Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 62 страниц)
19.
С бягството на Гай, вахтеният списък бе променен, така че Том прибави задълженията на близнака си към своите. Сега Нед Тайлър и Големият Дениъл можеха да съсредоточат преподавателските си усилия в областта на навигацията, артилерийското дело и ветроходство върху двама, вместо върху трима ученици. Задълженията на Том и преди бяха много, а сега сякаш нямаха край.
От друга страна, животът на Гай стана лек и приятен. След всекидневните занимания с мастър Уолш, Том и Дориан трябваше да се качват за смяната си на мачтата, докато Гай пишеше няколко часа писма за мастър Бийти или изучаваше различни публикации на Компанията, включително „Инструкция за новопостъпилите в служба на достопочтената английска Източноевропейска компания“, след което бе свободен да чете на глас на мисис Бийти или да играе карти с дъщерите й. Никое от тези занимания не го направи по-симпатичен за неговия близнак, който го виждаше от високото да се разхожда и кикоти с дамите по юта, място, забранено за други освен офицери и пасажери.
„Серафим“ прекоси екватора с обичайните тържества и тези, за които това ставаше за пръв път, бяха посветени и платиха дан на Нептун, Бога на моретата. Аболи, в невероятен костюм от намерени в склада парцалаци и брада от коноп, се бе превърнал в един внушителен Нептун.
Зоната на безветрие остана далеч на север, двата кораба малко по малко се измъкнаха от мъртвата й хватка и стигнаха пояса на постоянните южни ветрове. Океанът се промени. Стана лъскав и някак си оживя, след заспалите, унили води на безветрието. Въздухът беше свеж и живителен, небето – нашарено с конските опашки на подгонени от вятъра перести облаци. Вследствие всичко това, настроението на екипажа се повиши видимо.
Хал промени курса на югозапад, започнаха да описват широка дъга, далеч от африканския континент и по-близо до Южна Америка. Така удължаваха пътя си, но печелеха от значително по-високата скорост.
На всеки десет дни Том слизаше с Нед и помощник-топчиите в погреба за проверка. В програмата му за обучение влизаше задължението да разбере естеството и начина на изменение на черния прах. Трябваше да се запознае със съдържанието му – сяра, въглен и селитра, – да знае как се смесват и съхраняват, как да ги пази от влиянието на топлина и влага, които влошават качествата на барута и той се възпламенява неравномерно или въобще отказва. При всяко слизане долу, Нед изрично подчертаваше опасността от открит огън или искра в погреба. Една експлозия би хвърлила целия кораб във въздуха.
Преди влизане в бой, барутните сандъчета се разковават и съдържанието им се разпределя в отделни копринени торбички, всяка колкото за един заряд. Торбичката се напъхва в цевта на оръдието през дулото и се запушва с парцал. След това се натиква гюлето. Торбичките се носят до оръдията от „барутните маймуни“. Дори когато не очаква сражение, корабът постоянно разполага с известно количество готови торбички, подредени в специални ракли, в случай на изненада. За съжаление, тънката коприна не може да предпази барута от външни влияния, поради което готовите торбички се проверяват и пренапълват редовно.
Когато Нед и Том работеха в погреба, рядко си позволяваха шеги и празни приказки. Светеше само една лампа с предпазна мрежичка. Беше тихо като в катедрала. Всички копринени торбички минаваха през него. Том ги подреждаше внимателно в раклите. На пипане бяха твърди и гладки. Хубава койка става от тях, помисли си Том. Изведнъж си представи Керълайн просната върху торбичките. Гола. Тихичко изстена.
– Какво има, мастър Том? – изгледа го изпитателно Нед.
– Нищо. Само си мислех.
– Остави мисленето за брат си Гай. Това е негова специалност – иронично го посъветва Нед. – А ти си гледай работата! Това е твоята специалност.
Том продължи да подрежда торбичките, но мисълта му трескаво работеше. Погребът беше единственото място в кораба, което оставаше пусто по цели десет дни и където човек би могъл да се усамоти. Ето го мястото, което се мъчи да открие от толкова време. Толкова очевидно, че го бе пропуснал. Погледна към връзката ключове на пояса на Нед. Бяха пет-шест: за депото, оръжейните шкафове, хранителните складове, склада за дрехи.
Когато привършиха, Том застана до Нед, докато заключваше тежката дъбова врата. Запомни ключа, с който бе превъртяна масивната брава. Различаваше се значително от останалите във връзката – главата му бе украсена с корона от пет издатини. Започна да обмисля, как да сложи ръка на връзката, макар за минута-две, колкото да откачи жадувания ключ от нея. Но това беше губене на време – цели поколения моряци преди него си бяха блъскали главата, как да отмъкнат ключа за склада с рома.
Тая нощ, както си лежеше на сламеника, го осени следващата идея. Така внезапно, че се надигна. Трябваше да има още един комплект ключове. А ако има, знаеше къде да го търси – в каютата на баща си. Или в моряшкото сандъче под койката му, или в чекмеджетата на писалището. През остатъка от нощта почти не спа. Дори в положението си на най-голям син на капитана, надали би могъл да се промъкне незабелязано в каютата му, да не говорим за непредвидимото появяване на Нед навсякъде и по всяко време. Не съществуваше час, за който да е сигурен, че каютата ще бъде празна. Ако сам баща му не е вътре, там се суети стюардът с постелки и дрехи. Отказа се от идеята да влезе, когато баща му спи. Знаеше, че сънят му е лек – бе платил скъпо за тая информация. Изобщо, капитанът не беше лесен.
През цялата следваща седмица Том измисляше, обмисляше и отхвърляше една по една куп идеи, включително и такава – да се спусне от външната страна на корпуса и да влезе през кърмовата галерия. Знаеше, че трябва да поеме пресметнат риск и реши да изчака, докато баща му разпореди цялостна подмяна на платната. Тогава на палубата ще се съберат и двете вахти, а Хал ще бъде погълнат от работа. Том ще си измисли някакво извинение, за да слезе от мачтата и ще изтича долу.
Дните течаха бързо един след друг, вятърът си оставаше постоянен и „Серафим“ поддържаше устойчив курс. Смяна на платната не се предвиждаше и шансовете на Том увяхваха.
И изведнъж, щастието му се усмихна по такъв неочакван начин, че той дори изпита известно неудобство. Седнал бе за кратка почивка, с един моряк от неговата вахта, в основата на предната надстройка, когато баща му се показа от компасната будка и му махна да отиде при него. Той скочи на крака и изтича.
– Бягай долу до каютата ми като добро момче! – каза му Хал – и ми донеси черния бележник, от най-горното чекмедже на писалището.
– Слушам, сър. – Главата на Том чак се замая за миг. Затича към стълбата.
– Том, не бързай толкова! – Гласът на бащата го спря. Сърцето му щеше да изскочи. Толкова лесно стана. – Ако не е в най-горното чекмедже, виж в някое друго.
– Да, татко. – Том се хвърли по стълбите.
Черното тефтерче беше в най-горното чекмедже, точно както каза баща му. Бързо задърпа останалите, уплашен да не би да са заключени, но те се измъкнаха с лекота и Том бързо ги прерови. Когато изтегли най-долното, чу как тежък метален предмет се приплъзва вътре. Сърцето му отново подскочи.
Втората връзка беше пъхната под алманаха с навигационни таблици. Вдигна го и видя отдолу познатата коронована глава на ключа за погреба. Погледна към затворената врата и се ослуша за стъпки, преди да пристъпи към изпълнение на плана си. Разви гривната, извади ключа, пъхна го в джоба си, отново зави гривната и върна осакатената връзка на мястото й, като я покри с алманаха.
Докато тичаше назад към палубата, ключът тежеше в джоба му като гюле. Трябваше да му намери скривалище. Напълно възможно беше баща му да не открие кражбата. Поне докато не се загуби оригиналният ключ. Това бе малко вероятно, но все пак, опасно беше да мъкне плячката със себе си.
Тази нощ Том се събуди както обикновено, когато корабният звънец оповести началото на полунощната вахта. Изчака още час и тихо се надигна от сламеника. Гай се изправи до него.
– Къде отиваш? – прошепна той.
Сърцето на Том се сви.
– До клозета – прошепна в отговор. – Спи! – Ще трябва да направи някои размествания на сламениците по-нататък. Гай си легна отново, а Том пое към носа, но щом се изгуби от погледа на Гай, рязко зави и се втурна към долната палуба.
При този вятър и в този район на света, никой кораб не може да остане тих. Гредите скърцаха и стенеха, едно въже биеше като пистолетни изстрели, водата свистеше и блъскаше корпуса.
На долната палуба нямаше осветление, но Том се движеше уверено, като само веднъж се блъсна в някаква преградна стена. Всеки причинен от него звук потъваше в общия шум на кораба.
Един-единствен фенер висеше в дъното на кърмовата стълба. Той хвърляше треперливата си светлина по централния коридор. Изпод вратата на бащината му каюта се процеждаше ивица светлина. Мина бързо покрай нея и се задържа за миг пред миниатюрната каюта на трите момичета. Не чу нищо и отмина.
Погребът се намираше на по-долната палуба, точно до мястото, където е хваната петата на основната мачта. Том се промъкна по стълбата в пълната тъмнина на долната палуба и опипом намери вратата на погреба. Коленичи пред нея и пъхна ключа в ключалката. Механизмът се оказа много стегнат – трябваше яко да натисне, за да го завърти. В крайна сметка поддаде и вратата се отвори. Застана в тъмния отвор и вдиша острия аромат на барута. Макар да изпита задоволство от направеното, знаеше, че трябва да преодолее още много препятствия. Внимателно затвори и заключи вратата. Пресегна се нагоре и опипом намери цепнатината зад щуцера3535
Щуцер – къса тръбичка с нарез, която служи за съединяване на тръби.
[Закрыть]. Скри ключа и специално донесеното огниво в нея. После се върна по пътя обратно и се сви на сламеника. Гай се размърда неспокойно. Беше още буден, но никой от двамата не промълви и скоро сънят ги унесе.
Дотук нещата се нареждаха в полза на Том. Така добре вървяха, че на другия ден го обзе някакво смътно предчувствие, че нещо ще се промени. Керълайн не показваше с нищо, че плановете на Том ще продължат да се осъществяват. Смелостта му се изпаряваше. Обмисляше поетите дотук рискове и ония, които предстоят. На няколко пъти му идеше да върне ключа в писалището на баща си и да изостави цялата безнадеждна история, но тогава хвърляше поглед към потъналата в заниманията си Керълайн. Заоблената й буза, свитите от напрежение розови устни, меката кожа на ръката, подала се изпод буфаните на роклята, сега леко загоряла от слънцето и украсена с подобен на прасковен мъх.
Трябва да остана насаме с нея, па макар и за една минута. Струва си всеки риск, реши той, но все се колебаеше, неспособен да превърне намерението си в действие. Така се туткаше на ръба, докато тя му даде тласъка, който го катурна през билото.
В края на един урок, Керълайн излетя от каютата преди Том. Но в момента, когато стъпи на първото стъпало, мастър Уолш я извика:
– А, мистрес Керълайн, ще можете ли да участвате в репетицията тази вечер?
Керълайн се извърна, за да му отговори. Движението бе така неочаквано, че Том не можа да избегне сблъскването. Тя почти загуби равновесие, но се хвана за ръката му, а той обгърна с другата кръста й. В този миг бяха извън полезрението на мастър Уолш и двете момчета в каютата отзад.
Керълайн не направи опит да се отдръпне. Вместо това се изви и притисна долната част на тялото си към неговото. Едно преднамерено, въртеливо движение, като в същото време го гледаше с лукави, знаещи очи. Светът се преобърна за Том. Допирът беше мимолетен, тя го заобиколи и заговори с мастър Уолш през вратата:
– Да, разбира се. Времето е толкова хубаво, можем да се съберем на палубата, не мислите ли?
– Прекрасна идея – отвърна въодушевен Уолш. – Тогава, да кажем в шест часа? – Уолш още си служеше с времеизмерването на сухоземните плъхове.
20.
Нед Тайлър се бе изправил до Том край рулевото колело. Том се стараеше да държи „Серафим“ право по неизменния му курс юг-югозапад.
– Здраво го дръж! – изгрухтя Нед, когато Том отклони кораба на по-малко от градус. При всяко ново платно, изпълвано от духащия с двадесет и пет възела вятър, корабът се мяташе като необязден жребец.
– Виж си килватера3636
Килватер – дирята, която оставя плаващ кораб.
[Закрыть]! – строго му каза Нед. – Том послушно погледна назад. – Прилича на двойка змии през меден месец – заяви Нед, като и двамата знаеха, че не отговаря на истината – на цял кабелт отзад в пенестата линия на килватера едва се забелязваше по някоя малка чупка, – но учителите на Том не прощаваха и най-малката грешка. През следващите десет минути „Серафим“ оставяше тънка и права като рапира следа през сините вълни.
– Много добре, мастър Томас – кимна Нед. – А сега, главната мачта от върха надолу, ако обичаш.
– Бомбрамсел3737
Бомбрамсел – горно правоъгълно платно.
[Закрыть], брамсел3838
Брамсел – основно правоъгълно платно.
[Закрыть]… – започна Том без бавене и колебание и без да допуска и най-малко отклоняване на носа.
И тогава откъм кърмовите каюти се показа музикалното трио. Гай носеше песнопойката на Керълайн и цитрата си. Уолш, пъхнал флейтата в задния джоб, мъкнеше стола й с една ръка, а с другата придържаше перуката си. Групата зае обичайните си места на завет, близо до релинга на подветрената страна.
Том се стараеше да съсредоточи вниманието си върху управлението на кораба, като едновременно с това отговаря на въпросите на Нед и следи за момента, в който Керълайн ще намери бележката му между страниците на песнопойката.
– Бизанмачтата, ако обичаш, от върха – каза Нед.
– Горен бизан – отвърна Том и се поколеба. Керълайн бе готова да пее и Гай й подаде книжката.
– Продължавай – подкани го Нед.
– Среден бизан – каза Том и отново спря. Керълайн отвори книгата и се намръщи.
Четеше нещо между страниците. Стори му се че пребледнява, но изведнъж тя вдигна поглед и го насочи право в него през цялата ширина на празната палуба.
– Бизан – промълви Том и отвърна на погледа й. Беше същият лукав, знаещ израз. Тръсна глава така, че къдрите й се разпиляха на вятъра. Измъкна листчето оризова хартия, на което той така старателно бе изписал своето послание, смачка го и го изхвърли с негодувание през борда. Вятърът поде и понесе със себе си хартиеното топче, преди да го остави да изчезне в белите гребени на вълните. Отказът беше така очевиден, че целият свят на Том се срути.
– Дръж здраво! – остро се обади Нед и Том погледна виновно към отклонилия се по вятъра нос на „Серафим“.
21.
Макар да си даваше сметка, че е безнадеждно, Том лежа буден на сламеника си цялата първа вахта, в очакване да настъпи полунощ и в спор със себе си, дали си струва да рискува, като изпълни предвидените в бележката уговорки. Отказът изглеждаше категоричен, но от друга страна, беше абсолютно убеден, че тя хареса оная опасна интимност в бащината му каюта не по-малко от него. А мимолетният допир пред каютата на Уолш бе потвърдил, вън от всяко съмнение, че тя не би имала нищо против още едно приключение.
Изобщо не е такава възвишена и недостъпна дама, за каквато се представя, мрачно си помисли Том. Под всичките тия модерни фусти, и тя го обича не по-малко от момичетата на село.
Беше преместил сламеника си в нишата зад един лафет, така че нито Гай, нито Дориан да могат да легнат до него и да следят нощните му похождения. Часовете на вахтата се точеха без край. Задряма един-два пъти, колкото да подскочи стреснато, разтреперан от нетърпение и съмнения.
Когато над палубата, върху която лежеше, се разнесоха седемте удара за втора вахта, той не можеше да чака повече, изпълзя изпод одеялото и незабележимо се запромъква към стълбата, затаил дъх, да не го усети някой от братята му.
Отново спря пред мъничката каюта на трите момичета. Не чу нищо и се изкуши да почука, за да провери дали и тя лежи будна като него. Благоразумието надделя и той се отлепи от вратата, за да продължи към долната палуба.
С облекчение установи, че ключът за погреба, както и огнивото, са си на мястото. Отключи вратата, промъкна се вътре, стъпи върху раклата за да стигне окачения на двойна кука фенер, изнесе го в коридора и плътно затвори вратата, да не би някоя случайна искра да попадне върху посипан по пода барутен прах.
Измъкна огнивото от скривалището му и клекнал на пода, започна да пресмята величината на риска, който се готвеше да поеме. Тревожеше го не толкова възможността от взрив, а вероятността някой да забележи светлината. Каютата на баща му се намираше в горния край на стълбата, а до нея спяха мастър и мисис Бийти. Може би не спяха, а можеше и някой от тях да излезе, повикан от естествените си нужди. Възможно бе вахтеният офицер да тръгне на обиколка и вниманието му да бъде привлечено от необичайната светлина.
От друга страна, Том знаеше с положителност, че Керълайн няма да посмее да се спусне в пълния мрак на непозната обстановка. Поне малко можеше да я окуражи.
Надвеси се над огнивото, като го закриваше с тяло и замахна към кремъка. Избухна ослепителна светкавица от сини искри и праханта хвана. Сърцето му биеше като лудо, докато вдигаше предпазната мрежа на фенера и палеше фитила, заслонил пламъка му с шепи, докато се запали добре. После спусна мрежичката, която намаляваше силата на светлината, но пък отстраняваше опасността от случайна искра. Скри ключа и огнивото на мястото им, влезе в погреба и окачи фенера на куката.
Отново се измъкна в коридора, като притвори вратата така, че да се процежда съвсем слаба светлина. Достатъчно слаба, за да не привлече случайно внимание, но и достатъчно забележима за да изкуши едно страхливо момиче, да се спусне по стълбата към нея.
После се сви до вратата, готов да я затвори напълно при най-малка опасност. Тук, така близо до дъното на кораба, камбаната не се чуваше и той загуби представа за времето.
Няма да дойде, каза си Том, след като бе чакал, както му се струваше, няколко часа. Почти се надигна, за да си тръгне. Хайде още малко, реши той и пак седна, подпрял гръб на стената. Трябва да бе задрямал, защото първо усети уханието на тялото й, онзи особен аромат на младо момиче, а чак след това долови и леките стъпки на боси крака съвсем близо до себе си.
Скочи на крака и тя нададе вик, уплашена от внезапното му появяване в мрака. Том я сграбчи стреснато:
– Аз съм! Аз съм! – прошепна в ухото й. – Не се плаши.
Тя се притисна към него с неочаквана сила.
– Уплаши ме. – Трепереше здраво и той я притегли към гърдите си, като започна да милва косата й. Беше разпусната, гъста и пружинираща под пръстите му, като стигаше под плешките й.
– Няма нищо. Не се страхувай! Аз съм при теб! – В сумрака забеляза, че носи светла памучна нощница, вързана около шията с панделка и стигаща до глезените й.
– Не трябваше изобщо да идвам – шепнеше тя, притиснала лице към гърдите му.
– Трябваше! О, трябваше – увери я той. – Така дълго те чаках. Така много исках да дойдеш. – Изненада се, колко мъничка бе тя и колко топло бе притиснатото към него тяло. Прегърна я още по-силно. – Всичко е наред, Керълайн. Няма от какво да те е страх.
Прекара ръце по гърба й. Памучният плат беше тънък и гладък, а под него нямаше друга дреха. Усещаше ясно всяка извивка на тялото й.
– Ами ако баща ми… – Заекваше от страх.
– Няма, няма – прекъсна я той. – Ела с мен! – Дръпна я бързо в погреба и затвори вратата. – Никой не може да ни открие тук.
Притисна я здраво и я целуна по главата. От косата й се носеше лек аромат. Престана да трепери и вдигна лице към неговото. Очите й бяха огромни и блестяха в приглушената светлина на фенера.
– Не бъди груб с мен! – помоли го тя. – Не ми причинявай болка!
Самата мисъл за това го ужаси.
– О, скъпа моя. Не бих могъл да сторя такова нещо. – С изненада забеляза, колко естествено и убедително се леят окуражаващите думи от устата му. – Обичам те. Обичам те от първия миг, когато съзрях красивото ти лице. – Още не си даваше сметка, че има дар слово на роден любовник, нито пък съзнаваше, колко полезен ще се окаже този дар през предстоящите години. – Обичах те дори, когато се отнасяше така студено с мен. – Кръстът й беше толкова тънък, че почти можеше да го обхване с пръсти. Притисна я по-силно към себе си и усети топлината на корема й.
– Не съм искала да се държа грубо с теб – каза тя състрадателно. – Исках да бъда с теб, но против волята ми ставаше така.
– Няма нужда да обясняваш – отвърна той. – Разбирам. – Той зацелува лицето, челото, очите й, докато накрая намери устата. Отначало устните бяха здраво стиснати, но постепенно се разтвориха като сочен цвят на някакво екзотично цвете, горещо и влажно, изпълнено с нектар, от който му се зави свят. Искаше да го поеме всичкия, цялата да я изпие.
– Тук сме в безопасност – продължи да я успокоява Том. – Никой не идва на това място. – Говореше и бавно я насочваше към раклата.
– Толкова си красива – каза той и направи още една стъпка натам. – Мисля за теб всеки миг. – Тя се отпусна по гръб върху леглото от коприна и барут.
Главата й бе отметната назад и той я целуна по шията, като в същото време внимателно развърза панделката. Инстинктът му подсказа да действа така бавно и внимателно, че тя да може да се преструва, че нищо не се случва. Шепнеше:
– Косата ти е копринена и ухае на рози, – но пръстите му работеха леко и внимателно.
Едната й гърда се показа над ръба на нощницата, при което цялото й тяло се напрегна и тя простена:
– Не трябва да правим това. Спри! Моля те!
Гърдата беше бяла и много по-голяма, отколкото бе очаквал. Не направи опит да я докосне с ръка, макар тя да лежеше до бузата му. Той я притисна здраво и зашепна успокоително, докато напрежението бавно я напусна и едната й ръка мина зад тила му. Сграбчи вързаната на опашка коса и задърпа с такава сила, че в очите му изскочиха сълзи, но той не издаде и звук.
Уж без да си дава сметка, тя насочваше главата му с ръка. Топлата и мека гръд се притисна в него така силно, че за момент не можа да си поеме дъх. После отвори уста и засмука зърното. Беше твърдо и еластично. Мери много обичаше, когато го правеше. Викаше му „кърмене“.
Керълайн издаде тих гърлен звук и започна леко да го люлее, сякаш бе малко дете. Очите й бяха затворени, а на устните се появи лека полуусмивка, докато той ритмично смучеше гръдта.
– Пипни ме! – промълви тя така тихо, че той не долови смисъла. – Пипни ме! – повтори Керълайн. – Пипни както оня път! – Нощницата се бе набрала почти до горната част на бедрата и тя разтвори колене. Той спусна ръка надолу и чу: – Така.
Керълайн започна да движи таза си нагоре-надолу, сякаш яхаше пони. Само след няколко минути тялото й се изви нагоре и той усети напрежението на всеки негов мускул.
Като опънат лък, миг преди да излети стрелата, помисли си Том.
Изведнъж тя се затресе и нададе вик, който го уплаши. После падна назад и се отпусна като мъртва. Том се стресна. Взе лицето й в длани и видя, че е цялото червено, очите затворени, а по горната устна бе избила ситна пот.
Отвори очи и го погледна безизразно. После рязко се дръпна и му завъртя звънка плесница.
– Мразя те! – просъска тя злобно. – Не трябваше да ме караш да идвам тук. Не трябваше да ме пипаш така. Ти си виновен. – И избухна в сълзи.
Том лежеше зашеметен и преди да разбере какво става, тя скочи на крака и зашумоля с нощницата си към вратата. С леки стъпки се измъкна навън и изчезна към стълбата.
Мина известно време, преди Том да се съвземе. Все още зашеметен, той духна фенера и заключи внимателно вратата. Трябваше да намери сгоден случай да върне ключа в писалището на баща си, но нямаше защо да бърза. Засега не личеше липсата да е забелязана. Все пак, не трябваше да носи ключа със себе си и затова го остави отново в скривалището.
Докато се промъкваше покрай вратата на Керълайн, забеляза, че се тресе от възмущение и гняв. Изпита неудържимо желание да я извлече от койката и да ги излее върху нея. Успя да се сдържи и да стигне до сламеника си на оръдейната палуба.
Гай го чакаше. Мълчалива сянка, свита до оръдието.
– Къде беше? – попита той шепнешком.
– Никъде. – Том беше изненадан и безсмислицата се изля от устата му, преди да може да я спре: – До клозета.
– Няма те от седемте удара на първа вахта – почти два часа – мрачно го осведоми Гай. – Трябва да си напълнил кофата догоре. Цяло чудо е, че изобщо е останало нещо от тебе.
– Бях на палубата – започна да се оправдава Том, а след това избухна: – И защо трябва да ти обяснявам? Да не си ми началник? – Хвърли се върху сламеника, сви се на кълбо и покри глава с одеялото.
Глупава малка лисица, помисли си той с горчивина. Пет пари не давам, дори да цопне през борда, да я излапат акулите.
