Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 52 (всего у книги 99 страниц)

Преди седмица и нещо Хирага бе показал на Акимото брой на „Йокохама Гардиън“.

– Това са последните новини от цял свят. Те изготвят нов всеки ден в колкото екземпляра си поискат – хиляди, ако се налага…

– Невъзможно! – бе възкликнал Акимото тогава. – И най-добрите ни дървени щеги не м…

– Виждал съм как ги правят! Машини вършат работата, Акимото! Те ми показаха машините си! Нареждат всички думи в един ред. Четат от ляво на дясно, обратно на нас – не от дясно на ляво надолу колонките с йероглифи, колонка след колонка. Невероятно. Видях как човекът на машината прави думи от отделни знаци, наречени латински букви. Казват, че всички думи на различните езици се състоят от двадесет и шест такива знака и се изписват чрез тях…

– Невъзможно.

– Слушай! Всяка буква, тоест всеки знак, обозначава един и същ звук, така че различните хора могат да разчитат отделните букви в думите. За да правят този „вестник“, печатарите използват съчетания от железни парченца, върху които са изрязани знаците… извинявай, не са железни, а от някакъв вид желязо – викат му олово или нещо подобно. Човекът нарежда буквите в една кутия, намазва ги по някакъв начин с мастило, хартията минава върху тази кутия и ето ти току-що отпечатана страница с нещо, което бях написал малко преди това. Тайра го разчете съвсем точно! Истинско чудо.

– Ийе, ами как да го правим на нашия език – всяка дума се изписва със специален йероглиф и се изговаря по пет до седем различни начина, а и пишем другояче, пък и…

– Доктор Гигант слуша, докато казвам японска дума, записва я с техните латински букви, а после Тайра я произнася, като просто ги чете!

На Хирага му се наложи още дълго да обяснява на Акимото.

– Ийе – въздъхна изтощен, – толкова нови неща, нови мисли, на мен самия ми е трудно да разбера, камо ли да обяснявам. Голям глупак излезе Ори, дето не искаше да се учи.

– За нас е добре, че е мъртъв, погребан и забравен от гай-джин. Дни наред си мислех, че сме загубени.

– И аз.

Хирага откри английската дума, която търсеше – „репарации“. Японският превод гласеше: „Пари, които се изплащат за установено престъпление.“ Това го обърка. Бакуфу не бяха извършили престъпление. Двамата сацумци Ори и Шорин чисто и просто убиха един гай-джин, но бяха вече мъртви – двама за смъртта на един гай-джин бе повече от справедливо. „Защо ще изискват ре-па-ра-ции“ – изрече той гласно и колкото се може по-близко до английското звучене.

Стана от бюрото, та да му отпочинат коленете, трудно му беше да седи като гай-джин по цял ден; отиде на прозореца. Носеше западни дрехи, но меки таби на краката – английските ботуши му се струваха все още твърде неудобни. Денят бе хубав, корабите стояха на котва, рибарските лодки и разни други плавателни съдове кръстосваха залива на длъж и шир. Фрегатата го зовеше. Възбудата му нарасна. Скоро щяха да се спуснат в недрата й, да видят грамадните парни машини, за които му бе разправял Тайра. Зърна някаква снимка, изрязана от списание и окачена на стената – на грамадния кораб – огромен железен параход, построен в столицата Лондон, най-големия досега, двадесет пъти по-голям от фрегатата в залива. Прекалено бе огромен, за да си го представи – дори и „снимка“ не можеше да си представи – това беше нещо тайнствено, едва ли не някаква магия. Потръпна и забеляза, че вратата към коридора е открехната, а отсреща се намираше кабинетът на Сър Уилям. Доколкото знаеше, в Легацията нямаше жива душа, всички бяха отишли на футболния мач и нямаше да се върнат по-рано от привечер.

Хирага безшумно отвори вратата на Сър Уилям. Върху префърцуненото бюро лежаха купища книжа, петдесетина книги бяха пръснати безредно по лавиците, на стената висеше портрет на тяхната кралица редом с други рисунки. На скрина имаше нещо ново. Фотография в сребърна рамка. Стори му се от грозна по-грозна: странно облечена жена гай-джин с три деца – съобрази, че това ще да е семейството на Сър Уилям. Тайра бе споменал, че ги очакват в най-скоро време.

„Какъв късмет, че съм японец и цивилизован човек. Че майка ми, баща ми, братята и сестрите ми са хубави, а и Сумомо, за която ще се оженя, ако е карма да се оженя“. Сгря го мисълта, че тя е на сигурно място у дома. Както си стоеше до бюрото, добрите чувства се превърнаха в озлобление. Спомни си колко пъти бе стоял тук, притеснен и отвратен, пред седналия водач на гай-джин, как бе отговарял на въпросите му за Чошу, Сацума, Бакуфу, Торанагите. Въпросите изясняваха всяка страна от неговия живот и от живота в Нипон, това се бе превърнало в почти ежедневно явление, рибешките очи тършуваха из душата му и изтръгваха истината, колкото и да предпочиташе да ги лъже и обърква.

Пазеше се да не докосне нещо, подозираше, че са му подготвили клопка – поне самият той би сторил така, ако оставеше някой гай-джин самичък в толкова важно място. Слухът му долови ядосани гласове навън и Хирага хукна, за да надникне през прозореца на Тайра. За негово изумление Акимото стоеше на портата, кланяше се на часовия, а оня му бе препречил пътя с байонета си и му крещеше. Братовчед му бе облечен в работнически гай-джин дрехи и очевидно изглеждаше притеснен.

Хирага изтича навън, изобрази усмивка на лицето си и вдигна шапка за поздрав.

– Добър ден, господин часовой, този мой приятел. Часовият познаваше Хирага по лице, знаеше, че е нещо като преводач и че има постоянен пропуск за Легацията. Отвърна му хапливо с непонятни думи, махаше на Акимото да си върви и нареждаше на Хирага „да каже на тая маймуна да се разкара, инак ще му пръсна шибаната глава“.

Усмивката на Хирага не трепна.

– Ще го отведа, толкова съжалявам. – Взе Акимото под ръка и забързано го отведе по една уличка към селото. – Ти да не си полудял? Да дойдеш тук…

– Прав си. – Акимото още не се бе съвзел от уплахата при вида на байонета, забит в гърлото му. – Прав си, но шоя, старейшината на селото, ме помоли спешно да те повикам.

Шоя махна на Хирага да се настани от отсрещната страна на ниската масичка. Собственото му жилище зад умишлено мрачния и разхвърлян дюкян светеше от чистота, татами и хартията на шоджи бяха първокласни. Котката се бе настанила удобно в скута му, очите й злобно се взираха в натрапника. Край малък железен поднос стояха наредени светлозелени порцеланови купички за чай.

– Моля, малко чай, Отами-сама, толкова съжалявам, задето ти причиних главоболия.

– Наля му чай. Бе използвал името, с което се наричаше Хирага, после погали котката. Ушите й мръднаха неспокойно.

– Моля да ме извиниш, че те прекъснах.

Чаят бе ароматичен и добре направен. Хирага любезно го похвали. Чувстваше се неудобно пред шоя заради европейските си дрехи, трудно му беше да седи с тях, а пък и му бе неловко без мечове. След обичайните любезности шоя кимна, повече на себе си, и се взря в госта със суровите си очи върху любезната маска на лицето му.

– Дойдоха новини от Киото. Допуснах, че се налага да научиш незабавно.

Безпокойството на Хирага се усили.

– Е?

– Изглежда, десет шиши от Чошу, Сацума и Тоса са нападнали шогуна Нобусада при Оцу. Опитът за убийство се е провалил и те са мъртви.

Хирага се престори на безучастен, но изпита дълбоко разочарование. „Кои десет и защо не са успели?“

– Кога е станало?

Шоя не забеляза нищо, което да издава дали Хирага знае за нападението или не.

– Преди осем дни.

– Как си научил толкова бързо?

За негово изумление шоя бръкна в ръкава си и измъкна мъничък цилиндър. В цилиндъра бе навита изключително тънка хартия.

– Пристигна днес. Нашата Гиокояма дзайбацу притежава пощенски гълъби за важните новини. – Всъщност бе го получил вчера, но му трябваше време, за да реши как да се държи с Хирага. – От голямо значение е да те осведомяват бързо и точно, нали?

– Споменават ли се имена?

– Не, няма имена, толкова съжалявам.

– Това ли са всичките ти вести?

В очите на шоя блеснаха искри. Хирага се смая, като го чу да добавя:

– През същата нощ в Киото господарят Йоши и господарят Огама със своите войски нападнали главната квартира на шиши, заловили ги нищо неподозиращи, убили ги и сринали постройката. Набучили на кол четиридесет глави пред руините. – Старият човек продължаваше да се усмихва. – Отами-сама, четиридесет човека голяма част от нашите храбри шиши ли представляват?

Хирага сви рамене и отговори, че не знае, с надеждата шоя да не забележи лъжата. Заболя го главата да мисли кой е загинал и кой е оцелял, кой ги е предал и възможно ли е враждуващите Йоши и Огама да действат в съгласие.

– Защо ми разказваш всичко това?

За миг шоя сведе глава към котката, очите му омекнаха, почеса я между ушите. Животното примижа от удоволствие, започна да вади и прибира нокти от възглавничките на крачетата си напълно безобидно.

– Май не всички от засадата са заловени – тихо съобщи старейшината. – Двама избягали. Водачът им, наричан понякога Гарвана, чието истинско име е Кацумата, довереният съветник на Санджиро от Сацума, и един шиши от Чошу на име Такеда.

Хирага бе потресен до мозъка на костите си, че се знае толкова много – мускулите му се напрегнаха, готов бе да се пресегне и да убива с голи ръце, ако се наложи. Отвори уста, но нищо не рече.

– Познаваш ли този Такеда, Отами-сама?

Хирага се разяри от подобна наглост, усети как лицето му пламна, ала успя да се овладее до известна степен.

– Защо ми разказваш всичко това, шоя?

– Моят повелител от Гиокояма ми заръча, Отами-сама.

– Защо? За какво ми е да зная? А?

Шоя реши да успокои собствените си нерви, макар да криеше малък, зареден пистолет в джоба на ръкава си, наля още чай и на двамата със съзнанието, че играе опасна игра и с този шиши шега не бива. Но заповедите са си заповеди, а според устава на Гиокояма дзайбацу всичко необичайно в някой от стоте им клона се докладваше незабавно. И най-вече от клона в Йокохама, по-важен дори и от Нагасаки, тъй като тук бе главната база на гай-джин, а специално него бяха избрали за старши. По необходимост бе изпратил с пощенски гълъби вестта за пристигането на този човек, за смъртта на Ори и всички последвали събития, както и за предприетите от него действия – бяха одобрили държанието му.

– Гиокояма… – започна шоя според инструкциите, и то много предпазливо, тъй като виждаше колко кипнал и обезкуражен е Хирага от разкритията – а тъкмо такава бе тяхната цел. Повелителите му в Осака пишеха: „Незабавно изкарай от равновесие този шиши с истинско име Резан Хирага. Опасността е голяма. Въоръжи се и разговаряй с него, когато той не е въоръжен…“ – Моите господари сметнаха, че могат да ти бъдат от полза, а и ти ще си изключително ценен за тях.

– От полза – на мен? – Хирага скръцна със зъби; готов бе да избухне, дясната му ръка нервно диреше меча – не си беше на мястото. – Не мога да облагам с данъци. Нямам коку. С какво ще съм полезен на паразитите, каквито са лихварите, каквато е дори великата Гиокояма! А?

– Вярно така мислят самураите и винаги са мислили по този начин. Но се чудим дали Сенсей Тайра не би приел.

– А? – Все така неуравновесен, Хирага запелтечи: – Какво Тайра? Какво за него?

– Саке – извика на прислужницата шоя и пак се обърна към събеседника си: – Моля те да ме изслушаш търпеливо, моите висшестоящи господари… Аз съм стар човек – добави той смирено с видимо неодобрение към самия себе си, но съзнаваше, че властта му в дзайбацу е значителна, а мъжествеността му е все така превъзходна и ако се наложи ще застреля този човек или ще го осакати и ще го предаде на наказателните отряди на Бакуфу, които все още дебнеха на портите им. – Стар съм, а и живеем в опасни времена.

– Да, за вас са опасни – процеди Хирага през зъби. Сакето пристигна бързо, прислужничката им наля и изчезна. Хирага гаврътна своята чаша, остана доволен, макар да се преструваше, че няма такова нещо, позволи да му налеят още и пак го пресуши. – И тъй – Тайра? Изясни се.

Шоя пое дълбоко дъх, преди, да предприеме това, което би могло да се окаже най-големият шанс живота му и от голямо значение както за дзайбацу, така и за неговите бъдещи потомци. – Откак си тук, Отами-сама, не си спрял да се учудваш как и защо английските гай-джин управляват по-голямата част от света извън нашите брегове, след като са малка островна нация, доколкото разбирам – по-малка от нас… – Шоя замълча, развеселен от озадачения вид на Хирага. – Ах, толкова съжалявам, но сигурно знаеш, че са подслушвали разговорите ти с мъртвия ти приятел и с братовчед ти, толкова съжалявам. Уверявам те, тайните ти се пазят, твоята цел, целите на Гиокояма и целта на шиши съвпадат. Навярно е важно за теб… Смятаме, че знаем един от основните им секрети, които ти търсиш.

– А?

– Да, смятаме, че главният им секрет е в техния начин на заемане на пари, банковото им дело и финанс…

Едва не оглуша от пристъпа на неудържим подигравателен смях, който обзе самурая. Котката се стресна и заби нокти в тялото на шоя направо през кимоното. Той предпазливо отстрани ноктите й и се зае да я успокоява, сдържайки гнева си. Щеше му се да втълпи поне малко разум в главата на дръзкия младеж. Но това в крайна сметка би му струвало живота – щеше да си има работа с Акимото и с останалите шиши. Твърдоглаво зачака; задачата, с която го бяха натоварили повелителите му, криеше куп опасности: „опипай този младеж, установи какви са истинските му цели, истинските му намерения, желания и преданост, използвай го, от него ще стане превъзходно оръдие…“

– Ти си луд! Така е само защото имат машини и топове, богатства и кораби.

– Правилно. Ако и ние ги притежавахме, Хирага-сама, бихме могли… – Щом умишлено използва истинското му име, самураят престана да се смее и в очите му се появи заплаха. – Моите повелители ми заръчаха да използвам истинското ти име само веднъж, и то само за да разбереш, че сме надеждни.

– Те откъде го знаят?

– Ти спомена навремето за сметката на Шинсаку Отами, зашифрованото име на почтения ти баща Тодо Хирага. То, разбира се, фигурира в най-поверителните им тефтери.

Хирага бе обзет от ярост. Никога не му бе хрумвало, че лихварите имат доверителни тефтери, и тъй като всички, от най-бедните до най-богатите, се нуждаят от услугите им от време на време, значи имат достъп до всички тайни сведения, записани сведения, опасни сведения, които да използват като натиск или сопа, за да се сдобият с всевъзможна информация, непредназначена за тях. „Иначе как щяха да научат за нашето шиши движение, освен с долни средства, както и това куче посмя да използва името ми! С право презираме и не се доверяваме на търговците и лихварите, трябва да ги смажем! Когато соно-джой победи, първата ни молба до Императора ще е за заповед да ги разори.“

– Така значи!

Шоя бе подготвен, съзнаваше, че тънката нишка между внезапното, необуздано нападение и здравия разум е опъната до скъсване, на шиши човек не може да има вяра. Държеше едната си ръка съвсем близо до тайния джоб на ръкава. Продължи с тих глас, в който ясно се открояваха и заплахата, и обещанието:

– Моят повелител ми нареди да ти съобщя, че тайните ти, както и тези на баща ти, на двама наши почтени клиенти, макар и записани, се пазят в пълна секретност… само между нас.

Хирага въздъхна и се отпусна, опасността го пречисти от безполезния гняв и той се замисли над всичко, казано от шоя – за заплахата или обещанието, както и за всичко останало, за опасността, надвиснала над човек като него, за Гиокояма и подобните им, претегли избора си – наследството и подготовката му висяха на косъм.

Изборът бе прост: да убие или да не убие, да слуша или да не слуша. Когато беше още малчуган, майка му бе казала: „Внимавай, сине мой, и запомни: да убиеш е лесно, да върнеш убития – невъзможно“.

За миг мисълта му се задържа на нея – винаги мъдра, винаги готова да го посрещне с отворени обятия, дори през болките в ставите, които я тормозеха, откак той се помнеше, и с всяка изминала година я превиваха все по-силно.

– Така да бъде, шоя, ще те изслушам по изключение.

На свой ред въздъхна и шоя – бяха преодолели сериозно препятствие.

– За соно-джой и за шиши!

Пиха. Старейшината пълнеше чашите от време на време.

– Отами-сама, прояви малко търпение към мен – можем да имаме всичко, което имат гай-джин. Както знаеш, в Нипон оризът служи вместо пари, търговците на ориз са банкери, те заемат пари на земеделците срещу бъдещи реколти, за да могат стопаните да си купят семена, и така нататък. Без тези пари през повечето години нямаше да има реколти и следователно – данъци за събиране; те заемат на самураите и даймио срещу бъдещо заплащане, бъдещи коку, бъдещи данъци. Без тези пари няма как да се живее до следващата реколта, която да се обложи с данъци. Парите правят живота възможен. Под формата на злато, сребро, ориз или коприна, та дори и тор парите са колелото на живота, а печалбата е неговата смазка и…

– Мини към същността. Към тайната.

– О, толкова съжалявам, същината е в това, че по някакъв начин, направо невероятен, лихварите и банкерите гай-джин – а при тях тези две професии са много почетни са намерили способ да финансират цялото производство, машиностроенето, корабостроенето, оръдията, строителството, войската, абсолютно всичко, при това с печалба, и то без да използват злато. Не е възможно да съществува такова количество истинско злато в целия свят. Някак си дават огромни заеми срещу обещание за злато, или привидно злато и единствено това ги прави силни. На всичкото отгоре очевидно не им се налага да понижават стойността на парите, както правят даймио.

– Привидно злато? За какво ми говориш? Бъди по-ясен!

Доста възбуден, шоя избърса капчица пот от устната си; сакето му развързваше езика, но най-вече надеждата, че този хлапак ще им помогне да решат загадката.

– Прости ми, ако ти говоря объркано, но проблемът е там, че ние знаем какво правят те, но не знаем как го постигат. Може пък Тайра, този извор на сведения, от които ти толкова хитро черпиш познания, ще съумее да ни обясни тайната, секрета, а ти ще го споделиш с нас и тогава Нипон ще стане силна като Англия. Когато постигнете целите на соно-джой, ние ще се обединим с останалите лихвари, за да финансираме всички кораби и въоръжения, от които Нипон се нуждае.

Той предпазливо доразви своята тема, сладкодумно отговори на въпросите, направлявайки Хирага, помагайки му, ласкаейки го. Благоразумно го наливаше с ракия и знания, впечатлен от неговата интелигентност, часове наред впримчваше въображението му и така – до залез-слънце.

– Парите, значи? Да ти призная, шоя… – колебливо започна Хирага, натежал от пиенето, главата му се пръскаше от множеството нови и обезпокояващи идеи, които бяха с разрез с повечето му вкоренени убеждения – да ти призная, парите никога не са ме интересували. Никога не съм разбирал много-много от тях – само от липсата им. Оригна се и едва не се задави. – Предполагам, че ще успея, да, Тайра ще ми разкаже. – Опита се да стане, но не можа.

– Да ти предложа първо баня, а, а после ще повикам масажистка? – Шоя с лекота го убеди, извика един прислужник на помощ и предаде Хирага в силни, но грижливи ръце и скоро самураят захърка й потъна в забрава.

– Браво, Ичи-чан – прошепна съпругата му, когато останаха насаме, и го озари с усмивка. – Превъзходно се държа, нали?

Той също й отвърна с усмивка и също тихичко рече:

– Момчето е опасно, винаги ще си остане такова, но започнахме, това е важното.

Тя кимна, доволна, че е послушал съвета й да извика Хирага този следобед, да се въоръжи и да не се бои да го сплаши. И двамата осъзнаваха опасността, „но пък – напомни си тя, докато сърцето й все още тупкаше при спомена за натиска и съпротивата между събеседниците – боговете ни пратиха тази прекрасна възможност и печалбата си заслужава риска. Ийе – изкикоти се жената, – ако успеем, ще се сдобием с положението на самураи, потомците ни ще бъдат самураи, а моят Ичи ще стане повелител на Гиокояма“. – Много мъдро от твоя страна да не споменеш, че бегълците са трима, а не двама, и да не разкриваш всичко, което знаем.

– Много е важно да си оставиш нещо за резерва. Така ще го държа под контрол и по-нататък.

Жената майчински потупа мъжа си по рамото, пак му повтори колко умно се е държал, без да му припомня, че и това е било нейно предложение. Мислите й се отклониха към двамата шиши, тръгнали за Йедо и поели огромния риск да бъдат заловени или издадени. А най-учудващото беше защо тази девойка Сумомо, бъдещата съпруга на Хирага, се бе присъединила към прислугата на Койко, най-прочутата куртизанка на Йедо, в момента любимка на господаря Йоши. Голяма загадка наистина.

Споходи я чудновата мисъл.

– Ичи-чан – поде тя отдалеко, – ти спомена нещо одеве, та искам да те попитам: щом тези гай-джин са толкова ловки и могъщи банкери, може би ще е разумно предпазливо да се захванеш с някого от тях, внимателно, много внимателно. – Тя забеляза как погледът му се съсредоточи и върху устните му се появи ангелска усмивка. – Тоши е на деветнайсет и е най-умният сред синовете ни, защо не го използваш за подставено лице, а?