Текст книги "Мусон"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 55 (всего у книги 62 страниц)

Зама и Тула растяха бързо и станаха здрави и едри момченца, признати водачи на другите на тяхната възраст. Времето им минаваше в гората и по тревистите поляни. Пасяха добитъка на племето, учеха се да си служат с лък и копие, опознаваха дивите животни в гората. Вечер сядаха в краката на Аболи и слушаха зяпнали разказите му за морето, за битки и приключения в далечни земи.

– Вземи ни с тебе, татко! – молеше Зама. Както бе предрекъл Аболи, той беше по-висок и по-силен от брат си.

– Моля те, татко! – присъединяваше се Тула. – Вземи ни да ни покажеш тия чудесни места!

– Трябва да останете при майките си и да изпълнявате задълженията си, докато ви обрежат и станете мъже – отвърна Аболи. – Тогава двамата с Лорд Клебе ще ви заведем в света отвъд земите на лоци.

Ловът на слонове вървеше добре, а Ван Хутен откри ново златно находище, на три дни път от първото. То осигуряваше постоянен приток на златен пясък към форт Провидънс. Както Том, така и племето процъфтяваха и в началото на всеки дъждовен сезон „Кентавър“ поемаше тежко натоварен към Добра Надежда.

Една солидна амстердамска банка имаше клон там и Том бе вложил в нея две хиляди лири. След последния сезон, сумата се удвои и той най-после стана заможен човек.

Сполетя го и едно горчиво разочарование. Когато дойде време да поемат отново на север, Нед Тайлър заяви, че е вече твърде стар за пътешествия. И наистина, косата му приличаше на току-що набран памук, гърбът му се приви, а някога бистрия поглед помътня.

– Оставете ме в малката ми ферма! – помоли той. – Искам да се грижа за кокошки и зеленчуци.

– И аз ще остана с Нед – реши доктор Рейнолдс. – Преживях достатъчно приключения, ще ми стигнат до края на живота. – Едва сега, погледнал внимателно червеното, грубовато лице на лекаря, Том видя колко се е състарил. – Дойде ми до гуша да превързвам и да кърпя главорезите ти. Искам да си засадя малко лозе и може би ще дочакам хубаво вино, преди да умра.

– А кой ще се грижи за нас? – възрази Том. – Да не искаш да изпукаме от малария?

– Имаш си много добра малка лекарка – отвърна старият доктор. – Научил съм мистрес Сара на всичко, което знам за наместването на счупени крака и за забъркване на лекарства. Поверявам ви в добри ръце и харесва ли ми или не, с нея ще сте по-добре. Бог вижда, тя е по-хубава от мен и носи по-добро сърце.

Първи помощник стана Алф Уилсън и когато „Кентавър“ отново влезе в устието на Лунга в началото на следващия ловен сезон, той стоеше на руля. Всичко живо на борда изгаряше от нетърпение при тези ежегодни завръщания във форт Провидънс. Искаха час по-скоро да разберат, как се е справил Фунди със задълженията си през дъждовния сезон, да научат, дали слоновете са все така в изобилие по земите на лоци и колко злато са промили жените през отсъствието им.

Аболи правеше неуспешни опити да прикрие нетърпението си, да се прибере при жените и децата си. Фала и Цете бяха увеличили потомството: вече имаше две дъщерички и още двама сина.

Както обикновено, Фунди ги чакаше на брега, за да поздрави Том и Сара. Във форта всичко си бе наред, а дъждовете бяха направили сравнително малко бели. Сара махна калъфа от клавесина, взе един акорд и се усмихна, доволна че е верен. Засвири „Испански жени“.

Аболи разпита Фунди за новини от племето и семейството му, но такива нямаше, тъй като дъждовете били много обилни тая година и движението по реката – невъзможно. Нито една пирога от селото на Бонгола не бе идвала във форта. Аболи се изтормози, докато разтоварят „Кентавър“, ремонтират форта и се приготвят за пътуване до земите на лоци. Когато най-накрая бяха готови да напуснат Провидънс, той седеше до руля на челната лодка.

Първият белег, че нещо не е наред, забелязаха в пограничните села на лоци – бяха пусти до едно. Макар да претърсваха цялата околност, не откриваха жива душа, нито най-малка следа, от която да разберат, какво е станало.

Със свити сърца забързаха колкото можеха към селището на Бонгола, мъкнеха лодките през плитчините и не спираха, докато оставаше макар и малко светлина, за да виждат очертанията на брега и скалите по течението.

Пристигнаха в един ранен следобед. Над хълмовете тегнеше ужасяваща тишина. Ни барабан, ни рог, никакъв приветствен вик. Веднага забелязаха, че градините са обрасли с плевели. Стигнаха първата колиба на брега. Покривът бе изгорял, а стените стърчаха мрачни и голи. Дъждовете бяха отмили глинената мазилка.

Никой в лодките не пророни и дума. Лицето на Аболи бе сгърчено в страшна гримаса на отчаяние. Пред погледите им се нижеха изгорени колиби, изоставени градини и празни кошари. По високите клони на дърветата клечаха лешояди, мрачни създания, изгърбени и кривоклюни. Из въздуха се носеше сладникава миризма на смърт и разложение.

На брега се търкаляше една-единствена продънена пирога. Дъските, върху които мъжете сушаха риба, бяха паднали, а мрежите се валяха по земята в разбъркани купчини. Аболи скочи през борда, без да изчака лодката да докосне брега и хукна по обрасла пътека към колибите на Фала и Цете.

Том го последва, но не успя да го стигне, преди да се добере до няколко колиби, оградени с бодливи клони. Аболи се изправи пред изгорените жилища на своите съпруги и деца. Том застана до него и никой от двамата не проговори. После Аболи влезе навътре и коленичи. Изрови от синкавата пепел мъничък човешки череп и го хвана в длани, сякаш бе свещен потир. Пробит бе от силен удар. Вторачи се в празните очни кухини, а по набразденото лице протекоха сълзи. Когато обаче заговори, гласът му бе твърд.

– Роботърговците винаги избиват бебетата, защото не могат да издържат прехода до брега. Майките се изтощават от носенето им. – Докосна дупката с пръст и добави: – Виждаш ли, как са хванали дъщеричката ми за краката, за да ударят главата й в рамката на вратата? Това е хубавото ми бебче Каса.

– Той поднесе черепа към устните си и целуна ужасната дупка.

Том не можеше да гледа мъката му. Извърна очи и видя, че някой бе написал с въглен на стената на арабски: „Бог е велик. Няма друг Бог, освен Бога.“ Нямаше никакво съмнение относно извършителите на това зверство. Остана вторачен в надписа, докато се мъчеше да се успокои. Когато успя да проговори, гърлото му беше свито от гняв.

– Кога е станало това?

– Преди около месец – отвърна Аболи и се изправи. – Може би малко повече.

– Робските колони сигурно се движат бавно? – попита Том. – С всичките тия вериги и деца?

– Да – потвърди Аболи. – Движат се много бавно и пътят до брега е дълъг и изтощителен.

– Можем да ги настигнем. – Гласът на Том стана сигурен и твърд. – Но трябва да тръгнем веднага и да вървим бързо.

– Да – съгласи се Аболи. – Ще ги настигнем. Но първо трябва да погреба дъщеричката си. Подготви похода, Клебе, а аз ще привърша скоро.

Аболи намери още два малки скелета в развалините. Костите бяха разхвърляни от лешояди, но той разпозна децата си по мънистените гривни, които им бе подарил и които още стояха усукани около мъничките кости. Бяха на двете му малки момченца – нямаха и две години. Събра костите и ги подреди на жълт кожен плащ.

Изкопа гроба в пода на колибата, където бяха заченати и ги погреба заедно. После проби вената на едната си китка и докато кръвта капеше върху гроба, помоли предците си да приемат с любов децата му.

Когато се спусна на брега, Том почти бе привършил с подготовката. Годините лов на слонове бяха обучили хората добре – всеки знаеше задълженията си. Разделиха се на три групи по пет човека. Водеха ги Том, Алф Уилсън и Люк Джарвис. Трима моряка останаха да охраняват лодките.

Всеки носеше оръжието си, барут и куршуми, мях с вода, одеяло и храна за една седмица. Всичко това тежеше шестдесет фунта. Привършеха ли припасите, щяха да разчитат на лова.

– Ти ще останеш при лодките – обърна се Том към Сара, докато развиваше брезентовото платнище, в което държеше синята сабя. По време на лов не я носеше, защото пречеше на движенията му, но сега щеше да му потрябва. – Ще има опасности и битки – добави той, докато я запасваше.

– Точно затова трябва да дойда с теб. Ще има ранени, а кой ще се погрижи за тях? Не мога да остана тук – отвърна Сара и той видя решителност и студен блясък в очите й. Тя вече бе приготвила медицинската си чанта и одеяло. От дълъг опит знаеше, че е безсмислено да спори с нея и се предаде.

– Ще стоиш близо до мен. Ако изпаднем в опасност, ще правиш каквото ти кажа, жено, и поне един път в живота си ще престанеш да ми възразяваш!

С Аболи и Фунди начело, те поеха през селото в единична колона. Минаха край още много скелети – останки от старци, жени и деца, преценени от похитителите за прекалено слаби. С облекчение оставиха зад гърба си тази сцена на смърт и разорение, за да поемат по следите на бавната колона пленници, поведена на север през планините.

Аболи и Фунди наложиха убийствено темпо. Фунди носеше гигантския си лък за слонове през едното рамо и колчан с отровни стрели през другото. Той също бе загубил семейството си в масовото клане. Според сметките на Том, през този първи преход бяха изминали десетина мили. Той нареди да спрат, едва когато стана толкова тъмно, че не виждаха къде стъпват. Завити един до друг под одеялата си, двамата със Сара спяха на пресекулки. Малко след полунощ един зловещ вик, откъм билото на хълма, ги накара да скочат на крака. Гласът беше човешки и викаше на езика на лоци.

– Какви хора сте?

– Аз съм Клебе, твой приятел – отвърна Том.

– Аз съм Аболи, съпруг на Фала и Цете. – Добави дърва в огъня и пламъците му хвърлиха ярка светлина наоколо.

– Аз съм Фунди, ловецът на слонове. Елате при нас, хора на лоци!

Появиха се сред дърветата, подвижни сенки в отблясъците на огъня, за да се превърнат в човешки фигури. Бяха по-малко от стотина, оцелели при нападението, много от тях жени, но и петдесет войни, които носеха оръжието си, копия и тежки лъкове с отровни стрели.

Наклякаха един до друг около огъня и старейшините един по един започнаха да описват изненадващото нападение, клането и отвличането на племето в робство.

– Някои успяха да се спасят в гората, а други бяха излезли на лов или да събират билки и див мед, така че оцеляхме.

– Какво стана с моето семейство? – попита Аболи.

– Хванаха Фала и Цете, и синовете ти, Зама и Тула. Видяхме ги оковани, когато проследихме кервана отдалеч.

Останаха будни през цялата дълга нощ, заслушани в безкрайния разказ за убитите и отвлечени несретници лоци. Призори, когато трябваше да тръгнат на път, Том нареди старците и жените да се върнат в селото, за да погребат избитите и да засеят градините, та да се избегне гладът, който неизменно съпътства подобни бедствия.

– Там има неколцина от моите хора. Те ще ловуват, за да се изхраните, докато приберете реколтата. – Хората тръгнаха послушно назад, а Том събра войните около себе си. Повечето знаеше по име, а с някои от тях бе ловувал. – Тръгнали сме по следите на кервана – каза им той. – С бой ще освободим пленниците. Ще дойдете ли с нас?

– Искахме да ги преследваме, но арабите имат огнени тояги и се уплашихме. Вие също имате огнени тояги и ще дойдем с вас.

Фунди подбра най-безстрашните и умели ловци и ги изпрати да разузнават пътя, да откриват засади или други капани, които роботърговците можеха да заложат. Поеха отново по отъпкания робски път на север.

Вървяха бързо от ранни зори до пълен мрак и въпреки че следите, оставени от робския керван, бяха толкова стари и неясни, че дори Аболи и Фунди ги разчитаха с мъка, знаеха, че за деня са изминали същото разстояние, което керванът преодолява за шест дни. Толкова на брой бяха нощните станове, край които минаха.

На следващия ден тръгнаха пак призори и по пладне попаднаха на останки от първите жертви дадени от кервана. Видяха само няколко кокала и окървавено парче препаска, захвърлени край пътеката. Арабите бяха свалили веригите, а горските чистачи се бяха погрижили за останалото.

– Тези са били най-слаби – каза Фунди. – Умрели са от изтощение. Още много такива ще видим, преди да настигнем кервана.

С всеки изминал ден следите ставаха по-пресни и лесни за разчитане. Пътят бе непрекъснато маркиран от нощни станове и останки от неиздържали изпитните на тежкия поход.

След десет дни стигнаха място, където колоната от земите на лоци се бе сляла с по-многоброен робски керван, идващ откъм големите сладководни езера на запад. Аболи и Фунди проучиха изоставения лагер, където обединеният керван бе прекарал първата си нощ.

– Колоната наброява вече над две хиляди роби. Толкова са лежанките им – съобщи Аболи, като показа на Том слегналата трева по местата, където бяха спали хората. – Повечето носят тежки товари: хранителни припаси, зърно и сушено месо от дивеч.

– Откъде знаеш? – попита Том.

– Дълбоките следи от ходилата им показват, че са натоварени. Зарязали са няколко празни торби край огньовете, а в тях са останали по някое зърно и трохи сушено месо. Но освен това, арабите ги принуждават да носят и доста слонови бивни.

– Слонова кост? – попита изненадан Том. – Откъде биха могли да я вземат?

– Ограбили са нападнатите села, а и оманците са също като тебе ловци – намеси се в разговора Фунди.

– Откъде знаеш това за слоновата кост?

Аболи го отведе до противоположния край на лагера и му показа следи върху почвата.

– Тук са оставили бивните за през нощта. – Дългите извити вдлъбнатини се виждаха достатъчно ясно, дори за Том.

– Арабите пазачи и търговци са около сто и шестдесет души. – Аболи го заведе при навесите от клони, приютили арабите за нощувка и му показа направените от трева легла. – По едно на човек. Преброих и следите от стъпки.

– По какво различаваш стъпките на арабите от тия на робите? – поинтересува се Том.

– Арабите носят сандали. Мнозина водят едри кучета на синджир – ето ги следите им. Използват ги за сплашване на робите и за залавяне на бегълци.

– Загубихме тука почти час – прекъсна го Том. – Знаем вече числеността на неприятеля. Да тръгваме!

Това огромно стълпотворение от оковани и натоварени мъже и жени се движеше още по-бавно от преди и малобройният, отлично трениран, през годините на лов, отряд, бързо го настигаше.

Малко преди пладне в седемнадесетия ден от преследването, двама от разузнавачите се появиха тичешком пред крачещия начело на колоната Том и неизоставащата Сара.

– Видяхме пушек от огньовете им – завикаха съгледвачите, преди да са дотичали при тях.

– Остани при Люк и Алф! – каза Том на Сара и кимна към Аболи. Двамата тръгнаха с бърза лека стъпка, както се догонва слонско стадо в последния етап от преследването. Съгледвачите лоци ги заведоха до един гранитен хълм, от който се откриваше прекрасна гледка на мили напред.

Пушеците на стотици огньове се виеха към безоблачното небе на не повече от няколко мили от тях.

– Пипнахме ги най-после! – възкликна Том и ги поведе в същия лек тръс надолу по хълма. След час стигнаха изоставения лагер, в който все още димяха огньове. Широка пътека, отъпкана от хиляди боси стъпала се виеше между дърветата и те затичаха по нея.

Спряха неволно, доловили далечна мелодия: печална песен от хиляди гласове се лееше нежно под палещите лъчи на обедното слънце. С неповторима красота, тъжната мелодия на робите казваше сбогом на загубения роден край, на дома и близките, които нямаше да видят никога вече.

Том огледа терена пред себе си.

– Ще ги заобиколим отдясно. Трябва да ги изпреварим и да пуснем колоната да се източи пред нас, за да научим точния им брой и начин на придвижване.

Стигнаха последните дървета и пред погледа им се ширна просната до хоризонта равнина. Нажеженият въздух трептеше над бледожълта трева. Стада дивеч пасяха из полето. Отделни конусовидни хълмчета се открояваха като острови сред необятната шир, а тук-там единични акации извисяваха плоски корони. Стада дивеч пасяха из полето. Жирафи проточваха внушителни шии, за да пасат акациите, а на места се възправяха застрашителните черни и рогати туловища на носорози.

На две-три мили отляво се виждаше облакът прах, вдиган от кервана. Том и Аболи мигом решиха, какво да бъде следващото им действие. Един от конусообразните гранитни хълмове лежеше точно пред колоната. Върхът му би предоставил идеална наблюдателна позиция, но трябваше да бързат. Оставиха двамата съгледвачи скрити между дърветата, а те се понесоха с все сили през полето.

Стигнаха малкия хълм почти напълно изтощени и се проснаха в основата му, за да си поемат дъх. Щом се поокопитиха достатъчно, за да могат да седнат, двамата пийнаха по няколко глътки вода от меховете. После станаха и заизкачваха скалистия склон на хълма. Под самия хребет отново се проснаха в цял ръст и внимателно надникнаха над ръба. Началото на кервана роби се намираше на миля от тях. Трябваше да се източат под хълма.

Хиляди фигурки се нижеха в бавно потекъл поток на почти три мили до края на гората. Беше точно както го описваше Аболи. В челото на колоната яздеше внушителна фигура на арабски жребец. Облечена бе в зелена роба, а около главата се вееше края на тюрбан в същия цвят. Открити оставаха само очите му. Две голи чернокожи жени пристъпяха от двете страни на коня, понесли над ездача украсен с пискюли слънчобран.

Останалите араби бяха отстрани на колоната. Том преброи през далекогледната тръба сто петдесет и четири души, почти колкото очакваха. Сто тридесет и шест бяха пехотинци, останалите на коне. Всички носеха роби и бяха тежковъоръжени. Конниците яздеха напред-назад покрай колоната, като подканяха хората да вървят по-бързо.

Робите бяха прекалено много, за да бъдат преброени точно, но Том пресметна, че първоначалната оценка на Аболи е много близка до истината. Повечето, и мъже, и жени, бяха голи. Малцина имаха по парче кожа или парцалив плат около слабините си. Оковани бяха до един. Децата бяха навързани по пет-шест за вратовете с въжета от лико или ивици сурова кожа. Не бяха сметнали за нужно да си хабят веригите за тях.

Главите и телата на всички бяха посивели от плътен слой прах, през който личаха следи от струйки пот, придаващи на хората някакъв свръхестествен вид. Всички носеха по нещо. Дори децата крепяха на главите си кошове със зърно. Жените носеха спалните рогозки и лични вещи на арабите или мехове с вода. Мъжете бяха натоварени с бивни. Далекогледната тръба даде възможност на Том да преброи стотици. Няколко бяха толкова големи, че ги носеха по четирима.

Колоната идваше все по-близко и по-близко. От наблюдателницата си на хълма виждаха все повече и повече подробности. Дочуха тъжна песен. Една жена в началото на кервана изпусна товара си и падна на земята, като увлече други три, оковани с нея. Околните се опитаха да й помогнат, но тя бе твърде слаба, за да стои права.

Суматохата накара четирима от пазачите да дотичат начаса. Скупчиха се над момичето и Том чу гневните викове, с които се мъчеха да я вдигнат на крака. Един от тях започна да я налага с бич. Замахна отвисоко, като се целеше отначало в задната част на бедрата, а после, видял че няма ефект, премина към гърба и задника. Плющенето на ремъка върху гола кожа се донасяше отчетливо през нажежения въздух.

Най-накрая арабите се примириха с още една загубена глава жива стока. Един коленичи и освободи китката на момичето от белезниците, после я хвана за глезените и извлече тялото край пътеката. Другарите му сръчкаха спрялата колона да тръгва, а голото, потънало в прах тяло на момичето остана да лежи, където го оставиха. Колоната вече се точеше така близо до хълма, че двамата различаваха с просто око отделните лица. Изведнъж Аболи се вдърви и стисна рамото на Том. Посочи напред и след миг Том разбра, какво го бе развълнувало. Минаваше нова група деца – безразборно навързани с тънко въже през кръста момчета и момичета. Всяко дете носеше на главата си вързоп или кош, чиято тежест варираше в зависимост от ръста и силата на носача. Момчето начело беше най-високо от всички. То крачеше леко и гордо изправено, докато останалите се мъкнеха отчаяни и изтощени.

– Зама – каза Аболи. – Най-големият ми син. А тоя зад него е Тула. – Гласът му бе равен, но в очите гореше страшен, величествен гняв. – Там са също Цете и Фала, в следващата редица. – Двете жени бяха голи, с оковани шии и натежали от млякото, предназначено за пребитите им рожби гърди.

Том не знаеше как да утеши стария си приятел. Лежаха и гледаха, как се вие пред погледите им печалната процесия. Крачеха толкова бавно, че минаха почти два часа, докато се извървят всички. Пазачите гонеха хората с викове и камшици.

Глутница чакали и хиени се мъкнеше след кервана. Те лапаха лакомо екскрементите, оставяни по полето от поразените от дизентерия роби, както и всеки друг захвърлен отпадък. Том мислеше, че изоставеното момиче е мъртво, но грешеше. Когато хиените се скупчиха около него с нетърпелив кикот и лакомо скимтене, то напрегна сили да се подпре на лакът, но усилието се оказа прекалено голямо. Падна на земята, прибра колене към гърдите и вдигна ръце над главата.

Глутницата отстъпи за миг, но после отново наобиколи жертвата си. Една проточи шия и се опита да подуши крака й. Момичето вдигна камък, хвърли го и тя се отдръпна. Тогава друго от подобните на кучета едри животни се втурна зад гърба й и впи зъби в рамото на момичето. Когато то се претърколи и зарита в праха, хиената завъртя голямата си глава и откъсна парче месо, което моментално глътна, а момичето се строполи, стенейки от болка. Останалите не можеха повече да издържат на миризмата на кръв. Още едно животно се втурна напред и захапа жертвата за крака. Дръпна се назад и я повлече като шейна. Том скочи, готов да се втурне на помощ, но Аболи го смъкна до себе си.

– Арабите са още съвсем близо. – Посочи колоната на половин миля от тях. – Ще те видят. Нищо не можем да направим за нея.

Беше прав, разбира се. Пред очите им още една хиена се хвърли напред и като захапа момичето за корема, започна да тегли в посока противоположна на първата. Животните опъваха жертвата си, а писъците й стигаха до ушите на двамата мъже горе. И тогава всичките десетина хиени се нахвърлиха, заръфаха плътта на момичето, натрошиха костите му с огромни челюсти, а конвулсиите му отслабваха, докато скоро замряха напълно. След няколко минути от него остана само кърваво петно. Глутницата се повлече подир отдалечаващия се робски керван.

Том и Аболи слязоха от хълма и поеха в същата посока, а денят се смаляваше и слънцето слизаше към хоризонта. Когато арабите наредиха на колоната да спре за нощувка, двамата се прокраднаха още по-близо. Като използваха прикритието на няколко акациеви дървета, внимателно разгледаха разположението на лагера, като обърнаха особено внимание на конете и навесите на арабите.

Когато слънцето се скри и над лагера се спусна мрак, те се измъкнаха и забързаха назад. След около час срещнаха останалата част от отряда. Запалиха скрит огън, за да приготвят вечерята си и след като се нахраниха, Том свика военния съвет и даде нареждания на своите помощници. Веднага след това, тръгнаха към бивака на робския керван.

Забелязаха светлината на лагерните огньове от две мили разстояние и внимателно приближиха. Том и Аболи разставиха стрелците с лък и повториха инструкциите си, за да няма объркване. След това сами заеха позиции и дългото чакане започна. Том искаше да нападнат в най-тъмните часове на нощта, между полунощ и зазоряване, когато духовните и физически сили на арабите ще са най-демобилизирани.

Малко по малко, пламъците от лагерните огньове се снишаваха, за да се превърнат в жар и после – в пепел. Навирил опашка, големият Скорпион пропълзя по небосвода над главите им, за да се спусне към хоризонта. Говорът и песните на робите постепенно заглъхнаха и над лагера се възцари тишина.

– Време е! – каза най-после Том и се изправи. Приближиха още, за да се убедят, че нищо не се е променило в разположението на лагера. Само един ярък огън пламтеше на отсамната страна, при вързаните в акациева горичка коне.

В неговата светлина се виждаха трима пазачи, седнали с чашки кафе в ръце, потънали в сладка приказка. Гледаха в огъня. Това ще ги заслепи, помисли си мрачно Том и прошепна на Аболи:

– Вземи тоя откъм теб!

Прокраднаха се напред, докато стигнат ръба на светлия кръг. Сабите и на двамата си оставаха в ножниците, за да не привлече вниманието на пазачите някой случаен отблясък от остриетата им.

– Давай! – Том изтегли сабята и леко изтича зад гърба на седналите араби. Първият беше убит на място, с прободен удар във врата. От другата страна на огъня Аболи уби втория. Убитият падна по очи в огъня, който подпали чалмата и рунтавата му брада като факла.

Третият пазач нададе уплашен вик и се опита да стане, но Том го мушна в гърлото. Синята сабя се вниза мазно и вторият вик бе удавен в гъргоренето на бликнала кръв.

Том и Аболи приклекнаха край жертвите си в очакване на тревога, но хергелето беше малко отдалечено от лагера, а вдигнатата от пазача врява не беше повече от вик в кошмарен сън. Всичко бе спокойно. Отидоха при спънатите коне. Насреща им излезе тъмна сянка. Том подсвирна тихичко. Отвърнаха му веднага и Люк Джарвис пристъпи към тях.

– Всичко е наред! – прошепна той, което означаваше, че са се погрижили за останалите постове. Том изтича до един от конете. Беше си харесал дорестия жребец на водача и още по светло, запомни мястото му сред акациите. Освободи животното и тихо му заговори, като го галеше по челото. После се метна на голия му гръб. Аболи също си избра кон и когато го възседна, Том тихичко свирна на Люк.

Той побягна назад към хората си, които бяха наобиколили един от навесите със спящи араби. Почти веднага се разнесоха мускетни изстрели, а тъмнината бе раздрана от дълги пламъци, излизащи от дулата, докато моряците разстрелваха спящите араби от упор. Нисък ропот се разнесе бързо над лагера, за да премине веднага в ужасен многогласен рев. Арабите изскачаха с блъскане и препъване изпод навесите, пипкаха се полусънени с оръжието си, за да бъдат посрещнати от мускетни залпове и облаци отровни стрели.

Робите не можеха да помръднат, приковани с дълбоко набити в земята за през нощта железни колове. Лежаха по местата си и с влудяващи писъци и вой засилваха общия хаос.

Някои от арабите започнаха да отговарят на огъня. Оформяше се ядро на съпротива. Том се спусна в галоп към навеса, под който привечер бе видял да се настанява водачът. Носеше взета от огъня горяща главня в ръка и я метна върху сухия покрив на заслона. Той пламна начаса с пращене и искри, като освети пространството на стотици ярда околовръст. Подгонен от топлината, водачът излетя от колибата с мускет в ръка. Нямаше тюрбан и намазаната му с благовония сива коса се спускаше до раменете. Брадата му бе сплъстена. Том пришпори коня право към него. Арабинът вдигна кремъклийката. Том се залепи за шията на жребеца и го насочи право в дулото на оръжието.

Арабинът стреля. Последван от бяло цвете пушек, куршумът свирна край главата на Том. Очакваше старецът да побегне, изпразнил веднъж пушката, но той остана на мястото си, гордо изправил глава, готов да посрещне смъртта с лют гняв в погледа. Том почувства възхищение и респект. Приведе и заби синьото блеснало острие в сърцето му с такава сила, че човекът отлепи крака от земята, а когато я докосна отново, беше вече мъртъв. Том обърна коня и се надвеси над него. Нощният ветрец помръдваше кичури от сивата брада върху гърдите на убития. За малко щеше да изпита разкаяние, но си спомни пребитите дечица на Аболи, живо изяденото от хиени момиче и чувството се изпари, още неродено.

Препусна към полесражението. На две места арабите се бяха организирали в малки съпротивяващи се групи. Том викна към Аболи:

– Трябва да ги смажем! Давай след мен! – Стовариха се отгоре им с диви викове и сеч. Оцелелите араби се огънаха под този мощен напор. Захвърлиха празни мускети и побягнаха в тъмното.

– Нека вървят! – Том не позволи на хората си да се впускат в преследване. – Няма къде да идат. Щом съмне, ще пратя по следите им Фунди и неговите стрелци.

В суматохата на битката бе изгубил Аболи от поглед. Тръгна през робските редици, да го търси. Сражението бе свършило, но лагерът тънеше в невъобразим хаос. Мнозина бяха успели да измъкнат коловете и сега цели оковани редици се препъваха насам-натам в светлината на пламъците с див вой и писъци. Шумът бе оглушителен. Никой не можеше да чуе нарежданията на Том. Когато направи опит да вразуми неколцина от робите с помощта на ножницата, воят им стана още по-див. Заряза цялата работа и продължи да търси Аболи. Забеляза коня му, но без ездач. Мина му през ум парализиращата мисъл, че може да е свален от куршум. Пришпори собствения си кон по-нататък и веднага забеляза чернокожия си приятел жив и здрав, понесъл две момченца на ръце, здраво притиснал към гърдите си голите им прашни телца.

– Нищо им няма и на двамата, Клебе! – извика Аболи, а Том му махна с ръка и тръгна да търси Сара. Знаеше, че е някъде в това море черни тела и се опитва да помогне на ония, които имат нужда и наистина се разтревожи за съдбата й в тая несигурна, опасна обстановка. Като нищо можеше да я стъпче обезумяла тълпа или пък да се натъкне на някой въоръжен с кинжал арабин.

Забеляза огнената й коса да грее като фар в светлината на пламъците и пришпори коня през тълпата към нея. Наведе се, прихвана я през кръста, вдигна я пред себе си върху холката на жребеца и я целуна.

Сара го прегърна с две ръце и така силно се притисна, че го заболя.

– Ти успя, скъпи, хората са свободни!

– А има и цял товар слонова кост като награда – отвърна Том с усмивка.

– Ти, недостойно същество! – Тя се засмя в отговор. – Това ли ти идва в главата в такъв славен момент?

– Баща ми ме учеше: „Прави добро на всички хора, но не забравяй накрая да си прибереш таксата.“