Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 99 страниц)
Марлоу скри въздишката си.
– Изглежда го обича.
– Това е най-странното. Нито Палидар, нито аз мислим, че причината е там. Анжелик сякаш е… ами, безплътна е твърде силно казано, като че ли върши всичко в някаква полудрямка и се чувства по-сигурна при него.
– Господи! А какви ги разправя оня касапин?
– Бабкот само свива рамене и каза да бъдем търпеливи, да не се безпокоим – тя била най-доброто лекарство за Малкълм Струан.
– Представям си. Как е той всъщност?
– Упоен през повечето време, много го боли, повръща често и просто си изповръща червата. Не зная как Анжелик издържа на миризмата, макар че прозорецът е отворен непрекъснато. – Обзе ги страх при мисълта да са толкова тежко ранени и толкова безпомощни. Тайърър погледна напред, за да скрие болезненото съзнание, че собствената му още рана не е заздравяла и може да загнои, че нощем му се присънват кошмари със самураи, с окървавени мечове и с нея.
– Всеки път, когато се отбивах да видя Малкълм… и, честно казано, да видя нея – продължи той. – Анжелик ми отговаряше само с „да“, с „не“ или „не зная“, така че след време се отказах. Тя е… тя е по-привлекателна от всякога.
Марлоу се зачуди: ако Струан не беше наблизо, щеше ли тя да остане наистина недостижима? Доколко сериозен съперник е Тайърър? Палидар отпада, той не е от същата кръвна група – подобно момиче не може да хареса този надут пуяк.
– Майчице, виж! – възкликна Тайърър.
Те заобиколиха носа и видяха големия залив на Йедо пред себе си, открито море зад щирборда2020
Дясната страна на кораб.
[Закрыть], дима на готварските огнища над разстилащия се град и замъка на повелителя. За тяхна изненада заливът, който обикновено гъмжеше от множество салове, сампани2121
Сампан (кит.) – дървен плоскодънен едномачтов плавателен съд в Югоизточна Азия, задвижван с весла и платно.
[Закрыть] и рибарски лодки, беше почти пуст, само няколко малки черупки бързаха към брега.
Тайърър доста се разтревожи.
– Ще избухне ли война?
След пауза Марлоу отвърна:
– Те получиха своето предупреждение. Повечето от нас мислят, не… не истинска война, не още, не този път. Ще има инциденти… После, тъй като харесваше Тайърър и се възхищаваше на смелостта му, Марлоу му разкри какво мисли. – Ще има най-различни инциденти и схватки, някои от нашите хора ще бъдат убити, други ще открият, че са страхливци, трети ще станат герои, повечето ще се вцепеняват от ужас от време на време ще има и наградени, но, разбира се, ние ще спечелим.
Тайърър си спомни колко бе изплашен и как Бабкот го увери, че първия път е най-зле; сети се колко смело Малкълм се втурна след убиеца, колко очарователна бе Анжелик и колко е хубаво да си жив, млад, на първото стъпало към поста „посланик“. – Младежът се усмихна. Топлината му заля и Марлоу.
– Всички са честни в любовта и във войната, нали? – попита той.
Анжелик седеше до прозореца на болничната стая в Канагава, гледаше в пространството, слънцето разчупваше пухкавите облаци от време на време, силно парфюмираната й кърпичка бе на носа й. Зад нея Струан лежеше полубуден, полузаспал. В градината войниците патрулираха постоянно. След нападението охраната бе удвоена, от Йокохама бяха изпратени още войски с временно командващ Палидар.
Почукването на вратата я извади от унеса й.
– Да? – тя скри кърпичката в ръката си. Беше Лим. До него китаец санитар с поднос.
– Храна за господар. Госпожица иска яде, а?
– Остави я там – нареди Анжелик и посочи масата до леглото. Беше склонна да помоли да й донесат и нейния поднос, както обикновено, после промени намеренията си. – Довечера, довечера, госпожица храна столова. Разбира, а?
– Разбира – засмя се Лим, той знаеше, че когато французойката е сама, използва носна кърпа. „Аййиайя, дали носът й е толкова малък и фин като онази й част? Миризма? От каква миризма се оплаква тя? Тук още не мирише на смърт. Трябва ли да кажа на сина на тай-пан, че новините от Хонконг са лоши? Аййиайя, по-добре да ги разбере сам“. – Разбира – засия той и излезе.
– Cheri? – тя автоматично предложи пилешката супа.
– По-късно, благодаря ти, скъпа. – Малкълм Струан й отговори, както очакваше, гласът му беше слаб.
– Опитай се да хапнеш малко – настоя Анжелик, както обикновено той пак отказа.
Анжелик се върна до прозореца и потъна в дневните си сънища – искаше й се да е в безопасност у дома в Париж, в голямата къща на чичо си Мишел и нейната любима Ема, леля й, англичанката със знатен произход, която й бе като майка и изгледа нея и брат й, когато баща им замина преди много години за Хонконг; всичките те, заобиколени от лукс, Ема планираше обедите и ездата с първокласния си жребец в Булонския лес, всички й завиждаха, тя очароваше струпаната аристокрация и й се мазнеха зад гърба, покланяше се грациозно на император Луи Наполеон – племенник на Наполеон Бонапарт – и императрица Еужени. Усмихваха й се, знаеха коя е.
Ложи в театрите, „Ла комеди Франсез“, избрани маси в „Троа Фрер Провансо“, седемнайсетият й рожден ден, разговорът на сезона, чичо Мишел си спомня приключенията си на хазартните маси и надбягванията, спомня си за своите аристократи приятели, метресата си, графиня Бофоа, толкова красива, съблазнителна и предана.
Всичките спомени бяха, разбира се, за времето, когато чичо Мишел е бил младши заместник във Военното министерство, а Ема, англичанката, член на пътуваща група артисти, представящи Шекспир, дъщеря на чиновник, но без достатъчно пари, за да се покаже в столицата на света: за огромен кон или два и карета, нужни й така отчаяно, за да влезе в истинското общество, в истинския висш свят, да се срещне с онези, които биха се оженили за нея, а не с мъже, дето щяха да я използват само за леглото и да се показват с нея, а после бързо да хукнат по по-младо цвете.
– Моля те, моля те, моля те, чичо Мишел, това е толкова важно!
– Зная, мъничкото ми зайченце – рече той тъжно на нейния седемнайсети рожден ден, когато го помоли за личен кон и подходящи за езда дрехи. – Не мога да направя нищо повече, няма от кого да поискам услуга, да помоля за парични заеми. Не притежавам никакви държавни тайни за продажба. Трябва да се грижа за по-малкия ти брат и за нашата дъщеря.
– Но моля те, скъпи чичо.
– Имам една последна идея и достатъчно франкове за скромното ти заминаване при баща ти. За малко дрехи и за нищо друго.
После ушиването на дрехите, всичките идеални, пробването им и корекциите и зеления копринен халат, тъй хубав, колкото другите. Чичо Мишел няма да възрази – после вълнението от първото пътуване с влак до Марсилия, с парахода до Александрия в Египет, по сушата до Порт Саид край първите разкопки на канала на г-н Лесепс в Суец, за който всички умни и информирани хора вярваха, че е само акция за вдигане цените на борсите, че никога няма да бъде завършен или ако бъде, частично ще изпразни Средиземно море. По пътя местните хора просеха, молеха, лъжеха; от самото начало тя съвсем правилно тръгна с първа класа: „Разликата е наистина толкова малка, скъпи, скъпи, скъпи чичо Мишел…“
Сладки ветрове и нови лица, екзотични нощи и прекрасни дни, началото на голямата авантюра, красив богат сън – всичко рухна, както Малкълм сега, всичко бе развалено от гнусния туземец!
„Защо не мога да мисля за добрите страни – питаше се Анжелик, терзаейки се. – Защо добрите мисли се променят в лоши, после в ужасни и тогава започвам да си спомням какво наистина се бе случило и започвам да плача.
– Недей! – заповяда си тя, изгони сълзите. – Дръж се. Бъди силна!
Преди да излезеш от стаята, просто реши: нищо не се е случило, ще се държиш, както обикновено, докато дойде следващата ти менструация. Когато започне – а тя ще започне, – тогава ще си в безопасност.
Но ако, ако не започне?
Няма да мислиш за това. Твоето бъдеще няма да се провали, няма да е честно. Ти ще се молиш и ще стоиш близо до Малкълм и ще бъдеш като Флорънс Найтингейл и после може би ще се ожениш за него.“
Анжелик го погледна над носната кърпа. За нейно учудване той я наблюдаваше.
– Още ли е толкова ужасна миризмата? – попита Малкълм тъжно.
– Не, cheri – отвърна тя, доволна, че лъжата й звучеше все по-искрено всеки път и й струваше все по-малко усилие. – Малко супа?
Изтощен, той кимна, знаеше, че трябва да хапне, но каквото и да преглътнеше, щеше да го повърне, напъните щяха да разкъсат шевовете, а болката, която следваше, щеше да го лиши от мъжественост, въпреки че се опитваше да й устои.
– Дю не го мо – измърмори той. Ругатнята беше на кантонски, първия му език от детството.
Анжелик поднесе чашата, Струан пи и щом тя попи брадата му, пийна още малко. Едната негова половина искаше да й заповяда да си отиде, докато оздравее напълно, другата се ужасяваше, че девойката ще си тръгне и няма да се върне никога.
– Съжалявам за всичко това. Приятно ми е, че си тук.
В отговор Анжелик само докосна челото му леко, искаше да излезе, нуждаеше се от чист въздух, за да не се изпусне.
„Колкото по-малко говориш, толкова по-добре – бе решила тя. – Тогава няма да попаднеш в капан.“
Тя се наблюдаваше как го обслужва и оправя, докато мисълта й я отнасяше към обикновените случки в Хонконг или Париж, повечето в Париж. Никога нямаше да си позволи да забрави онзи нощен полусън. Никога през деня, твърде опасно е. Само нощем, когато вратата бе здраво залостена и вече сама, и в безопасност в леглото, даваше воля на сълзите си. Тогава разрешаваше и на мисълта си да отпътува натам, където щеше…
Почука се.
– Да?
Влезе Бабкот. Анжелик се изчерви под неговия поглед. „Защо мисля, че той винаги може да прочете мислите ми?“
– Само исках да видя какво правят моите двама пациенти – рече лекарят приветливо. – Е, г-н Струан, как сте?
– Все така, благодаря ви.
Острите очи на Бабкот забелязаха, че половината супа е изпита, но не бе последвало никакво повръщане. „Добре.“ Той задържа китката на Струан. Пулсът бе ускорен, но чукаше по-добре от преди. Челото все още лепкаво, все още с температура, но тя също се бе смъкнала в сравнение с вчерашната. „Да се осмеля ли да се надявам, че той наистина ще оздравее?“ Устата му похвали колко се е подобрил пациентът, явно с помощта на дамата; да, негова милост лекарят нищо друго не може да направи за него, нищо друго, освен обикновеното. „Наистина малко неща можеха да се кажат, освен че всичко е Божа работа, ако има Бог. Защо ли винаги добавям това! Ако има.“
– Продължите ли да се оправяте в този темп, мисля, че ще ви преместим обратно в Йокохама. Може би утре.
– Това не е разумно – рече Анжелик веднага, изплашена, че ще загуби своето убежище, гласът й бе по-остър, отколкото й се искаше.
– Съжалявам, но е така – отвърна Бабкот любезно, като искаше да я успокои; възхищаваше се на нейния кураж и на загрижеността й към Струан. – Не бих съветвал да го направим, ако имаше риск, но това е разумно. Г-н Струан ще има много повече удобства, повече помощ.
„Mon Dieu, какво друго мога да направя? Той не трябва да тръгне оттук, не още, не още.“
– Слушай, скъпа – Струан си наложи гласът му да звучи силен. – Ако лекарят смята, че мога да се върна, наистина ще е добре. Така ще се освободиш от мен и ще ти бъде по-леко.
– Но аз не искам да се освобождавам от теб, исках да останем тук, точно както сме сега без… без никаква суетня. – Чувстваше, че сърцето й подскача, и знаеше, че звучи истерично, ала в плановете й не влизаше да се премества. „Глупачка, ти си глупачка. Разбира се, че трябва да се преместят. Мисли! Какво можеш да направиш, за да предотвратиш това?“
Нямаше нужда да предотвратява каквото и да било. Струан й заговори, че не трябва да се безпокои, че ще бъде по-добре в колонията, ще е на сигурно място и той ще бъде по-щастлив, ще има дузина прислужнички и стаи в сградата на компания Струан, че ако иска, може да има стая до неговата и че може да остане или да си тръгне, когато пожелае, ще има постоянен достъп до него през деня или през нощта.
– Моля те, не се тревожи, искам също да си доволна – увери я той. – Ще ти е по-удобно, обещавам ти, и когато съм по-добре, ще…
Получи спазъм и повърна.
След като Бабкот изчисти и Струан заспа отново, упоен, той тихо заключи:
– Наистина ще е по-добре за него там. Аз имам нужда от повече помощ, повече материали, почти е невъзможно да се държи всичко чисто в тая мизерия. Болният се нуждае… съжалявам, но той се нуждае от повече помощ. Вие правите за него повече, отколкото можете да си представите, но неговите прислужници китайци могат да правят по-добре различните процедури. Съжалявам, че съм толкова рязък.
– Не трябва да се извинявате, докторе. Прав сте и аз ви разбирам. – Мисълта й препускаше. „Стая до Малкълм ще е идеално, и прислужници, и чисти дрехи. Ще си намеря шивачка и ще си направя хубави рокли, ще ме придружават, а аз ще командвам него и моето бъдеще.“ – Искам само да знам какво е най-доброто за г-н Струан – сниши глас тя, после добави още по-тихо, трябваше да го научи: – Колко време ще е така?
– Прикован към леглото и съвсем безпомощен ли?
– Да, моля ви, кажете ми истината. Моля ви.
– Не знам. Поне две или три седмици, може би повече, и няма да е много подвижен за месец или два след това. – Докторът погледна отпуснатия мъж за миг. – Бих предпочел да не казвам нищо на него. Това ще го безпокои напразно.
Тя кимна доволна и успокоена, всичко като че ли идваше на мястото си.
– Не се безпокойте. Ще мълча пред Малкълм. Ще се моля да стане по-силен, обещавам, ще правя всичко, което е възможно.
Когато д-р Бабкот излезе, той отново си помисли: „Боже мой, каква чудесна жена! Все едно дали Струан ще живее, или умре, той е щастлив човек, когото обичат много.“
9.
Салютът от оръдията на всеки от шестте военни кораби, закотвени край Йедо, съпроводили флагмана, отекна и се повтори, целият екипаж във флота бе развълнуван и горд от силата си, и доволен, че времето за възмездие е дошло.
– Дотук и няма накъде повече, сър Уилям – ликуваше Филип Тайърър, застанал до него до планшира2222
Профилирана греда по горния край на борда в кораба.
[Закрыть], миризмата на кордит2323
Бездимен барут.
[Закрыть] беше силна. Градът беше огромен. Тих. Замъкът доминираше над всичко.
– Ще видим.
А на мостика на флагмана адмиралът прошепна на генерала:
– Цялата тази дандания идва да ви убеди, че нашият Дребосък Уили е само малък самохвалко, но иначе заблуден като гренадир. По дяволите кралския салют. По-добре да внимаваме за гърбовете си.
– Прав сте, за Бога! Да. Ще го добавя в моя месечен доклад, за да информирам военното министерство.
На палубата на френския флагман Анри Сьоратар пафкаше с лулата си и се смееше с руския министър.
– Mon Dieu, скъпи ми графе, това е щастлив ден! Честта на Франция ще се защитава от обикновената английска арогантност. Сър Уилям трябва да се провали. Коварният Албион е по-коварен от друг път.
– Да. Отвратително, че това е тяхната флота, а не нашите.
– Но скоро вашата и нашата флота ще я сменят!
– Да. После – както се уговорихме тайно? Когато Англия си отиде, ще завземем японския северен остров плюс Сахалин, Курилските и всички острови край Руската Аляска – Франция останалото.
– Съгласен съм. Щом Париж получи моя меморандум, ще е сигурно, че ще се подпише на най-високо равнище – подсмихна се Сьоратар. – Яви ли се вакуум, наше дипломатическо задължение е да го запълним.
При канонадата паника обхвана Йедо. Всеки път, мост и улица бяха масово задръстени, всички бягаха с толкова вещи, колкото можеха да носят – разбира се, никакви превозни средства – хората очакваха избухването на снаряди и ракети, за които бяха чували, но никога не бяха виждали, очакваха всеки момент да завали огнен дъжд и техният град да изгори, изгори, изгори, и те с него.
– Смърт на гай-джин – мълвеше всеки.
– Бързайте… Извън пътя… Бързайте! – крещяха мъже тук и там, обхванати от паниката, блъскаха се, тъпчеха се по мостовете или къщите си, повечето стоически се придвижваха напред – надалеч от морето. Вървяха и мълвяха: – Смърт на гай-джин!
Масовото бягство започна сутринта, когато флотата вдигна котва от пристанището в Йокохама, макар че три дни по-рано, когато слуховете за нещастния инцидент бяха плъзнали из града, по-благоразумните тихо наеха най-добрите носачи и се изселиха заедно със семействата и ценностите си.
Само самураите в замъка и войните от външната защита стояха все още на мястото си. И както винаги и навсякъде, по улиците мършата плъзна, животни и хора, които се прокрадваха и душеха около незаключените къщи, търсеха какво може да се открадне и продаде по-късно. Много малко бе откраднато. Грабежът се считаше за особено гнусно престъпление и от незапомнени времена извършителите трябваше да се преследват безмилостно, докато се заловят и после да се разпънат на кръст. По същия начин се наказваше и най-дребната кражба.
В замъка шогунът Нобусада и принцеса Язу се бяха свили прегърнати зад един тънък параван; телохранителите им, прислужниците и дворът бяха готови за незабавно заминаване, чакаха само разрешението на настойника. Навсякъде из постройката мъжете се приготвяха за отбрана, други впрягаха конете и опаковаха за евакуация най-ценните вещи на старейшините; веднага бе съобщено на Съвета, че е започнало обстрелването със снаряди и че вражеските войски дебаркират.
А в залата на Съвета, на спешно свиканото заседание на старейшините, Йоши говореше:
– Повтарям, не вярвам, че те ще ни нападнат със сила или…
– Аз не виждам причина да чакам. Благоразумно е да вървим, те ще започнат да обстрелват всеки момент – обади се Анджо. – Първата канонада беше тяхното предупреждение.
– Не мисля, че е така; убеден съм, че това е само арогантно съобщение за пристигането им. Нямаше никакви снаряди в града. Флотата няма да ни обстрелва и аз повтарям, вярвам, че срещата ще се проведе утре, както е планирана. На срещ…
– Как може да си толкова сляп? Ако нашите позиции са разменени и ти командваше флотата и притежаваше свръхмощ, щеше ли да се колебаеш за миг? – Анджо изглеждаше разгневен. – Е, щеше ли да се колебаеш?
– Не, разбира се, че не! Но те не са ние и ние не сме те и това е начин да ги контролираме.
– Нищо не разбираш! – Анджо се обърна вбесен към другите трима старейшини. – Трябва да заведем шогуна на безопасно място, ние също трябва да заминем и да продължим управлението. Това е всичко, което предлагам – временно отсъствие. С изключение на нашите лични васали, всички други самураи ще останат, Бакуфу – също. – Той погледна още веднъж към Йоши.
– Ти остани, ако желаеш. Сега ще гласуваме: временното отсъствие е одобрено!
– Почакай! Направиш ли това, шогунатът ще загуби престижа си завинаги, повече, няма да можем да контролираме даймио и тяхната опозиция или Бакуфу. Никога!
– Ние сме само благоразумни. Бакуфу остават на място. Също и всички войни. Като главен съветник мое е правото да призова към гласуване, така че гласувайте, аз гласувам за!
– Аз казвам не! – рече Йоши.
– Съгласен съм, Йоши-сан – подкрепи го Утани. Той беше нисък слаб мъж с приятни очи и изпито лице. – Съгласен съм, че ако заминем, ще загубим престижа си.
Йоши се усмихна; харесваше този мъж – даймио на феодалното владение Уатаса, древни съюзници още преди Секигахара. Погледна другите двама, и двамата старши членове на рода Торанага. Не срещна очите им.
– Адачи-сама?
Накрая Адачи, даймио на Мито, пълен дребен мъж, рече нервно:
– Съгласен съм с Анджо-сама, че трябва да заминем, както и шогунът. Но също съм съгласен и с теб, че после можем да загубим дори това, което сме придобили. Съответно гласувам – не!
Последният старейшина, Тояма, беше в средата на 50-те, сивокос, с голяма гуша и сляп с едното око от инцидент по време на лов – стар мъж според японското разбиране за възрастта. Той беше даймио на Кай, баща на младия шогун.
– Не се безпокоя изобщо дали ще живеем, или ще умрем, нито за смъртта на сина ми, шогуна – винаги ще има друг. Но се безпокоя много, че можем да отстъпим само защото гай-джин са пуснали котва край нашия бряг. Гласувам срещу отстъплението и съм за нападение, гласувам да отидем на крайбрежието и ако чакалите стъпят на сушата, да ги убием всичките с техните кораби, оръдия, пушки и нищо да не остане!
– Нямаме достатъчно войски тук – обади се Анджо, прилошаваше му от стария мъж и неговата войнственост, която никога не бе доказана на практика. – Колко пъти трябва да повтарям: нямаме достатъчно войски, за да удържим замъка и да ги спрем със сила да слязат на сушата. Нашите шпиони донасят, че те имат две хиляди войници с пушки в корабите и в Колонията, и десет пъти повече от това в Хонконг.
Йоши гневно го прекъсна.
– Щяхме да имаме повече самураи и техните даймио тук, ако ти не беше съветник, санкин-котай!
– Това беше молба на императора, издадена писмено и представена от принц от неговия двор. Ние нямахме друг изход, освен да се подчиним.
– Не и ако аз бях получил документа! Никога нямаше да го приема, щях да си изляза или да забравя принца, да преговарям със Санджиро, който внесе „молбата“, или да кажа на един от нашите поддръжници в двореца да се застъпи пред Императора, та да изтегли молбите. – Гласът на Йоши загрубя. – Всяка молба от шогуната трябва да е одобрена – това е исторически закон. Ние щяхме да коригираме отпусканото възнаграждение на Двореца! Ти предаде наследството ни.
– Наричаш ме предател, така ли! – за учудване на всички, ръката на Анджо стисна здраво дръжката на меча.
– Казвам, че ти позволи на Санджиро да си играе с теб – отвърна Йоши, без да помръдне, външно спокоен; надяваше се, че Анджо ще направи първото движение и после той ще може да го убие и да приключи с неговата глупост завинаги. – Няма никакъв прецедент, за да действаме срещу шогуната. Това беше предателство.
– Всички даймио, които не са сред най-близките на семейство Торанага, го искаха! Бакуфу единодушно се съгласиха, роджу се съгласиха, по-добре да се съгласим, отколкото да предизвикаме даймио да се настроят срещу нас веднага, както биха го направили Санджиро, хората на Тоса и Чошу. Тогава щяхме да бъдем напълно изолирани. Не е ли истина? – обърна се той към другите. – Е, не е ли истина?
Утани тъжно поклати глава:
– Разбира се, че е истина, съгласен съм – но сега мисля, че беше грешка.
– Грешка беше, че не трябваше да посрещаме Санджиро, а да го убием – рече Тояма.
– Защитаваше го императорският мандат – извика Анджо.
Устните на стария мъж се изпънаха и откриха жълтите му зъби.
– Е?
– Хората от Сазума ще се надигнат срещу нас, Тоса и Чошу ще се присъединят и ще се изправим пред обща гражданска война, която не можем да спечелим. Гласувайте! Да или не?
– Аз гласувам за атака, само за атака – изправи се внезапно старият мъж, – днес при слизането им на сушата, утре в Йокохама.
Отдалеч се понесе пискливият звук на гайдите.
Нови четири катера се насочиха към кея, трите – пълни с шотландски бойци пехотинци – се присъединиха към вече строените там; биеха барабани, а гайдите стенеха нетърпеливо. Шотландски фустанели, големи кожени калпаци, алени туники, пушки. Сър Уилям, Тайърър, Лим и трима от екипажа бяха в последната лодка.
Щом стигнаха брега, дежурният капитан на военната част ги поздрави.
– Всичко е готово, сър. Патрулите вече охраняват кея и околните зони. Матросите ще се присъединят към нас веднага.
– Добре. Нека продължим до Легацията.
Сър Уилям и неговата група се качи в каретата, пренесена и придвижвана ръчно на брега с много усилие. Двайсетина моряци вдигнаха ремъците. Капитанът издаде заповед за тръгване и кортежът потегли; развяха се и знамената, начело крачеше блестящ, доста висок старши полкови барабанчик. Китайските общи работници от Йокохама нервно товареха каруци с багаж отзад.
Тесните улици между ниските едноетажни магазини и сгради се оказаха странно празни. Нямаше го неизбежния пост на охраната при първия дървен мост над заблатения канал. И следващите. Едно куче се втурна отнякъде, залая и заръмжа, заскимтя и побягна уплашено, виейки, след като нечий ритник го вдигна във въздуха и го просна на десет ярда. Повечето улици и мостове бяха празни. Каретата криволичеше към Легацията, защото всички пътища бяха само за пешеходци. Купето отново се блъсна.
– Може би трябва да слезем, сър? – попита Тайърър.
– Не, за Бога, аз ще пристигна с карета! – Сър Уилям беше бесен на самия себе си. Бе забравил, че улиците са тесни. В Йокохама бе решил да ползва карета точно защото превозните средства бяха забранени, за да покаже своето неуважение към Бакуфу. Той извика: – Капитане, ако трябва да съборите няколко къщи, направете го.
Не беше необходимо. Матросите, свикнали да мъкнат оръдията из тесните помещения под палубата, добродушно поеха отново, избутаха каретата и я понесоха из теснините.
Легацията се намираше на малко възвишение в предградието Готенияма, до един будистки храм. Беше двуетажна, все още незавършена постройка в британски стил и проектирана отвътре с висока ограда и порти. Три месеца след споразуменията бе почнала работата по нея.
Строежът отчайващо се бе забавил отчасти заради британското настояване да използват техни планове и строителни материали, като стъкло за прозорците и тухли за стените, които трябваше да се докарат от Лондон, Хонконг или Шанхай – конструкторски фундаменти, каквито японските къщи обикновено не притежаваха, те бяха от дърво, съзнателно леки и лесни да се строят и ремонтират заради земетресенията. Повечето от закъсненията обаче се дължаха на нежеланието на Бакуфу да имат каквито и да било чуждестранни постройки извън Йокохама.
Макар и недовършена, Легацията се обитаваше и британският флаг се издигаше денем върху висок пилон; знамето още повече вбесяваше Бакуфу и местните граждани. Миналата година временно бе преустановено обитаването й от предшественика на сър Уилям, след като един ронин бе убил двама от охраната пред вратата на спалнята му за гняв на британците и за радост на японците.
– О, толкова съжаляваме… – бяха казали Бакуфу.
Ала мястото, заето за вечно ползване от Бакуфу, беше избрано мъдро. Гледката от предния двор беше най-добрата и можеше да се види, че флотата се строява като за битка, на безопасно място край брега, преди да пусне котва.
Кортежът пристигна във военен порядък, за да влезе отново във владение. Сър Уилям бе решил да прекара нощта в Легацията, та да се приготви за утрешната среща. Пред официалния вход го спря капитанът от охраната.
– Да?
– Да издигнем ли знамето, сър? Да сложим ли часови из Легацията?
– Незабавно. Придържайте се към плана, много шум, барабани, гайди и т.н. Гайдите да пищят до залез-слънце и една група да марширува нагоре и надолу.
– Да, сър. – Капитанът отиде до пилона. Церемониално, под силния шум на гайди и барабани, английското знаме се развя горе. В този момент, според по-ранната уговорка, се разнесе топовен гърмеж от флагмана. Сър Уилям вдигна шапката си, отдаде три пъти почест за кралицата.
– Добре, така е по-добре, Лим!
– Да, господар!
– Чакай малко, ти не си Лим!
– Аз Лим две, господар, Лим едно дойде нощ бърже, бърже.
– Добре, Лим две. Вечеря на залез-слънце, направи за всеки господар най-доброто.
Лим кимна кисело, той мразеше да е в такова изолирано, незащитено място, заобиколено от хиляди скрити вражески очи, където всеки можеше да изчезне някак небрежно. „Никога няма да разбера варварите“ – помисли си той.
Филип Тайърър не можа да спи тази нощ. Лежеше на сламен дюшек върху одърпан килим на пода, въртеше се уморено, неприятно кръстосваше мислите си за Лондон и Анжелик, нападението и срещата утре, болката в ръката му и Сър Уилям, някак странно раздразнен целия ден. Беше студено, със слаб признак за зима във въздуха, стаята бе малка. Прозорците гледаха към просторна, добре засадена задна градина. Другото легло с дюшек беше за капитана, но той все още правеше своите обходи.
Освен кучешкия лай и мяученето на няколко котки градът беше тих. Можеше да чуе отдалеч корабните звънци, които звучаха като часовници, и гърления смях на моряците и се почувства сигурен. „Тези мъже са невероятни – рече си Тайърър. – Ние сме в безопасност тук.“
След малко стана, прозя се и се промъкна до прозореца, отвори го, облегна се на перваза. Навън беше тъмно, облаци покриваха плътно небето. Никакви сенки, само шотландските пехотинци патрулираха с петролни фенери. До оградата от едната страна смътно се различаваха очертанията на будисткия храм. На залез-слънце, след като гайдите спряха да свирят, а английското знаме ритуално бе свалено за през нощта, монасите бяха залостили своята здрава порта, чуваха се само техните камбани, после те изпълниха нощта със странното си пеене: Оммм махнии падмии хуммммм… – отново и отново. Тайърър се успокои от тези звуци, за разлика от мнозина, които свиркаха и им крещяха грубо да престанат.
Запали свещта, която бе до леглото му. Джобният му часовник показваше два и трийсет. След като се прозя отново, той оправи одеялото, подпря се на грубата възглавница и отвори малкото си служебно куфарче с изгравираните върху му негови инициали – скъп подарък от майка му – и извади тетрадката си. Закри колоната с японски думи и фрази, които бе записал фонетично, и замърмори английските съответствия, обърна следващата страница, след нея другата. Направи същото и с английските думи, изговаряйки на глас японските. Беше му приятно, че не грешеше.
– Толкова са малко, не зная дали ги произнасям правилно, а нямам никакво време и не съм започнал дори да се уча да пиша – измърмори Филип.
В Канагава бе попитал Бабкот къде може да намери най-добрия учител.
– Защо не попиташ отеца? – отговори Бабкот.
Беше го направил едва вчера.
– Разбира се, момчето ми. Само че не мога тази седмица, да речем, следващата? Желаете ли още шери?
„Боже мой как пият тук! Те са пияни-заляни от обяд. Отецът е безполезен и мирише до небето. Но какъв късмет с Андре Понсен!“
Същия следобед той случайно срещна французина в един от японските селски магазини. Бяха разположени по главната селска улица, някъде зад Хай стрийт, надалеч от морето, съвсем в съседство с Пияния град. Всичките дюкянчета изглеждаха еднакви, продаваха едни и същи местни стоки – от храна до рибарски принадлежности, от евтини мечове до любопитни дреболии. Той се зарови в рафта с японски книги – хартията им беше с много високо качество, бяха красиво отпечатани и с илюстрации – гравюра на дърво; опитваше се да се разбере със сияещия собственик.
– Pardon, Monsieur – рече един непознат, – но вие трябва да назовете каква книга търсите. – Мъжът беше трийсетгодишен, гладко избръснат, с кафяви очи и кестенява вълниста коса, чудесен галски нос и беше добре облечен. – Вие казвате: Уаташи хоши хоп, ингериш нихонго, додзо – Желая книга, която има английски и японски. – Изрече всичко това усмихнат. – Разбира се, няма никакви такива книги, но този човек ще ви каже с неподправена искреност: Ах со десу ка, гомен насай и т.н. – Ах, толкова съжалявам, че нямам никаква днес, но ако дойдете отново утре… Разбира се, не казва истината, само онова, което мисли, че искате да научите… Основен японски обичай. Боя се, че японците не са щедри с истината дори помежду си.
