Текст книги "Гай-джин"

Автор книги: Джеймс Клавел

сообщить о нарушении

Текущая страница: 58 (всего у книги 99 страниц)

– Добре съм запознат с китайския проблем. Бих желал вие и вашата компания да изпреварите приемането на закона и доброволно да се съгласите никога да не внасяте опиум в Япония.

– Не търгуваме с опиум тук.

– Добре. Ако открия някой кораб с опиум, възнамерявам да конфискувам и него, и товара му.

– Ще кажа само, че ще действате на свой риск, адмирале. Сър Уилям одобрява ли намерението ви?

– Още не сме разговаряли. Ще ми се вие и останалите търговци… и останалите търговци да го сторят на драго сърце. Същото се отнася и за пушките със задно зареждане, патроните, оръдията и военните кораби.

– Грейфорт прие ли удивителното ви предложение?

Вратът на адмирала стана пурпурночервен.

– Не.

Малкълм се замисли за момент. Те двамата с Джейми предварително бяха заключили, че Кетърър има наум точно това. Освен писмото от майка му.

– Ще имаме среща със Сър Уилям след няколко дни – съобщи Струан. – Ще ми окажете чест, ако присъствате като мой личен гост. Всички търговци ще ви изслушат.

– Моите възгледи вече са добре известни. Вие, търговците от различните националности, би следвало да знаете къде са ви интересите – ако флотата не охранява вас и търговските ви пътища, загубени сте. Щом снабдявате туземците с оръдия, заплашвате Кралската флота, спомагате вашите кораби да бъдат потопени и отгоре на това – да избиват съотечествениците ви!

– Може би вземате за пример Индия или някоя др…

– Не разбирате най-същественото! – сръфа го адмиралът. – Ако местните хора не притежаваха от нашите оръжия, нямаше да има и метеж; по-бързо щяхме да потушаваме бунтовете тук и там; щеше много по-лесно и по-добре да се обучават и цивилизоват всички диваци по света; щяхте мирно да си въртите доходна търговия и световният порядък щеше да процъфтява с благоволението на Великобритания. И разни нищожни шибани пиратчета нямаше да имат с какво да обстрелват моя флагман, дявол да го вземе! А без Кралската флота, която контролира океаните, няма британския ред, Британска империя, търговия и, току-виж, сме се върнали в средновековието!

– Между нас казано, вие сте напълно прав, адмирале – рече Малкълм с престорена пламенност, следвайки съвета на чичо си Чжан:

„Когато някоя важна клечка ти се ядоса, каквато и да е причината, бързо приемай, че «между вас казано» той е прав; винаги можеш да го убиеш по-късно, докато спи.“

През годините и армията, и флотата, и правителствените чиновници го бяха въвличали все в същия спор. А ставаше и свидетел на кавгите между родителите си. Баща му защитаваше свободната търговия, а майка му – нравствеността; баща му беснееше от ярост заради неразрешимия проблем с опиумния триъгълник, а майка му още по-енергично се противопоставяше на продажбата на опиум и оръжия. И двамата бяха прави за себе си, и двамата оставаха непреклонни. Разправията винаги свършваше с това, че баща му се напиваше до безсъзнание, а майка му се подсмихваше с нейната безжизнена, влудяваща усмивка, която нищо не бе в състояние да прогони. Баща му винаги подхвърляше като последна язвителна забележка:

– Моят Старец – и твой Очарователен принц – Великият зеленоок дявол Дърк, със собствените си ръце започна тази търговия и ние преуспяхме благодарение на нея, така че Господ да ни е на помощ!

Много пъти Малкълм се бе съмнявал, но никога не бе посмял да запита – дали пък тя всъщност не бе обичала бащата, а не сина, дали не се бе примирила да приеме сина, тъй като бащата не й бе отвърнал с взаимност? Знаеше, че никога няма да се реши да зададе такъв въпрос, пък и да го стореше, тя просто щеше да се усмихне с онази нейна безжизнена усмивка и да каже:

– Малкълм, не ставай смешен.

– Между нас казано, прав сте, адмирале – повтори той.

Кетърър шумно изгълта рома си и си наля още.

– Е, все пак и това е нещо, за Бога! – Взря се в очите на Малкълм. – С една дума, ще се погрижите Струанови да не участват в продажбата на оръжие тук, така ли?

– Ще имам предвид препоръките ви и ще се консултирам с моите събратя търговци.

Кетърър извади носна кърпа и се изсекна, взе щипка енфие, кихна и отново си издуха носа. Мозъкът му се изясни и адмиралът впи злите си очички в младежа, раздразнен, че не забелязва и следа от отстъпчивост.

– Тогава нека се изразя другояче. Между нас казано, вие сте съгласен, че е глупост да помагате на японците да се сдобиват с оръдия, с британски оръдия, с каквито и да е проклети оръдия и с британски военни кораби?

– За тях да придобият подобна флота е…

– Това ще бъде катастрофа, господинчо! Пълна катастрофа и потресаваща глупост!

– Съгласен съм.

– Добре. Ще ми се да внушите това свое мнение и на останалите търговци: никакви оръжия тук, особено пък оръдия, и разбира се, никакъв опиум. Като това, естествено, ще си остане в пълна тайна.

– Ще се радвам да се позова на подобно мнение, адмирал е.

Кетърър изпухтя. Малкълм понечи да стане. Не искаше да го хванат натясно.

– Един момент, господин Струан, преди да си тръгнете, да обсъдим още нещо. – Адмиралът махна към плика и писмото върху бюрото си. – Ето това. От госпожа Струан е. Знаете ли за какво ми пише?

– Да, зная.

Кетърър бутна писмото в средата на писалището си.

– Смята се, че вашата Търговска къща е първа в Азия, макар да чувам, че Брокови вече ви изпреварвали. Няма значение кои са по-силни. Вие бихте могли да станете проводник на доброто. Искам вие и компанията ви да ми помогнете в тази справедлива кауза. Справедлива, господин Струан.

Малкълм изгуби търпение и премълча. Смяташе, че е отговорил достатъчно подробно, и не бе подготвен за нова нотация.

Кетърър забеляза многозначително:

– Между нас казано, обикновено не признавам такива писма от цивилни граждани. От само себе си се разбира: уставите и правилниците на Кралската флота важат само за Кралската флота. – Отпи глътка ром и приглушено се оригна. – Младият Марлоу бил поканил вас и… и годеницата ви на „Пърл“ за изпитанията. Във вторник. За цял ден. – Загледа го изпитателно. – Така ли е?

– Да, сър – измърмори Струан сащисан. Не вярваше на ушите си.

– Естествено, необходимо е моето разрешение. – Адмиралът остави фразата му да повитае във въздуха и сетне продължи: – Между другото, господин Струан, този дуел, дето сте го замислили, наистина е неблагоразумен. – Малкълм премига пред подобна непоследователност и се опита да се съсредоточи, тъй като Кетърър продължи: – Колкото до това, тоя Грейфорт заслужава да пукне в най-скоро време. Дуелите са противозаконни и неблагоразумни деяния, могат да станат и грешки, на всичкото отгоре – лоши… Ясен ли съм?

– Да, сър, благодаря ви за съвета, но вие каза…

– Благодаря на вас, господин Струан – рече ласкаво адмиралът и стана. – Благодаря ви, че ме посетихте. Всичко добро.

Смутен, Малкълм се изправи с усилие – не беше сигурен дали го е разбрал правилно.

– Имахте предвид, че мога…

– Имах предвид само това, което казах – гласът му долетя от квартердека, ясен и смразяващ: – Както сам се изразихте, под най-строга тайна вие ще вземете под внимание моите думи. В замяна ви уверявам под най-строга тайна, че аз ще взема под внимание вашите думи и действия – още преди полунощ в понеделник. Довиждане.

Навън въздухът бе благоуханен, чист и ведър и Малкълм задиша дълбоко, докато пулсирането в главата и гърдите му престана. Изтощен и обнадежден, той се отпусна тежко на първата попаднала му пейка и се втренчи във флотата, без да я вижда.

„Дали разбрах правилно думите на Кетърър – питаше се Струан отново и отново, заслепен от надежда, – че е готов чисто и просто да пренебрегне писмото от майка ми и да разреши на Марлоу да ни качи на кораба и да не му забрани да ни ожени?“

„В най-строга тайна“, повтаряше Кетърър непрекъснато – помисли Малкълм – и „между нас казано“, и „в отговор“. Означава ли това, че той ще си мълчи, ако аз изпълня дълга си към него? Какво, за Бога, мога да сторя и кажа преди полунощ, в понеделник, за да убедя тоя мръсник, защото той наистина е такъв – педераст без всякакви задръжки!

Глупости! Това е сделка – Кетърър ми предложи сделка, а quid pro quo6262
  Едно срещу друго (лат.). – Б.пр.


[Закрыть] – и тя е прекрасна за мен и нелоша за него. Ще трябва да внимавам, останалите търговци едва ли с охота ще приемат каквото и да било доброволно ембарго. Не бива да има нещо скрито-покрито, защото тоя мръсник е хитър и няма да се задоволи само с обещания.

На кого да се доверя за този нов завой в объркания ми живот? На „Небесния“? На Джейми? На Марлоу? Не, на него в никакъв случай. Анжел? Не. Не и на нея. Ако чичо Чжан беше тук, друга работа, но след като го няма – на кого? На никого. Най-добре да не казваш на никого.

„Ще трябва да го понесеш сам – нали мама разправяше, че Дърк все това повтарял на баща ми: «Да си тай-пан означава да си самотен и сам да носиш отговорността – в това е радостта и болката на тай-панството.» Какво да правя с оръдията и оръж…“

– Здравейте, господин Струан.

– О! Здравейте, господин Горнт.

– Изглеждате толкова тъжен, че реших да ви прекъсна.

– Не, не съм тъжен – изнурено възрази Малкълм, – просто размишлявах.

– Извинете, сър, в такъв случай ще ви оставя на спокойствие.

– Не, седнете, моля. Говорехте: „срещу определена цена“…

Едуард Горнт кимна.

– Моля да ми простите, че не ви се обадих по-рано, сър, но господин Грейфорт не бива да вижда… да схване. Вече се съгласи на пистолети – на двуцевни револвери за дуел и на един или два изстрела от двайсет крачки.

– Това е добре. Друго?

– Опитах се да го разубедя, но той заяви: „Докато Малкълм Струан не ми се извини публично, никога“, или нещо в този смисъл.

– Добре. Но аз, впрочем, попитах за другия въпрос. Тук няма ни врати, ни стени – Малкълм махна към почти пустата улица. – Срещу каква цена?

– И аз прецених, че тук е най-подходящото място, ала не бива да оставаме прекалено дълго заедно и се налага да бъдем предпазливи – господин Грейфорт може да ни наблюдава с бинокъла си.

– Дали наистина ни наблюдава?

– Не съм сигурен, сър, но бих се хванал на бас.

– Тогава да идем нейде другаде. Или да се видим по-късно?

– Не, и тук става, при все че той е много хитър и не бих желал да заподозре нещо. Цената ще ви кажа, ако чрез моите сведения попречите на намеренията на Морган да ви ликвидира и разорите Брокови.

– Запознат ли сте с подробности?

Горнт тихо се изсмя.

– О, да, и дори нещо повече – нито Морган, нито Стария Брок, нито господин Грейфорт подозират, че зная. – Едуард снижи още повече гласа си, устните му се движеха едва забележимо. – Всичко това ще си остане между нас. Ето и цената: вие разорявате Морган Брок, докарвате го до фалит или до затвора, стига да успеете. Ако се наложи да разорите и Тайлър, ще ми е все едно. Но след като ги съсипете, ми гарантирате, че получавам техния дял от петдесет процента в „Ротуел“, свободен от задължения и тежести; освен това ще ми помогнете да изкупя половината на Джеф Купър от банка „Виктория“. Десет години няма да се домогвате до мен, освен в качеството си на обикновен конкурент, като ми осигурявате права на най-облагодетелствана страна във всички търговски връзки. Всичко това ще залегне в писмен договор и вие ще сложите подписа си под него. А като изтекат десетте години, се гответе за ожесточена борба.

– Дадено – отвърна тутакси Малкълм; бе очаквал по-сурови условия. – Но негодниците от „Виктория“ не са ни приятели – Брок основа банката и те никога не са ни допускали, тъй че едва ли ще можем да ви помогнем кой знае колко там.

– Скоро ще ви станат приятели, сър. Скоро целият им съвет ще пърди, стига да им наредите да пърдят. Но, естествено, се налага всичко да се запази в пълна тайна. Какво ще правите след дуела?

Малкълм дори не се подвоуми, макар да му изглеждаше странно, че незабавно се е доверил на този човек… Каза му как ще се качи на борда на „Буйният облак“.

– Това предполага, че ще победя и няма да съм тежко ранен. Щом веднъж се озова в Хонконг, ще уталожа духовете – заяви той самонадеяно.

– Ами как ще стреляте? Искам да кажа, че бастуните ще ви пречат.

– Един ще ми е достатъчен, за да се задържа нрав през необходимото време. – Малкълм се подсмихна: – Вече тренирах.

– Така, а сега да ви предложа една заблуда за избягване на правните усложнения. Вършеше ни добра работа във Вирджиния и би следвало да помогне и тук, в случай че някой от двама ви бъде убит: и двамата написвате писмо до противника си, което да носи датата и да бъде изпратено в нощта преди дуела. В него ще изложите общото си съгласие да отмените дуела на „утрешната си среща в Ничията земя и да приемете като истински джентълмени взаимните си и едновременни извинения“. – Горнт се усмихна. – Ние, свидетелите, ще заявим под клетва, че докато сте си показвали един на друг пистолетите, единият е гръмнал. Трагична случайност.

– Прекрасно хрумване. Норбърт прие ли?

– Да. Ще ви донеса неговото писмо във вторник. Изпратете вашето по Макфей, но най-добре е да запазите в тайна факта, че то е само една хитрина.

„Във вторник“ – ечеше в съзнанието на Малкълм, но той се насили да не обръща внимание. В това време Горнт сухо добави:

– След дуела – най-хубаво ще е да го убиете, а не просто да го раните – ще дойда с вас на клипера. Вие ще ми връчите писмения договор, а аз ще ви изложа подробностите, с които напълно да съсипете финансовата система на Брок, заедно с пакет заверени копия от писма и документи, достатъчни, за което и да е съдилище. Ще ви връча също и други книжа, които да използвате в качеството на сопа срещу „Виктория“.

Малкълм усети, че се разгорещява.

– Защо не веднага, защо да изчакваме до сряда?

– Господин Грейфорт може да ви застреля – спокойно обясни Горнт – и тогава сведенията ми ще отидат напусто, а аз ще се изложа на безпричинна опасност.

Малкълм помълча и каза:

– Да речем, че ме убие или ме рани тежко, как тогава ще постигнете отмъщението си?

– Незабавно ще се обърна към госпожа Струан, сър. На бас се хващам, че няма да ми се наложи. Залагам на вас, а не на нея.

– Чух, че не залагате на комар, господин Горнт.

– На карти за пари – никога, сър. Видях колко е безсмислено от пастрока си. На живота? Всичко. – Горнт усети нечий поглед върху себе си и тихо добави: – Някой ни наблюдава – и се озърна. Беше Анжелик. Тя излизаше от къщата на Струан и пресичаше улицата. Махна им с ръка. Малкълм й отвърна и стана. Младежите я наблюдаваха как се приближава.

– Здравей, Анжел – топло я посрещна Малкълм, а думите на адмирала не му излизаха от ума. – Разреши ми да ти представя господин Едуард Горнт от „Ротуел“ в Шанхай. Годеницата ми госпожица Ришо.

– Госпожице! – Горнт пое ръката й и галантно я целуна. – Щастие е за мен, че ви срещнах.

– Господин Горнт – прошепна тя, загледана в очите му. Между тримата неочаквано настъпи странна тишина, а после без видима причина те прихнаха да се смеят.

– Какво става? – запита французойката с разтуптяно сърце.

– Joie de vivre6363
  Радост от живота (фр.). – Б.пр.


[Закрыть] – отвърна Горнт.

Анжелик го погледна и го хареса. Понрави й се сърдечната му усмивка. После девойката хвана Малкълм под ръка, като вече мислено разказваше за неочакваната среща в писмото, което бе прекъснала: „Признавам, скъпа ми Колет, че ги проследих на стъргалото. Така че си сложих новата шапка и ги заварих неподготвени. Хванах своя Малкълм под ръка (като предпазна мярка), защото новодошлият е висок и красив, с непристоен блясък в очите, който аз забелязах тутакси, а Малкълм навярно не го е усетил, иначе щеше да изревнува повече от всякога, горкичкият! Исках да срещна високия непознат уж случайно. Има съвсем лек южняшки акцент, широки рамене, тънък е в кръста, навярно е фехтовач и великолепен танцьор. Много се надявам да ми стане приятел, такава нужда от приятели имам тук…“

– La, cheri – възкликна тя, като си вееше с ветрилото срещу незабавно и приятно избилата я отвътре жар – подсъзнателна и лукава реакция на мъжествеността на Горнт – извини ме, нямах намерение да прекъсвам важния ви разговор…

– Не ни прекъсна, Анжел – успокои я Малкълм.

– Тъкмо си тръгвах – побърза да добави Горнт. Нямаше защо да скрива огромното си възхищение. – Радвам се, че се запознахме, госпожице. – Той се поклони. – Довиждане, сър, ще поддържам връзка с вас.

Анжелик и Струан го наблюдаваха как се отдалечава.

– Какъв е този господин Горнт?

Малкълм й отговори, без въобще да й съобщи истината за него. В съзнанието му се въртеше единствено мисълта за вторник.

– Още свинско с черен боб, По-млада ми сестрице? – запита А Ток, продължавайки да дъвче парче риба.

– Благодаря ти – А Со се пресегна с пръчиците си да напълни отново паничката си и грабна отдавна избраната добре изпържена скарида, към която хвърляше влюбени погледи. – Моля те, продължавай. По-стара ми сестрице.

Двете жени се намираха в стаята на А Ток. Пред тях обедът бе сервиран в многобройни съдове, а чайник с току-що запарен жасминов чай бе поставен на две крачки.

– Аййиая, толкова е трудно. Славният Чжан не дава никакви точни указания.

– Колко несвойствено за него. – А Со си взе още от сочното говеждо в сос от стриди. – Хич не му прилича, ама никак.

– Тъй, тъй, обаче новата му наложница, тая пачавра от Суджоу, изцяло е завладяла мислите му.

– Аййиая, вярно ли, че била на четиринайсет и не била окосмена?

А Ток си взе още едно парче от рибешката глава и одобрително я осмука.

– Само Избраният народ на чесъна не е окосмен. – Тя изплю костите на пода и си подбра ново късче. – Интересно. Те дали ядат само чесън? Може ли да препрочета писмото му, По-стара ми сестрице?

То гласеше:

„Приветствам те. Шеста братовчедка на втори братовчеди, много добре постъпи, като се посъветва незабавно с мен. Тапата на шишето ясно разкрива следи от Тайната на луната, което сигурно е Очистителят на Кучешката земя в Източното море. Аборт! Тая блудница е постъпила хем разумно, хем неразумно, като го е използвала, а господарят е бил хем разумен, хем неразумен да я защити. Не прави нищо, докато не научим дали той е взел решението, или тя го е сторила без негово знание. Братовчедке, слушай го, докато спи – той от дете говори насън и може да спомене нещо. Нареди на А Со да прави същото и двете се дръжте като прилепи. Подчинете се незабавно.“

– Аййиая, какво иска да каже с това да се държим като прилепи? – запита А Со раздразнено. – Прилепите летят безшумно, но пък писукат. Летят нощем, но са слепи денем. Невидими са през нощта, ала са безпомощни през деня. Техният тор е ценен, макар че вони до Небесата. Какво иска да каже, а?

– Дръж си очите, ушите и ноздрите отворени като прилеп и внимавай къде си изхвърляш тора – изкикоти се А Ток. – Дано Чжан от Търговската къща живее още десет хиляди лета. Без него нямаше да знаем, че нейната Нефритена порта не се отделя от вратата на сина ми!

– Откъде да знаем дали е бил той? – оригна се силно А Со. – Откъде да знаем дали е бил господарят или някой друг? – Тя снижи глас и се озърна, сякаш се боеше от чужди уши, а клечките на А Ток замръзнаха във въздуха. – Дали не е някой като Дългия нос, също такъв чуждоземски дявол като нея, а? Тия двамата са неразделни подобно бълхите в чатала на просяка. Та нали той хвърли шишенцето в морето, основната улика, спомняш ли си?

Старата А Ток престана да се смее.

– Фан-пи! – изруга първокласно тя. – Значи за това ни е предупреждавал Славния Чжан! Прилепите тъкат, докато летят, и не кацат на първото попаднало клонче, а и като кацнат, то е с главата надолу. Той ни нарежда да издирим кой мъжкар е обладал тази женска! Аййиая, да, съгласна съм, че може би Дългия нос е сложил рога на сина ми!

– Господарят – рогоносец! – А Со вдигна очи към небето. – Вярно, че Дългия нос прекарваше доста време в стаята й, та да… – Тя ахна: – Аййиая! Я си спомни, преди седмици тя ме отпрати, а после изпищя, защото помислила, че някой се катери отвън към прозореца й, пък то само вятърът лашнал кепенците! Сега се сещам, че долетях при нея по-бързо от прилеп, но Дългия нос ме бе изпреварил и те двамата… като си помисля сега, и двамата бяха по-бели от петдневен труп! Тогава ли неговата мъжественост…

– Кога стана това. По-млада ми сестрице? Помниш ли кой ден беше? Кога?

– Стана в нощта… в нощта, след като господарят спа с оная местна пачавра от бардака отвъд Канала.

И двете запресмятаха, мозъците им щракаха като сметала. Днес беше петият ден от дванадесетия месец.

– Ще да е било на… на осемнайсетия или деветнайсетия ден от десетия месец. По-стара ми сестрице.

– Малко е; малко е раничко, освен ако не е погълнала Тайната на луната преждевременно. – А Ток разсеяно осмука още едно парче от рибешката глава, после изплю костите и убедено заяви:

– Сигурно са спали и преди това. Тая никаквица имаше големи възможности, нали? Беше отседнала във варварската къща още преди вие двете да се настаните тук.

– Както обикновено, си права, По-стара ми сестрице! Трябва веднага да съобщим на Славния Чжан.

– Но защо ще пуска такъв грозен чуждоземски дявол през Нефритената си порта, щом синът ми въздиша по нея?

А Со енергично сви рамене.

– Варвари! Знае ли ги човек какво мислят. Съобщи на господаря!

Разтреперана от възбуда, А Ток погледна към барчето си. Мадейра, уиски, бренди.

– Ще имаме нужда от сили! – Тя избра уискито и наля две бая големшки глътки. – За нашата работа! Ще кроим планове, ще заговорничим и ще измислим как да принудим никаквицата и любовника й да разкрият истината!

– Добре, много добре! Щом сме заедно, ще се справим!

– Но нито думица на сина ми, няма защо да разнасяме гнусни вести. Трябва да сме сигурни. – Те се чукнаха. – В името на всички богове, малки и големи, никой, който мами сина ми и му слага рога, няма да живее дълго и щастливо!

– Добър вечер, отче Лео – любезно поздрави Анжелик, коленичи и му целуна ръка. Едва сдържаше погнусата си от силната му миризма. Бяха сами в малката църква. Нефът бе осветен мъждиво само от няколко вощеници, залязващото слънце се процеждаше едва-едва през мизерните стъклописи на прозорците. Католиците в Колонията бяха малко, постъпленията – скъпернически, ала въпреки това олтарът и разпятието бяха разкошни. Навън, в залезния сумрак, Варгас я чакаше, за да я придружи до вкъщи.

– Искали сте да ме видите? – запита невинно французойката, макар добре да си спомняше, че пак е пропуснала неделната литургия. Грижливо бе подбрала розовата си шапка, както и дългия кашмирен шал, метнат върху най-скромната й дневна рокля от тъмна коприна. – Изглеждате много добре, отче.

– Радвам се да те видя, сеньорита, чадо мое – отговори й той със силното си португалско произношение. – Пак те нямаше на неделната литургия.

– Заради лекарствата е, отче. Все още не съм се възстановила от неразположението си… Доктор Бабкот ме посъветва да си почивам – отвърна тя, а съзнанието й бе заето с дрехите й за тазвечерния банкет по случай рождения ден на руския посланик и как ще забавлява Малкълм цяла вечер. – Надявам се да се оправя до следващата неделя.

„Радвам се, моя млада и доста умела измамнице – помисли си Лео, отвратен от коварството на човешкия род. – Нечестиво е да танцуваш цяла нощ, да се веселиш и да показваш разголените си крака.“

– Както и да е, ще те изповядам сега.

Анжелик без малко да се прозине – толкова беше предсказуем отецът. Тя хрисимо го последва в изповедалнята, коленичи машинално, доволна, че помежду им има преграда. Повтаряше молитвата си като папагал, успокоена от договора, който бе сключила с Дева Мария. Пламенно както винаги прошепна паролата им: „… освен това, отче, забравих да поискам прошка в молитвите си от Пресветата майка“.

Бързо получи опрощение на греховете си, няколко пъти сдържано повтори „Аве Мария“ и се почувства по-добре. Понечи да се изправи…

– А сега един личен въпрос, чадо мое. Преди два дни господин Струан ме повика скришом при себе си и ме помоли да ви венчая.

Тя ахна и се усмихна възхитено.

– Ах, отче, колко хубаво!

– Да, чадо мое, така е. „Моля ви да ни венчаете колкото се може по-бързо“, каза младият господин Струан, но това наистина ще е доста трудно. – Денонощно се бе борил с проблема. Още същия ден изпрати настойчиво писмо до епископа на Макао, духовен водач на католиците в Азия, като също толкова настойчиво го молеше за съвет. – Много ще ни е трудно.

– Защо, отче?

– Защото той не е католик и…

– Но той се съгласи децата ни да се възпитават в Правата църква, обеща ми.

– Да, да, чадо мое, така е, така е, и на мен ми каза същото, но още е непълнолетен, трябва му разрешение, както и на теб. Ала исках да ти съобщя на четири очи, че независимо от това помолих Негово високопреосвещенство да проведе церемонията во славата Божия въпреки всичко – със или без съгласието на… баща ти. Чувам, че той бил избягал някъде във Френски Индокитай или в Сиам, а може и да е другаде. – Подробности за мошеничествата и бягството на баща и бързо обиколиха Колонията, но от уважение към нея и към Струан всички си мълчаха. – Ако Негово превъзходителство се съгласи сигурен съм, че господин Сьоратар in loco parentis6464
  Вместо родителите ти (лат.). – Б.пр.


[Закрыть] също ще приеме, независимо от всичко.

Нещо сякаш я душеше.

– Кога да очакваме отговора, съгласието на Негово преосвещенство?

– Някъде около Коледа, преди Коледа, ако той е в Макао и не е на път да посети правоверните в Китай и ако такава е волята Божия. – Както обикновено отец Лео седеше в профил към преградата с ухо, опряно, до нея, за да чува прошепнатите тайни, но сега хвърли поглед през мрежата и видя смътните й очертания. – Ще ми се насаме да обсъдим въпроса за приемането на сеньора в лоното на католицизма.

Тя отново ахна.

– Той ли каза, че ще приеме католицизма?

– Не, не, той все още не е получил просветление, тъкмо затова искам да си поговорим.

Отец Лео се сведе по-близо до преградата, вкусвайки с наслада близостта й, задавен от въжделение, за което знаеше, че е нечестиво и изпратено от Сатаната, с което денем и нощем се бе борил на колене – същото, срещу което се бореше мъчително още откак бе станал Божи служител.

„Господи, дай ми сили, прости ми. Боже – мислеше той, едва сдържайки сълзите си, изгарящ от желание да се пресегне и да погали гърдите й и цялото й тяло, защитено от преградата, от шала, от дрехите й и от гнева Господен.“

– Ти трябва да му помогнеш… да му помогнеш да прегърне Правата вяра.

Анжелик се бе отдръпнала колкото се може по-далеч от преградата. Тя усърдно отмести завесите, за да намали клаустрофобията, която тясното като кутийка помещение предизвикваше у нея. „Никога не съм се чувствала така в изповедалня – помисли си разтреперана. – Едва откакто… откак се случи онова, което уж не се е случило.“

– Ще му помогна, отче, правя каквото мога. – Ставаше все по-нервна и отново понечи да тръгне.

– Чакай!

Гласът му прозвуча неистово и я слиса.

– Отче?

– Моля… почакай, почакай, чадо мое – този път го каза любезно, но любезността му бе насилена и това я изплаши. Вече не говореше свещеник, свят човек в свято място, а някакъв непознат. – Трябва да поговорим за вашия брак, за него, чадо мое. Нека се предпазваме от греховни влияния, да, длъжни сме; приемането на католицизма е крайно наложително, задължително – като подготовка за… за Вечността.

– „Крайно наложително“ ли, отче? – прошепна Анжелик. – Май искахте да кажете, че е „задължително – като подготовка за брака“?

– За… за Вечността – обади се гласът.

Анжелик се взря в силуета зад преградата, уверена, че той лъже и едновременно с това ужасена, задето дори си е помислила подобно нещо, камо ли пък да го повярва.

– Ще направя всичко, което е по силите ми. – Девойката се изправи и излезе на чист въздух зад завесите.

Но свещеникът стоеше на пътя й. Забеляза капки пот по челото му. Беше се надвесил над нея – висок и едър.

– Заради… заради собственото му спасение. Заради него, чадо мое. По-добре… по-добре преди венчавката.

– Искате да кажете, че той трябва да приеме католицизма, преди да ни ожените ли? – запита Анжелик уплашена.

– Не аз налагам условията, ще се ръководим от напътствията на Негово преосвещенство, ние сме предани слуги!

– Църквата на моя годеник не изисква от мен да стана протестантка, а и, разбира се, не мога да го насилвам.

– Но ще направим така, че той да познае Истината! Този брак… е Божи дар. Протестантка ли? Тази ерес? Това отстъпничество? Немислимо, ти ще се погубиш завинаги, ще бъдеш обречена, отлъчена от църквата, безсмъртната ти душа ще попадне във вечния огън на Ада, ще гориш, ще гориш!

Тя гледаше в земята и говореше почти несвързано:

– Аз да, да, но той… милиони хора са друговерци.

– Те всичките са побъркани, погубени, обречени и вечно ще горят в Пъкъла! – Отецът се ожесточи още повече: – Това ги чака! Трябва да покръстим езичника. Малкълм Струан ще се по…

– Ще се опитам, отче, довиждане, благодаря… Ще опитам – бърбореше Анжелик, докато го заобикаляше и бързаше към вратата. Там се спря и се обърна за миг, преви коляно и излезе на светло. Отецът стоеше на пътеката между редовете с гръб към олтара, а гласът му ечеше под сводовете:

– Стани оръдие в ръцете на Господа, покръсти езичника; ако обичаш Бога, спаси този човек, спаси го от Чистилището; ако обичаш Бога, спаси го, помогни ми да го спася от Адския огън, в името Господне, ти си длъжна… преди да се омъжиш, го спаси, нека го спасим, да го спасим…

Същата вечер от караулното до Северната порта излезе патрул от самураи: десет войници, напълно въоръжени с мечове и с леки бойни доспехи, предвождани от офицер. Той ги преведе по моста и през бариерата навлезе в Колонията. Един от войните носеше високо тясно знаме с йероглифи. Предводителят издигаше факли в ръцете си и те хвърляха странни сенки.

Хай стрийт и кеят все още бяха претъпкани в приятната вечер. Търговци, войници, моряци, дюкянджии правеха редовната си разходка или стояха на групички, бъбреха и се смееха, тук-там започваха импровизирани концерти и се клатушкаха пияници или се мяркаха ловки мъжки проститутки. Долу на брега неколцина моряци бяха напалили огън и танцуваха пиянски около него. Сред тях имаше някакъв травестит. От далечината се носеше приглушеният тътен на Пияния град.

Всички забелязаха зловещото присъствие на новодошлите. Хората се заковаха на място. Разговорите стихнаха по средата на думата. Обърнаха погледи на север. Най-близкостоящите се отдръпнаха заднишком. Неколцина се заопипваха за револверите си и се проклеха, че не са си ги взели. Други се разстъпиха, а един войник в отпуск хукна презглава да повика нощния матроски караул.

– Какво има, сър? – запита Горнт.

– Засега нищо – отвърна навъсено Норбърт.

Двамата стояха сред групичка на стъргалото, все още доста далеч от самураите, които не обръщаха никакво внимание на стихналата тълпа и според обичая си се влачеха не в крак.

Лънкчърч боязливо се промъкна при тях.

– Въоръжен ли си, Норбърт?