Текст книги "Гай-джин"
Автор книги: Джеймс Клавел
Жанр:
Историческая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 98 (всего у книги 99 страниц)
61.
В самия край на Ничията земя, иззад прикритието на недостроена селска къща, в здрача се раздвижи някаква сянка. След нея още една. Двамата мъже се спотайваха и изчакваха. Нейде сред временното селище от навеси, заслони и частично построени колиби се носеха унили разговори, разплака се дете, но бързо го усмириха.
Първата сянка се оказа Филип Тайърър. Той се втурна приведен към кладенеца и се хвърли на земята до него. Предпазливо огледа околността: май никой не го бе видял.
Филип предпазливо се приведе над кладенеца и подсвирна. Само след миг над тухлената зидария се показа главата на Хирага. Той безшумно приклекна до англичанина, а след него и Акимото. И двамата бяха облечени с ватирани връхни дрехи и кимона над свободни панталони. Бяха увили мечовете си в запасните си дрехи.
– Следвайте ме предпазливо! – Тайърър хукна обратно и спря в сянката на недостроената селска къща, където се спотайваше Джейми Макфей. Хирага и Акимото го последваха много по-гъвкаво и по-безшумно.
– Ето, обличайте се бързо – рече Джейми Макфей. Отвори чантата си и им подаде груби моряшки дрехи, вълнени качулки и обувки. Тайърър забеляза, че Хирага мушна малък пистолет в джоба си.
Това им отне не повече от две минути. Джейми ги поведе по някогашната главна селска улица, която скоро щеше да бъде възстановена. Струваше им се, че отвсякъде в тях се впиват нечии очи.
Жилището на шоя бе възстановено донякъде. Магазинът си стоеше непипнат, но стаите зад него временно бяха завършени и годни за обитаване. Джейми се промъкна през купчината греди и шоджи и почука на импровизираната врата.
След секунда се чу драскане на кибрит и една свещ огря тъмнината. Шоя бе сам, пребледнял от изтощение и страх, който усилено се опитваше да скрие. Върху ниската масичка бяха наредени манерки със саке и нещо за хапване. Хирага и Акимото за секунди лакомо изгълтаха храната и пресушиха две от манерките.
– Благодаря ти, шоя – рече Хирага. – Няма да забравя добрината ти.
– Заповядай, Отами-сама. – Шоя му подаде кесия с монети. – Тук има сто златни обана и двайсет мекса.
На масичката лежаха четчица, мастилница и някакъв документ. Хирага подписа разписката.
– Ами братовчед ми?
– Толкова съжалявам, но само това успях да събера за такова кратко време. – Шоя хвърли кос поглед към Джейми, но другите не забелязаха.
– Няма значение. – Хирага не му повярва, но, от друга страна, Акимото нямаше нито кредит, нито някого, който да му изплати дълга. – Благодаря ти. Моля те, срещни се с поръчителя ми и му предай това на четири очи. – Връчи му малък свитък. Това бе старателно зашифровано прощално писмо до родителите му, в което им разказваше за намеренията си и им съобщаваше за участта на Сумомо. За по-сигурно в писмото не се споменаваха истинските им имена. Обърка се към Филип на английски: – Тайра-сама, готов. Ето свършил.
– Готов ли си, Джейми? – запита Тайърър. Чувстваше се особено, повдигаше му се, без да знае дали е от вълнение или страх, от умора или отчаяние. От пожара насам Фуджико непрекъснато изникваше пред очите му с писъци, обхваната от пламъци. – Да побързаме, Отами-сама – обърна се той към Хирага. Двамата се бяха разбрали никога повече да не използват имената Хирага и Накама. – Нахлупи шапката по-ниско над лицето си.
Излезе на улицата. Увери се, че няма опасност, и даде сигнал и на останалите.
– Ти води, Джейми – прошепна Филип.
Един гвардейски патрул приближи към тях и те, обзети от ужас, потънаха в сянката. Войниците отминаха. Тайърър си пое дъх.
Джейми отново ги поведе напред, заобикаляйки развалините. Отправи се към пристана в другия край на главната улица. Много хора се разхождаха по тия места. Джейми разпозна някои от тях и забави крачка, за да не привлича вниманието върху себе си. Срещна Дмитрий, запътен за вкъщи. Американецът му се усмихна кисело. Днес сутринта Дмитрий, ухилен до уши, го бе издирил и му бе съобщил, че е намерил Неми, че тя е добре – имала само няколко натъртвания.
– Веднага ме запита: „Джами-сама добре?“ Аз потвърдих и тя ти праща целувки. Предадох й, че ще я потърсиш, щом се освободиш.
– Благодаря ти, камък ми падна от сърцето. Боях се, че с нея е свършено.
– Нали си спомняш какво…
– Спомням си, но първо трябва да поговоря с нея. Тя да не е мебел, за Бога!
– Ей, по-полека бе, човек, далеч съм от подобна мисъл. Нямах предвид нищо…
Джейми въздъхна, докато си проправяше път през развалините на някаква спиртоварна за саке. Наближаваха главната улица. „Дмитрий е добро момче – помисли си Макфей, – но Неми ми е скъпа и…“
– О, Боже, погледни! – Той посочи група изтощени самураи огнеборци, наклякали около разпален на пристана огън, на който си варяха чай. Бързо прецени какво да прави. Нямаха изход. – Няма да ни се размине, хайде.
Джейми излезе на пристана и любезно вдигна шапка пред огнеборците и военачалника им. Те, кажи-речи не му обърнаха внимание. Разнебитените подпори на пристана и понтонния мост навлизаха на петдесет метра навътре в морето. Дъхът му секна. Катерът не ги чакаше, нито пък се виждаше да се задава откъм пристана на Струанови на север. Навътре в залива „Красавицата от Атланта“ чакаше със запалени светлини. Около нея се тълпяха гребни лодки.
Днес следобед Джейми бе помолил Макструан да му заеме катера тази вечер за кратко посещение при капитана на „Красавицата“ Джони Таумаст, негов стар приятел. Филип се бе втурнал при Макфей, след като Сър Уилям потвърди предполагаемата смърт на Хирага. Заеквайки от вълнение, Тайърър му бе разказал, че за негово щастие Хирага е жив и здрав и се крие в един кладенец в Пияния град. Японецът му бе спасил живота предишната нощ и Филип изложи на Макфей своя план как на свой ред да му помогне.
– Просто тайно ще го качим на „Красавицата“ и ни лук яли, ни лук мирисали.
– Ще помоля Джони Таумаст да ги скрие, но само ако получиш съгласието на Уили. Хирага си остава уби…
– Официално Хирага е мъртъв… Накама, Хирага – все тая. Така заяви Уили, а сержантът потвърди, че бил загинал в пожара. Накама умря веднъж завинаги, а също и Хирага. Струва си да го спасим, Джейми, затова е най-добре да го качим на някой кораб! Просто помагаме на двама студенти самураи да видят света, нашия свят, за около година и нещо и един от тях се казва Отами.
– Ако ни хванат, ще хвърчи перушина, и то нашата.
– От къде на къде ще ни хванат. Отами си е Отами – това е истинското му име. Той ми разправи, че ти и шоя сте скалъпили разни търговски сделки. Само ще спечелиш, когато се завърне, всички ще спечелим.
Най-сетне Джейми се бе съгласил. Бе се срещнал с шоя и уредил заема, за който самият той поръчителства. По това време слънцето вече залязваше. Тайърър бе отишъл при кладенеца да подготви Хирага и Акимото и ето ги сега на пристана.
– Къде е катерът, Джейми? – неспокойно запита Тайърър.
– Ще дойде.
И четиримата се чувстваха изключително застрашени. Стояха в края на пристана близо до разклатените, хлъзгави от водорасли стъпала. Безпокоеше ги присъствието на самураите и техния военачалник, който наперено се разхождаше нагоре-надолу.
– Тайра-сама, военачалник помниш? Той от наказателни. Помниш военачалник от порти? – прошепна Хирага.
– Какви порти?
– В Йедо. Ваша голяма къща в Йедо, когато първо срещнал.
– О, Господи! – Спомените връхлетяха Филип – якият самурай, който настояваше да претърси Легацията, а те стояха вътре, заобиколени и притиснати отвсякъде. Тогава Хирага се бе спасил, защото го бяха изнесли на носилка, бинтован като болен от морбили.
– Сега пък какво има? – запита Джейми. Тайърър му обясни. Иззад рамото на Филип Макфей забеляза, че самураят се е втренчил в тях. Стресна се: – Много е любопитен.
– Сега и аз го разпознах – рече Тайърър. – Най-добре… виж, ето го! – Катерът изскочи с пухтене от тъмнината, светлините на мачтата му мъждукаха неясно. Боцманът им махна и те му отвърнаха. Вълните от бързия му ход се удариха в подпорите и ги изпръскаха.
– Бързо се качвайте – развълнувано нареди Джейми. Филип го бе убедил, че Хирага не е убиец, а борец за свобода, а и той самият вече бе разбрал колко е полезен. Напълно бе се уверил, че един шиши и приятел, който говори английски, ще е изключително ценен за в бъдеще, особено ако точно той го е напътствал и му е помогнал. Макфей бе подготвил преписка със сведения и документи до хора, с които японецът да се срещне в Англия и Шотландия, списък къде да отиде, какво да разгледа. Щеше да му ги обясни, преди корабът да отплава.
„Филип е гений“ – ухили се Джейми. Погледна го и затаи дъх. Японският военачалник крачеше към тях.
Изпята им бе песента.
И Хирага бе разбрал същото. Посегна към мечовете си, увити в кимоната.
– Акимото, ще го убием.
– Чакай! Вземи! – Тайърър бързо подаде на Хирага голям плик с препоръчителни писма до баща си и чичо си, до един адвокат и до декана на университета. – Щях да ти обясня всичко на катера, но няма време.
Джейми, разчитам на теб. – За последен път се взря дълбоко в очите на Хирага и му протегна ръка. – Благодаря. Ще ти бъда приятел до края на живота си. Върни се жив и здрав. – Усети яко ръкостискане, видя мимолетната усмивка на японеца, обърка се и плувнал в студена пот, се отправи към врага.
Военачалникът не бе стигнал средата на пристана, а Тайърър вече здраво стоеше върху дъските и се кланяше най-официално. Оня изсумтя, подвоуми се с ръка върху дългия си меч, но отвърна на поклона. Опита се да подмине, ала Тайърър отново се поклони и на своя възможно най-добър японски заяви умишлено бавно и тромаво:
– Ах, господин офицер, искам кажа колко мъже самураи добре се справят с огън. Помниш от Йедо, нали? Моля извиниш от име на мой господар, водач на гай-джин в Нипон, приеми големи благодаря, че помогнал спаси всички къщи наши.
– Махни се от пътя ми! – разсърди се военачалникът. Дъхът му вонеше на дайкон – хрян. – Махай се!
Но Тайърър се престори, че не го разбира, и разпери ръце уж несъзнателно, като внимаваше да не го докосне. Джейми и останалите бяха зад гърба му и Филип не можеше да прецени с колко време разполага. А и офицерът изръмжа:
– Бака.
Лицето му се изкриви от гняв и англичанинът се приготви за удара, който щеше да последва. В същата секунда чу как Джейми изкрещя: „Потегляй, за Бога!“, японецът го блъсна грубо настрана и хукна към катера.
Тайърър задъхан се изправи и плувнал в пот от облекчение, видя как корабчето възви с пълна скорост. Тримата пътници в каютата залитнаха. Светлините в каютата изгаснаха още преди самураят да дотича до края на пристана. Крясъците му да се върнат заглъхнаха сред шума на мотора.
Филип забърза с всички сили. Вдигна шапка пред самураите около огъня, които го поздравиха нехайно, й потъна в тълпата.
Щом се отдалечи, англичанинът взе да подтичва и си пое дъх едва когато се озова в Легацията.
– Боже мой, Филип – ококори се Бертрам. – Какво ти се е случило, горкото ми момче?
– О, я си еби майката – изпсува Филип; още не беше се съвзел след смъртната опасност.
– И защо да го прави? – запита Сър Уилям от прага на кабинета си с изопнато лице и с дрезгав глас.
– О, извинете, сър, просто… една закачка.
В отговор се чу раздразнено сумтене.
– Филип, ти си започнал да се побъркваш! Къде, по дяволите, си ходил? На бюрото ти чака нота от Бакуфу със забележка, че е спешна; трябва да препишеш писмото ми до Сър Пърси, което тази вечер ще изпратиш с „Красавицата от Атланта“, и четири застрахователни иска за подпечатване. Подписах ги и съм сложил резолюция. Като свършиш, ела при мен.
Сър Уилям се върна в кабинета си, затвори вратата и се облегна на нея. Неумолимо прикова поглед в папката на Андре и отново го налегна тъга.
След като Анжелик си отиде, посланикът седя неподвижно повече от час, опитвайки се да вземе решение. Не искаше да сгреши, защото това наистина бе въпрос на живот и на смърт. Потърси отговор в собствения си опит: в детството си в Англия, в назначението си в Париж, в Санкт Петербург, в къщата си там и в градината, където се бяха смели с Вертинска през пролетта, през лятото, през есента, през зимата, в любовта си към нея; после си спомни как се бе върнал в Англия и бе изпълнявал специални задачи по бойните полета на Крим; а също и във водовъртежа на най-затулените кътчета на съзнанието си, които го плашеха.
Радваше се, че гласът на Филип го бе върнал към действителността. Отново обиколи с поглед стаята, папката, огъня в камината и се спря на прекрасното младо лице, което му се усмихваше от миниатюрата.
Стана, взе портретчето и се загледа в него. Всяко движение на четката отдавна се бе запечатало в съзнанието му. „Ако го нямах, щях ли и аз да забравя лицето й както Анжелик своя Малкълм?“
Колкото и да се опитваше да се върне към времето, когато бе живял истински, папката на Андре се изправяше като желязна преграда между него и любимата жена.
– Да му се не види и Андре!
„Както и да е, трябва да вземеш решение. Стига си умувал – заповяда той сам на себе си. – Хващай се за по-важната си работа. Свършвай с тази неприятност, че да се заемеш с насъщните си проблеми. Ти си на Нейно величество посланик. Дръж се като такъв!
Единствено правилно е да запечаташ папката на Андре, да напишеш секретен доклад, в който да разкажеш какво и кога се е случило и кой какво е казал, да запечаташ и него и да ги изпратиш в Лондон, пък нека там решават. Бездруго в мазетата, подземията и архивите им лежат достатъчно тайни. Ако решат да потулят нещата, то си е тяхна работа. Добре, това е единственият верен път.“
Напълно сигурен, че е взел правилното решение, Сър Уилям събра листата и един по един започна да ги хвърля в огъня, като си тананикаше. Наблюдаваше ги как се сгърчват, почерняват и се превръщат в пепел.
След като свърши. Сър Уилям вдигна чаша към портретчето. Чувстваше се прекрасно.
– За теб, любов моя.
62.
Наближаваше полунощ, когато Тайърър най-сетне хукна към пристана на Струанови. Носеше официалната дипломатическа поща на правителството на Нейно величество, а в джоба му лежеше преводът, който бе направил последен, а му се щеше да бе започнал с него. Ускори крачка.
Пристанът беше претъпкан. Филип видя, че Анжелик си бъбри с Горнт. В другия край на тълпата Палидар разговаряше с неколцина офицери, които заминаваха като обикновени пътници. А в средата на пристана забеляза Сър Уилям, потънал в разговор с Морийн Рос. Като я зърна, незабавно си спомни за Хирага и Джейми и как бе обещал на Макфей да изясни въпроса за „студентите“ с началника си. Запромъква се през навалицата.
– Добър вечер, госпожице Морийн, извинете ме. Сър Уилям, сигурно ще искате да погледнете това. – Тайърър му подаде превода си. – Ще се погрижа пощата да се озове на кораба.
Бързо се извърна и се запъти към домакина-касиер, за да не бъде подръка при неизбежното избухване.
Докато касиерът усърдно вписваше пратките в счетоводния си тефтер, Тайърър надникна по посока на Сър Уилям. Той се бе преместил под петролната лампа и с присвити очи преглеждаше документа. Лицето му се изкриви и устата му взеха да бълват хамалски псувни.
Хората наоколо отстъпиха смаяни не от езика, а просто от изненада. Дипломатът изпъшка и се обърна с гръб към тях. Посланието бе от роджу, подписано от Нори тайро. Филип го бе превел почти дословно. Бе съвсем кратко, без обичайните цветисти изрази и адресирано най-безочливо:
„До водача на гай-джин.
Роджу поздравява теб и останалите гай-джин, задето сте отървали кожата и едно-друго след пожара, причинен от бунтари и метежници. Утре управителят на Канагава ще изпрати петстотин кули да ви помогнат при опразването на Йокохама съгласно недвусмислените поличби от боговете и според волята на Императора, която ви бе предадена многократно. Когато се завърнете, ако се завърнете, уведомете ни много преди пристигането си. Настаняването ви ще бъде уговорено само с избрани гай-джин в Дешима в пристанището на Нагасаки, откъдето, както в миналото, ще се извършва цялата бъдеща търговия на гай-джин. Приемете сърдечното съобщение.“
– Тайърър!
Филип се престори, че не чува, остана с гръб към Сър Уилям, за да получи разписката от касиера.
Празният катер, който се връщаше от „Красавицата“, влизаше в дока. Тайърър забеляза, че Джейми го няма на борда. Боцманът се наведе от кабината си и ревна:
– Който ще се качва, да се качва.
В настъпилата блъсканица Морийн успя да се приближи до него.
– Филип, кога се връща Джейми?
– Навярно с последния курс, ако не и по-рано. – Не знаеше дали Джейми й е разказал за кроежите им. – Има още час и нещо дотогава.
– Тайърър!
– Извинявай, трябва да тръгвам. Да, сър – провикна се момъкът, пое дълбоко дъх, мислено се подготви за предстоящото и хукна.
– Филип, след половин час… – Сър Уилям беше станал, кажи-речи, разноглед от гняв – след половин час ще преведеш моя отговор, и то абсолютно дословно, да те вземат дяволите.
– Да, сър, между другото, с…
– Върви да намериш… май го съгледах! – Палидар, вземи си драгуните – от теб искам да връчиш едно „сърдечно съобщение“ на губернатора на Канагава. Веднага.
– Тази вечер ли, сър? – Палидар зяпна посланика, видя изражението му и побърза да добави: – О! Слушам, сър. Простете, сър. Веднага, сър.
– Извинете, Сър Уилям – побърза да допълни Тайърър, преди посланикът да си тръгне. – Не успях да ви съобщя, че помогнах на двама японски студенти да се качат на кораба. Те поискаха да пътуват, да посетят Англия. Миналата нощ ми спасиха живота, така че, надявам се, нямате нищо против.
– Че са ти спасили живота ли? Съмнявам се. – Сър Уилям продължаваше, впил очи в него. – Ако си се превърнал в пътнически агент, докато си на служба при Нейно величество, сигурно ще ми дадеш задоволителен отговор, стига да изискам такъв. Палидар, вземи войниците си и за един час да сте там. Връчи посланието ми възможно най-грубо, за Бога! – Дипломатът си тръгна.
Палидар се изсекна – настинката още не беше му минала.
– Какво, по дяволите, му става? – Тайърър се приведе към него и му съобщи за ултиматума. – Боже мой! Нищо чудно тогава. Ама че наглост! Всъщност това ми харесва. Сега поне ще почнат някакви военни действия, че от цялото това шляене насам-натам на генерала ще му отънее не само вратът, но и кесията. – Палидар се засмя по-скоро от нерви, отколкото на стария виц.
В този момент пристигна запъхтян Хоуг все още с операционния си халат. Носеше шапка, куфари и вързопи.
– Боях се да не закъснея. На какво се смеете?
– Разполагате с достатъчно време – отвърна Тайърър, докато заедно с Палидар се питаше какво ли съдържа писмото на Анжелик, чийто подпис Сър Уилям бе удостоверил, а Хоуг щеше да отнесе в Хонконг в отговор на онова писмо, което също си оставаше забулено в тайна. – Надявам се пътуването ви да мине леко. А после – в Индия, нали?
– Да, заминавам още следващия месец. – Грозното лице на лекаря грейна в усмивка. – Вече нямам търпение. Елате ми на гости – ще ви хареса.
– Следващото ми назначение е в Индия в граничните области – в Хиндукуш, Хайберския проход8282
Хайберски проход – проход в планинската система Хиндукуш на границата между Афганистан и Пакистан. – Б.пр.
[Закрыть]. Току-що научих – съобщи Палидар. – Макар да говореше нехайно, Сетри не бе във възторг. Прекалено много хора гинеха в оня пъкъл, прекалено много убийства имаше там. Я се опитай да останеш жив, да оцелееш сред онази безплодна, разлагаща се скалиста пустош, където не вирееше нищо друго, освен смъртта. И все пак тя бе от жизнено значение за Империята, защото оттам минаваше историческият завоевателен път към Британска Индия, по който нахлуваха монголските, персийските и руските орди. Прониза го лошо предчувствие, той не се сдържа и добави: – Там няма морски погребения, докторе.
– Не, няма. Никакви – отвърна Хоуг и тъй като изтълкува думите му погрешно, сърдечно и приятелски сложи ръка на рамото му. – Ти си добро момче, Сетри. Ако ти потрябвам в Индия, лесно ще ме намериш. Там ще ти хареса. Желая ти късмет! – Лекарят се отдалечи.
– За какво става дума? – запита Тайърър. Бе забелязал рязката промяна у Палидар.
– Доктор Хоуг ми каза, че не обича погребенията в морето и се радвал, задето е пропуснал погребението на Малкълм в Хонконг.
Сетри се усмихна накриво. Бе докладвал на Сър Уилям за странното поведение на Хоуг край ковчезите в Канагава, на което сержантът бе станал свидетел. След като получи заповедите на посланика и се закле да пази всичко в тайна, офицерът незабелязано бе разменил двата ковчега. Не откри никаква разлика. Тъй че на „Буйният облак“ за Хонконг замина тялото на Малкълм Струан. Хоуг, Анжелик, Джейми и Скай бяха погребали рибаря точно според заповедите на Сър Уилям.
– Жалко, че съсякоха Малкълм – сурово рече той. – Странно нещо е животът, нали? Никога не знаеш какво ще те сполети.
Тайърър кимна. Палидар изглеждаше необикновено потиснат. Преводачът го харесваше и без да си дава сметка какво върши, запита:
– Какво има, приятелю?
– Нищо. Голям късмет извади миналата нощ, нали, след като се измъкна…
По лицето на Филип пробяга сянка и Сетри се прокле за глупостта си.
– Прости ми, Филип. Не исках да те разстройвам, просто не разбирам какво става с мен тази вечер.
– Чу ли за… за…
Тайърър за нищо на света не можеше да произнесе името на Фуджико. Бе като попарен от скръб и затъваше в такива дълбини, в каквито никога преди не бе попадал.
Преводачът усети, че по бузите му се стичат сълзи, но му бе все едно.
На борда на „Красавицата от Атланта“ капитан Таумаст говореше:
– Добре, Джейми, ще им дам билети, каквото и да реши госпожа Струан, но както знаеш, тя не е от най-щедрите.
– Просто й предай писмото ми, щом пристигнеш в Хонконг.
„Госпожо Струан – бе й писал Джейми. – Зная, че се захващам с рискована работа, но Отами е удивително интелигентен и доколкото установих, има отлични връзки тук. Бъдещето на Япония принадлежи на такива като него. Ако не се съгласите, моля да покриете пътните им разходи от изключително щедрия ви дар в злато, с който ме удостоихте. Албърт Макструан се справя добре, вашата собственост и сградите ви тук не пострадаха от пожара, налице са всички предпоставки за едно добро бъдеще. Аз ще продължа да му помагам, ако ме помоли. И, последно, разрешете да ви предупредя да бъдете предпазлива с новия управител на Брокови Едуард Горнт. Той е добър и храбър човек, но е опасен съперник.“
– Ще струва скъпо, Джейми – заяви Таумаст. Той бе нисък, жилав моряк със сурово обветрено лице, тъмна коса, кафяви очи. – Ще излезе поне сто лири. Струва ли си рискът?
– Корабът е неин, така че билетите й излизат без пари.
– И все пак е скъпо, а тя цепи косъма на две. Както и да е, то си е нейна работа. Ще осребря полицата ти в Лондон, ако Тес не поеме разноските. Твоите японци наясно ли са, че трябва да ми се подчиняват?
– Да. Казах им, че си крал, даймио. Че са длъжни да ти се подчиняват и да останат на борда, докато не ги стовариш в Лондон. Но, Джони, моля те, отнасяй се с тях като с важни клечки. Ще бъдеш възнаграден за това.
Таумаст се разсмя:
– Да, ама на небето. Както и да е, задължен съм ти за това-онова и ще ти помогна.
– Благодаря. – Джейми огледа каютата. – Къде ще ги настаниш?
– При екипажа, къде другаде?
– Нямаш ли някаква каюта, дори и съвсем малка?
– Всичко е препълнено, а и при екипажа ми те по-бързо ще свикнат с начина ни на живот – ще се наложи.
– Намери им някакво помещение поне до Хонконг. Не искам да ги разпознаят.
– Ами тогава ще ги настаня в каютата на третия помощник-капитан – там има две койки. Въоръжени ли са, Джейми? – запита Джони Таумаст.
– Естествено. Нали са самураи.
– Никакви оръжия, никакви самураи, за Бога.
Джейми сви рамене:
– Кажи им го сам, но много те моля, отнасяй се с тях като с важни особи, а не като с туземци. Може да ти изглежда чудно, но те наистина са знатни японци, нали разбираш?
– Мистър – провикна се капитанът. – Доведи ги!
Добре инструктирани от Джейми, Хирага и Акимото влязоха.
– Кой от двама ви говори английски?
– Аз, Анджин-сама. Аз Отами-сама.
– Господин Макфей отговаря за доброто ви поведение през целия път до Лондон, Отами-сама. Съгласни ли сте да ме слушате, да си седите на кораба, ако ви наредя, или да слезете на брега и да се върнете, когато аз ви заповядам, и докато стигнем в Лондон, да ми се подчинявате, сякаш съм ваш началник, ваш даймио?
– Съгласни прави какво Анджин-сама каже – внимателно отговори Хирага.
– Добре, но никакви оръжия на борда. Дайте ми всичките си мечове, пистолети и ножове. Ще ви ги върна. – Таумаст забеляза, че японецът пламна, и взе това под внимание. – Съгласни ли сте?
– Ами ако мъже нападнат нас?
– Ако някой от моите хора ви нападне, бийте се с юмруци, докато пристигна. Ще ги предупредя, че всеки, който започне пръв, ще получи по петдесет камшика. Не посягайте първи, разбирате ли ме?
– Не, толкова съжалявам.
Джейми обясни как виновният моряк и ще бъде завързан на рангоута и ще бъде шибан с камшик за неподчинение. Ужасен от такава жестокост, Хирага преведе на Акимото и запита:
– Но, Анджин-сама, ти не боиш? Щом човек после свободен на кораб, след такъв обида, не боиш човек убие теб?
Джони Таумаст се разсмя.
– Такъв направо го смятай за обесен. Бунтовниците се наказват със смърт. Ще заповядам на екипажа да не се заяжда с вас, а и вие не се заяждайте с тях. Това също е много важно.
– Разбира, Анджин-сама – отвърна Хирага, но всъщност му се изясниха само някои неща. Заболя го главата.
– Ако стане нещо, веднага при мен. Никакви сбивания, ако не ви нападнат. Оръжията ви, моля. – Хирага неохотно му предаде вързопите с мечовете им и пистолета си. – Мистър!
– Слушам, сър.
– Тези двамата ще се настанят в каютата на третия помощник. Аз ще ги заведа.
Джейми стана и подаде ръка на Хирага.
– Щастливо плаване. Можеш да ми пишеш винаги, когато поискаш, а също и на Филип… на Тайра-сама. Както вече ти казах, ще ти уредя сметка в моята банка, в Хонконгската банка на Мел8383
Алея в парка „Сейнт Джеймс“ в Лондон. – Б.пр.
[Закрыть]. Всичко е записано в документите, които ти връчих. Пояснил съм ти и как да получаваш пощата си. Чакай отговор чак след четири месеца. Късмет и щастливо завръщане. – Джейми се ръкува с двамата японци.
– Елате с мен. – Таумаст ги поведе по коридора и отвори някаква врата. – Ще спите тук, далеч от чужди очи. Господин Макфей не иска да ви разпознаят. След Хонконг ще бъде много по-леко. – Капитанът затвори вратата.
Хирага и Акимото мълчаливо се озърнаха. Помещението приличаше повече на ракла, отколкото на стая. Едва се побираха, застанали прави един до друг. Една петролна лампа хвърляше мъждива светлина. Две мръсни койки стояха една над друга с чекмеджета под тях. На заключалките висяха мушами. Вонеше.
– За какво служат тези работи? – запита Акимото вцепенен.
– Ми нещо като дрехи, ама са толкова твърди – как ли се бият, облечени в тях? Чувствам се незащитен без мечовете си.
– Пък аз не само че се чувствам незащитен, ами направо все едно са ме пречукали.
Палубата се разлюля под краката им, дочуха как вън моряците си препредаваха заповеди на висок глас или тананикаха, подготвяйки кораба за открито море. Моторът шумно тресеше пода и преградните стени и двамата самураи се чувстваха все по-неловко. Връхлетя ги ужас от теснотията, от неприятната миризма на изгорели въглища и газ, на спарен въздух и още по-спарени постелки и завивки. Палубата отново се люшна и Хирага залитна към койките. Седна на долната.
– На това ли ще спим?
– Че къде другаде? – изропта Акимото. Дръпна смачканото одеяло. Всички ъгли на дюшека бяха изпоцапани от цели пълчища дървеници, живи и мъртви; по грубото платно бе засъхнала кръв от хиляди смачкани паразити. Едва се удържа да не повърне. – Дай да слизаме на брега – изхриптя Акимото. – До гуша ми дойде.
– Не – възпря го Хирага, преодолявайки собствения си уплах. – Постигнахме същинско чудо: избягахме от Бакуфу и от Йоши и се озовахме в самото лоно на врага като гости. Ще изучим всичките им тайни и как да се справим с тях.
– На какво ще се научим? Как да пребиваме с камшик хората до смърт и как да живеем в тази помийна яма месеци наред ли? Не видя ли колко грубо си тръгна капитанът, без дори да отговори на поклона ни? Хайде… тръгваме! Ако трябва, ще плувам до брега!
Акимото сграби дръжката на вратата, но Хирага го улови за блузата и го дръпна.
– Не!
Акимото му се озъби и се освободи, блъсна се във вратата, защото нямаше място дори да се сбият, и се развика:
– Ти вече не си наш, ти си покварен от гай-джин! Пусни ме да си вървя, по-добре да умра като цивилизован човек, а не да живея така!
Хирага внезапно се вцепени от ужас. Времето спря. За пръв път осъзна напълно в какво се впускаха: във външния варварски свят, далеч от всякаква цивилизация, изоставили зад гърба си всичко, което има смисъл – соно-джой, Чошу, шиши и семейството си. Нямаше нито съпруга, нито деца… „Ах, моя храбра и прекрасна Сумомо, колко ми липсваш! С теб животът щеше да е по-лек, но вече…“
Цялото му същество го подтикваше да избяга от този ад, който бе въплъщение на всичко презряно.
Блъсна Акимото от пътя си и се хвърли към вратата. Но спря.
– Не – задъхано викна Хирага. – Ще издържа! Ще издържа заради соно-джой. Длъжни сме, братовчеде, заради соно-джой сме длъжни да издържим, но каквото и да стане, ще загинем като самураи. Ще напишем предсмъртните си стихотворения – ето какво ще сторим. Ще ги напишем още сега, сега – всичко останало няма никакво значение…
Боцманът се провикна към пристана:
– Последно повикване за „Красавицата“, всички на борда!
– И тъй, късмет, Едуард, и щастливо завръщане – пожела му Анжелик, все още обзета от меланхолия, но все пак леко му се усмихна и това озари цялото му същество. – Пази се!
След като си тръгна от Сър Уилям, тя се бе наплакала до насита насаме в покоите си. „Толкова сълзи пролях напоследък – помисли си тя, – откъде ли извират?“ Но все пак бе облекчила душата си и вече разсъждаваше трезво. След като се овладя, слезе долу и тайно се срещна с Горнт. Казаха си всичко, каквото имаха да си казват. Силата, самоувереността и любовта, които той излъчваше, сякаш бяха премахнали злото.
„Едуард е подходящ за мен – мислеше си Анжелик, докато го гледаше в очите, – но няма да измести Малкълм от сърцето ми. Това е различно нещо.“
– Добре ли си вече? – запита я Горнт.
– Да, благодаря ти, мили. Побързай.
Горнт целуна предложената му ръка.
– Пази се, госпожо. – Бе заприличал на момче, цялото озарено отвътре.
– И да не забравиш! – Анжелик го бе помолила да предаде на Тес надеждата й, че един ден двете ще се срещнат като приятелки. – Много е важно.
– Да, така е и няма да забравя. Ще се върна при теб, преди да се усетиш. – Заради хората наоколо добави на висок глас: – Ще се погрижа да изпълня поръчките ти, не бой се. – За последен път й стисна ръката и скочи на хлъзгавата палуба с леко сърце. Беше се качил последен. Боцманът изсвири със сирената, дръпна дроселите, даде заден и възви по посока на вятъра. Горнт махна с ръка и благоразумно се оттегли в каютата.
