедително, но в себе си той се питаше каква част от истината знаеха Струан и Тайърър: петима бяха убити на улицата в Йокохама през първата им година. На следващата двама руснаци – офицер и моряк от руски военен кораб – бяха накълцани на парчета, и пак в Йокохама. Няколко месеца по-късно – двама холандски търговци. После младият преводач в Британската легация в Канагава бе нападнат с меч изотзад и захвърлен, докато му изтече кръвта. Хюскен, секретарят на Американското посолство – насечен на дузина парчета, докато яздел за вкъщи след вечерен прием в Пруската легация. А миналата година един британски войник и сержант бяха съсечени отвън пред спалнята на генералния консул!

Всяко от убийствата бе обмислено и непредизвикано – мислеше си той разярен – и извършено от двойки, въоръжени с мечове. Нито веднъж не бе отвърнато с нападение – и най-лошото от всичко, нито веднъж никой кучи син не бе заловен и наказан от всевластните Бакуфу на шогуна, колкото и да пищяха ръководителите на нашите легации, колкото и да обещаваха японците. Водачите ни са сбирщина от тъпи негодници. Трябваше да наредят на флотата веднага да направи Йедо на пух и прах и после целият терор щеше да спре, щяхме да спим в безопасност в леглата си без охрана и да си вървим по всички улици, без да се боим, когато наблизо има самурай. Дипломатите са говноядци и този млад самохвалко е идеалният пример.

Кентърбъри кисело наблюдаваше знамената и се опитваше да разгадае буквите. Щом целият кортеж отмина, пътниците се надигнаха и отново продължиха. Онези, които вървяха в същата посока, останаха да следват колоната на благоразумно разстояние.

Четиримата се чувстваха странно на конете си, издигнати високо над коленичилите от двете страни на пътя неравни редици от хора с глави в прахта и с вирнати във въздуха задници. Тримата мъже се опитваха да не обръщат внимание на голотията, до един смутени от изобилието на плът.

Редиците от самурайски знамена се приближаваха безмилостно. Имаше две колони, от около сто човека всяка, после още знамена и плътни редици, наобиколили черен лакиран паланкин, носен от осем плувнали в пот носачи. Следваха други знамена и самураи, после още една група на коне и накрая пъстроцветна тълпа от претоварени с багаж носачи. Всички самураи носеха сиви кимона с едни и същи символи – китка от три божура, каквато имаше и върху знамената – и сламени шапки, завързани под брадичките им. На коланите им висяха два меча – един къс и един дълъг. Някои бяха преметнали лъкове и стрели, двама-трима държаха мускети. Неколцина бяха облечени по-изискано от другите.

Колоните намалиха ход.

С нарастващ ужас Струан и останалите видяха какво бе изписано върху всички лица, във всички очи, впити в тях: ярост. Той пръв наруши тишината:

– Мисля, че е по-добре да се върнем назад…

Но преди Струан или някой от групата да успее да тръгне, млад, широкоплещест самурай напусна колоната и се втурна към тях, последван веднага от още един, който се изпречи между европейците и приближаващия паланкин. Задавен от ярост, първият мъж захвърли своето знаме и изкрещя ругатня, а внезапно избухналият му гняв ги парализира. Колоните се размърдаха, подеха предишния си ритъм и продължиха. Коленичилите хора не помръдваха. Но сега над всичко тегнеше огромна, болезнена тишина, нарушавана само от шума на маршируващите крака.

Самураят отново ги изруга. Кентърбъри беше най-близо до него. Той покорно пришпори своя кон, като усети, че от страх му се гади. Ала неволно се обърна към паланкина вместо в обратна посока. Самураят веднага измъкна меча си, изкрещя „сонойой“ и замахна с всичка сила. В същия момент другият тръгна към Струан.

Острието отсече лявата ръка на Кентърбъри точно над бицепса и се вряза отстрани в тялото му. Търговецът зяпна отрязания крайник, невярващ на очите си, кръвта пръсна върху девойката. Мечът се изви в нова безмилостна дъга. Струан безпомощно опипваше за револвера си, докато към него се хвърли другият самурай с издигнато оръжие. Повече поради късмет, отколкото от благоразумие той избягна траекторията на удара; острието го нарани леко в левия крак и се вряза в плешката на коня.

Струан се прицели и натисна спусъка на малкия колт, но конят отново отстъпи назад и куршумът напусто излетя във въздуха. Обезумял, той се опита да удържи животното и повторно се прицели, без да забележи, че първият самурай го атакува откъм гърба.

– Внимавайте! – изкрещя дошлият на себе си Тайърър. Всичко се беше случило толкова бързо, че целият този ужас сякаш му се беше присънил: Кентърбъри лежеше на земята и агонизираше, конят му кървеше, девойката се бе вцепенила на седлото си, Струан насочваше пистолета си за втори път, а смъртоносният меч се издигаше над незащитения му гръб. Тайърър видя, че Струан реагира на неговото предупреждение, обезумелият кон препусна от докосването и ударът, която трябваше да го убие, беше отклонен някак си от юздата или от лъка на седлото и го засегна само в хълбока. Струан залитна на седлото и зави от болка.

Това като че ли събуди Тайърър.

Той пришпори коня си и се втурна към нападателя на Струан. Мъжът отскочи настрани и този път затича с вдигнатия си меч към Анжелик. Тайърър извъртя своя ужасен кон и видя, че французойката гледа приближаващия се самурай, замръзнала от ужас.

– Махайте се оттук, доведете помощ! – изкрещя той, после отново се прицели в мъжа; съвзел се напълно, онзи още повече се изви, за да се спаси, и зае с меча си позиция за нападение.

Времето спря. Филип Тайърър знаеше, че с него е свършено. Но това нямаше значение сега, защото в моментната отсрочка видя как Анжелик обръща коня си и изчезва благополучно. Беше забравил за пистолета си. Нямаше нито място, нито време за бягство.

За миг от секундата младият самурай се поколеба, предвкусвайки мига на убийството, после скочи. Тайърър безпомощно се опита да отстъпи. После се чу изстрел. Куршумът се заби в самурая, той се просна, а мечът му съвсем леко посече ръката на Тайърър.

За момент Тайърър не повярва, че все още е жив, и тогава видя Струан да се олюлява на седлото; кръвта цвъртеше от раната му, пистолетът му бе насочен към другия нападател, а полуделият кон се изви и подскочи.

Струан отново натисна спусъка. Пистолетът се намираше съвсем близо до ухото на коня. Изстрелът го стресна, той се освободи от контрола на ездача и хукна, а Струан едва успя да се задържи на седлото. Самураят веднага се втурна подире му и това даде възможност на Тайърър да пришпори коня си, да извие и да препусне на север, за да догони Струан.

– Соно-джой! – изкрещя самураят след тях, разгневен, че ги е изтървал.

Джон Кентърбъри се гърчеше и пъшкаше в мръсотията до няколко вцепенени пътници, все още коленичили с глави надолу и замръзнали. Младият ядосано ритна цилиндъра на Кентърбъри встрани и го обезглави с един удар. После много грижливо избърса острието си в редингота му и го върна в ножницата.

А през цялото това време кортежът продължи пътя си, сякаш нищо не се бе случило, очите видяха всичко и нищо. Нито един от пътниците не вдигна глава от земята.

По-младият самурай седеше с кръстосани крака на земята и се опитваше да спре кръвта от рамото си със смачканото си на топка кимоно, мечът, все още окървавен, лежеше в скута му. Спътникът му отиде при него и му помогна, избърса меча с кимоното на най-близкия пътник, някаква стара жена, разтреперана от ужас, която продължаваше да притиска глава към земята.

И двамата бяха млади и силни. Те се усмихнаха един на друг, после заедно огледаха раната. Куршумът беше минал точно през мускула под рамото. Костта не беше засегната. Шорин, по-големият, рече:

– Раната е чиста, Ори.

– Трябваше да избием всичките.

– Карма.

В този момент плътната група от самураи и осемте ужасени носачи с паланкина започнаха да преминават край тях, всички се преструваха, че двамата мъже и трупът не съществуват. Младежите се поклониха с голяма почит.

Страничното прозорче на паланкина се отвори и затвори отново.

2.

– Заповядайте, г-н Струан, изпийте това – каза любезно лекарят, изправен над походното легло. Намираха се в хирургията на Британската легация в Канагава и той почти беше успял да спре кръвотечението; Тайърър седеше на стола край прозореца. Двамата бяха пристигнали преди час. – Изпийте го, ще се почувствате по-добре.

– Какво е то?

– Вълшебство – предимно екстракт от опиум – тинктура от опиум и морфин, мое собствено изобретение. Ще спре болката. Трябва да ви позакърпя малко, но не се безпокойте, ще ползвам етер, за да ви приспя напълно.

Струан усети, че му се повдига от мъчителен страх. Етерът беше последно новаторство в хирургията, но все още експериментално.

– Аз… аз… никога не са ми давали етер, нито операция и… и не мисля… че…

– Не се безпокойте. Упойващите вещества са наистина съвсем безопасни, когато са в добри ръце. – Доктор Джордж Бабкот беше двайсет и осем годишен, доста над 1,90 м висок и с равни пропорции. – Използвал съм етер и хлороформ много пъти през последните пет или шест години с отлични резултати. Повярвайте ми, няма да усетите нищо, това е Божи дар за пациента.

– Точно така е, г-н Струан – намеси се Тайърър, като се опитваше да помогне с нещо, макар да знаеше, че усилията му са напразни. Ръката му беше вече намазана с йод, зашита, бинтована и вързана за рамото и той се благодареше, че е извадил късмет с тази сравнително повърхностна рана. – Срещнах един приятел в университета, който ми каза, че са му извадили апендикса с хлороформ и въобще не боляло. – Искаше му се това да прозвучи уверено, но мисълта за каквато и да било операция – и за евентуална гангрена – плашеше и него.

– Не забравяйте, г-н Струан – рече отново Бабкот, за да прикрие безпокойството си, – минаха, кажи-речи, петнайсет години, откакто доктор Симсън за първи път използва хлороформа в хирургията, ние научихме много неща оттогава. Стажувах при него в Кралската болница, преди да замина за Крим. – Лицето му се натъжи. – И там научих много. Е, Кримската война свърши. Няма какво да я мислим, прекрасният екстракт от опиум ще ви прати и малко еротични сънища, ако имате късмет.

– Ами ако нямам?

– Вие сте късметлия. И двамата сте големи късметлии.

Струан се насили да се усмихне през болката.

– Късметлии сме, че ви намерихме тук и така бързо, това е сигурно. – Инстинктивно доверявайки се на Бабкот, той изпи безцветната течност и легна отново, почти в несвяст от болка.

– Ще оставим г-н Струан да си отдъхне за момент – рече Бабкот. – По-добре елате с мен, г-н Тайърър, трябва да свършим някои неща.

– Разбира се, докторе. Струан, мога ли да направя нещо за вас?

– Не… не, благодаря. Не е нужно да ме чакате.

– Не ставайте глупав, разбира се, че ще чакам. – Тайърър нервно последва лекаря навън и затвори вратата. – Ще се оправи ли?

– Не зная. За щастие остриетата на самураите са винаги чисти и режат добре като скалпел. Извинете ме за момент, аз съм единственият представител на властта тук този следобед, така че засега направих всичко възможно от медицинска гледна точка; време е да действам и като представител на Нейно британско величество. – Бабкот беше заместник на сър Уилям. Той заповяда на катера на легацията да прекоси залива до Йокохама, за да вдигне тревога, изпрати един прислужник китаец да доведе местния управител, друг – да разбере какъв даймио или принц е минал през Канагава преди няколко часа, постави военната част от шест души нащрек и наля на Тайърър едно голямо уиски. – Изпийте го, то е лекарство. Казвате, че нападателите са ви изкрещели нещо?

– Да, то… то звучеше като „сонох… Сонох-ий“.

– Нищо не ми говори. Чувствайте се като у дома си, ще се върна след малко. Трябва да се приготвя. – Докторът излезе.

Ръката на Тайърър го болеше; сякаш чувстваше и седемте шева в нея. Макар Бабкот да беше опитен, Тайърър с усилие се сдържа да не вика. Не го направи и беше доволен. Ужасяваха го вълните от страх, които продължаваха да го разтърсват и предизвикваха у него желание да избяга навън и да продължи да тича.

– Ти си страхливец – измърмори той, поразен от откритието.

Чакалнята вонеше като хирургията на лекарства; от миризмата му се повдигаше. Той отиде до прозореца и задиша дълбоко, като безуспешно опитваше да проясни главата си, после отпи малко от уискито. Както винаги вкусът беше парлив и неприятен. Тайърър се втренчи в чашата. Лоши картини имаше там, много лоши. Побиха го тръпки. Насили се да гледа само течността. Беше златистокафява и миризмата му напомни за дома му в Лондон, за баща му, седнал след вечеря пред камината със своята чашка, за майка му, която добродушно плетеше, докато двама прислужници вдигаха масата, всичко топло, уютно и безопасно, и това му напомни пък за „Героуей“, любимото му кафене на Корнхил, топло, оживено и безопасно, и за университета, вълнуващ и приятелски, но безопасен. Безопасен. Целият му досегашен живот беше безопасен. А сега? Отново започна да го обзема паника. „Исусе Христе, какво правя тук?“

След като се измъкнаха, но все още на неголямо разстояние от Токайдо, препускащият кон на Струан се подплаши, тъй като полуотсечената му плешка му изневери, и Струан се строполи на земята. Падането го нарани лошо.

С огромно усилие, все още размекнат от страха, Тайърър му помогна да се качи на собствения му кон, но животното едва удържаше по-високия и по-тежък мъж на седлото. През цялото време вниманието му беше насочено към изчезващия кортеж в очакване оттам да се появят самураи на коне.

– Можете ли да продължите?

– Да, да, мисля, че мога. – Гласът на Струан беше много слаб поради нетърпимата болка. – Анжелик измъкна ли се?

– Да, да. Проклетниците убиха Кентърбъри.

– Видях… Вие… Вие ранен ли сте?

– Не, нищо сериозно. Не мисля. Засегната е само ръката ми. – Тайърър разкъса палтото си и изруга от внезапната болка. Раната представляваше изкусен разрез малко под лакътя. Той почисти част от кръвта с носната си кърпа, после се превърза с нея. – Няма срязани вени и артерии… но защо ни нападнаха? Защо? Ние не правехме нищо лошо.

– Аз… аз не мога да се завъртя. Кучият син ме удари отстрани… как… как изглежда раната?

Тайърър много внимателно разтвори разреза в сукнения редингот. Дължината и дълбочината на раната, влошена от падането, го порази. Кръвта пулсираше навън и го доуплаши.

– Не е добре. Трябва да намерим бързо лекар.

– Ние, ние по-добре… да заобиколим за Йокохама.

– Да, да, и аз смятам така. – Младежът подкрепи Струан и се опита да разсъждава трезво. Хората по Токайдо ги сочеха. Тревогата му нарасна. Канагава беше наблизо и се виждаха няколко храма! – Един от тях трябва да е нашият – измърмори той и усети противен вкус в устата си. После видя, че ръцете му са целите в кръв и сърцето му отново се сви от страх, но се отпусна с облекчение, когато откри, че кръвта е най-вече на Струан. – Ще продължим.

– Какво… какво казвате?

– Ще продължим до Канагава – наблизо е и пътят е чист. Виждам няколко храма, един от тях трябва да е нашият. Сигурно има вдигнато знаме.

По японски обичай легациите бяха разположени в будистки храмове. Само храмовете и манастирите имаха излишни стаи или външни постройки, достатъчно големи и с достатъчно на брой помещения, ето защо Бакуфу бяха определили някои от тях за тази цел, докато бъдат построени самостоятелни резиденции за всяка легация.

– Можете ли да продължите, г-н Струан? Аз ще водя коня.

– Да. – Струан погледна към собствения си кон; животното цвилеше нещастно, опита се да затича отново, но не успя, кракът му отказа. Кръв струеше от свирепата му рана. Стоеше и трепереше. – Избавете го от болката и нека продължим.

Тайърър никога не бе убивал кон преди. Той изтри потта от ръцете. Пистолетът беше двуцевен и се зареждаше задно с два от новите бронзови патрона, които съдържаха куршума, заряда и детонатора. Конят хукна, но не можа да стигне далеч. Той го погали по главата, успокоявайки го, постави пистолета до ухото му и дръпна спусъка. Моменталната му смърт го смая. Пукотът на пистолета – също. Прибра го в джоба си.

Отново изтри ръцете си, все още като в транс.

– Най-добре ще е да стоим по-далеч от пътя, г-н Струан, най-добре да се измъкнем оттук, по-безопасно е.

Отне им много повече време, отколкото очакваше, заради рововете и потоците, които трябваше да преминат. На два пъти Струан почти загуби съзнание и Тайърър едва успя да го предпази от ново падане. Селяните в оризищата се преструваха, че не ги виждат, или ги гледаха свирепо, после пак се захващаха за работата си, така че Тайърър просто ги изруга и забърза напред.

Първият храм беше празен, като не се брояха неколцината подплашени будистки монаси с бръснати глави и оранжеви раса; щом ги зърнаха, те се юрнаха към вътрешните стаи, имаше и малък фонтан в предния двор. Тайърър отпи с благодарност малко студена вода, после отново напълни чашата и я занесе на Струан, раненият я изпи, но иначе едва гледаше от болка.

– Благодаря. Колко… колко има още?

– Не е далеч – рече Тайърър, като не знаеше по кой път да тръгне и се опитваше да бъде смел. – Ще стигнем там всеки момент.

Тук пътеката се раздвояваше: едната вървеше към крайбрежието до друг храм, извисен над селските къщи, а втората – навътре в града, към следващия храм. Без причина той избра тази към крайбрежието.

Пътеката криволичеше, върна се, после продължи отново на изток, из този лабиринт нямаше жива душа. Но навсякъде дебнеха очи. После той видя главната порта на храма и английското знаме, и войника в алена униформа и почти заплака от облекчение и гордост. Щом ги видя, войникът веднага се втурна да помага, друг тръгна за сержанта от охраната и тутакси над главата му се извиси доктор Бабкот:

– Всемогъщи Боже, какво, по дяволите, се е случило?

Беше съвсем лесно да разкаже – имаше толкова малко за разказване.

– Асистирали ли сте някога на операции?

– Не, докторе.

Бабкот се усмихна, лицето и обноските му бяха сърдечни, ръцете му се движеха сръчно, докато събличаше изпадналия почти в безсъзнание Малкълм Струан с такава лекота, сякаш беше дете.

– Е, скоро ще ви се наложи, от полза ще ви е. Нуждая се от помощ и съм сам-самичък днес. Ще се върнете в Йокохама за вечеря.

– Ще… ще се опитам.

– Сигурно ще ви прилошее – преди всичко от миризмата, – но не се безпокойте. Ако ви прилошее, повърнете в мивката, а не над пациента. – Бабкот отново го погледна, проучваше го, питаше се колко ли е издръжлив младежът, отгатна потискания му ужас, после пак се зае с работата си. – Ще му дадем етер и започваме. Казахте, че сте били в Пекин?

– Да, господине, четири месеца. Дойдох тук през Шанхай и пристигнах преди няколко дни. – Тайърър се радваше, че може да говори, за да държи мисълта си настрана от ужасите. – В Министерството на външните работи сметнаха, че кратък престой в Пекин, през който да научим китайските йероглифи, ще ни е от полза за японския.

– Чиста загуба на време. Ако искате да говорите, ако искате да четете и пишете, както трябва, китайските йероглифи изобщо няма да ви помогнат. – Той премести отпуснатия болен в по-удобно положение. – Какво знаете на японски?

Тайърър се почувства още по-нещастен.

– Практически нищо. Само няколко думи. Казаха ни, че щяло да има учебници по японска граматика и книги в Пекин, но нямаше нищо.

Въпреки огромната си загриженост от цялото произшествие, Бабкот спря за миг и се разсмя.

– Граматиките са толкова редки тук, колкото и драконите, и не съм чувал за никакви японски речници, с изключение на два: този на отец Алвито от 1601, а той е на португалски – никога не съм го виждал, само съм чувал за него, – и един, над който преподобният Прини работи от години. – Лекарят смъкна бялата копринена риза на Струан, прогизнала от кръв. – Говорите ли холандски?

– Също само няколко думи. Всички студенти преводачи за Япония трябва да преминат шестмесечен курс, но Министерството на външните работи ни изпрати с първия заминаващ параход. Защо холандският е официалният чужд език, използван от японските власти?

– Не е. Министерството на външните работи греши, и греши за много неща. Но холандският е единственият европейски език, на който могат да говорят неколцина от Бакуфу… ще го повдигна леко, вие издърпайте ботушите му, после панталоните, но внимателно.

Назад к карточке книги "Гай-джин"