Текст книги "Мусон"

60.

Том си проби път през възбудената тълпа моряци, която вилнееше из коридорите и вътрешните помещения на цитаделата. Те се смееха гръмогласно и си подвикваха радостни закачки, докато претърсваха сградата. От време на време надаваха весел вик, открили поредния сврян в някой ъгъл арабин, когото тутакси извличаха на двора.

Събличаха пленниците голи – моряците бързо разбраха, колко лесно може да се скрие нож в безбройните гънки на арабската дреха. По същия начин постъпиха и с жените. Плененото оръжие бе струпано на купчина насред двора, а ценностите – кесиите на мъжете и златните украшения на жените – хвърляха върху специално постлано на земята платнище.

Така обработени пленниците отвеждаха до северната стена на крепостта, за да се присъединят към коленичилата вече там кафява редица техни другари по съдба, охранявана от засмени моряци, с голи саби и запънати пистолети в ръце.

Том приближи редицата и си избра един арабин. Независимо от голотата си, мъжът имаше благородна осанка и интелигентен, горд поглед.

– Как се казвате, стари татко? – попита Том, като се стремеше да вложи уважение във въпроса си.

Старецът се стресна, че му заговориха на арабски, но отговори на поставения му въпрос:

– Казвам се Бен Абрам.

– Имате вид на учен или свят човек – поласка го Том.

Възрастният мъж отговори и тоя път:

– Аз съм лекар.

– Имаше едно момче на острова. Дванадесетгодишно с червена коса. Заловено от Ал Ауф. Знаете ли го?

– Знам го – отвърна Бен Абрам и сърцето на Том щеше да изхвръкне от гърдите му.

– Той ми е брат. Къде се намира сега? На острова ли е? – попита нетърпеливо, но Бен Абрам поклати глава.

– Няма го. Ал Ауф го продаде в робство.

Най-накрая получи и потвърждение за хвалбите на Ал Ауф. За миг му се стори, че няма да може да понесе тежестта на удара.

– Накъде го пратиха? Как се казва човекът, който го е купил?

Бен Абрам отново поклати глава, но очите му отбягнаха погледа на Том.

– Не знам – прошепна той.

Том разбра, че го лъжат и ръката му посегна към сабята. Щеше да изтръгне истината от стареца със сила, но веднага прецени правилно волята и решимостта в изражението и интуицията му подсказа, че насилието няма да даде резултат.

За да спечели време, започна да разглежда крепостните стени отвътре. Всички бойници и стълби бяха осеяни с трупове на мъртви араби, а мнозина ранени се гърчеха в прахта между тях. Викна към кормчията, който командваше охраната:

– Този човек е лекар. Върнете му дрехите и нека се погрижи за ранените противници!

– Слушам, мастър Кортни. – Морякът докосна чело. Том се извърна отново към Бен Абрам:

– Мнозина от вашите имат нужда от помощта Ви. Можете да отидете при тях.

– Нека Аллах Ви възнагради за състраданието! – Бен Абрам се изправи и навлече робата, хвърлена му от кормчията. Под погледа на Том, старецът забърза към стената и коленичи до един тежко ранен, легнал в подножието на едно стълбище.

Сега трябваше да намери баща си и да му съобщи ужасната новина за Дориан. Том отново се огледа и тръгна към разрушената порта. По пътя спираше всеки срещнат моряк от „Серафим“ с думите:

– Къде е капитанът? Виждал ли си го?

Никой не можа да му отговори. Том се разтревожи. В този миг съзря край портата капитан Андерсън. Лицето му аленееше, а капитанът ревеше като ранен бик. Опитваше се да организира подивелите си моряци в групи, които да започнат да изнасят пиратската плячка от складовите помещения. Някои вече бяха помъкнали денкове и сандъци към портата, за да ги подредят там, преди да бъдат пренесени към залива и натоварени в чакащите кораби.

Том приближи. Андерсън се извърна към него и чертите му омекнаха по начин, който накара сърцето на Том да се свие.

– Убих Ал Ауф – извиси глас той, за да надвика тълпата. – Аболи носи главата му. – Том посочи към едрия черен мъж и окървавения товар през рамото му.

– Света майко! – възкликна Андерсън смаян. – Е, това се казва добра работа! А аз се чудех, къде се е сврял главорезът му с главорез. Тоя вързоп ще струва цяла лака в Лондон.

– В края на стената има врата. В дъното на коридора зад нея по едни стълбички се стига до помещение, в което са складирани сандъци, пълни със златни монети. Един Бог знае колко злато е натрупал там Ал Ауф. Капитан Андерсън, струва ми се, че ще е най-разумно да изпратите там някой офицер, преди нашите момчета да са започнали самообслужването.

Андерсън извика кормчията си и му даде нареждания. Подбрал на бърза ръка петима моряка, офицерът хукна натам, а Том получи възможност да зададе въпроса, който пареше на езика му:

– Да сте виждал баща ми, капитане? Търсих го навсякъде. Би следвало да е тук.

Андерсън погледна към Том и напрегнатите му черти се отпуснаха от жал.

– Удариха го, момко. Видях го да лежи след експлозията при портата.

След като лошото му предчувствие се потвърди, Том усети как някаква ледена ръка сграбчва сърцето му.

– Къде е той, сър?

– За последен път го видях при портите. – Гласът на Андерсън бе пресипнал. – Съжалявам, момко, но от онова което видях, мисля че с положителност е убит.

Том се втурна безпаметно, забравил дори Дориан в този миг. Изкатери се по развалините на портата и видя едно обезобразено тяло да лежи пред нея. Изтича и падна на колене до него. То беше така жестоко осакатено, без дрехи, с одрана кожа, че Том нямаше представа чие е. Внимателно извърна ударената глава.

– Дени – тихо промълви той и очите му се напълниха със сълзи. До тоя момент не си бе давал сметка, колко много обича едрия мъж. Преглътна сълзите си. Отблизо смъртта беше по-грозна и от най-кошмарните му сънища. Очите на Дениъл бяха широко отворени и втренчени, налетяни от сини мухи. Том ги прогони с ръка и склопи очите с пръсти. Изправи се неуверено и забеляза застаналия до него Аболи.

– Къде е баща ми? Капитан Андерсън каза, че бил тук.

Том не виждаше друго тяло наоколо. Край гората се валяха тридесет-четиридесет трупа на араби, избити при опита им да избягат. Няколко моряка проверяваха труповете, за да се убедят, че не се преструват на убити – любим арабски номер – както и да проверят дали няма нещо ценно по тях.

– Баща ти не е тук – отвърна Аболи. – Сигурно са го отнесли.

Том изтича до най-близкия моряк, клекнал до някакъв труп. Том не го познаваше – сигурно беше от „Йомен ъв Йорк“.

– Виждал ли си сър Хенри, капитана на „Серафим“?

Мъжът вдигна поглед.

– Да, момко. Старият е тежко ранен. Видях докторът да го прибира надолу. – Морякът посочи към залива с пълните си със злато шепи.

Мачтите стърчаха над върховете на дърветата. Щом издигнатите над стените знамена оповестиха падането на крепостта, трите кораба влязоха в пристанището. Том затича по пътеката от мек коралов пясък. Стигна брега на крачка пред Аболи и погледна към големите кораби, легнали на котва в прозрачните и кротки води на лагуната.

Лодките непрекъснато курсираха между корабите и брега, прекарвайки освободилите се от вахта моряци. Том забеляза идваща от „Серафим“ лодка и едва изчака да докосне брега, за да попита:

– Къде е капитанът?

– На борда е вече, мастър Том – ревна кормчията в отговор.

– Трябва да отида при него. Закарай ме на кораба!

– Веднага, мастър Том! Скачайте в лодката!

Когато тя допря корпуса на „Серафим“, Том беше пръв на въжената стълба, все още следван по петите от Аболи. На борда се намираха неколцина от оределия екипаж, виснали по релинга с вперен към сушата завистлив поглед. Нямаха търпение да се присъединят към грабежа.

– Къде е капитанът? – попита Том.

– Отнесоха го в каютата му.

Том се понесе към кърмата и когато стигна вратата на каютата, един ужасяващ стон го накара да замръзне. Остана така, с протегната дясна ръка, без да има сили да отвори вратата. Какъв ли ужас го очаква зад нея! Аболи застана отстрани и внимателно я открехна. Том погледна вътре.

Под кърмовите прозорци, където светлината бе най-силна, имаше дървена решетка. На нея бе проснат възнак баща му. Над него бе надвесен доктор Рейнолдс. Носеше черния си редингот – обичайното операционно одеяние. Дебелият груб плат на дрехата бе позеленял от времето и твърд от засъхналата по него кръв. Докторът се потеше обилно, в задуха на тясната каюта. Вдигна поглед към Том и каза:

– А, добре! Влизай, момче! Не стой там така опулен! Трябва ми още един чифт здрави ръце! – добави той сухо и започна да навива ръкави над лактите.

Том пристъпи напред, с налети с олово крака и застана край решетката, загледан в осакатеното тяло на баща си. Остра миризма на спирт изпълваше каютата. Един от помощниците на доктора тикаше гърлото на бутилка от три кварта6969
  Кварта – мярка за обем равна на 1172 милилитра.


[Закрыть] ром в устата на баща му. Течността се стичаше по бузите и косите. Той се давеше и макар че бе в полусъзнание, правеше опити да извърне глава.

Том грабна бутилката.

– По-внимателно, непохватен дръвник, такъв! Ще го удавиш.

– Той има нужда от рома, за да не усеща болката – възрази помощникът.

Том не му обърна внимание, а вдигна главата на баща си с такава нежност, сякаш бе на малко дете. Поднесе шишето внимателно, за да може да отпива по малко и да преглъща.

Погледна към краката му. Рейнолдс ги бе пристегнал в средата на бедрата с кожени ремъци, за да може с помощта на тия турникети да ограничи кръвоизлива, но раните продължаваха да сълзят. Под решетката бяха поставили кофа за кръвта и непрестанното кап-кап звучеше в ушите на Том като воден часовник, отброяващ изтичащите секунди на бащиния живот.

Рейнолдс приключи приготовленията си и взе от платнения несесер с инструменти, един скалпел с дръжка от слонова кост. Започна да разрязва прогизналите с кръв парцали, останали от крачолите. При вида на показалото се отдолу месо, Том пребледня и за малко да загуби свяст.

Взривът бе охлузил плътта и тя бе добила вид на кълцан черен дроб. Пясък и коралови частици бяха набити в нея сякаш с мускет. Костни частици стърчаха като кремъчни остриета на стрели. Рейнолдс опипа краката. Те бяха меки и сякаш безкостни под натиска на пръстите му. Присви устни и поклати глава.

– Ще трябва да ги отстраним. И двата. Не мога да ги спася.

– Не! – викна Том. – Няма да го лишите от крака! Никога след това няма да може да язди кон или да командва кораб. Не можете да сторите това!

– Тогава ще умре. Краката ще загният и той ще умре от гангрена до една седмица или още по-бързо, ако има късмет. – Кимна към помощниците си. – Хванете го!

Аболи пристъпи напред и Рейнолдс му каза:

– Да, и ти! Трябват силни ръце. – Избра един скалпел, който за Том приличаше повече на касапски нож и опита остротата му на собствения си палец. Том забеляза петънцата ръжда там, където не е била измита добре по-раншна кръв. – Мастър Том, ти ще трябва да държиш главата му. – Рейнолдс му подаде едно парче дърво. – Това го сложи между челюстите. Трябва да има какво да захапе, защото иначе ще си счупи зъбите.

Натопи една гъба в съда с гореща вода, който държеше единият му помощник и избърса отчасти кръвта и мръсотията от левия крак на Хал, за да види къде да направи първия разрез. После пристегна още турникета и прокара острието по изпънатата кожа. Тя бе разрязана и Том, който държеше дървото в устата на баща си, усети как тялото му се сгърчва и извива нагоре, а всеки мускул и сухожилие в него се опъват сякаш от кабестан.

Ужасяващ вик излезе от устата на Хал, а челюстите му се впиха в дървото и го направиха на трески. Том се опита да задържи мятащата се насам-натам глава, но баща му бе обладан от силата на луд.

– Дръжте го здраво! – ръмжеше Рейнолдс, като продължаваше да реже, а Аболи и вторият помощник се мятаха из каютата, в ритъм с бесните конвулсии. Том чу как стоманеното острие стигна бедрената кост дълбоко под плътта. Рейнолдс бързо остави настрана ножа и взе тънки здрави конци, с които привърза отрязаните краища на кръвоносните съдове, от които кръвта си изтичаше въпреки турникета. Течеше като река в кофата под дървената скара. Том не можеше да повярва, че е възможно в едно тяло да има толкова много кръв.

Рейнолдс извади от набора трион и опипа ситните зъби. После хвана с лява ръка бедрото, както дърводелец хваща бичме и с дясната направи първото движение върху костта в дълбокия срез, оставен от скалпела.

Стоманените зъби зачегъртаха с остър звук костта и независимо от усилията на четиримата мъже, Хал сгъна тялото си и седна. Главата му бе отметната назад и върху шията и раменете му ясно изпъкваха снопчета мускули и сухожилия. Нов мъченически стон излезе от зейналата уста и се разнесе из кораба. После тялото се отпусна и падна възнак върху решетката.

– Да благодарим Богу за това – прошепна Рейнолдс. – Сега трябва да побързаме, преди да е дошъл в съзнание.

След още три дълги движения на триона, костта бе прерязана. Кракът увисна и хирургът заряза триона, за да се хване отново за ножа. – Ще му оставя повечко месо отдолу, та костта да е добре защитена. – С няколко бързи движения оформи нужния къс месо, а Том щеше да повърне при вида на тупналия върху решетката крак. Единият помощник на доктора го блъсна с ръка на пода, където остана да потрепва като току-що уловена риба, докато нервните окончания умираха.

Рейнолдс вкара края на един конец в ухото на моряшка игла и загъна щръкналия край на бедрената кост с провисналото парче плът. Той си тананикаше нещо със затворена уста, докато пробиваше с иглата дебелата кожа и започна да ниже един до друг акуратни шевове околовръст. Свободните краища на конците, с които бе завързал кръвоносните съдове, висяха от зашитата рана.

След няколко минути Рейнолдс се изправи и наклони глава като шивачка, завършила поредно ръкоделие.

– Хубаво – отсъди той. – Много хубаво, независимо, че го казвам аз. – Цъкна самодоволно с език. За Том чуканчето приличаше на глава на новородено – кръгла, гола и окървавена.

– Да видим сега другия крак – каза Рейнолдс и кимна към помощника си. Оня хвана десния обезобразен крак на Хал с груби космати ръце и го изпъна. Болката измъкна пострадалия от тъмните дебри на безсъзнанието. Отново нададе сърцераздирателен стон и направи безсилен опит да се изправи, но те го държаха здраво.

Рейнолдс прегледа крака, като започна от горната част на бедрото под самия турникет и продължи надолу през коляното, като здраво натискаше яките си груби пръсти, за да търси счупена кост.

– Добре! – окуражи се сам. – Отлично! Мисля, че тук мога да рискувам, като отрежа много по-ниско. Ще запазя коляното. Това е много важно. Ще можем да му направи дървен крак. Възможно е даже да се научи отново да ходи.

Мисълта, че баща му, олицетворение на сила и подвижност откак се помнеше, може би никога вече няма да ходи, нахлу в обърканото съзнание на Том. Тя бе почти така непоносима, както и ужасите, които бе принуден да гледа, докато Рейнолдс отново взе окървавения скалпел и направи първия разрез върху другия крак. Хал се друсаше и скимтеше в хлъзгавите му от пот ръце и дъвчеше дървото на трески.

Том сумтеше и се задъхваше в усилията си да задържа извиващото се тяло и да потиска гаденето, когато и вторият крак бе отделен и тупна на окървавения под. Този път комата не дари Хал с безчувствие. Принуден бе да изтърпи всичките изтънчени мъчения на скалпела и триона. Том бе преизпълнен с благоговение и някаква странна гордост от начина, по който баща му се бореше срещу болката и леко се огъна само в един миг, когато явно бе достигнала непоносими предели. Дори и тогава, той направи опит да заглуши вика си.

Най-накрая Том можа да се надвеси над ухото му и да прошепне:

– Свърши се, татко! Всичко свърши!

Невероятно, но баща му чу и разбра. Направи опит да се усмихне и гледката бе покъртителна.

– Благодаря. – Устните се извиха, за да произнесат думата, но от гърлото не излезе нито струйка въздух. Зрението на Том се замъгли от нахлулите в очите му сълзи, но той ги преглътна, надвеси се над лицето на баща си и го целуна по устните – нещо което не бе правил никога в живота си. Хал дори не се опита да избегне тази нежност.