Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 76 (всего у книги 99 страниц)

От час и повече Джейми отговаряше и задаваше въпроси, Хирага превеждаше, двоумеше се пред по-трудните думи, изчакваше кови обяснения, за да разбере нещата. Джейми се чувстваше уморен не заради времето, прекарано тук – прекрасна и добре дошла отмора след другите му неприятности, – а защото не виждаше решение за тях. Бе разстроен от непоколебимостта на Сър Уилям относно погребението, макар да го разбираше отлично – би сторил същото на негово място. «Горката Анжелик, горкият Малкълм, горката Търговска къща. Горко й дори на проклетата Тес.

Налага се някой да отстъпи. Няма да е Дребосъка Уили. Трябва да е Анжелик, нито тя, нито който и да е може да направи нещо. Струва ми се, че този път тя ще рухне.»

Възможно най-простичко Макфей й бе изложил идеята си за акционерно дружество. Шоя и неговите връзки ще ги снабдяват със стоки на консигнация според уговорката, а Джейми ще го снабдява с европейски познания при шестмесечна отсрочка на плащането, което ще предостави време стоките да бъдат продадени и парите или да се върнат, или да бъдат повторно инвестирани в стоки серийно производство, а те в замяна щяха да съветват акционерното дружество какво да внася. Това доведе до обсъждане качеството на методите за серийно производство, от които всички те щяха да забогатеят.

– Шоя пита: Какво струва машина за сериъно пруизводству?

– Зависи какво ще произвеждат машините – отвърна Джейми.

– Джами-сама, той пита, моля, да кажеш какви стоки правят за продажба в Англия. Не сега, след три дни, моля. Ако шоя се съгласи, може би прави търговска компении и внесе машина за сериъно пруизводству в Нипон.

Джейми се усмихна.

– Серийното производство, машините и фабриката първоначално излизат скъпи. То не е като акционерното дружество, което предложих. Няма как да събера толкова много пари.

– Джами-сама, ти не тревожи, не тревожи за парите. Гиокояма може купи и продаде Йедо, ако поиска. – Хирага се усмихна мрачно, тъй като Джейми премига. – Шоя ти благодари, и аз ти благодаря. Моля, след три дни кажи какво прави и цената. Ще те изпратя до вкъщи.

– Няма нужда, благодаря.

Хирага се поклони, шоя се поклони, Джейми им отвърна с поклон и излезе. Навън бе паднала нощта.

– Чай, господарю? – попита шоя.

Хирага кимна, щеше да си тръгва, нуждаеше се от баня и масаж. Бе доволен от себе си, бе уредил всичко, само не бе получил предполагаемото възнаграждение от три коку за Джейми Макфей.

Шоя нареди да донесат пресен чай. Когато прислужницата излезе, той рече:

– Получих нови вести. С пощенски гълъб. Отами-сама, за господаря Йоши и за шиши. Сигурно искаш да ги чуеш.

– Престани да ме разиграваш! Разбира се, че искам да ги чуя. – Щом двамата останаха сами, Хирага взе да се държи надменно и като самурай, без да се усети. – Какви новини?

– Имало е нов опит за нападение срещу господаря Йоши.

– Мъртъв ли е? – попита Хирага, изпълнен с надежда.

– Не, Отами-сама, ето, моля, прочети сам. – С престорена кротост шоя му подаде къс хартия, същия, който по-рано бе показал на Райко и Мейкин: «Опитът за убийство на Йоши призори в село Хамамацу се е провалил. Самотният шиши убиец е съсечен от него. Дамата Койко също загинала при схватката. Предайте на Глицинията нашите искрени съчувствия. Ще получите още сведения, щом е възможно.»

Хирага го прочете и ахна:

– Кога е станало?

– Преди три дни, Отами-сама.

– Нещо друго?

– Все още не.

След като прочете съобщението, главоболието му сякаш се усили, мислите му се объркаха. «Койко е мъртва, още един шиши е убит! Кой? Щом тя е мъртва, какво ли става със Сумомо?»

– Уведоми ли къщата на Глицинията?

– Да, Отами-сама.

– Какво каза Мейкин?

– Тя, естествено, обезумя, Отами-сама.

– Какво друго знаеш, шоя?

– Казвам ти всичко, което засяга теб и шиши.

– Ами Кацумата и Такеда?

– Говори се, господарю, че са на път към нас, както вероятно и господарят Йоши.

– Кога се връща той? Променил ли е вече намеренията си? – попита той объркан. «Случайно ли е убита Койко при схватката, или Йоши е разкрил, че е свързана с нас, както и Мейкин?» – А?

– Не зная. Може би след около осем дни, Отами-сама. – Шоя забеляза безпокойството на Хирага и си помисли: «Да, ще се тревожи, разбира се, в голяма опасност е, но, ийе, колко е ценен този младеж! Съгласен съм, че е или би могъл да стане национално богатство. Ъкуиунерно дружеству – чудесна идея! Моят син от утре ще работи с този Джами гай-джин, ще изучи варварските обичаи и вече няма да се нуждая от Хирага, който ми създава само грижи и, о, толкова съжалявам, е обречен. Както и всички ние, ако не сме разумни.» – Отами-сама, виждам голямо раздвижване на войски около нас.

– Така ли? Какви войски?

– Бакуфу са подсилили трите най-близки оттук попътни спирки на Токайдо. И… също петстотин самураи са се разположили северно и южно от нас по пътя. – Капка пот се стече по страната му. – Анджо ни поставя в затруднено положение.

Хирага изруга – той също бе усетил, че напрежението се засилва.

– Какво чуваш, шоя? Кани ли се да ни нападне?

– Де да знаех, Отами-сама. Ако“ кажеш на Тайра за войските, навярно ще разберем какъв е планът на гай-джин.

– Ще обстрелват Йедо, всеки глупак го знае. – Хирага усети, че му прилошава при мисълта за неизбежната победа на гай-джин, макар че тя щеше да послужи на соно-джой, както нищо друго. – Тайро не ще може да предотврати… – Сърцето му подскочи и той млъкна.

– Освен, Отами-сама?

– Освен отговора от историята, обичайното решение: внезапно, брутално, изненадващо нападение, което да унищожи флотата им. – Хирага се учуди, задето сподели мисълта си и бе толкова откровен с такъв нискостоящ човек, макар шоя да бе умен, ценен съюзник, а скоро щеше да му стане и търговски партньор.

„Ийе – рече си той въпреки пулсиращото главоболие, – толкова неща не разбирам, светът се преобръща с главата надолу, всичко се променя, аз също, вече не съм самурай, макар да съм истински самурай. Това е заради тези отвратителни гай-джин с техните изкушаващи, гнусни, внушителни, алчни за производство идеи. Трябва да ги изхвърлим – соно-джой, соно-джой, соно-джой, – но още е рано. Първо сериъно пруизводству, първо да произведат пушки.“

– Шоя, изпрати всички съгледвачи, в случай че това е замисъл на Анджо…

– Съгледвачи, Отами-сама?

Хирага рече:

– Време е да престанем с надлъгването, шоя. Разбираш ли? Никакви игрички повече!

– Ще ти се подчиня във всичко, Отами-сама. Както обикновено, както съм…

– Справи се чудесно тази вечер, шоя. Щом чуеш нещо за Йоши или шиши, съобщи ми незабавно, моля те. – Хирага добави „моля“ по изключение.

– Бързо като ястреб, господарю.

– Лека нощ тогава – а, толкова съжалявам, забравих за възнаграждението на гай-джин. Той ме помоли да ти напомня.

Стомахът на шоя се преобърна. Измъкна от ръкава си малка кесийка – бе признак на лоши обноски да я даде направо на Джейми-сама.

– Ето стойността в златни обани на едно и половина коку, Отами-сама, останалото – след десет дни.

Хирага сви рамене и небрежно я пъхна в ръкава си, но тежестта и радостта от нея го изненадаха.

– Ще му кажа и ще се погрижа да дойде след три дни.

– Благодаря ти, Отами-сама. Тези придвижвания на войски са ужасно обезпокоителни. Наближава война. Моите господари казват, че ако бъдат предварително осведомени за плановете на гай-джин… високо ще оценят всяка помощ. Може би твоят Тайра-сама… – Шоя многообещаващо остави името да виси във въздуха.

Днес бе пристигнало ново съобщение от Главната служба в Осака, по-спешно от последното. „Сякаш не умея да чета – помисли си шоя ядосано, – сякаш не съм заинтересован и предан! Правя каквото мога. Всичко е заради тези две проклети мама-сан. Два дни, а още няма вест от тях!“

Преди да напусне Райко и Мейкин, бе наблегнал на неотложната необходимост да научава бързо всичко, което те знаят или биха могли да разберат. Гневът му нарастваше не само защото двете жени се бяха престорили, че не знаят нищо, колкото и да ги бе придумвал, а той бе сигурен, че те вече са получили указания, но и защото скъпоценните му златни обани бяха в ръкава на тоя ненаситен самурай – възнаграждение, макар и заслужено, за също толкова алчния гай-джин. „И къде ли ще отидат всичките ми прекрасни обани? Естествено, в Златната долчинка на някоя кучка.“

– Благодаря ти много, Отами-сама – каза мазно шоя, когато Хирага си тръгна, като задържа главата си върху татами, та дано не чуе как скърцат малкото му останали прогнили зъби, искаше му се да унижи Хирага, да го накара да се изпоти, да му каже, без изобщо да го съжалява: „О, толкова съжалявам, твоята покойна кучка Койко е замесена в заговора, както и твоята обучена убийца и бъдеща съпруга Сумомо, чиято глава също е отсечена, а твоята поддръжница на шиши Мейкин, мама-сан на най-знатните мъже в Йедо – дори на водачи в Гиокояма, – няма да остане за дълго сред живите, защото ние предполагаме, че Йоши също знае всичко.

И макар да си най-умният самурай, който съм познавал, ти си обречен… обречен… обречен, но моите почитаеми висшестоящи изискват от мен да се отнасям с теб като с национално богатство и да те пазя жив. О ко.

Тази вечер ще се напия, но не преди да се поздравя за предстоящото основаване на “Риоши ъкуиунерно дружеству"! Ийе, начинание, достойно за богове!"

На път за вкъщи Джейми Макфей разкопча връхното си палто, макар вечерният въздух да бе студен. Беше му топло. Придобитите знания бяха изключително важни и покрай тях бе забравил грижите си. „Всичко е много интересно – помисли си той, – но нито един от двамата няма представа за първоначалните разходи на серийното производство. И все пак заради начина, по който Накама заяви, че Гиокояма може да купи и продаде Йедо, стига да поиска, за момент наистина повярвах. Шоя е за акционерното дружество, сигурен съм.“

Крачеше енергично, поздравяваше хората по Хай стрийт, после изкачи стъпалата на „Струан“ и се озова в свои води. „Отново са мои – помисли си той с гордост. – Сега навярно Тес ще промени решението си – тя не е глупачка, а аз свърших добра работа.“

Чакаше го Варгас.

– Добър вечер, Варгас, време ли е да заключваме?

– Да, но първо, сеньор, извинете, това дойде с вчерашната поща. По някакъв начин е попаднало в моя поднос за писма.

И върху двете писма Джейми видя „лично“ и „поверително“. Бяха адресирани до него. Първото бе с почерка на Тес Струан. Стомахът му се сви. Другото беше от Морийн Рос, някогашната му годеница. Притеснението му се удвои.

– Благодаря – рече Джейми. Въпреки че бе решил да изчака, не се сдържа и разкъса плика на Тес.

„С това писмо официално те уведомявам, че господин Албърт Макструан се прехвърля от Шанхай и пристига с парахода «Уейфонг» на 17-и. Моля да го запознаеш с всички японски сделки. Във връзка с твоето неподчинение на предишните ми писма той поема управлението в края на декември.“

Отстраняването му от Търговската къща сега бе действителност, не го ядоса, колкото бе очаквал. Всъщност изпита облекчение. „Чудно, само преди миг си помислих, че това е мое…“

Той вдигна поглед към Варгас, който го наблюдаваше напрегнато.

– Има ли друго, Варгас? – Джейми сгъна писмото и го сложи на бюрото при другото.

– Госпожа Анжелик е в кабинета на тай-пана. Тя ви моли да се отбиете там за миг.

– Сега пък какво става?

– Нямам представа, сеньор, вечерта мина тихо и мирно. Пристигна бележка от вашата Неми, пита дали ще я посетите по-късно. И един малко по-друг въпрос, капитан Стронгбоу отново поиска заповедите за отплаване. Аз пак му казах да прояви търпение. С вечерния прилив ли ще отплават?

– Да, струва ми се. Изпрати съобщение на Неми: „Може би.“

– Веднага, сеньор. Значи решено? Тленните останки на тай-пана ще тръгнат с „Облака“? И, разбира се, сеньората?

– Или с клипера, или с пощенския кораб, едно от двете – отвърна Джейми. Пое по коридора, почука и влезе.

Анжелик се бе свила в стола на Малкълм, който Джейми смяташе вече за неин. Четеше „Гардиън“ на светлината на петролна лампа.

– Здравей, Джейми.

– Добър вечер, реших да пътувам с теб на пощенския кораб. – Думите му прозвучаха рязко. – Мое задължение е да обясня на Тес Струан. – След като каза това, се почувства по-добре. – Това е моя работа и мисля, че на Мал… че на него ще му хареса, а и ще ти спестя някои неща.

– Да – рече Анжелик със сладка усмивка. – Сигурна съм. Затвори вратата, Джейми, и седни за момент. – Той се подчини и тя тихо му разказа за плана на Хоуг. – Можеш ли да откараш катера утре вечер до Канагава с нас?

Той глуповато се вторачи в нея, напълно сащисан.

– Ти си полудяла. Това е безумие.

– Нищо подобно. Доктор Хоуг смята…

– Той също се е побъркал – няма да успеете.

– Защо? – спокойно попита тя.

– Има десетки причини – отвърна Макфей. – Толкова много причини, че дори няма да ги назова. Всичко е направо нелепо, налудничаво. Уили ще те окове във вериги.

– Не е забранено от закона, така твърди господин Скай. Погребението ще бъде съвсем законно, казва той.

– Така ли казва господин проклетият всезнайко? И какво, друго възнамерява да направи „Небесния“ – попита Джейми, – да си сложи яката наопаки и да отслужи литургия?

– Господин Скай е сигурен, че ще убедим преподобния Туийт да я извърши – рече Анжелик, сякаш той беше дете, което внезапно го е прихванало нещо.

Той вдигна ръце.

– И двамата сте полудели, а Хоуг е глупав, загубил си е разсъдъка, щом предлага подобно нещо. Ще тръгнем с пощенския кораб – ти, аз и той. – Макфей закрачи към вратата.

– Джейми, можеш ли да управляваш катера сам, или ще ни е нужен екипаж? – Той се обърна и я изгледа. Тя се усмихна решително, но толкова мило. – Ще се нуждаем ли от екипаж?

– Поне от двама мъже. Поне от боцман и механик.

– Благодаря ти. Ако не желаеш да ни помогнеш, разрешаваш ли да помоля боцмана, а?

– Изглежда, че не разбираш. Идеята е дръзка, изключително безразсъдна.

Анжелик кимна унило.

– Навярно си прав и няма да успеем, но аз ще опитам – отново и отново. Ти, изглежда, също не разбираш, скъпи ми Джейми. Обещах да обичам, да почитам и да се подчинявам на съпруга си, на твоя приятел, а той ти беше приятел, и все още не се чувствам разделена с него, нито пък ти. Тес Струан няма да изпълни желанието му, нали?

През цялото време той уж я гледаше, а не я виждаше и в същото време виждаше всяка подробност по нея, спомняйки си всичките си години при Тес Струан и какво тя и Кълъм Струан значеха за него, какво означаваха за него Малкълм Струан и Дърк Струан и Търговската къща. Всичко бе минало, всичко бе прахосано и всичко бе към края си. „Нашата Търговска къща вече не е на почит, вече не е първата в Азия. Ами, не е съвсем пропиляна, нито съвсем приключила, но блясъкът й е изчезнал и моят приятел е мъртъв, това е! Аз му бях приятел, но той на мен? Ти, Боже в небесата, какво ли не правим в името на приятелството.“

– Тес няма да го погребе според волята му. Смятам, че това е най-малкото, което мога да сторя за приятеля си. Ще уредя нещата с катера – рече Джейми, вдигна вестника и отново го зачете.

Доктор Хоуг пристигна през нощта в Легацията в Канагава, разположена в едно крило на будистки храм. Посрещна го Тауъри, дежурният сержант, спретнат в своята гвардейска униформа, с висока шапка, алена туника, бели панталони и черни ботуши.

– Не ви очаквахме преди изгрев, докторе.

– Просто трябва да се уверя, че всичко е готово. Ще тръгнем рано.

Докато го придружаваше до частта от храма, използвана за морга, Тауъри се засмя:

– Ако сте го оставили готов, докторе, сигурно е готов, защото той не ходи на разходки. – Отвори вратата. Помещението бе просторно, с мръсен под и достъп до градините през залостените врати. Тауъри подуши въздуха.

– Още не вонят като трупове. Искате ли да ви помогна?

– Не, благодаря. – Два празни ковчега лежаха върху подпори, капаците им бяха до тях, други бяха изправени до стената. Телата лежаха върху мраморни плочи, покрити с чаршафи. В другия край имаше големи варели с лед. От тях се процеждаше вода и се просмукваше в отъпкания пръстен под.

– Ами туземецът? Докога ще го държим?

– До утре. – На Хоуг внезапно му премаля при мисълта, че според обичая тялото ще бъде изискано за кремация според шинтоисткия ритуал, но този път нямаше да има тяло.

– Какво става, докторе?

– Нищо, просто… благодаря, сержант. – Сърцето му отново заби спокойно, тъй като си спомни, че мъжът бе кореец, един от няколкото рибари корабокрушенци, които едва свързваха двата края, нямаше как да бъде изпратен у дома, нежелан и презиран от местните. Бабкот се бе съгласил да кремират тялото му в будисткия крематориум. – Всъщност можеш да ми помогнеш, сержант.

Тялото на Малкълм бе измито и облечено след аутопсията от японските им помощници стажанти. Сержантът го хвана за краката и те го преместиха в ковчега.

– Изглежда много добре за труп. – Лицето на Малкълм излъчваше умиротворение. – Нека да преместим и другия, докторе. Няма нужда да си навличате херния, нали, този малък негодник тежи не по-малко от двайсетина кила.

– По-добре да го увием в чаршафа му. Кореецът бе само кожа и кости. Дизентерията го бе свършила. Двамата заедно го поставиха в ковчега.

– Благодаря. Само ще подредя нещата, после ще си легна.

– Добре, докторе. Ще проверя дали стаята ви е готова.

Щом остана сам, Хоуг залости вратата. Със съгласието на Анжелик бяха решили да се откажат от традиционното излагане на мъртвеца в отворен ковчег за отдаване на последна почит. Лекарят внимателно плъзна капака на място. Закова го много бързо.

А сега – другия ковчег. Щеше да има голяма разлика в теглото. „Какво да използвам? Пръст! Лопатата на гробокопачите лежеше от едната страна – не всяко тяло се кремираше. Отвън пръстта бе мека. Нощта бе студена, лек вятър шумолеше в растенията. Той копаеше бързо и внасяше пълните лопати, разпръсваше пръстта около и върху трупа и я отъпкваше силно. С няколко клонки запълни пролуките. Доволен, Хоуг постави капака и го закова с пирони. Облегна се на ковчега, дишаше учестено, бе изпотен и мръсен и още по-разтревожен. «Небесният» е прав – помисли си той, докато си миеше ръцете в кофата. – Няма да успеем.“

– Вие сте смахнат, докторе – бе казал Скай с хриптяща кашлица, – и тя също, а и аз, задето се съгласявам. Аз съм „вътре“. Дребосъкът Уили ще се побърка, но както и да е – утре през нощта. – Разговаряха преди няколко часа в клуба – шумен и свадлив както обикновено. – Да пийнем по още едно.

– Ще пия кафе, благодаря, после най-добре да тръгвам.

– Нейната история ми напомня за моята Нели, докторе. Ожених се, когато бях стажант чиновник на шестнайсет, а тя на петнайсет. Поне се преструвахме на женени и живеехме в една мансарда на Флийт стрийт, близо до старата чешърска кръчма на Сам Джонсън. Тя умря при раждане, хлапето също. – Той предложи пура човека с количката: „Изнесете вашия мъртвец“, и повече не ги видях. През оная година върлуваше холера, също и дизентерия, гробищата бяха претъпкани до краен предел. – „Небесният“ се изплю в плювалника. – Не бях се сещал за малката Нели от години. Били ли сте женен, докторе?

– Да, веднъж, тя също умря в Лондон.

– Още едно съвпадение, а? Никога не съм чувствал желание да се оженя след Нели – заклех се никога повече да не бъда беден без значение как – все бях в движение, пътувах твърде много. Имах много момичета, но никога не хванах сифилис. А вие, докторе?

– Не. – Хоуг се бе прекръстил. – Все още не.

– Хей, и вие ли сте суеверен като мен?

– Да. Сигурен ли сте за законното ни право в тая работа?

– Повече от сигурен, но ако Дребосъка Уили поиска, ще измъдри десетки обвинения, не бойте се. Слушайте, каквото и да се случи. Тес Струан няма да ви прости, а с вашата заплата е свършено и вие ще се озовете в бързей без гребло.

– Не. Ще се върна в Индия…

„Странно как лошото води към добро и доброто към лошото. Всичко това наистина ме накара да взема решение. Този път наистина ще се върна, ще се върна в Куш Бехар в Бенгалия, където бях разквартируван и откъдето бе тя. Ще намеря семейството й и… и после ще видим. Имам достатъчно спестени пари и ми остава някоя и друга година, синът и дъщеря ни вече са големи, сраснали са се с Лондон, получиха добро образование, платих за възможно най-доброто, сестра ми и съпругът й са истинските им родители. И двамата са пълноценни англичани.

Аз съм добър лекар, а Господ е свидетел, че в Индия се нуждаят от лекари, дори от некадърни, така че, кой знае, може да намеря малко щастие… дори не очаквам това, само малко покой след вледеняващия ужас, че я убих.“

Вече уморен, Хоуг огледа двата ковчега. Последен поглед да провери дали всичко е, както трябва. Взе петролната лампа, излезе и залости вратата зад себе си.

Полумесецът хвърляше сянка през отворените прозорци. Тихо се помръдна още една сянка. Сержант Тауъри надникна в моргата. Беше объркан. „Защо доктор Хоуг пристигна посред нощ и защо копа в градината като презрян крадец на гробове, за да сложи в ковчега на туземеца пръст?

Който много знае, рано остарява, мойто момче, но не и вашият покорен слуга, не когато съм дежурен. Утре ще огледаш по-отблизо, преди добрият доктор да се събуди и преди, всемогъщи Боже, да пристигне Палидар на оглед. Току-виж, той намерил отговора.“