Текст книги "Гай-джин"

24.

Четвъртък, 8 ноември

„Най-скъпа ми Колет: Седмиците изтекоха и утре е моят специален ден – написа Анжелик, възбудена от очакване. – Чувствам се толкова добре, че чак не ми се вярва. Спя великолепно, бузите ми са розови, всички ми правят комплименти, а фигурата ми изглежда по-добре от всякога…“

„Никакви следи, нищо – помисли си тя. – Нищо. Гърдите ми са малко болезнени, но само така си въобразявам – а утре всичко ще свърши.“

Анжелик седеше на бюрото в своите покои с изглед към залива, връхчето на езика й бе между устните й, внимаваше да не напише нещо, което би могло да я компрометира. Какво щастливо предзнаменование: „Неговият ден ще стане моето ново начало.“

„Утре е денят на св. Теодор – продължи тя. – Той е моят нов светия закрилник, виждаш ли, Колет, чрез брака си ще етапа британка, не англичанка, защото Малкълм е шотландец и само отчасти англичанин, а св. Теодор е един от малцината им светци. Той също станал британец (бил е грък) преди хиляда и двеста години и се издигнал до архиепископ на Кентърбъри…“

Перодръжката й със стоманено перо се поколеба, защото името събуди привидения от мъглата, но Анжелик отказа да ги разпознае и те отново потънаха в дълбините.

„… което означава, че е бил като папа на Британските острови. Той реформирал църквата, изхвърлил грешниците и езическите обичаи, бил е, о, толкова благочестив и мил, особено с жените, доживял чак до осемдесет и осем години и като цяло – чудесен светия на Истинската църква. Ще го чествам със специален ден за постене, а след три дни с празненство!

Отец Лео ми разказа за него. Пфу! Наистина не го харесвам, такъв вонящ (трябва да използвам миризлива топка 47 47
  Миризлива топка, използвана за предпазване от болести. – Б.пр.


[Закрыть] в носната си кърпичка в изповедалнята – като нищо може да припаднеш, скъпа Колет). Миналата неделя се надишах на алкохолни пари и сигурно ще пропусна и тази неделя. Помниш ли как го правехме, когато ходехме на училище. Никога няма да разбера как избягвахме караницата.“

Мислите за Колет, училището и Париж я отвлякоха за миг и тя се загледа през прозореца в океана, тъмносив и бурен от пронизващ вятър, който правеше бели зайчета, те се носеха към брега и заливаха плажа, отдалечен на сто ярда, от другата страна на стъргалото търговски кораб стоеше на котва, безделници товареха или разтоварваха лодки, единственият боен кораб – фрегатата „Пърл“, с подновена мачта и прясно пребоядисана, пушеше при акостирането си, току-що върнала се от Йедо.

Но Анжелик не забеляза нищо от това, очите й бяха зареяни в розовото бъдеще, което въображението й обещаваше. Тук, в нейните покои, беше топло и спокойно, нямаше течение, през прозорците не духаше, огънят искреше в камината, Малкълм Струан дремеше в уюта на висок стол, тапициран с червено кадифе, вестници, писма и фактури лежаха в скута му или разпръснати в краката му. Свързващата врата бе отворена. Нейната врата към коридора беше отключена. Това бе новият им навик. „По-безопасно, е – бяха съгласни и двамата, – достатъчно време ще прекараме насаме в бъдеще.“

Някои дни той пристигаше рано-рано и ръководеше търговията от будоара й до пладне, когато дремваше няколко минути преди обяд, понякога оставаше в собствените си покои, а в някои дни докуцукваше до канторите на долния етаж. Той винаги я уверяваше, че е добре дошла там, но Анжелик знаеше, че го прави само от учтивост. Долният етаж беше мъжко владение. Тя бе доволна, че Малкълм работи – Макфей й бе казал, че откакто „тай-панът пое задълженията си, всички са станали по-прилежни, тайно замисляме големи планове и в компанията ври и кипи…“

Същото ставаше и с Анжелик. Никакъв страх пред утрешния ден. Напротив, девойката очакваше с нетърпение срещата си с Андре вечерта в Легацията. Заедно бяха измислили извинение: тя трябваше да се премести там утре за три дни, докато стаите й бъдат пребоядисани и се ушият новите завеси за прозорците и балдахина, бе избрала коприната от склада на Струан.

– Но, Анжел – бе възразил Малкълм, – ще останем тук само някоя и друга седмица, разноските наистина не са…

Смях и целувка бяха променили намеренията му. „La, започвам да го обичам и ми харесва да постигам своето.“

Анжелик се усмихна и продължи да пише:

„Скъпа Колет, изпълнена съм със сили повече от всякога. Яздя всеки ден – никакви екскурзии извън ограниченията на Колонията, – но обикалям хиподрума с Филип Тайърър, Сетри (Палидар), най-добрия ездач, когото някога съм виждала, понякога с френски и английски кавалерийски офицери и да не забравям горкичкия Малкълм, който се оказа много мил човек, но боя се, че не е ездач. Всички те заминаха преди три дни за Йедо, където Сър Уилям и посланиците ще имат среща с Кабинета на туземците и с техния крал, наречен шогун.

Малкълм се подобрява, но, ох, колко бавно, все още върви трудно, но е великолепен – с изключение на дните за пощата (два пъти месечно), когато се вбесява от всичко и от всички, дори от мен. И то само защото винаги получава писма от майка си (започвам да я мразя), която горчиво се оплаква, че той стои тук и не се връща в Хонконг. Преди три дни беше по-зле от всякога. Пристигна един от клиперите на Търговската къща с ново писмо и устно известие, донесени от капитана, който заяви: «Високо ще оценя, сър, ако се качите на борда веднага, щом разтоварим специалната пратка – имаме заповед да придружим вас и д-р Хоуг до Хонконг най-учтиво…»

Никога не бях чувала такъв остър език, Колет! Мислех, че горкичкият Малкълм ще получи удар. Капитанът изгуби кураж и избяга. Пак умолявах Малкълм да постъпим, както тя иска, но… той само изръмжа: «Ще се върнем, когато реша, за Бога. Не го споменавай повторно!» Йокохама е много отегчителна и наистина ми се ще да се върна в Хонконг и в цивилизацията.

За да минава времето, чета всичко, което ми попадне в ръцете (бях изненадана да открия, че вестниците, освен модата и парижкия живот са наистина доста интересни и ме карат да разбера каква развейпрах съм).

Но трябва да се приготвя за всичките соарета, които ще давам вместо моя съпруг, за да забавлявам знатните му гости, както и техните съпруги. Така че възнамерявам да понауча малко за търговията, опиума, чая, памука и копринените буби… Но човек трябва да бъде предпазлив. Първия път, когато се опитах да заговоря за една статия, отнасяща се до ужасното състояние на френската копринена индустрия (ето защо японските копринени буби са толкова ценени), Малкълм рече: «Не си тревожи хубавата главица с това, Анжел…» Не можах да измъкна нито дума дори заобиколно, всъщност той много се раздразни и когато казах, че компания Струан може да открие фабрика за коприна във Франция… О, най-скъпа ми Колет, жалко, че не си тук, тогава можех да излея сърцето си пред теб – липсваш ми… липсваш ми… липсваш ми…“

Стоманеният писец, втъкнат в кокалена перодръжка, започна да прави петна. Анжелик внимателно го попи и почисти връхчето, възхитена, че е толкова лесно: писецът пак стана като нов. Допреди няколко години се използваше паче перо и тя трябваше да търси специален нож, с който да го подостря и сцепва, та да издържи едва страница-две, докато тези перодръжки „Митчъл“, серийно произведени в Бирмингам, издържаха с дни и пристигаха в различни размери според капризите и почерците.

Зад нея Струан се раздвижи, но не се събуди. „Когато спи, лицето му е приятно – помисли си тя. – Красиво и силно…“

Вратата се отвори и А Со връхлетя вътре:

– Госпожица, лек обяд, иска тук или долу, хей?

Струан се събуди изведнъж.

– Твоята господарка ще яде тук – рязко нареди той на кантонски. – Аз ще обядвам долу, в нашата главна трапезария, и кажи на готвача, че е добре храната да бъде изключителна.

– Да, тай-пан. – А Сок бързо излезе.

– Какво й каза, Малкълм?

– Само, че ще обядваш тук – аз ще бъда долу. Поканил съм Дмитрий, Джейми и Норбърт. – Той погледна силуета й на фона на светлината. – Изглеждаш великолепно.

– Благодаря ти. Бих предпочела да обядвам с вас.

– Съжалявам, ще обсъдим някои дела.

Той се надигна с голямо усилие и тя му подаде двата бастуна. Преди да ги поеме, я прегърна и тя въздъхна в прегръдките му, потискайки гнева си, че остава затворена в клетката – никъде да не ходи, нищо да не върши, само да попише още малко, да почете още малко и да чака. Досадно… досадно… досадно.

Сервитьорът Лун разряза ябълковия сладкиш на четири, постави парчетата върху фини оловни чинии, щедро ги намаза с дебел слой сметана и ги сервира на четиримата мъже.

– Всемогъщи Боже, откъде, по дяволите, я намери? – попита Норбърт Грейфорт, както и Дмитрий със същото благоговение:

– Проклет да съм.

– Сметаната ли? – оригна се Макфей. – Извинете. Поздравете тай-пана.

Дмитрий набоде хапка.

– За последен път ядох сметана в Хонконг преди шест месеца, по дяволите, хубава е. Това нова мода в Търговската къща ли е?

Малкълм се усмихна.

– Нашият последен клипер тайно внесе три крави преди няколко дни. Разтоварихме ги през нощта и с помощта на интенданта на армията ги скрихме сред конете – за да не ни ги откраднат и японските митничари да не ни задават въпроси. Сега се пазят и денем, и нощем.

– Той не можа да сдържи задоволството си при ефекта от сметаната след изобилното количество говеждо, печени картофи и пресни зеленчуци, местния фазанов пай, френско и английско сирене с бира, шатобриан от 46-а, отбрано шабли и портвайн. – Ще съберем стадо, ако кравите се аклиматизират тук, и ще направим мандра – като филиал на нашата мандра в Хонконг, – това е идея на Джейми, и, разбира се, продукцията ще е достъпна за всички.

– На обикновените „чудесни“ цени ли? – попита Норбърт саркастично, очевидно раздразнен, че не е бил предупреден предварително за този нов стремеж на Струан.

– С печалба, но приемлива – рече Струан. Той бе наредил кравите да тръгнат от Хонконг в момента, в който бе пристигнал тук.

– Благодаря, страхотен сладкиш, Малк!

– Какви са новините от вкъщи? – попита Джейми, за да намали напрежението между Струан и Норбърт Грейфорт.

– Отвратителни. Ужасни. И двете страни са се замесили, с пушки и дългобойна артилерия – по дяволите, убийството е най-лошото нещо, боя се, че Новият свят е полудял.

– Целият свят е полудял, друже – каза Норбърт.

– Но от войната се печели, това е факт, за късметлиите. – После добави само за да подразни Струан: – Брок имат цялата хавайска захар, от която се нуждаете, на прилична цена.

– Ще бъде разменена за всичко, което си струва – рече безгрижно Дмитрий. Той знаеше за огромните загуби, които Струан щеше да претърпи заради удара на Тайлър и Морган Брок, но сви рамене. „Аз не участвам в тяхната война. Имам си мои грижи тук. Мили Боже в небесата, как ще свърши това?“ – Войната винаги е зло за хората. По дяволите, разходите ще бъдат огромни – чу ли, че Линкълн е прокарал в Конгреса данък върху доходите, за да продължи войната?

Лъжиците на другите трепнаха.

– Какъв е процентът?

– Три цента на долар – отвърна Дмитрий с погнуса и всички се разсмяха.

– Сигурен ли си?

– Видях го днес в извънредния брой на кораба „Калиф Бел“.

– Три процента? Дяволски късметлия си, Дмитрий – рече Джейми, чинията му бе почти празна. – Аз очаквах петнадесет.

– Ти луд ли си? Ще стане революция.

– Вече почнахте една. Както и да е, три процента е колкото при нас, но вашите са само за три години, това е… чакай малко – Джейми повиши тон, – така обеща Линкълн, закле се, че ще е само за три години според последния „Фриско Кроникъл“, ако Конгресът го одобри. Три години.

– Вярно, но ти познаваш проклетите политици, Джейми, щом веднъж прокарат данък чрез Конгреса или Парламента, никога не го премахват. Трите процента са само началото.

– Тук си прав – започна Норбърт също толкова кисело, после се обърна към Лун: – Да. Ще изям още едно парче с порядъчно количество сметана. Прав си за тези шибани данъци! Проклетият Пит4848
  Уилям Пит (1759–1806) – британски държавник и министър-председател. – Б.пр.


[Закрыть], негодникът, пръв измисли данък върху доходите, обеща същото и не удържа обещанието си. И Линкълн ще го последва. Политиците навсякъде са лъжци, но Робърт Пийл заслужава да бъде нашибан с камшик.

– Робърт Пийл, същият, който въведе полицията ли, пийлърите4949
  Пийлърите – по името на министър-председателя Робърт Пийл, който организира съвременната полиция. – Б.пр.


[Закрыть]? – попита Дмитрий и си гребна още една лъжица сметана.

– Да, той е. Фантетата бяха добро хрумване – макар идеята да не бе само негова. Бихме могли да се възползваме и тук, няма съмнение, но данък върху доходите? Чудовищно!

Малкълм се обади:

– Пийл беше добър министър-председател. Той… Норбърт умишлено пренебрегна думите му.

– Плащахме проклетия данък само два пъти по време на Наполеоновите войни, съвсем справедливо, но после беше отменен завинаги през 15-а година, веднага след Ватерло, завинаги, за Бога, но тоя задник Пийл го върна през 41-а: седем пенса на лира, три процента, както каза Джейми. И уж само за три години. А после се отметна, както и всички останали негодници след него. Това ще продължи завинаги и залагам двайсетте гвинеи за пукнат грош, че Линкълн също ще се отметне. Загазил си, Дмитрий, друже. Ние също, заради Пийл. Глупав негодник – добави той съзнателно, за да подразни Струан, макар в себе си да бе съгласен с неговата оценка за Пийл.

Доброто настроение на Струан се изпари бързо.

– Бренди, Лун, после затвори вратата!

Лун наля щедро и излезе заедно с останалите четирима прислужници, облечени с ливреи. Норбърт се оригна.

– Сметаната си я биваше, млади Малкълм. Е, на какво дължим удоволствието от такъв пир?

Настроението край голямата маса се промени. Всички се задълбочиха.

– На това, което засяга всички търговци. Сър Уилям ни изключва от срещата с шогуна и Бакуфу.

– Съгласен съм, трябва да накастрим негодника. Не съм чувал подобно нещо през живота си!

– Да – рече Струан. – Поне можехме да имаме представител там.

– Съгласен съм – каза мрачно Дмитрий, повече си мислеше за вкъщи. Единият му брат вече бе мъртъв. Задаваха се гладни бунтове. – Нашият човек е много добър, но е янки. Предложих му да ме назначи за заместник, но той плю на тази идея. Какво имаш предвид, Малк?

– Обща делегация, за да сме сигурни, че това няма да се повтори, незабавно оплакване до губернатора…

– Станшоп е диване – вметна Норбърт и се подсмихна. – Но той ще направи всичко, което майка ти поиска.

– Той не е наша марионетка, ако за това намекваш – озъби се Струан, погледът и гласът му бяха ледени.

Дмитрий се обади:

– Марионетка или не, ще изрита ли Дребосъка Уили?

– Не – отвърна Струан. – Затова е нужно нареждане от Лондон. Мисълта ми е, ако Уилям не се съгласи ние да участваме във всички преговори за в бъдеще, да посъветваме Станшоп да го въведе като политика – той със сигурност може да го направи, в крайна сметка ние сме тези, които плащат данъците, ние сме тези, които преговарят с китайците, защо не и тук? Съвместно можем да го постигнем, нали, Норбърт?

– Тоя негодник ще се съгласи на всичко, само и само да не си усложнява живота, и това няма да е хич добре! – Чертите му се изопнаха. – Уилям е част от проблема. Главното е адмиралът. Нуждаем се от нов адмирал. Това е по-важно от отстраняването на Уилям. Тъкмо той отказва да обстрелва негодниците, както трябва. Той, а не Уилям – за всеки глупак е ясно. – Норбърт допи брендито си и си наля пак. Продължи, като се правеше, че не забелязва как язвителността му разтърси Струан и подразни Макфей. – Отново ви поздравявам за сметаната, но брендито не е на нужната висота. Мога ли да ти изпратя едно буре от нашия „Наполеон“?

Струан се сдържа с усилие.

– Защо не? Може да е по-добро. Твоето решение на нашия проблем по-добро ли е?

– Моето решение е добре известно – каза дрезгаво Норбърт. – Да предадат убийците на Кентърбъри и обезщетението, а ако не се направи нищо, три дни по-късно да изравним Йедо със земята. Колко пъти да повтарям? Но тия идиоти тук не искат да предприемат обикновените репресивни мерки – единственото нещо, което туземците разбират, пък и всеки враг всъщност. А докато флотата не действа, както трябва, всеки от нас тук е изложен на опасност, за Бога!

Настъпи тишина. Макфей се помъчи да не издава мислите си, загрижен, задето Струан си позволява да се сдърпа с този много по-възрастен и по-опитен човек, и натъжен, защото отговорът на Норбърт трябваше да бъде всъщност уводът на Струан; възмути се и че са го държали настрана от истинската причина за срещата, та не бе имал възможност да го посъветва предварително.

– Както и да е, Норбърт, съгласен ли си ти, Дмитрий и тай-панът като представители на мнозинството да се срещнете с Дребосъка Уили веднага, щом се върне?

– За среща – ще се срещнем, но това не означава нищо. – Норбърт отпи още бренди, чувстваше се по-добре от сблъсъка. – Зная какво биха казали г-н Брок, истински тай-пан, и Сър Уилям: Тайлър Брок би казал на доста грубичък англосаксонски, че има нещо гнило в адмирала, а Уилям е надменен негодник, който няма да се промени, че ще се срещне със Станшоп лично, а и той е същият глупак и с първата поща ще пише на нашите приятели, членове на Парламента, да ги направят на нищо. – Докато Норбърт говореше, си запали пура и през дима добави с подигравателен тон: – И той ще рече, макар че нашите приятели са по-могъщи от вашите и ще направят повече от тях, – междувременно на парламента – тази торба, пълна с лайна – ще са му нужни пет-шест месеца; та той ще каже: „Махни си задника от шибания стол, за Бога, има отговорности, трябва да се реши проблемът или аз ще дойда при японците и ще им разбия мутрите.“

Струан усети, че го залива вълна от гняв и скрит страх, което ставаше винаги, щом чуеше името на Тайлър Брок или когато четеше за него във вестниците, или го виждаше по улиците на Хонконг или на надбягванията.

– Значи какъв е отговорът ти?

– Нямам такъв. Ако имах, щях веднага да съм го привел в действие, за Бога. – Норбърт се оригна шумно. – Както твоя таен японец и неговите минни концесии, които никога няма да получиш.

Струан и Макфей зяпнаха.

Преди две седмици Варгас развълнувано бе прошепнал, че с него се е сближил един от техните доставчици на коприна, действащ като посредник за господаря Ота, който искал да се срещне с тай-пана тайно, „за да обсъди възлагането на компания Струан изключителна концесия в златната мина в неговото владение, което включвало по-голяма част от Куанто, област, покрита предимно с равнини и планини около Йедо – отстъпка срещу търговия с оръжия“.

– Идеално – бе възкликнал Струан. – Ако това е предложено с чиста съвест, може да стане съществен пробив за нас! А, Джейми?

– Ако е осъществимо, абсолютно!

– Ето, тук са техните пълномощия. – Варгас им бе посочил лист най-доброкачествена оризова хартия с колони от йероглифи в китайски стил и подпечатани префърцунено. – Това е печатът на господаря Ота, а това на един от роджу, господаря Йоши. Има две условия: срещата да се проведе в Канагава и всичко да се пази в тайна от Бакуфу.

– Защо? И защо в Канагава? Защо не тук?

– Те само пишат къде трябва да се срещнат, макар да твърдят, че ще дойдат в Легацията в Канагава през нощта. Срещата ще се проведе там.

– Това може да е клопка, тай-пан – бе казал Джейми. – Не забравяй, че Лим от Легацията бе убит там, и онези убийци…

От вълнение Малкълм се присви. Но отхвърли спомена.

– Там има войници, които ще ни защитават.

Варгас бе отвърнал:

– Те гарантират, че техните чиновници ще бъдат невъоръжени, те подчертаха „само да пазим всичко в тайна, господине“.

– Твърде е рисковано за теб, тай-пан – бе рекъл Джейми. – Аз ще ида с Варгас, който може да превежда.

– Съжалявам, господине Макфей – намеси се Варгас, – но те искат лично да разговарят с тай-пана. Изглежда, че няма нужда от преводач – те са си намерили някой, който говори английски.

– Твърде опасно е, тай-пан.

– Да, но не бива да пропускаме такава добра възможност, Джейми. Никой от нас не е получавал подобно предложение. Ако можем да сключим такава сделка, И то тайно – още по-добре, ще сме направили огромна крачка напред. Какви са условията, Варгас?

– Не казаха, тай-пан.

– Няма значение. Приеми поканата им и ще се срещнем колкото е възможно по-скоро. Едно условие: ще взема и господин Макфей. Джейми, ще идем с корабче, уреди паланкин за мен в Канагава.

Срещата стана набързо и бе неблагоприятно недвусмислена. Двама самураи. Единият се нарече Уатанабе, говореше смесица от английски и американски жаргон, с американски акцент:

„Господарят Ота иска двама златотърсачи. Специалисти. Могат да обиколят земите му навсякъде – ще имат водачи. Да нямат оръжие. Той гарантира безопасност при работа, дава им хубава суха къща, храна, ще имат саке колкото им душа иска, и жени, за да се забавляват. Едногодишен договор. Вие ще задържите половината злато, което намерят, трябва да ги снабдите безплатно с всички миньорски приспособления и с надзиратели, за да обучат неговите хора, ако направят удар.

Вие ще ръководите продажбата. Ако успеете, той ще поднови договора за втора година и трета, и повече – стига Търговска къща да играе честно. Съгласен?

– Те само злато ли трябва да търсят?

– Разбира се, злато. Господарят Ота казва, че има малка мина, може би по-наблизо, а? Вие ръководите продажбите. Мъжете трябва да са опитни, да са били в Калифорния или в австралийските полета. Съгласен?

– Добре. Ще е нужно време да намерим такива хора.

– Колко?

– Две седмици, ако има в Колонията; шест месеца, ако се наложи да ги докараме от Австралия или Америка.

– Колкото по-скоро, толкова по-добре. После: колко пушки имате за продан тук в момента?

– Пет.

– Господар Ота купува тях и всички пушки за Чошу, които сте уговорили, щом пристигнат. Същата цена.

– Те вече са обещани. Можем да доставим други.

– Господар Ора иска тях – пушките за Чошу, – той иска тях. Плаща същата цена. Всички пушки за Чошу, разбираш? И всички, които можеш да получиш. В Нипон ти ги продаваш само на него, само на него, разбираш? Също и с оръдията и корабите – всички, които можеш да доставиш. Той плаща в злато. Колко повече намериш, толкова повече твое.“