Текст книги "Гай-джин"

40.

Йокохама

Същия ден следобед Джейми Макфей излезе от редакцията на „Йокохама гардиън“ кипнал от негодувание. Тикна последния брой на вестника под мишницата си и забърза по Хай стрийт. Духаше солен, мразовит вятър. Морето търкаляше големи островърхи вълни и изглеждаше сиво и непривлекателно. Крачеше разгневено. Такова бе и настроението му. „Господи, защо Малкълм не ме предупреди. Съвсем се е смахнал, направо е полудял – мислеше си Джейми. – Това непременно ще предизвика неприятности.“

– К’во става? – запита го Лънкчърч, като видя смачкания вестник и се смути от необичайната забързаност на Макфей. Той самият бе тръгнал да вземе своя брой преди следобедната си почивка и се бе спрял за момент да се изпикае в канавката. – Ей, за дуела ли съобщават, а?

– Какъв дуел? – озъби му се Джейми. Ширеха се слухове, че ще стане всеки момент, макар засега никой да не знаеше, че е предвиден за вдругиден – сряда. – За Бога, престани да поливаш тоя кестен!

– Що се докачваш, друже. – Едрият червендалест мъж се закопча и вдигна колана над шкембето си, но той тутакси се смъкна надолу. – Е, к’ва е тая шибана работа? – Лънкчърч ръгна с ръка вестника. – К’во толкоз е писал оня шибан Нетълсмит, та чак оная работа ти е увиснала?

– Абе все същото – отвърна Макфей, за да не споменава истинската причина. – В уводната си статия твърди, че флотата ни била от стара коза яре, армията си точела байонетите, а десет хиляди сипан били тръгнали от Индия да ни подпомогнат.

– Еби им майката!

– Да. На всичкото отгоре тоя проклет губернатор си я кара, както си знае: ще разгони фамилията на икономиката в Хонконг. Нетълсмит препечатва уводната статия на „Таймс“, в която се възхвалява планът да се опожарят опиумните плантации в Бенгалия и да се засадят с чай. Това кратко съобщение ще предизвика сърдечни кризи по цяла Азия, Като че ли познавачите по света могат да се задоволят с боклука от Дарджилинг! Тия тъпи копелета ще ни разорят и в същото време ще съсипят британската икономика. Сега да тичам, пък ще се видим на събранието.

– Шибани събрания! Само си губим шибаното време – изруга Лънкчърч. – Да им еба правителството! Що не си вдигнем шибани барикади като ония шибани жабари! И да сринем Йедо с артилерията, ама на секундата! Дребосъкът Уили няма здрави гащи, а на оня педал Кетърър… – Той продължи да псува доста след като Джейми си бе отишъл. Хората по стъргалото се мръщеха и ускоряваха крачка към редакцията на вестника.

Малкълм Струан вдигна очи, когато Джейми почука. Веднага зърна вестника.

– Добре. Тъкмо се канех да питам за него.

– Взех ти един брой. Едно птиченце ми каза, че се налага.

– Ах! – Малкълм се ухили. – Напечатали ли са писмото ми?

– Трябваше да ме предупредиш, та да измисля как да понамаля удара.

– Я се успокой – добродушно го посъветва Малкълм. Взе вестника и го разтвори на рубриката за писма. – Нищо лошо няма в това да заемеш нравствено становище. Търговията с опиум е безнравствена работа, същото се отнася и за контрабандата с оръжие. А не ти казах, защото исках и ти да се изненадаш.

– Е, постигна го! С това ще пощуриш търговците тук, пък и в цяла Азия и те ще ни нанесат ответен удар. Ние се нуждаем от приятелите си, както и те от нас.

– Така е. Но защо писмото ми да предизвика ответен удар? Я! – То бе отпечатано на водещо място и бе озаглавено:

ТЪРГОВСКАТА КЪЩА ЗАЕМА БЛАГОРОДНА ПОЗИЦИЯ!

– Добре са го измислили. Харесва ми.

– Извинявай, но на мен не ми харесва. Непременно ще последва ответен удар, тъй като всички са наясно, че няма как да не търгуваме с тези стоки, инак с нас е свършено. Ти си тай-пан, но не можеш… – Джейми замълча. Малкълм му се усмихваше невъзмутимо. – Ами какво, по дяволите, ще правим с пушките за Чошу? Ти им взе парите, макар да се съгласи да прехвърлиш оръжието на оня другия – Уатанабе, за господаря Не-знам-кой-си или нещо такова. И увеличи поръчката на пет хиляди!

– Всяко нещо с времето си. – Малкълм остана спокоен, макар да се сети, че майка му бе отменила тази поръчка. Той незабавно я бе възобновил с възможно най-бързата поща.

„Много глупаво от нейна страна. Тя не разбира нищо от Япония. Както и да е, след няколко дни ще й сложа юздата.“

– Междувременно, Джейми, няма нищо лошо в това да заемеш нравствено становище – безгрижно заяви Струан. – Времената се менят и ние с тях, не смяташ ли?

Макфей премига.

– Искаш да кажеш, че просто си скроил номер? За да объркаш противниците ли?

– Времената се менят и ние с тях – щастливо повтори Малкълм. В писмото си най-подробно се застъпваше за постепенното премахване на търговията с опиум и оръжие точно както изискваше адмиралът. То недвусмислено го нареждаше до яростната позиция на самия Кетърър и поддържаше новия, предложен от правителството план за Азия: „Незабавно се налага да намерим начини да поставим търговския си подход на най-солидна основа в името на Нейно величество кралицата, Бог да благослови нея и нашата Британска империя; Търговската къща се гордее, че застава начело…“ Бе писал той наред с други цветисти излияния и се бе подписал: Тай-панът на Струан, както правеха баща му и дядо му в писмата си до вестниците. – Стори ми се, че много добре съм изложил всичко. Не мислиш ли?

– Да, така е. Убеди ме. Но щом е само… – Макфей щеше да каже „залъгалка“, но кого и защо залъгваха? – Но щом е само номер, защо се зае с това? Избрал си най-неподходящото време. На събранието непременно ще те заплашат.

– Нека.

– Ще решат, че си се побъркал.

– Нека. След няколко седмици ще го забравят, ние при всички случаи ще сме в Хонконг. – Малкълм засия в усмивка. Бе в прекрасно настроение. – Не се тревожи, зная какво правя. Искам една услуга от теб – остави съобщение на адмирала, че ще се отбия при него преди вечеря. Също и при Марлоу, когато слезе на брега. И двамата са поканени за осем, нали?

– Да, и двамата приеха. – Макфей въздъхна. – И тъй, значи ще ме държиш в неизвестност за причината?

– Не се безпокой, всичко върви прекрасно. А сега нещо далеч по-важно. Днес трябва да решим каква коприна ще поръчваме за следващата година. Виж дали Варгас е запазил счетоводните книги. Ще ми се да поговоря със сарафа за звонковите пари и за кредитите колкото се може по-скоро. Не забравяй, че утре двамата с Лижел ще прекараме целия ден с Марлоу на борда на „Пърл“. – Би изтанцувал една джига, ако можеше, но краката и стомахът го боляха по-силно от обикновено. „Няма значение – помисли си Малкълм, – утре е големият ми ден. Вече съм почти пред целта, а после всички да вървят по дяволите.“

Струан се стори странен на Джейми. Въобще не го разбираше. С всеки кораб от Хонконг пристигаше ново, все по-укорително писмо и до двамата от Тес Струан и въпреки това през последната седмица-две Малкълм изглеждаше съвършено спокоен и както преди инцидента на Токайдо – в добро настроение, съобразителен, учтив и отдаден на търговските дела, макар все още да не се чувстваше добре и да вървеше с огромни усилия. Съществуваше и някаква възможност да се отмени дуелът, назначен за вдругиден, за сряда.

Макфей три пъти се бе обръщал към Норбърт Грейфорт за помирение. Бе се възползвал дори от поддръжката и помощта на Горнт, но не успя да го разубеди: „Джейми, кажи на онзи младок непрокопсаник, че всичко зависи от него – бе му казал Норбърт. – Той започна тази щуротия. Ще приема извиненията му, стига да го направи публично, и то пред многобройна публика!“

Макфей прехапа устни. Последното средство, което му оставаше, бе да прошепне мястото и часа на дуела на Сър Уилям, но не му се щеше да нарушава тържествената си клетва пред тай-пана.

– Имам среща с оня негодник Горнт в шест часа. Ще се уговорим за последните подробности.

– Добре. Жалко, че не го харесваш, Джейми. Той е добро момче. Наистина. Поканих го на днешната вечеря. „Хич не му бери грижата“ – Малкълм изимитира силно шотландско произношение. Закачаше се.

Макфей се усмихна, успокоен от дружелюбието му.

– Те ще… – Почукване на вратата го прекъсна.

– Влез.

Дмитрий нахълта като вихрушка и не затвори подире си.

– Ти да не си мръднал, Малк? Бива ли Струанови да подкрепят тия дивотии за опиума и оръжието?

– Няма нищо лошо човек да заеме нравствено становище, Дмитрий.

– И това ако не е лудост! Ако Струанови заемат такава позиция, значи останалите се бъхтим залудо, по дяволите! Дребосъкът Уили ще се възползва от това, за да… – Той млъкна, тъй като Норбърт Грейфорт влезе, без да почука.

– Абе ти да не си се побъркал! – изръмжа Норбърт, като се наведе през бюрото и размаха вестника пред лицето на Малкълм. – Нали уж прие да действаме съвместно, мамицата ти, а?

Малкълм го зяпна и пребледня. Ненавиждаше го.

– Ако желаеш да си уговориш среща с мен, направи го – отговори с леден, но овладян глас. – Зает съм. Напусни. Моля те!

Норбърт пламна, но Сър Уилям бе предупредил и него да се държи добре, инак… Лицето му се изкриви от гняв.

– В сряда заранта, за Бога! Само да ми дойдеш! – Завъртя се на пети и наперено излезе. Затръшна вратата след себе си.

– Грубиян – кротко отбеляза Малкълм.

При друг случай Дмитрий би се изсмял, но днес бе прекалено угрижен.

– Докато още не сме свършили с това, ще ти кажа, че няма да взема участие в „срещата“ ви в сряда.

– Не бери грижа, Дмитрий – успокои го Струан. Лицето му полека-лека придобиваше естествения си цвят. – Нали ми даде честната си дума на джентълмен, че нищо няма да се разчуе.

– Разбира се. – Дмитрий не издържа и извика: – Недей, ами ако те рани тежко!

– Аз и сега съм тежко ранен, приятелю. Не се тревожи. Ако Норбърт дойде на нашата среща, ще… – Малкълм искаше да каже „ще го убия“. Съблазняваше го мисълта да разкрие на Дмитрий замисъла на Горнт, но се отказа. Вече го бе обяснил на Макфей, който с неохота го бе одобрил като напълно осъществим.

Вместо това рече:

– Вече предложих на Норбърт да се сдобрим на четири очи, но той отхвърли предложението ми с пренебрежение. Проклет да бъда, ако взема да се унижавам публично. Слушай, и тъй, и тъй си тук – какво става с автоматичните огнестрелни оръжия на Колт? Чух, че Купър-Тилман имали серия от акции, които искали да продадат. Ще ги купя.

– А? Ти откъде знаеш за тях? – Дмитрий хвърли поглед към Макфей, който също бе изненадан, но успя да го скрие. – Откъде си чул за това?

– Едно птиченце ми каза. – Малкълм скришом ликуваше.

Горнт му бе дал това сведение заедно с други тайни за Брок и Купър-Тилман, за да докаже своята искреност относно най-важната информация, която щеше да му предаде за Брокови.

– Защо да не ми кажете още сега, господин Горнт? – бе го попитал Малкълм. – Ако сведенията наистина са толкова съществени, както твърдите, трябва да се заемем незабавно с това.

– Да, тай-пане, ще го сторя незабавно. Но нека си остане, както вече решихме: в сряда. Между другото, след като ни очакват дълги и щастливи взаимоотношения, защо не зарежем обръщението „господине“. Викайте ми просто Горнт, а аз ще продължа да ви наричам „тай-пан“, докато не се срещнем в Шанхай или в Хонконг след банкрута на Сър Морган. Тогава може и да минем на малки имена, а?

Струан наблюдаваше Дмитрий с нарастваща възбуда. Толкова хубави неща се случваха напоследък.

– Какво ще кажеш, друже? Джеф Купър готов ли е да продава и дал ли ти е необходимите пълномощия за това?

– Да, имам пълномощия от него, но…

– Но какво? Писмени ли са пълномощията ти?

– Писмени са. Той продава половината навън. На нормалната цена – 16,50 за акция.

– Дрън-дрън, това далеч не е нормална цена – подходът на твоя шаман излиза наяве, 13,20 и нито цент повече. Можем да съставим писмо за намерения с днешна дата. Четиридесет хиляди акции.

Дмитрий го зяпна, но бързо се съвзе: четиридесет хиляди бе точно броят, който предвиждаха. Но 13,20 бе ниска цена. Бе предложил дяловете на Морган Брок, който му определи 12,80 – пожарна цена, която да се изплаща в течение на една година. Тази оферта бе неприемлива, макар да бе почти невъзможно да се намери купувач за толкова голяма серия от акции. „Откъде, по дяволите, е получил сведенията Малкълм?“

– 13,20 далеч не е добра цена.

– 13,20 е днес. Утре ще бъде 13,10, а в сряда ще оттегля предложението си. – Горнт го бе уведомил, че Купър бърза да продава, за да инвестира в едно рисковано американско предприятие – в производството на бронирани кораби както за военната флота на Севера, така и на Юга. – Аз имам достатъчно време, но Джеф не разполага с такова.

– Какво искаш да кажеш?

– Просто, че аз разполагам с време, а Джеф – не. Нито пък флотите на… Съюза и дори на Конфедератите – добави любезно Струан, – след като войната отива на зле и за двете страни.

– Да ти пикая на осведомителя! – възмути се Дмитрий. – Не става. 15,20.

– Фантазьор. 13,20. Ще се изплати в злато от нашата банка на приносителя на полицата веднага, щом пристигне в Бостън.

Дмитрий отвори уста да каже нещо, но Джейми Макфей побърза да се намеси:

– Тай-пан, може би не е зле да имаме предвид…

– … одобрението от Хонконг – довърши Малкълм изречението вместо него. – Стига, Джейми, нали се разбрахме и приключихме с тези глупости веднъж завинаги. – Изрече го с равен глас, който не допускаше възражения. – Така ли е?

– Да, извини ме, прав си.

Малкълм спокойно запита:

– Е, Дмитрий, да или не?

Дмитрий го гледаше втренчено с нарастващо уважение. Незабавното разплащане вече бе решило въпроса.

– Става.

Той подаде ръка. Малкълм я пое.

Макфей се обади:

– Ще съставя полицата днес следобед и ще ти я дам за подпис в пет часа. Съгласен ли си?

– Добре. Благодаря ти, че се отби да ме навестиш, Дмитрий. Винаги си добре дошъл. Вечерята започва в осем и половина.

Дмитрий си тръгна, а Макфей не се сдържа:

– Това са страшно много пари.

– За да бъдем точни – 528 000 долара. Но Колт са получили поръчка за сто хиляди пушки от съвършено нов образец. Докато акредитивът мине по сметка, стойността на акциите им ще е нараснала двойно, тъй че току-що спечелихме половин милион долара.

– Защо си толкова сигурен?

– Сигурен съм.

– И ще подпишеш полицата?

– Да. Ако ти ми кажеш, че не мога, защото нямам пълномощно, понеже майка ми разправяла не знам си какво, няма да ти обърна никакво внимание и все едно ще я подпиша. – Малкълм запали пура и продължи: – Ако не платим в срок, това ще разори Струанови, както нищо досега в цялата ни семейна история. Каквито и да ги говори тя, аз съм тай-панът независимо дали й харесва или не, и то докато не се оттегля или не умра.

И двамата наблюдаваха как едно колелце дим се издига и се стопява във въздуха. Макфей вяло кимна. Бе превъзмогнал опасенията си благодарение на странната увереност и властност на Малкълм. Досега никога не го бе виждал такъв.

– Ти знаеш какво правиш, нали?

Очите на Малкълм светнаха.

– Научих много неща, които не знаех, когато дойдох тук за пръв път. Например, ако ти настояваш да напуснеш… Стига, Джейми, сигурен съм, че дълбоко в себе си вече си решил, пък и защо не? С теб се отнесоха долно… зная, че не ти бях от полза, но всичко свърши. На твое място и аз бих постъпил по същия начин. Решил си, нали?

Макфей преглътна, обезоръжен.

– Да, ще напусна, но не и докато търговията на Струанови тук предлага благоприятни условия. Чак след около шест месеца, стига тя да не ме изхвърли преди това. Господи, не искам да напускам, но се налага.

– Заел си нравствено становище – засмя се Малкълм.

Джейми също се разсмя.

– Едва ли. Това е лудост.

– Не е, и аз бих сторил същото. И вярвам, че ще преуспееш. До такава степен, че сто хиляди от доларите, които току-що спечелих – аз ги спечелих, Джейми, не някой друг, – ще бъдат вложени в „Макфей трейдинг“ срещу… – Канеше се да каже четиридесет и девет процента за акция, но се отказа заради авторитета на Джейми. Помисли си: „Ти заслужаваш, приятелю, никога не ще забравя как щеше да увиснеш на въжето заради пощата. Сър Уилям щеше да ни хване, сигурен съм.“ – … Шейсетпроцентно участие.

– Двайсет и пет – каза Макфей, без дори да се замисли.

– Петдесет и пет?

– Трийсет и пет.

– Четирийсет и девет процента.

– Съгласен, пък да става каквото ще!

Двамата се разсмяха и Малкълм изрече това, което мислеше Макфей:

– Ако дяловете удвоят стойността си. – После добави сериозно: – А ако не стане, ще намеря някакъв друг начин.

Макфей за дълго се загледа в Малкълм. В съзнанието му се рояха многобройни въпроси без отговори: Защо ли се е променил? Заради „Небесния“? Заради историята с пощата? Дуела? В никакъв случай. Защо иска да се срещне с адмирала? Защо харесва Горнт – той е хитрец, какъвто светът не е виждал?

И защо изтърсих: „Да, ще напусна“, преди сам да го зная, защо взех веднага решението, над което размислям от месеци: да рискувам, преди да умра?

Забеляза, че Малкълм го наблюдава – болен, но спокоен и силен. Джейми му се усмихна, доволен, че е жив: – Знаеш ли, сигурен съм, че ще намериш.

Анжелик си отдъхваше преди вечерята. Огънят весело искреше в камината. Завесите бяха спуснати, тъй като вън духаше. Бе се свила под завивките върху копринените си чаршафи в полудрямка с ръка между краката, както я бе учила Колет в женския манастир. Двете се мушваха в едно легло, след като монахините напускаха общата спалня и захъркваха зад преградките си от завеси. Двете момичета се галеха, целуваха, шепнеха си и се кикотеха под завивките, споделяха си тайни, мечти и желания, като се преструваха на пораснали любовници, както бе описано в романтичните, но забранени улични брошури. Камериерките ги внасяха тайно и четивата обикаляха от ръка на ръка сред ученичките. Всичко това ставаше на ужким, бе здравословно, забавно и невинно.

Бе се унесла в мечти за Париж и предстоящото прекрасно бъдеще с Малкълм, влюбен и удовлетворен в леглото до нея, или пък вече в кантората на Струанови, чието управление тогава щеше да се намира в Париж; висок и богат; тежкото му раняване щеше да се е превърнало само в спомен, а от нейното нещастие дори и спомен нямаше да е останал. Тяхното бебе момченце щеше да си лежи в детската стая отвъд коридора на замъка им, за него щяха да се грижат собствената му бавачка и прислугата. Тялото й щеше да се е възстановило и да бъде силно и добре оформено като сега, а раждането щеше да е минало лесно. Те двете с Колет щяха да посещават баснословно процъфтяващата фабрика за коприна на Струанови, която тя ще ги убеди да построят, след като научи всичко за отглеждането на бубите:

„О, Колет – бе написала току-що Анжелик, – тези малки червейчета са нещо изключително, хранят се с черничеви листа, а после пашкулите се изсушават и копринените нишки се разплитат… Не съм предполагала, че това ще ме заинтересува чак толкова. Варгас е тайният ми осведомител. Той крадешком вмъкна продавача на коприна, за да ми ги покаже, но се налага да бъда предпазлива: взех да обсъждам хрумването си за фабрика с Малкълм и с Джейми и те ми се изсмяха. Малкълм ми каза да не ставам глупава, производството на коприна било много сложен процес (като че ли аз не зная) и да не товаря малката си главица с търговски грижи. Те май наистина искат от нас да сме като пашкули, за да ни използват или безчестят, както им скимне, и толкоз. Колет, изпрати ми всички книги по въпросите на коприната, които намериш…“

„Прекрасно е да имаш своя собствена кантора и пари – помисли си Анжелик. – Ако живеем в Париж, ще посещаваме Лондон, от време на време Хонконг, ще даваме вечери, соарета и пищни балове за моя Очарователен принц и изключителните му приятели…“

Тя хвърли поглед към писмото до Колет, което току-що бе запечатала. Бе споделила и други тайни, поне отчасти:

„С този Едуард Горнт май наистина ще се сприятелим. Толкова е очарователен и учтив, истински приятел, а не като Андре. Уверена съм, скъпа Колет, че това ще е приятелство за цял живот, защото милият ми Малкълм също се наслаждава на присъствието му. Не е ли странно, след като Едуард работи за онези ужасни Брокови, за които ти писах, и за Норбърт Грейфорт, който от ден на ден изглежда все по-озлобен. Сякаш Горнт е същински магьосник! Днес даваме голямо соаре. Ще дойдат всички, Андре ще свири, а Едуард е великолепен танцьор, лек като пеперуда…“

Не бе й писала, че последния път, когато танцуваха на обеда, даден от Сър Уилям, Едуард бе държал ръката й по-особено, опасно, достатъчно силно, за да й предава мислите си. Веднъж кутрето му се сви и докосна нейното – това бе езикът на любовниците: „Искам да спя с теб, да или не и кога… Не казвай «не»!“

Тя бе отместила ръката си хладно и категорично. Той не каза нищо, но очите му се усмихваха. Анжелик разбра, че той е наясно – тя съвсем не му се сърди, просто е недостъпна за него, сгодена е.

Нито пък се сърдеше на Андре. Съвсем не му се сърдеше. Преди няколко дни се бяха срещнали случайно пред Френската легация.

– Изглеждаш чудесно, Анжелик, радвам се да те видя. Може ли да ти кажа две думи насаме?

Тя, разбира се, се бе съгласила и щом останаха само двамата, той заговори за парите, които й бе заел.

– Притиснат съм, моля те, не би ли могла да ми ги дадеш?

– Но аз мислех, че следващ… следващата сделка е покрила дълга ми. – Сърцето й подскочи, като си спомни за хитрината с уж изгубените обици.

– Съжалявам, но не е така. Парите стигнаха само за съвета от мама-сан и за лекарството.

Тя внезапно се изчерви.

– Бяхме се разбрали никога да не споменаваме за… случая, никога повече, забрави ли? – тихо го попита Анжелик, а й се искаше да му закрещи, задето нарушава официалното им споразумение. – Това никога не се е случвало, никога, нали така решихме – беше само кошмарен сън!

– Така е, нищо не се е случило, но ти сама спомена за сделката, Анжелик, не аз повдигнах въпроса. Говорех само за парите. Извини ме, но е спешно. – Изражението му бе станало хладно.

Тя благоразумно потисна гнева си, проклинайки го, задето нарушава покоя й. Бе убедила сама себе си, че нищо не се е случило. Като се изключи единственият човек, който можеше да го оспорва – наистина нищо не бе станало. Това бе вярно. Само да не беше Андре.

– Скъпи приятелю, ще ти върна парите колкото се може по-скоро. Както знаеш, Малкълм не ми дава суми на ръка, само ми разрешава да подписвам сметки.

– Тогава да устроим още едно „изгубване“.

– Не – бе му възразила тя с меден глас и докосна ръкава му, за да предотврати нов изблик на гняв. – Не ми харесва това хрумване. – Макар почти да бе освободила съзнанието си от цялата тази история, споменът за нея понякога я преследваше, особено нощем, и тя съзнаваше, че е извършила ужасна грешка. – Все ще измисля нещо.

– Нуждая се от парите незабавно, най-късно в сряда. Извини ме.

– Ще опитам, обещавам ти.

И тя опита. Вчера бе посетила Анри Сьоратар и обляна в сълзи го бе молила и убеждавала, че има нужда от известна сума, за да изненада Малкълм с подарък. С думите, че ще му остане длъжник за цял живот, подписа някакъв документ, залагайки годежния си пръстен с диаманти.

Съвсем разумно бе заела два пъти по-голяма сума от дължимата. Днес сутринта се разплати с Андре. Той не знаеше как да й се отблагодари. „Няма защо да му се сърдя. Той ми е добър и верен приятел, пък аз наистина – взех пари на заем. За какво ми бяха? Вече съм забравила. Sans fair’e rien, един от дълговете ми е изплатен.“

Половината от останалата сума Анжелик отнесе на Макфей.

– Джейми, бъди така добър и изпрати това на скъпата ми леля в Париж вместо мен. Тя едва свързва двата края, а и чичо ми също. – Бе доволна, че най-сетне може да им помогне, и още по-доволна, че, както се бе надявала, Макфей бе съобщил на Малкълм. Струан я попита откъде е взела парите.

– О, заех ги от господин Сьоратар, мили. Не исках да те моля, а не мога да им изпратя разписка. Нали за теб няма значение, че заложих едно украшение?

Той я сгълча, заяви, че ще се погрижи за дълга й към Сьоратар, че Джейми ще й открие текуща сметка на стойност сто гвинеи, от която да тегли, както си иска, но само да му казва за какво, и че ще удвои сумата, която тя бе пожелала да изпрати в Париж.

Животът е толкова лесен, щом използваш разсъдъка си. По жилите й се разля топлина, като си спомни как му бе благодарила за любезността, колко нежно го бе целунала и как й бе отвърнал той. Щеше й се да бяха отишли по-далеч, много по-далеч.

Пръстите й я разсейваха. Тяхната ласкава и сръчна сладострастност й доставяше удоволствие. Анжелик затвори очи и мислено се върна назад към вечерите с Колет, но това не трая дълго. Както винаги пред очите й изникна той – почти като жив, а заедно с него и подробностите от последната им нощ, когато тя умишлено се бе държала разпуснато и разпътно и бе вършила всичко възможно, само и само да спаси живота си. Тогава не бе осъзнала, че ще изпита същата наслада, каквато бе изпитал той.

„Скъпа Света майко, и двете знаем, че го сторих само за да спася живота си, вярно е, нали? Но е вярно също… ах, какъв късмет имам, че мога да говоря откровено, направо с Теб, а не чрез посредничеството на оня ужасен отец Лео… но е вярно също, между нас двете да си остане, че трябва някак си да се отървем от него и от спомена за двете нощи, както и от възхитата ми, преди този спомен да ме докара до лудост.“

Райко говореше с раздразнение:

– Фурансу-сан, ще приема това частично изплащане, но споразумението ни беше съвсем точно, толкова съжалявам.

– Зная. – Андре ненавиждаше да има дългове, а към нея – повече от всичко. И не само защото графикът за изплащане го караше нощем да сънува кошмари, а защото неговата Хиноде бе изцяло на нейно разположение и ако той не го спазваше, Райко щеше да прекъсне връзката им, без да се колебае. А той щеше да се самоубие. – Скоро ще ти дам голяма вноска. Обици.