Текст книги "Гай-джин"

52.

Канагава

Петък, 4 януари

Щом Йоши стигна до портата на Легацията в Канагава начело на неголямо шествие, Сетри Палидар, който командваше почетната стража, ревна: „За почест!“, и отдаде чест със сабята си. Войниците свалиха пушките си, взеха за почест и застинаха неподвижни: трийсет гвардейци, трийсет шотландци, неговият кавалерийски взвод от драгуни – всичките еднакво чевръсти.

Йоши отговори на поздрава с камшика си за езда и прикри тревогата си при вида на толкова много вражески войници с бляскави оръжия. Никога в живота си не бе оставал така беззащитен. Придружаваха го само Абе и двама телохранители също на коне. След тях вървяха един коняр и десетина потни, нетърпеливи носачи с тежък вързоп, преметнат върху два пръта. Останалата му стража чакаше отвъд преградата.

Целият бе облечен в черно: бамбукова ризница, лек шлем, широка в раменете блуза, два меча. Дори и жребецът му бе антрацитеночерен. Но украсените с пискюли парадни конски сбруи, поводите и чулът умишлено бяха яркочервени, за да изпъкне черният цвят. Докато минаваше край Палидар и завиваше през портите, той забеляза студените му сини очи, които му напомняха за умряла риба.

На стъпалата над отъпкания вътрешен двор той видя Сър Уилям със Сьоратар и Андре Понсен от едната му страна и адмирала, доктор Бабкот и Тайърър от другата – точно както бе поискал. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи, с цилиндри и топли вълнени палта заради влажната утрин. Небето бе покрито с облаци. Изгледа ги втренчено, за момент задържа очи върху Бабкот, смаян от гигантския му ръст, спря коня и отдаде чест с камшика си. Те му се поклониха в отговор, а адмиралът отдаде чест.

Тутакси Сър Уилям, следван по петите от Тайърър, усмихнат слезе да го приветства. И двамата скриха изненадата си от малобройната охрана на Йоши. Конярят се втурна да хване коня му за юздите. Йоши слезе отдясно, както бе прието в Китай и следователно тук.

– Добре дошли, господарю Йоши, от името на Нейно британско величество – поздрави го Сър Уилям.

Тайърър преведе незабавно, и то много внимателно.

– Благодаря ви. Надявам се, че не ви създавам главоболия. – Йоши пое своята роля в ритуала.

– Не, ваша светлост, за нас е чест. Вие ни доставяте изключително голямо удоволствие. – Йоши забеляза напредък в произношението и речника на Тайърър и още по-твърдо реши да обезвреди предателя Хирага, който според сведенията на Инеджин бе известен под измисленото име Накама. – Заповядайте, ще пиете ли чай?

И двамата вече не се вслушваха в нищо незначещите изрази, а се бяха съсредоточили в отсрещната страна в търсене на указания, които биха могли да им помогнат.

– А, Серата-доно – рече любезно Йоши, макар и раздразнен, че го държат прав и му се налага да ги гледа от долу на горе. Техният ръст – а в повечето случаи гай-джин бяха с глава и нещо по-високи – го караше да се чувства дребен, въпреки че сред японците обикновено гледаше хората отвисоко. – Радвам се да ви видя толкова скоро. Благодаря ви. – Кимна на Андре, после на Сьоратар, който официално му се поклони.

Междувременно Понсен превеждаше.

– Моят господар Сьоратар ви приветства, ваша светлост, от името на своя приятел императора на фурансу Наполеон III. Чест е за него да ви бъде от полза.

Веднага, щом се сбогува с тайро Анджо, Йоши бе изпратил Мисамото с писмо до Сьоратар, в което го молеше да уреди бърза, официална, но много тайна среща със самия него, със Сър Уилям, с главнокомандващия флота, с лекаря от Канагава и с преводачите Андре и Тайърър. Не биваше да присъства никой друг. Той самият щеше да пристигне неофициално, с малоброен ескорт и бе помолил формалностите да бъдат сведени до минимум.

– Как схващаш всичко това, Анри? – бе попитал Сър Уилям, когато Сьоратар дотърча при него с току-що преведеното от Андре писмо.

– Не зная. Той е внушителен човек. Остана на борда на нашия флагман около четири часа, така че имахме възможност внимателно да го проучим. Навярно ще поискаш да прегледаш доклада ми.

– Благодаря ти. – Сър Уилям разбираше, че докладът ще е преработен и всички важни сведения ще бъдат изхвърлени. Той би сторил същото. Бе настинал леко и кихна. – Извинявай.

– В качеството си на настойник на наследника, на един от старейшините и потомък на старинно японско кралско семейство, свързано дори с Микадо – Императора, чиято роля, може би не знаеш, е само религиозна – Йоши има изключителни връзки и играе съществена роля в шогуната. Защо да не се срещнем с него?

– Аз съм за – отвърна Сър Уилям сухо. Много преди тези сведения на Сьоратар бе прекарал часове наред с Накама, когото бе въртял на шиш, за да получи подробности за най-главните владетели и техните семейства и особено за Йоши Торанага. – Ще направим каквото иска. Странно, защо ли вика и Кетърър, а? Има нещо гнило в тази работа. Ще потеглим с кораб и ще вземем няколко първокласни взвода, предрешени като почетна стража. А на Нейно величество корабът „Пърл“ ще кръстосва в дълбоки води далеч от брега.

– Mon Dieu, да не би да подозираш, че това е капан?

– Току-виж, че по коварен начин те рискуват един високопоставен дворянин, за да пометат целия команден състав от борда. Ще им е лесно да промъкнат самураи – Палидар твърди, че имало скрити от двете страни на Токайдо оттук до Ходояма и по-нататък. Не подушвам капан, но за всеки случай ще поставим патрул в залата. Никакви френски взводове, приятелю. Извинявай, не. Не, Анри! Но защо ли му е притрябвал Бабкот?

– От името на Франция предложих да им направим болница, за да заздравим връзките си. Той остана много доволен… Е, хайде, Уилям, не можеш да мислиш за всичко. Обсъждахме Бабкот, който си е създал благоприличие име. Навярно Йоши желае да се консултира с него. – Сьоратар не виждаше причина да разгласява сведенията на Андре за тежкото здравословно състояние на тайро.

В просторната приемна поднесоха японски чай. Настаниха се според протокола и се приготвиха нескончаемите любезности да продължат около час. Едва отпиха от чая, и слисани чуха Йоши да казва:

– Причината, поради която поисках тази лична среща с помощта на Серата-доно… естествено от името на тайро и Съвета на старейшините… е да постигнем напредък в нашите добри отношения. – Той млъкна и рязко се обърна към Тайърър: – Моля, преведи първо това и после ще продължа.

Тайърър се подчини.

– Първо да поговорим за доктор-сама, останалата част от разговора ни не го засяга. – Йоши умишлено бе изчакал три дни, преди да потърси лекаря. „Няма закъде да бързам – бе си помислил цинично: – Анджо ми заяви, че нямал нужда от мен, за да се свърже с него. Нека си страда тогава!“

Внезапно усети, че собственият му стомах се сви при мисълта за ненужната опасност, на която се излагаше, след като се бе оставил в ръцете на Анджо. С всеки изминал ден тайро ставаше все по-опасен. Глупост бе да се съгласи да поведе нападението и да го подготви, тъй като наистина щеше да му се наложи, освен ако не надхитри варварите и не ги накара днес да изпълнят волята му:

– Моля, би ли могъл лекарят да се върне с мен в Йедо, за да прегледа един знатен пациент, когото няма да назовавам. Отговарям за неговата безопасност.

Сър Уилям възрази:

– Щом е толкова знатен, доктор-сама не бива да се движи без охрана.

– Разбирам ви, но в този случай, толкова съжалявам, е невъзможно. – Сега, седнал, бе по-спокоен, тъй като очите му бяха на едно равнище с техните, като се изключи Бабкот. – Уверявам ви, че ще мине невредим.

Сър Уилям престорено се намръщи.

– Какво ще кажеш, Джордж?

Вече бяха обсъдили тази възможност.

– Съгласен съм да отида сам, Сър Уилям. Един от помощниците ми ми разказа за слуховете, че тайро бил болен. Ами ако е той?

– Боже мой, да можеше да излекуваш този непрокопсаник или да го отровиш – и аз не зная кое е най-доброто. Шегувам се, естествено.

– Няма опасност – поне за мен. Трябвам им жив и не ставам за заложник. За нас ще е страхотно да излекувам някоя важна клечка.

– Тъй, тъй. Ще действаме по усет. Като стана дума за това, чух, че Анжелик вчера се е консултирала с теб.

– Ха! Изглежда, цялата колония е чула, а ти си осмият, който подпитва! Понастинала е. По това време на годината всички настиват. И ти си хремав. Пък и да ме е посетила по някаква друга причина, то ще си остане в тайна, така че престани.

Сър Уилям се подсмихна, като си спомни как се бе намусил и възпротивил, че не се интересува от строго лични неща, като например възможната й бременност. Не бе минало много време, и цялата колония взе да нервничи. Никой не се решаваше все още да заложи голяма сума дали ще й дойде или не. Пък и щяха да изтекат поне още пет дни, преди да пристигнат първите вести от Тес Струан за намеренията й относно погребението на Малкълм.

Сър Уилям насочи вниманието си към неотложните въпроси. На несигурен японски Бабкот разговаряше направо с Йоши:

– Да, ида в Йедо, господарю Йоши. Кога дойда? Моля?

Йоши бавно му отговори:

– Когато си тръгна аз, доктор-сама. Благодаря ти. Аз отговарям за теб. Ще осигуря безопасното ти завръщане. Имаш ли нужда от преводач?

– Да, моля, господарю Йоши. – Бабкот нямаше никаква нужда от преводач. Хвърли поглед към Тайърър: – Ти си избраникът, Филип.

Тайърър се ухили:

– Тъкмо се канех да се пиша доброволец.

– Питай го, колко ще остана там?

– Той казва: колкото е необходимо за един преглед.

– Значи решено – обади се Сър Уилям.

– Сега ще ви напусна. Имам прием на болни, така че знаете къде да ме намерите. – Лекарят се поклони на Йоши, който му отвърна с поклон.

Йоши старателно подбираше думите си и се опитваше да говори простичко:

– Носачите отвън са натоварени с торби със сребърни монети, които се равняват на сто хиляди лири. Шогунатът ви ги предлага като пълно уреждане на обезщетението, което вие поискахте от виновния даймио. Общо взето, шогунатът смята тази сума за достатъчна. – Йоши скри колко е развеселен от изненадата на Тайърър и Андре. – Преведете точно какво казах. – Тайърър отново се подчини, но този път не превеждаше дума по дума, а направи кратко извлечение, подпомаган тук-там от Андре. В стаята настъпи тишина – всички бяха смаяни.

– Ваша светлост – едва-едва изрече Тайърър, – моят господар пита, сега отговори или Йоши-сама каже повече?

– Ще говоря още. Шогунатът предплаща тези пари от името на Санджиро от Сацума. Той единствен носи отговорност. Както вече обяснихме, той в нищо не е подчинен на шогуната. Преведи.

Така и стана. Както бе очаквал, и двамата предводители кипнаха. Това задоволи Йоши, но не уталожи тревогата му:

– Няма как да насилим Санджиро от Сацума да отмени заповедите, които е дал или не е дал на своите войници относно гай-джин. Нито да го накараме да се извини. Нито пък да ни върне парите, които предплащаме, за да уредим този въпрос, без да водим война с него. Не сме подготвени за такова нещо.

Този път преводът изискваше повече време, Андре отново помагаше с пълното съзнание, че всички са напрегнати и съсредоточени.

– Ваша светлост?

– Кажи го точно и внимателно: Тъй като иска приятелство с англичаните и фурансу, шогунатът направи каквото може… без да прибягва до оръжие. – Йоши се чудеше дали тази стръв е достатъчно примамлива.

Последните му думи бяха посрещнати с пълна тишина. Той забеляза, че този път Сър Уилям остана невъзмутим и само изсумтя едва доловимо. Но Сьоратар кимна и хвърли поглед към Андре.

Вътрешно Сър Уилям кипеше от вълнение и радост, но изчакваше Йоши да продължи. Тъй като той не го стори, англичанинът рече:

– Филип, попитай негова светлост, иска ли да говори още, или мога да му отвърна?

– Той казва, че засега няма да продължи.

Сър Уилям леко се изкашля и заговори високопарно за таен ужас на Тайърър:

– Господарю Йоши, от името на правителството на Нейно величество и на френското правителство разрешете да благодаря на вас и на шогуната, задето премахнахте частично недоразуменията помежду ни. Благодарим лично на вас и желаем нашият престой във вашата земя да бъде щастлив и изгоден за страната ви, за шогуната и за нас самите. С този акт несъмнено се открива нова ера в разбирателството между нашите две страни, както и с останалите държави, представени в Япония.

Той изчака, докато преведат думите му. И Тайърър, и Андре се извиняваха и молеха Йоши за снизхождение, че ще предадат посланието му с по-прости изрази, но вярно и точно, доколкото е възможно. Щом приключиха, Сър Уилям заяви:

– С негово разрешение бих помолил за кратка почивка. Филип, Андре, помолете го да ми прости. Простудил съм се.

Двамата преводачи побързаха да изпълнят молбата му.

– Разбира се – незабавно се отзова Йоши, без въобще да му вярва.

Сър Уилям стана, Сьоратар също се извини и щом се озоваха в коридора пред гърнето, от което и двамата не се нуждаеха, Сър Уилям прошепна възбудено:

– Боже мой, Анри, и ти ли го разбра като мен? Той иска да ни каже, че можем сами да нападнем Санджиро.

Сьоратар също бе изпълнен с възторг:

– Това е пълен обрат в политиката им, според която всичко минава през Бакуфу и шогуната. Mon dieu. Нима ни дава картбланш?

– Pas се cretin7474
  Не е такъв глупак (фр.). – Б.пр.


[Закрыть] – сър Уилям премина на френски, без сам да забележи. – Ако предприемем подобно нещо срещу Санджиро, това ще ни открие път да постъпим така с всеки даймио, особено що се отнася до оня негодник в Проливите Шимоносеки. Но какво, по дяволите, е quid pro quo, а? – Той шумно се изсекна. – Все ще иска нещо.

– Нямам представа. Каквото и да е, ще е нещо изключително, mon brave. Учудващо е, че се оставя в наши ръце. Не предполагах, че ще пристигне само с шепа хора, та нали съзнава, че можем да го вземем за заложник заради действията на Санджиро.

– Така е. Господи, каква крачка напред! Да не повярваш, че веднага мина към същността, без да губи време. Не смятах, че ще доживея до този ден. Но защо, а? Има нещо гнило в тази работа.

– Да. Merde. Жалко, че не е тайро, нали?

„Ха! И аз това си мислех, приятелче. Изпреварих те – рече си Сър Уилям. – Бутнеш малко тук, дръпнеш малко там и както в Индия, току-виж, потръгнало!“

Разкопча панталона си и докато наблюдаваше струята, без да слуша прогнозата на Сьоратар, събра мислите си, пресметна какво би получил в замяна, докъде да стигне и как да накара Кетърър да се съгласи без одобрението на Военноморското министерство и Министерството на външните работи.

„Да му се не види и адмиралът! И да го вземат дяволите Палмерстон. Помолих го спешно да одобри прилагането на законите на цивилизацията, а той не ми отговори. Може пък и да ми е писал“ – рече си Сър Уилям.

Зашифрованото съобщение от Лондон се предаваше по телеграфа до Басра и сега се намираше на някой пощенски кораб с дипломатическата поща. Струята му секна. Той се отръска и както винаги си спомни предупрежденията на съучениците си в Итън: „Ако го тръснеш повече от три пъти, значи си играеш с него.“ Бързешком отстъпи място на Сьоратар, закопча се и забеляза, че на Сьоратар му шурти обилно и силно като на млад жребец. „Интересно. От виното ще да е“ – помисли си той на път за заседателната зала.

Останалата част от срещата премина непринудено. Вещо и с дипломатическа предпазливост Сър Уилям, умело подпомаган от Сьоратар, установи по много заобиколен път, че „ако приложим сила срещу някой като Санджиро например, срещу столицата му например, това ще е изключително злощастно произшествие, макар подобно действие да е напълно основателно поради неприемливото деяние, а именно убийство на чужди поданици. Това деяние ще предизвика вълнение и протести в Йедо и ще заслужи официално извинение, ако подобно немислимо действие бъде предприето…“

Нищичко не бе казано направо, нищо не загатваше, че е поискано или дадено разрешение. Нищо не се записваше. Такова вероятно и изключително враждебно действие, „особен случай“, можеше да се предотврати само ако протоколът се спазваше стриктно.

По това време главите на Тайърър и на Андре се цепеха от болка и двамата наум ругаеха посланиците си за невъзможността да превеждат необходимите уклончиви изрази.

Йоши изпадна в мълчалив възторг. По същество Санджиро бе мъртъв и първата пречка бе премахната, без да му струва нищо.

– Мисля, че се разбираме един друг и можем да преминем към останалите въпроси.

– Да, напълно. – Сър Уилям се облегна назад и се приготви за quid pro quo.

Йоши пое дълбоко дъх и се впусна в следващото нападение:

– Преведи следното, изречение по изречение. Обясни, че това е заради точността. Кажи също, че засега този разговор следва да се смята за държавна тайна, която ще си остане между нас. – Като видя стъписания поглед на Тайърър, добави: – Разбираш ли какво е държавна тайна?

След като се посъветва с Андре, Тайърър отговори:

– Да, ваша светлост.

– Добре, преведи тогава: Приемаме ли, че тази държавна тайна ще си остане между нас?

Сър Уилям си помисли: „Ако е гарга, да е рошава.“

– Дадено.

Сьоратар повтори след него. Тайърър избърса челото си:

– Готов съм, ваша светлост.

Йоши заяви още по-сурово:

– Желая да модернизирам шогуната и Бакуфу. Преведи. За да го сторя, имам нужда от знания. Преведи. Англия и Фурансу са най-могъщите чужди нации. Преведи. Моля ви да съставите най-разнообразни планове как да помогнете на шогуната за образуването на съвременен военноморски флот, за корабостроителници и съвременна армия. Преведи.

Адмирал Кетърър чак подскочи, а вратът му пламна.

– Трай си – измърмори предпазливо Сър Уилям с крайчеца на устните си – и дума не обелвай!

– Също така и съвременна банкова система и изпитателни фабрики. Една страна не може да се справи сама с всичко. Вие сте богати, а шогунатът е беден. Щом плановете бъдат приети, ще предложа задоволителна цена. Ще ви платим с въглища, сребро, злато и ще ви дадем под наем удобни пристанища. Ако предложението ми е от значение за вас, бих искал да получа условен отговор след трийсет дни. Достатъчно ли е една година за вашите управници да изработят подробни планове?

На Йоши му бе трудно да запази привидната си самоувереност и се питаше какво ли биха казали, ако знаеха, че не е упълномощен нито да прави подобни предложения, нито да осъществи някое от тях. Така щеше да ги примами и да получи отдих за една година, та да избегне външните стълкновения, а отлагането му даваше възможност да потуши вътрешната съпротива срещу шогуната и да се справи с главните си врагове Огама от Чошу, Йодо от Тоса, тъй като Санджиро щеше да бъде отстранен.

В същото време това представляваше скок в бъдещето, в неизвестното, което го плашеше и едновременно с това го въодушевяваше по неразбираем за него начин. Всичките му кроежи се основаваха на сведенията за похватите на гай-джин, получени от съгледвача на Инеджин – нищо неподозиращия шоя Риоши. Бяха му втълпени и от видяното и чутото на военния кораб, който го бе впечатлил много, но въобще не бе нито толкова голям, нито толкова смъртоносен като английския флагман. Йоши ненавиждаше действителността, но я приемаше. И бе осъзнал, че Страната на боговете следва да се обнови заради своята самоотбрана. А за тази цел му се налагаше да си има работа с гай-джин. Той ги ненавиждаше, презираше ги и им нямаше вяра, но те имаха средства да разрушат Нипон или най-малкото да ги върнат към гражданските войни, водени векове наред, преди шогунът Торанага да обуздае бушидо – войнствения дух на самураите.

Наблюдаваше как двамата предводители разговарят помежду си. Забеляза, че английският водач каза нещо на младия преводач Тайърър, който на свой ред заяви на своя чудат, труден за разбиране японски:

– Моят господар ви благодари, ваша светлост, за ду… дуверието. Има нужда от сто и двайсет дни прати съобщение до „Кралица Парламент“ и „Фурансу крал“ вземе… вземе… получи отговор. Двама водачи сигурни, отговор да.

Сто и двайсет дни – това бе по-добре, отколкото бе очаквал.

– Добре – рече Йоши със сурово изражение, а в душата си ликуваше от облекчение.

„А сега идва най-хубавото – помисли си той, като ги видя, че се канят да приключат срещата. – Око за око, зъб за зъб“.

– И накрая: сигурен съм, че Улъм-сама е в неведение, че е подслонил човек на име Накама, който е самурай-изменник, ронин и бунтар. Истинското му име е Хирага, а понякога го наричат Отами. Изисквам го незабавно. Той се издирва за убийство.

По същото време отвъд залива в йокохамската Йошивара Кацумата казваше:

– Хирага, мислил ли си как да изкараме от търпение гай-джин и чрез някакво неприятелско произшествие да ги опълчим срещу шогуната?

Двамата седяха един срещу друг в уединена къщичка в градината на Трите шарана.

– Най-лесно е да подпалим една от църквите. – Хирага сдържаше гнева си, тъй като Кацумата бе изключително схватлив. Току-що един сънен прислужник го бе повикал от убежището му в селото. Наоколо нямаше никого, освен няколко слугинчета в лятната кухня, които поддържаха огъня и чистеха. Райко и нейните дами все още спяха – само една-две щяха да станат преди пладне. – Това ще ги влуди, но първо нека ти разкажа какво постигнах тук и…

– После, първо да направим план. Църква ли казваш? Добро хрумване. – Лицето на Кацумата бе студено и сурово. Вече не бе предрешен като в Ходогая. Сега изглеждаше като бонза, будистки свещеник. Бе гладко избръснат, като се изключат мустаците. Гривата му се оказа перука и вече я нямаше. Главата му бе избръсната като на бонза, носеше оранжево будистко расо, сандали и броеница. Дългият му меч лежеше до него на футоните, а мои, петте отличителни знака на расото, показваха, че е член на войнствен монашески орден.

Тези фактически военизирани ордени се състояха от самураи, които временно или завинаги се бяха отказали от самурайския си ранг, за да служат на Буда, да проповядват и кръстосват страната, като вършат добри дела поединично или на групи, да я прочистват от грабители и разбойници и да защитават бедните от богатите и богатите от бедните, а също и някои манастири. Бакуфу и повечето даймио проявяваха търпимост към тях, стига насилието им да не излизаше извън допустимите граници.

Снощи той надменно прекоси бариерата. Подправените му документи бяха изработени съвършено. Бе закъснял с един ден, не бе предупредил за пристигането си, но незабавно получи най-добрата къщичка на Райко. За разлика от останалите шиши и единствен сред тях той произлизаше от богато семейство и винаги носеше със себе си несметни златни обани.

– Църква – повтори Кацумата, привлечен от идеята. – Не бих се сетил за това. Ще оставим бележка с твърдението, че пожарът е извършен по заповед на Йоши, тайро Анджо и роджу като предупреждение да напуснат бреговете ни. На всяка цена трябва да отмъстим на Йоши. – В кранчетата на устните му се събра пяна и той сърдито я избърса. – Йоши е най-големият ни враг. Някой от нас трябва да го нападне. Той уби прекалено много наши бойци в Киото, неколцина застреля лично. Да можех да му устроя засада. И това ще стане по-късно. И тъй, ще изгорим църквата. Добре.

Хирага се почувства несигурен, Кацумата му се стори особен и по-различен. Бе нетърпелив и се държеше, сякаш е даймио, а Хирага е един от неговите гоши, които той разтакава насам-натам със заповедите си. „Аз съм главатарят на шиши от Чошу – помисли си Хирага още по-сърдит, – а не ученик под командването на един Сенсей от Сацума, колкото и прочут да е.“

– Йокохама ще стане същинско змийско гнездо. Ще ми се наложи да я напусна, а моментът не е подходящ – работата ми е много важна за нашето дело. Положението тук е много деликатно, Сенсей. Наистина трябва да си изработим план – например къде да избягаме, ако се наложи.

– В Йедо. – Кацумата се вторачи в него. – Кое е по-важно – соно-джой или твоето сигурно убежище сред враговете гай-джин?

– Соно-джой – незабавно отговори Хирага, като наистина си вярваше. – Но е от голямо значение да научим какво знаят те. „Да познаваш врага си като…“

– Нямам нужда от цитати, Хирага, а от действие. Ние губим битката, а Йоши печели. Имаме само едно спасение: принудително да настроим гай-джин срещу Бакуфу и шогуната, насилствено – това ще даде незапомнено предимство на соно-джой и ще стане начало на всичко. Отчаяно се нуждаем от това, само така ще си възвърнем поддръжката и влиянието. Бойците ще се стекат под нашите знамена, а докато челните отряди от шиши се прегрупират в Киото и тук, аз ще поискам подкрепления от Сацума и Чошу и тогава отново ще нападнем Портите, за да избавим Императора. Този път ще успеем, защото вниманието на Огама, Йоши и гадния шогунат ще бъде насочено към враждебните действия на гай-джин. Щом веднъж завземем Портите, соно-джой ще се сбъдне. – Гласът му звучеше уверено, без капка съмнение.

– А след като раздвижим гай-джин, какво ще последва, Сенсей?

– Те ще обстрелят Йедо, шогунатът ще им отвърне с нападение на Йокохама – и двете страни ще загубят.

– Междувременно всички даймио ще се стекат в подкрепа на шогуната, когато гай-джин се завърнат, а те ще се завърнат.

– Те няма да се завърнат по-рано от четири-пет месеца, а дори и по-късно. Но преди това ние ще сме завзели Портите, по наше предложение Императорът с удоволствие ще предаде на гай-джин виновника Йоши или главата му, Нобусада, Анджо и всички глави, които те ще поискат, за да утолят жаждата си за отмъщение. След това пак по наше предложение Синът на Небето ще им разреши да търгуват без повече войни, но само през Дешима в пристанището на Нагасаки, както е било векове наред. – Гласът на Кацумата звучеше категорично: – Така ще стане. Първо църквата. Какво ще кажеш и за един кораб?

Хирага се сепна.

– Кораб ли?

В съзнанието му се тълпяха доводи против догадките на Кацумата, бе сигурен, че нещата няма да се развият така, а в същото време се опитваше да измисли как да заглавичка Кацумата, да го накара да продължи до Йедо и да се върне след един-два месеца. Нещата тук вървяха много добре, за да ги излага на опасност – и с Тайра, и със Сър Улъм, с Джами-сама и с шоя. „Достатъчно време ще имаме да разярим гай-джин с палежа на църквата по-късно, когато се оттеглим на сиг…“

– Ако потопим техен кораб, това ще ги разгневи, нали?

Хирага премига.

– Както… както нищо друго.

– Ще използваме църквата, за да отклоним вниманието им, докато потопяваме най-големия им кораб.

Хирага втрещен видя как Кацумата отвори една раница. В нея лежаха четири метални тръбички, обвързани с тел. И с фитили.

– Те съдържат взрив – барут. Една от тях, ако се взриви през някоя амбразура или се прикрепи към дъното на кораб, ще пробие дупка, а две ще го потопят.

Хирага сякаш се закова на място. Бе забравил всичко друго. Пресегна се за едната тръбичка. Тя пулсираше като жива в ръката му. В единия й край имаше малка дупка за възпламенител и във въображението си той видя как собствената му ръка промушва незабелязано бомбата през най-ниската амбразура, а после още една. След това бързо се снишава в лодката, напълно скрита от морската мъгла, тихичко се измъква и в същия момент се чува страхотен взрив, тъй като бомбата възпламенява останалите снаряди. Големият кораб бавно потъва под водата.

А заедно с него и собствените му планове.

– Замисълът ти е великолепен, Кацумата – заяви Хирага, въпреки че му призляваше. – Налага се най-внимателно да подберем подходящия момент, да се съобразим с пълнолунието и с вълнението. Пролетта или ранното лято са най-подходящи. След това няма да мога да остана тук и… Да знаеш колко неща имам да ти разказвам и какво съм открил. – Едва не се изтърва, че вече говори добре английски, но се усети навреме. – Само още няколко седмици, и ще съм готов. Тогава ще подпалим църквата и ще взривим кораба.

– Ще го сторим утре вечер.

– Невъзможно!

Кацумата хладнокръвно се забавляваше с притеснението на Хирага и си мислеше колко е жалко, че Ори загина, а Хирага е жив. Ори го превъзхождаше във всичко. „Но пък той бе от Сацума, а не от Чошу.“

– Колко пъти да ви повтарям, че изненадата е най-доброто оръжие на шиши. Както и бързината. Къде е Акимото?

– В селото. Сметнах, че е по-добре да не го вземам сега. – Съзнанието на Хирага бе претрупано от впечатления. След като се върна от Ходогая, не бе споделил най-съкровените си мисли със своя братовчед. Само му каза, че от Кацумата е научил за смъртта на Сумомо, предадена от Койко на Йоши. Всъщност не вярваше, че и двете са били вкарани в капана току-така. „Както и ние ще бъдем пожертвани безсмислено заради този идиотски замисъл и целият ми труд ще отиде напразно.“ – Утре е прекалено рано. Предлагам да…

– Един човек ще се справи с църквата. Акимото. Ще имаме нужда от ладия или от малка рибарска лодка. Можеш ли да намериш?

– Навярно – машинално отвърна Хирага. В съзнанието му се рояка несметни въпроси и опасения. – Или ще открадна някоя. Сенсей, мис…

– Не мислиш ясно. Рибарите винаги отнасят веслата, когато изтеглят лодките на брега. Няма нужда. Купи. – Кацумата измъкна копринена кесийка и небрежно я сложи на масата. – Хирага, съсредоточи се! – Гласът му се ожесточи: – Нима животът ти сред гай-джин те е покварил дотолкова, та си забравил клетвата си пред соно-джой. Съсредоточи се – планът е добър, моментът е подходящ. Можеш ли да купиш лодка?

– Да, да, но… но, Сенсей, къде ще се оттеглим?

– Проста работа. Ние тримата – ти, Такеда и аз, ще потопим кораба. После ще оставим лодката колкото се може по-близо до Йедо и ще се скрием в големия град.

– А какво ще стане с онзи, който ще подпали църквата?

– Той ще се измъкне по суша.

– Нуждаем се от поддръжката на повече шиши, тази задача е тежка. Цялата област ще стане смъртно опасна за нас.

– Тъкмо това ще улесни бягството. Четирима са достатъчни. Аз ще оглавя нападението срещу кораба, а ако утре задуха вятър, горящата църква може да подпали цяла Йокохама. И още по-добре. Ела пак тази нощ, доведи Акимото, а дотогава ще съм окончателно готов с плана.

– Но… къде е Такеда?

– Оставих го в Ходогая. Ще дойде тук днес следобед. До довечера, Хирага. – Кацумата рязко го отпрати с поклон.

Хирага смутено се поклони в отговор. Нямаше как да не се подчини – дълги години бе обожавал и благоговял пред своя сенсей, умел фехтувач и тактик. Излезе и със залитане прекоси моста към Колонията, мина по селската улица, зави към стъргалото, после отново се върна, без да съзнава какво върши. В главата му се рояха черни и невъзможни мисли, цялото му бъдеще се разбиваше на пух и прах заради този простак от Сацума, който си бе наумил да тласка съдбата напред.

„И все пак Сенсей е прав – мрачно си мислеше Хирага. – Тези две деяния ще разярят гай-джин, флотът им ще обсади Йедо. Йедо ще изгори, а за отмъщение Йокохама ще бъде срината със земята. След няколко месеца корабите ще се завърнат, но този път с повече войски, а дотогава шиши ще са завзели Портите и цял Нипон ще е готов за съпротива. Но това няма никакво значение за гай-джин.