Текст книги "Мусон"

106.

„Лястовицата“ се появи в протока и зави към Занзибар. Освен огромното количество джонки в пристанището се виждаха и десет кораба с правоъгълни платна. Том Кортни ги разгледа внимателно. Развяваха флаговете на някои от най-силните търговски държави от северното полукълбо, като най-осезаемо беше присъствието на Португалия и Испания.

– Няма французи, мастър Тайлър – обяви с облекчение Том. Възможността да сподели неутрално пристанище с вражески кораб никак не го блазнеше.

– Няма – съгласи се Нед. – Затова пък има поне един кораб на Компанията. – Той посочи голям кораб, крал на океана, изложил на показ необхватното могъщество на английската Източноиндийска компания. – Техният прием ще бъде дори по-студен от тоя, който биха ни оказали французите.

Том дръзко се усмихна.

– Пукната пара не давам за тях! – каза той. – Нищо не могат да ни направят извън Англия, а ние, известно време, ще отсъстваме оттам. – После добави полугласно: – Поне докато ме върнат в окови. – Вдигна поглед към собствената си, лишена от флаг мачта. Не искаше да разкрие националността си. – Щом хвърлим котва, ще отида да посетя новия консул.

Разговарял бе с друг английски капитан в залива на Добра Надежда, където прекъснаха за малко плаването си. От него научи, че Грей си има наследник в Занзибар. – Някакъв младеж, изпратен там от Бомбай, след убийството на Грей, за да поеме консулските функции за района на Брега на треската и разбира се, което е по-важно, да пази интересите на Компанията в тия води.

– Как се казва? – поиска да узнае Том.

– Не си спомням. Никога не бях го виждал, но е високомерен и надут. Мисли се за много важен.

Том гледаше как Нед вкарва „Лястовицата“ в залива. Хвърлиха котвата в толкова прозрачна вода, че ясно виждаха многоцветните рибки, гъмжащи над кораловата скала, на четири фатома под кила.

– Ще взема Аболи с мен – каза Том, щом спуснаха лодката.

Двамата стъпиха на каменния кей, под стените на старата португалска крепост и поеха по тесните улички.

Жегата и смърдящата навалица бяха така познати на Том, че изглеждаше невероятно, че са изтекли почти две години от пристигането му тук за пръв път. Поискаха напътствия от арабския началник на порта.

– Не, не – отвърна той. – Новото консулство не е вече в градската къща на ефенди Грей. Ще пратя едно момче да ви заведе! – заключи началникът и махна към един от нехранимайковците в опърпаната тълпа. – Тоя син на шейтана ще ви покаже пътя, но не му давайте повече от една анна бакшиш.

Момчето заподскача пред тях, като ги изведе от хаоса на тесните улички и порутени къщурки в палмова гора. По един песъчлив път, на повече от миля след последния градски коптор, те стигнаха огромна вила, оградена с високи стени. Макар постройката да изглеждаше стара, оградната стена бе наскоро възстановена и варосана. Надничащият над нея покрив бе също наскоро припокрит с палмови листа. На портата се виждаха две бронзови табели. На едната пишеше: „Консулство на Негово Величество“. Отдолу личаха изправените лъвове от емблемата на Компанията и надпис: „Представителство на Обединената компания на английските търговци за района на Източните Индии“.

Някакъв слуга се появи след позвъняването и Том го изпрати с бележка до господаря му. След няколко минути слугата се върна. Том остави Аболи да чака в двора и го последва.

Къщата бе заобиколена, по ориенталски обичай, с градини и фонтани. Таваните бяха високи, но мебелировката оскъдна. Имаше обаче вази с тропически цветя във всички помещения, през които бе преведен Том и тази цветна украса, заедно с подредените върху спартанската дървения на мебелите възглавнички, издаваше присъствието на женска ръка. Най-накрая слугата въведе Том в помещение с каменен под и шкафове за книги до стените.

– Моля, почакайте тук, ефенди! Господарят ще дойде след малко.

Останал сам, Том погледна нагоре към крилата на бавно въртящо се ветрило и система от въженца и макари, с чиято помощ скрит зад стената роб, поддържаше ритмичното му движение.

Том приближи до разположеното в средата на помещението писалище и хвърли поглед върху статива за пачи пера и мастилницата, грижливо сложени пред купчинки документи, стегнати в червени ленти и подредени с военна акуратност. После се извърна от писалището и заразглежда книгите по лавиците, като се мъчеше по тях да отгатне характера на човека, с когото предстоеше да се срещне. Рафтовете бяха пълни с тежки счетоводни книги и подвързани доклади с емблемата на Компанията. Нищо лично нямаше в тези томове, а и в самата атмосфера на стаята не се чувстваше човешко присъствие.

Смути го шум от стъпки по плочника пред вратата за вътрешния двор и той се обърна точно в мига, когато в рамката й застана висока слаба фигура. Ярката светлина на тропическото слънце идваше иззад гърба му, така че в първия миг Том не го позна. Консулът спря и изчака зрението му да се нагоди към сумрака на стаята. Беше облечен в строг черен костюм от шевиот с бяла дантелена яка.

Влезе в стаята и свали широкополата си черна шапка. Сега Том можа да види добре лицето му. За един, сякаш безкраен миг, смайването му остана така непреодолимо, че не можеше нито да помръдне, нито да продума. После се засмя и тръгна напред.

– Гай! Ти ли си наистина? – Разтвори импулсивно ръце, за да прегърне своя близнак.

Съвсем очевидно бе, че изненадата на Гай Кортни не беше по-малка. На лицето му се изписаха за кратко много противоречиви чувства, после то се изглади. Чертите му се опънаха и вледениха. Гай се дръпна от братовата прегръдка.

– Томас – каза той. – И представа нямах, че може да си ти! Подписал си се с фалшиво име.

– И аз нямах представа, че си ти! – отвърна Том и отпусна протегнатите за прегръдка ръце. Пренебрегна въпроса за фалшивото име. Решил бе, че е разумно да не използва истинското, в случай, че, по някакво чудо, вестта за убийството на Уилям е успяла да стигне Занзибар преди него. Проучи изражението на Гай, за да открие някакво потвърждение на опасенията си и реши, че не може да разчита на близнака си, ако трябва да се крие от правосъдието.

Гледаха се един друг в продължение на минута, която се стори на Том цяла вечност. Накрая Гай протегна десница и Том с облекчение я пое.

Здрависването на Гай беше вяло, а ръката – студена като израза на лицето му. Дръпна я бързо и се извърна към писалището.

– Заповядай, Томас, седни! – Посочи стол с висока облегалка, без да гледа брат си.

– Ще ми се да вярвам, че не си се върнал в тия води, за да се заемеш с някаква търговия. Обстоятелството, че използваш фалшиво име ме навежда обаче точно на такава мисъл. – След като Том не отговори, той продължи: – Трябва да те предупредя, че Компанията седи най-високо за мен. – Компанията прозвуча като Господ в устата му. – Незабавно ще съобщя за появяването ти в Лондон.

Том се вторачи в него, усещайки надигащия се гняв.

– Милостиви Боже, Гай, това ли е първата ти грижа? Не сме ли братя? Нищо ли не искаш да чуеш за татко и Дориан?

– Знам вече за татковата смърт. Корабът на Компанията, който е в залива, донесе писмо от лорд Чайлдс и от брат ни Уилям в Англия – отвърна Гай. Том усети облекчение от факта, че новината за смъртта на Уилям наистина още не е стигнала дотук.

Гай продължи:

– Аз ожалих смъртта на татко по свой начин, така че няма защо да обсъждаме този въпрос. – Чертите му се втвърдиха. – Освен това, ти винаги си бил негов любимец. Аз не означавах за него кой знае какво.

– Това не е вярно, Гай. Татко ни обичаше всички еднакво – избухна Том.

– Ти казваш това – сви рамене Гай. – Що се отнася до Дориан, научих че е изчезнал в морето. Удавен. Мъртъв.

– Не, не е мъртъв. – Том не направи усилие да сдържа гласа си. – Беше пленен от мюсюлманите и продаден в робство.

Гай се засмя мрачно.

– Винаги си обичал невероятните измишльотини. Уверявам те, че в качеството си на консул на Негово Величество, разполагам с най-достоверни източници на информация.

Въпреки думите му, Том сякаш усети някаква несигурност.

– Дяволите да те вземат, Гай, аз бях там! Видях всичко със собствените си очи!

Гай седеше зад писалището и си играеше с пачето перо, поглаждайки бузата си с края му.

– Ах, значи лично си видял как го продават и не си направил нищо да попречиш!

– Не, надут фукльо такъв! – изрева Том. – Знам, че беше в плен на мюсюлмански пирати, а не мъртъв. И със сигурност знам, че бе продаден в робство.

– Какво доказателство имаш… – започна Гай, но Том отиде до писалището и така стовари отгоре му и двете си ръце, че мастилницата подскочи и оплиска купчинките документи.

– Свидетелството на арабите, които пленихме на острова, както и видяното и чуто лично от мен. Дориан е жив, казвам ти, и твой дълг на брат и англичанин е да ми помогнеш да го намеря.

Гай скочи на крака. Лицето му бе мъртвешки бледо, но погледът гореше.

– Как се осмеляваш да идваш тук, в собствената ми къща, на моя територия с присъщата си просташка самонадеяност и да ми нареждаш какво да правя? – изкрещя той срещу Том, а от устата му полетяха слюнки.

– Господи, Гай, не подлагай търпението ми на изпитание! Ще натроша страхливите ти кокали, ако не изпълниш дълга си към малкия ни брат.

– Тия времена отдавна отлетяха, Томас Кортни! Тук аз съм господарят, упълномощеният представител на Негово Величество и на Компанията. Само ако вдигнеш ръка срещу ми, ще се намериш тутакси в затвора, а хубавият ти кораб ще бъде конфискуван. – Гай трепереше от ярост. – Не се опитвай да ми четеш морал, особено след онова, което стори с Керълайн! – Последната дума изрече почти с писък и Том отскочи, сякаш ударен от мускет в гърдите.

Гай също отстъпи, явно ужасен от онова, което позволи в яда си, да изскочи от устата му. Том бе силно объркан от обвинението, попаднало право в целта. Гледаха се безмълвно един друг, когато някакъв слаб звук в тишината ги накара да се извърнат едновременно към вратата, водеща в градината.

Там стоеше една жена. Беше облечена с рокля от китайска коприна с висока яка. Полите й стигаха до пода и само връхчетата на пантофките се подаваха. Беше се вторачила в Том, сякаш виждаше собствения си призрак. С едната ръка се държеше за гърлото, а с другата водеше щапукащо дете.

– Какво търсиш тук, Керълайн? – ревна Гай. – Отлично знаеш, че нямаш право да стъпваш в тази стая, когато имам посетители.

– Чух гласове – заекна Керълайн. Косата й бе събрана над темето и къдрави кичури се спускаха край бузите. Том забеляза, че цветът на кожата й е нездрав, сякаш неотдавна се е вдигнала от болнична постеля. – Чух името си. – Продължаваше да гледа Том.

Детето носеше камизолка с панделки. Главата му бе покрита с руси къдри, а на ангелското личице се виждаха идеално очертани розови устни.

– Кой е този човек? – попита детето и посочи към Том с усмивка.

– Изведи Кристофър оттук! – извика Гай. – Веднага!

Керълайн сякаш не го чу.

– Том? – каза тя зашеметено. – Никога не съм допускала, че ще те видя отново. – Висналият на ръката й Кристофър направи несръчен опит да пристъпи към него, но тя нежно го дръпна назад. – Как си, Том?

– В добро здраве – отвърна сковано той, – както надявам се и ти.

– Аз бях болна – прошепна Керълайн, втренчена в очите му. Овлажни устни с език. – След раждането на нашия… – Тя спря изчервена и объркана. – Раждането на Кристофър.

– Много съжалявам. – Сянка на съчувствие покри лицето на Том. – Как са родителите и сестрите ти? – Трябваше да се напрегне, за да си спомни имената им. – Агнес и Сара?

– Баща ми е назначен за губернатор в Бомбай. Той уреди консулското място в Занзибар за Гай. – Хвърли неспокоен поглед към съпруга си, който продължаваше да я фиксира с гневен поглед. – Майка ми почина от холера преди една година.

– Съжалявам! – вметна Том. – Беше много приятна жена.

– Благодаря. – Керълайн наведе тъжно глава. – Сестра ми, Агнес, се омъжи в Бомбай.

– Но тя беше толкова малка! – възкликна Том, като си спомни двете палавници от „Серафим“.

– Вече не е малка. На седемнадесет е – поправи го Керълайн. Отново замълчаха, а Гай седна на мястото си, без повече да се опитва да налага авторитета си.

Без да иска, Том сведе поглед към детето, което се притискаше в полите на Керълайн.

– Красиво дете! – Отново вдигна очи към нея.

Тя кимна, сякаш в отговор на непроизнесен въпрос.

– Да, прилича на баща си.

Том изпита почти непреодолимо желание да вдигне детето на ръце, но напрегна воля и отстъпи крачка назад.

– Керълайн! – отново се намеси Гай още по-настоятелно. – Имам работа. Моля те, изведи Кристофър!

Керълайн сякаш повехна и в погледа й се появи отчаяние. Погледна отново Том и каза:

– Радвам се, че те видях, Том. Може би ще ни дойдеш на гости, докато си в Занзибар. Би ли могъл да ни посетиш за вечеря някоя вечер? – В гласа й се почувства копнеж.

– Не мисля, че Том ще остане достатъчно дълго, за да има време за подобни посещения. – Гай бе станал отново и я гледаше смръщен, за да я накара да млъкне.

– Много жалко – отвърна Керълайн. – Тогава трябва да ти кажа сбогом. – Взе детето на ръце. – Всичко хубаво, Том!

– Всичко хубаво, Керълайн!

С Кристофър на ръце, тя изшумоля през вратата. Детето гледаше сериозно назад към Том, през рамото на майка си.

Дълго след като си излязоха, двамата братя запазиха мълчание. След това Гай каза с овладян, студен глас:

– Ще стоиш настрана от семейството ми! Няма да допусна отново да говориш с жена ми. Веднъж вече те извиках на дуел! Мога да го сторя пак, ако ме принудиш.

– Няма да ми достави кой знае какво удоволствие да те убия. Ти никога не си бил фехтувач, Гай – отвърна Том и се сети за Уилям. Чувството за вина все още се таеше като твърда топка в стомаха му. – Нямам никакво желание да се меся в личния ти живот. Оттук нататък ще се виждаме само по делови въпроси. Съгласен ли си?

– Всеки контакт с тебе е отблъскващ, но съм съгласен – отговори Гай. – И първият делови въпрос за мен е: възнамеряваш ли да се занимаваш с търговия в тия води? От пристанището съобщават, че корабът ти е тежко натоварен. Разполагаш ли с лиценз за търговия от Компанията? Караш ли търговски стоки?

– Намираме се на осем хиляди мили от Лондон, господинчо. Отвъд линията сме и аз не признавам властта ти или тая на английския закон. Никой не може да ми се бърка в работата или да се интересува от намеренията ми. – Том сдържаше с мъка гнева си. – Моята първа грижа е Дориан. Правил ли си запитване за него към султана на Занзибар?

Гай се разтревожи.

– Не съм имал основания да се обръщам към султана по този въпрос и на теб забранявам да правиш такова нещо. Успях да установя сърдечни отношения с него. Сега той е благосклонно разположен към Англия и Компанията. Не желая това състояние на нещата да се променя от някакви обвинения срещу неговия суверен, принц Ал Малик.

Изразът на Том рязко се промени.

– Откъде знаеш, че Ал Малик е купил Дориан? Аз не съм споменавал това име.

Гай се сконфузи и доста забави отговора си.

– Ал Малик е суверенен господар на крайбрежния район. Съвсем естествено е да предположа…

– По дяволите, Гай! За теб не е естествено да предполагаш каквото и да било! Ти знаеш нещо за съдбата на Дориан. Ако не ми кажеш, отивам право при султана!

– Няма да го направиш! – Гай скочи прав. – Няма да ти позволя да объркаш цялата ми работа тук!

– Не можеш да ме спреш!

– Виж какво ще ти кажа. – Тонът на Гай се промени. – Добре, ще чуеш истината. До мене също стигнаха слухове за някакво бяло момче с червена коса, пленено от арабите. Естествено, помислих си за Дориан и направих запитване пред султана. Той обеща да изпрати човек при Ал Малик и да разбере истината. Очаквам отговора на принца.

– А защо ме излъга? Защо не ми каза това от самото начало? – попита Том. – Защо трябваше да изтръгвам истината насила?

– Защото добре те познавам. Не исках да хукнеш да дразниш султана. Отношенията ми с него са много деликатни.

– Преди колко време направи това запитване?

– Искам да стоиш настрана! – заобиколи въпроса Гай. – Цялата работа е в мои ръце.

– Преди колко време?

– Преди известно време. – Гай погледна към писалището си. – Преговорите с араби отнемат доста време.

– Кога? – Том приближи и завря лицето си в лицето на Гай.

– Когато за пръв път стъпих на острова – отвърна той. – Преди една година.

– Една година? – извика Том. – Една година? Е, повярвай ми, аз няма да чакам толкова! Отивам при султана още днес и ще настоявам за отговор.

– Забранявам ти! – изкрещя Гай. – Аз съм консулът тук!

– Забранявай колкото си щеш, Гай! – отвърна мрачно Том. – Тръгвам към крепостта.

– Ще доложа всичко за поведението ти на лорд Чайлдс в Лондон – заплаши отчаян Гай. – Корабът на Компанията ще отплава след няколко дни. Лорд Чайлдс ще стовари върху теб целия гняв на Компанията.

– Никаква твоя заплаха няма да ми попречи да търся Дориан. Изпрати колкото си искаш доклади, Гай, но докато получиш отговор ще мине година или повече. Дотогава аз ще съм на хиляди мили оттук, заедно с Дориан.

– Веднага напуснете къщата ми, сър! – викна Гай. – И да не сте посмял да прекрачите прага й още веднъж!

– Такава покана е точно по моя вкус, сър. – Том нахлупи шапката си. – Пожелавам Ви приятен ден!

Отправи се към вратата, без да се обръща назад и се усмихна, когато Гай изкрещя подире му:

– Забранявам ти да приближаваш двореца на султана! Веднага ще го предупредя, че си нарушител на монополното право и че зад теб не стои нито Компанията, нито Негово Величество, нито моята служба.