Текст книги "Гай-джин"

37.

Киото

Четвъртък, 6 декември

Йоши Торанага побесня.

– Кога е било потвърдено назначението на тайро!

– Завчера, господарю, с пощенски гълъб, изпратен до господаря Анджо в Йедо – отвърна невъзмутимо Уакура, дворцовият управител, началник на всички дворцови чиновници. Откритият гняв на госта не го трогна ни най-малко, но все пак прикри радостта си – с нетърпение бе очаквал тази среща, която бе уредил в собственото си жилище в двореца. – Официалният свитък, подписан от шогуна по искане на Императора, бе изпратен и, надявам се, ще бъде връчен на господаря Анджо още същия ден.

Йоши се разяри още повече. Неговият предшественик шогунът Торанага бе превърнал пощенските гълъби в изключителна и единствена собственост на шогуната. За два и половина века това съобщително средство бе западнало поради ненужност и сега се използваше само за такива съдбоносни вести като смърт на шогун или на император. Бакуфу предпочиташе да се прави, че не забелязва как от години някои дзайбацу лихвари в Осака скришом изпращат гълъби – бе ги оставил изложени на наказателни мерки, допълнителни данъци и услуги, стига само самият Бакуфу да пожелае да приведе закона в сила.

– А слабоумният ултиматум до гай-джин? Той пък кога ще бъде връчен? – запита Йоши.

– Незабавно, господарю. Искането на Императора бе включено в посланието, изпратено със същия гълъб, потвърдено от шогуна Нобусада, и със забележката: „Да се връчи незабавно.“

– Заповедта е бака, а бързането е още по-бака. – Йоши придърпа ватираната си наметка по-плътно около раменете. Заради лекия дъжд, който оросяваше градините навън, въздухът бе не само мразовит, но и влажен. – Изпрати нов гълъб, за да отмениш заповедта.

– Ако зависеше от мен, господарю, щях да го сторя тутакси, след като ти ми нареждаш. Веднага, щом си тръгнеш, ще помоля за разрешение, ала ми се струва, че твоето желание е позакъсняло; водачът на гай-джин вече ще е получил заповедта, може да са му я предали още вчера.

Уакура успешно се преструваше на разкаян. Това събитие бе връхната точка след години на интригантстване в подкрепа на императорската воля, такова бе и мнението на повечето даймио, на мнозинството от дворцовите благородници, на Огама, който понастоящем държеше властта в Киото, макар Портите привидно пак да се охраняваха от ненавистния шогунат – но единствено с разрешението на Огама, такова бе и становището на принцеса Язу, а най-важното – неговите собствени възгледи бяха същите.

Преди няколко дни изкусно и прозорливо бе избрал подходящия момент. Бе причакал принцесата по време на утринната й разходка из дворцовите градини и с един удар бе обезвредил шогуната, Бакуфу, както и Йоши – най-опасния си враг.

– Принцесо, чувам, че някои придворни, приближени на Божествения, като вземат предвид твоите интереси, си шепнат, че господарят, твоят съпруг, трябва колкото се може по-скоро да назначи господаря Нори Анджо за тайро.

– Нори Анджо? – недоверчиво възкликна принцесата.

– Мъдрите люде, принцесо, смятат, че това трябва да стане бързо и безшумно. Йедо гъмжи от заговори и така ще се предпазим от сблъсъци с… честолюбиви врагове – деликатно й обясни Уакура, – врагове, които постоянно вредят на почитаемия ти съпруг и със сигурност поддържат връзки с проклетите шиши. Спомни си за Оцу!

– Като че ли мога някога да го забравя! Не че имам някакво влияние, за да уредя такъв въпрос, но Анджо е тъпанар и глупак. А стане ли тайро, ще се държи още по-нахално.

– Така е, от друга страна обаче, ако го издигнем над останалите старейшини, ще платим съвсем ниска цена за сигурността на твоя господар шогуна, докато е непълнолетен, и ще запушим устата на единствения му съперник… господаря Йоши.

– Може ли един тайро да го свали от поста му на настойник?

– Навярно, принцесо. Мъдреците си шепнат, че Анджо има в своя полза още едно достойнство – той е съвършеното оръдие срещу гай-джин: малоумен е, ала се покорява на императорските повели. Божественият ще забележи неговата преданост и без съмнение ще го възнагради за подобна заслуга. Чух умните люде да твърдят, че колкото по-безшумно и бързо стане това, толкова по-добре.

„Колко лесно посях семето, което разцъфтя като орхидеите в добре наторената ми оранжерия! Постъпих разумно, като ловко постигнах нейния брак. Ето че стана благодарение на нейните думи, подшушнати в ухото на оня бавно схващащ младок, на неколцината васални благородници и на моите съвети, потърсени и дадени навреме.

На ти сега, Йоши Торанага – мислеше си дворцовият управител щастливо. – Йоши красавеца, коварния, силния, знатния, изчакващ и душещ по пътя към властта, готов да започнеш гражданската война, от която аз и всички, с изключение на неколцина крайни благородници се боим; войната, която ще съсипе възраждането на императорската власт и отново ще постави Двора в пълното подчинение на поредния разбойник военен диктатор, яхнал Портите, и по този начин ще ни лиши от възнагражденията ни, та пак да станем просяци.“

Уакура потисна побилите го тръпки. Само преди няколко поколения тогавашният император бе принуден да продава подписа си по улиците, за да събере пари за храна. Само допреди няколко поколения дворцовите сватби се уговаряха с честолюбиви даймио новобогаташи, с мъка придобили самурайско звание, а единствените им достойнства, за да получат по-висок ранг, бяха военните им подвизи и парите им. Съвсем до неотдавна…

„Не – мислеше си управителят, – това повече няма да се повтори. Щом соно-джой се превърне в реалност, нашите предани приятели шиши ще се разформироват и ще се завърнат във феодалните владения, всички даймио ще се преклонят пред Него, ние в Двора ще поемем управлението и отново ще се върне златният ни век.“

Той се изкашля и натъкми необятните ръкави на натруфените си дворцови одежди по вкуса си. Докато наблюдаваше Йоши, очите му се присвиха върху грубото му лице, гримирано според дворцовите обичаи.

– Заповедта да прогоним гай-джин наистина е добра, господарю. Императорът е мъдър и отдавнашната ненавист към чуждоземците и съглашенията ще се сбъдне, нашата Земя на боговете ще се отърве от тях завинаги. Това би трябвало да радва и теб, господарю Йоши.

– Ако тази заповед не беше безсмислена, да. Ако бъде осъществена, да. Ако имахме нужните средства да я приведем в сила, да. Но всичко това изобщо няма да стане. Защо не се посъветваха с мен?

– С теб ли, господарю? – Уакура вдигна изрисуваните си вежди.

– Назначен съм от Императора за настойник на наследника! Момчето е непълнолетно и не носи отговорност за подписа си.

– О, толкова съжалявам, господарю… ако зависеше от мен, разбира се, че първо щях да поискам твоето одобрение. Моля да не ме виниш, господарю, аз не решавам нищо, мога само да предлагам. Аз съм просто слуга на Двора, на Императора.

– Длъжни бяха да се посъветват с мен!

– Съгласен съм, толкова съжалявам, живеем в особени времена.

Йоши изглеждаше напрегнат. Злото бе сторено. Ще му се наложи да измъква шогуната от собствените им лайна.

„Глупаци! Но как?

На първо място – Анджо, по един или друг начин… Съпругата ми беше права.

Ах, Хосаки, колко ми липсват съветите ти!“

Сети се за семейството си, погледът му се зарея навън и гневът му сякаш се стопи. Отвъд прозорците шоджи видя охраната си, скрита на завет под прелестните стрехи, а зад войниците – градините, над които росеше дъждецът. Грижливо аранжираните цветни петна в червено, златисто и кафяво блестяха от влагата и представляваха прекрасна гледка за окото и душата. „Толкова е различно от Йедо – помисли си Йоши, за да се залъже с нещо. – Хосаки щеше да се зарадва, такава промяна след нашия суров начин на живот. Тя цени красотата, щеше да й хареса тук.

Колко лесно може да те погълне всичко това – климатът и парковете, ласкавото небе и гальовният дъждец, прекрасната музика, поезията, екзотичните ястия, изобилието от коприна и шивачи, изключителните шарани и пойни птици, дворцовите красавици с алабастрова кожа и хубавиците от Свободния свят в Киото, наречен Шимибара, най-търсените в цял Нипон – и никакви грижи, освен да се хвърлиш в поредното удоволствие.“

Откак бе пристигнал в Киото, като се изключи временното му примирие с Огама, не бе свършил почти нищо, само се бе наслаждавал – нещо напълно необичайно за него. Развлечения с Койко, ежедневни тренировки по фехтовка и бойни изкуства, отлични масажи, с каквито се славеше Киото, всяко хранене се превръщаше в пиршество, игра на го и шах, писане на поезия.

„Каква мъдрост е проявил предшественикът ми, като е заточил Императора и тия наконтени подлизурковци в Киото, а самият той е построил своята столица в Йедо, далеч от съблазните и засуканите им машинации. И колко мъдро е забранил на шогуните да стъпват в този позлатен капан.

Трябва да си замина. Но как без Нобусада?“

Дворът почти го бе отхвърлил. Нобусада също. На два пъти хлапакът бе отменял уговорената им среща в последния момент, позовавайки се на простуда. Лекарят официално бе потвърдил настинката, но погледът му говореше, че става дума за извинение.

– Все пак здравето на господаря шогун наистина ме безпокои, господарю Йоши. Телосложението му е крехко, а що се отнася до неговата мъжественост – има какво да се желае.

– По вина на принцесата ли?

– Не, не, господарю. Тя е енергична, а нейната женственост е толкова обилна и сочна, че ще задоволи и най-придирчивия вкус.

Йоши грижливо бе разпитал лекаря. Нобусада нито бе фехтовач, нито ловец, нито любител на чистия въздух като баща си и братята си. Предпочиташе по-леките спортове – лов със соколи и стрелба с лък, а най-често – поетичните състезания и съревнованията по краснопис. Но в това нямаше нищо лошо.

– Баща му е все още як като старо седло, а семейството му се слави с дълголетие. Нямате причини за тревога, докторе. Дайте му от вашите лекове, погрижете се да яде повече риба, а не пречистения ориз и екзотичните лакомства, които се услаждат на принцесата.

Самата тя бе присъствала на единствената беседа, която повереникът му проведе с него преди няколко дни. Разговорът потръгна зле. Нобусада отказа да обмисли завръщането си в Йедо, отказа дори да обсъдят вероятната дата, отказваше всичките му съвети и му се присмиваше заради Огама:

– Чошу контролират улиците, войниците на Огама громят омразните шиши, братовчеде. Аз не съм в безопасност дори заобиколен от нашите бойци. Единствено тук, под защитата на Императора, съм на сигурно място!

– Говориш небивалици. Ти си на сигурно място единствено в замъка в Йедо.

– Толкова съжалявам, господарю Йоши – бе се обадила сладникаво и мазно принцесата, – но в Йедо е много влажно, не може да става и сравнение с климата в Киото, а кашлицата на моя съпруг изисква предпазни мерки.

– Така е, Язу-чан, а и тук ми харесва, братовчеде. За пръв път в живота си съм свободен, а не заточеник в оня ужасен замък! Тук имам свободата да скитам, да пея, да свиря и се чувствам в безопасност. Тук сме в безопасност. Бих останал завинаги! Защо не? Йедо е вонящ и слузест. Ще бъде великолепно да управлявам оттук.

Йоши положи всички усилия да ги разубеди, но безрезултатно. После Нобусада изтърси:

– Ако се нуждая от нещо, братовчеде, докато стана пълнолетен, а пълнолетието не е далеч, ако имам нужда от нещо, това е силен водач, тайро. Нори Анджо е най-подходящият.

– Той ще е много лош както за теб, така и за шогуната – възрази Йоши и отново се зае търпеливо да му разяснява; нищо не се промени. – Неразумно е да пра…

– Не съм съгласен с теб, братовчеде. Анджо ме слуша, слуша мен, а ти никога не го правиш. Казах, че искам да се поклоня на Божествения, на зет си, и той се съгласи. Ето, аз съм тук, а ти бе против! Той ме слуша! Мен! Шогунът! Винаги съм знаел, че всеки друг ще е по-добър от теб. Никога няма да станеш тайро, никога!

И той си бе тръгнал, сподирян от подигравателния, вбесяващ кикот на Нобусада, без дори за миг да допусне, че Анджо наистина ще стане тайро.

„Но ето че се случи“ – помисли си Йоши унило; съзнаваше как го наблюдава Уакура. Неочаквано взе решение:

– Ще напусна Киото за няколко дни.

– Но ти прекара тук съвсем малко време, господарю. – Уакура се поздрави наум. – Нима ти оказахме толкова ужасен прием?

– Не, не беше ужасен. И тъй, носиш ли ми и други скръбни вести?

– Нищо подобно, господарю. Толкова съжалявам, че ти разправих неща, които те разгневиха. – Уакура позвъни с едно звънче. Тутакси изникна гримиран паж с чай и чиния с фурми. Зъбите му бяха почернени. – Благодаря, Оми. – Момчето му се усмихна и излезе. – Това са най-сладките фурми, които някога съм ял. От Сацума са.

Бяха огромни, медени и сушени на слънце. Йоши присви очи. Взе си една. Не бе случайно съвпадение, че са от Сацума.

– Отлични са.

– Да, така е. Жалко, дето даймио Санджиро не е приятен като храната и плодовете, които отглеждат неговите войни земеделци. Любопитно, че в Сацума самураят може да е и едното, и другото, без да изгуби кастата си.

Йоши си избра още една.

– Любопитно ли? Това просто е древен обичай у тях. Лош обичай. По-добре хората ти да са или войници, или земеделци, едно от двете – според Завещанието.

– Ах, да. Завещанието. Но, от друга страна, шогунът Торанага разреши на семействата им да си запазят владенията и главите след Секигахара, въпреки че се биха срещу него. Навярно и той е харесвал фурмите им. Интересно, нали?

– Сигурно е останал удовлетворен, задето склониха глави в прахоляка пред краката му, смирено му повериха властта над Сацума, смирено му се заклеха във вечна вярност и още по-смирено му благодариха, когато им отреди Сацума за феодално владение.

– Той бе мъдър управник, много мъдър. Но днес сацумци под ръководството на Санджиро не са толкова смирени.

– Това се отнася и за други – тихо вметна Йоши.

– Както казах, живеем в особени времена. – Уакура бавно подбираше нова фурма. – Носят се слухове, че подготвял отрядите и земите си за война.

– Сацума винаги е била на военна нога. Още един древен обичай. Защо не ми кажеш името на снабдителя си? Говоря за фурмите. Ще го използваме в Йедо.

– С удоволствие – отзова се Уакура, като съзнаваше, че никога няма да преодолее мрежата му от съгледвачи, никога. – Някои мъдри съветници допускат, че този път Санджиро наистина ще докара война.

– Война срещу кого, управителю?

– Навярно срещу онези, които смята за свои врагове.

– И кои са те? – търпеливо запита Йоши, за да принуди Уакура да си свали картите.

– Носи се слух, че е шогунатът, толкова съжалявам.

– Той ще има да съжалява, ако се опита да воюва срещу законните власти, дворцов управителю. Ако мъдрите съветници, за които спомена, са наистина толкова мъдри, нека бързичко го разубедят да не върши глупости. И съветниците могат да бъдат изключително глупави, нали?

– Съгласен съм с теб. – Уакура се усмихна само с устни.

– Санджиро наистина е войнствен, но не е глупав. Същото се отнася и за Огама от Чошу. И за Йодо от Тоса. Всички независими князе са войнствени и плетат интриги – винаги е било така. Също както и някои заблудени, извънредно честолюбиви дворцови чиновници.

– Дори да си прав, какво могат да сторят шепа придворни срещу великия шогунат, господарю, след като целият Двор не притежава нито оръжие, нито земя, нито коку и всички зависят от щедростта на шогуната? Този път и Йоши се усмихна безрадостно.

– Те разпространяват недоволство сред честолюбивите даймио… о, да, ето че покрай това си спомних нещо – Йоши реши, че Уакура е отишъл твърде далеч и трябва да му посвие юздите, – може в този прекрасен анклав все още да не знаете, ала през тази и през следващата година ще настане глад из цял Нипон, дори и в моето Куанто. Носят се слухове, че възнагражденията на Двора ще бъдат орязани наполовина, така ми се струва. – С удоволствие забеляза, че Уакура едва не стана разноглед. – Толкова съжалявам.

– Да, толкова съжалявам, ще настъпят жалки времена. Те и без друго са тежки. – Уакура сподави порива си да крещи и заплашва, опитваше се да прецени доколко Йоши притежава власт да започне и прокара подобни съкращения. „Той не е единственият, който ги желае, даймио вечно се оплакват, а и, разбира се. Съветът на старейшините ще се съгласи. Но тайро Анджо ще надделее над тях, нали затова е там – да изпълнява повелите ни. Ами Огама? Това нагло куче ще одобри орязването, същото ще направи и Санджиро, пък и всички останали! Анджо е длъжен да вземе връх!“

Уакура изписа на лицето си своята най-любезна усмивка.

– Принцът съветник те моли писмено да изложиш възгледите си за Сацума, Чошу и Тоса, в частност относно опасността, която представлява Сацума, и как за в бъдеще Дворът да помага на шогуната, та да се избягват недоразуменията.

– С удоволствие – оживи се Йоши. Това му откриваше прекрасни възможности.

– И накрая удостоен съм с честта да ти съобщя, че Божественият те кани като Негов личен гост заедно с шогуна Нобусада, неколцина даймио и с князете на Тоса, Чошу и Сацума на Празника на Зимното слънцестоене. Поканите за Тоса и Сацума вече потеглиха, а твоята и на господаря Огама ще ви бъдат поднесени утре с подобаваща тържественост, но аз предпочетох удоволствието пръв да те уведомя.

Йоши се смая. Това бе изключителна чест, която рядко се оказваше някому извън Вътрешния дворец. Слънцестоенето щеше да бъде на двайсет и втория ден от този месец – от Дванайсетия месец. След шестнайсет дни. Празненствата щяха да траят поне една седмица, дори и повече. Можеше да си замине след тях, разполагаше с достатъчно време след това, за да се разправи с Анджо.

Почакай! Забравяш какво гласи Завещанието: „Пази се от настаняване в леговището на Небето. Там не е за нас. Ние сме човеци, а те са богове; боговете са като хората, ревнуват като човеците, а близостта подхранва тяхното презрение. Свършекът на рода ни ще зарадва извънредно много тези лъжливи божества. А той може да настъпи само в тяхното леговище.“

Йоши усети внезапен страх. На такава покана не можеше да се откаже.

– Благодаря ти – рече той и се поклони.

По пладне наблюдателят шиши, поставен на пост срещу казармите на Торанага, лениво следеше как четиридесетте самураи със знаменосци излязоха от входа и поеха по улицата към Източната порта. Това бе редовната обедна смяна. Повечето носеха копия, всички имаха по два меча, сламени наметала и широки, конусовидни шапки от слама срещу дъжда.

Шиши се прозина и придърпа собственото си наметало на раменете, защото росеше лек дъждец, после премести столчето си под чергилото на уличната сергия, където поднасяха юфка, супа и чай. Нейният собственик бе техен привърженик. Скоро щеше да пристигне и неговата смяна. Стоеше на пост от зори. Беше осемнадесетгодишен, с гъста брада. Ронин от Сацума.

Преди да се измъкне от Киото, водачът им Кацумата бе заповядал непрекъснато да наблюдават главните квартири на Торанага и Огама. „Щом се удаде удобен случай да нападнете някого от двамата вън от зидовете им и при добри изгледи за успех, предприемете незабавно единично нападение. Да щурмува само един от вас, не повече. Нека пазим шиши, но и да сме винаги готови. Едно случайно нападение е единственият ни начин да си отмъстим.“

Неколцина носачи с денкове зеленчуци и кошове с прясна риба спряха на бариерата. Бдителната охрана грижливо ги провери един по един и им махна да минат.

Младежът отново се прозя. Нямаше как да се проникне през този кордон. За кратко се зачуди дали момичето Сумомо е успяло да проникне вътре и да се настани на определеното място, както й бе разрешил Кацумата. „Ийе, тримата като по чудо са се измъкнали през тунела, като по чудо. Но къде ли са сега? От чудодейното им бягство до днес за тях не се е чуло нищо. Какво значение има? Навярно и те са на сигурно място като нас – ние имаме знатни покровители. Ще се прегрупираме по-късно. Ще си отмъстим. Соно-джой ще се сбъдне.“

Видя как самураите завиха зад ъгъла и се изгубиха от погледа му. Вече се бе уморил, но мисълта за топлите футони и чакащата го любовница донякъде изличи изтощението му.

Патрулът на шогуната достигна Източната порта. Ниски караулни помещения се гушеха от двете страни на зидовете и при нужда можеха да приемат на квартира петстотин войници и конете им. Портата бе висока шест метра, от масивни, обковани с желязо греди, а в нея бе отворена една доста по-малка вратичка. Околните зидове бяха значително по-високи, каменни и старинни.

За момент новата смяна шумно се размеси със старата, но тутакси утихна. Офицерите проверяваха войниците и оръжията им, предишният караул се строи, а един офицер и един пехотинец ашигари от новодошлите прекосиха пътя. Дъждецът престана. Слънцето успя да пробие облаците. Двамата завиха по една уличка и влязоха в казарма, подобна на много такива из цяло Киото. Тук бяха разквартирувани двеста самураи на Огама – далечко от Портата, но все пак достатъчно близо.

– Четиридесет души, ето имената им – докладва офицерът на равния по чин и се поклони. – Нищо ново.

– Добре. Елате с мен, моля.

Офицерът на Огама преглеждаше списъка с имената, докато ги водеше по някакъв коридор през кордон от негови войници. Прекосиха празна стая и се озоваха пред затворена врата. Офицерът почука и отвори. Вътрешното помещение бе почти празно, като се изключат ниската маса и татамите на пода. Огама стоеше до прозореца въоръжен, нащрек, но самичък. Двамата офицери застанаха от двете страни и се поклониха.

Ашигари свали широкополата си шапка и под нея се откри лицето на Йоши. Мълчаливо подаде дългата си сабя на своя офицер, но задържа късата и влезе. Врата се затвори след него. И двамата военни си отдъхнаха. Бяха плувнали в пот.

Йоши се поклони.

– Благодаря ти, че прие да се срещнем.

Огама отговори на поклона му и му махна да седне срещу него.

– Какво спешно има и защо е цялата тая тайнственост?

– Лоши новини. Ти каза, че съобщниците следва да си разменяме особените сведения. Толкова съжалявам, Нори Анджо е станал тайро.

Огама видимо се сепна и напрегнато заслуша Йоши. Когато Йоши му спомена за императорската покана, гневът му донякъде се стопи.