Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 34 (всего у книги 62 страниц)
82.
Том реши да не чака посещението на шерифа, с обвиненията, които бе сигурен че Уилям ще скалъпи. Завари хората си в предното помещение на „Кралския дъб“. Всички погледнаха смаяни окървавените му дрехи и счупен нос.
– Вдигаме платна веднага – каза Том на Аболи, Нед Тайлър и Алф Уилсън. После хвърли поглед към Люк Джарвис от другата страна на камината. Люк беше собственик на мъничкия „Гарван“ и господар на себе си, но кимна в знак на подчинение, без капка колебание.
Когато се готвеха да отвържат катера от пристанището на Плимут, чуха тропота на галопиращ кон. Ездачът щеше да падне през главата на коня, когато рязко опъна юздите му.
– Чакайте ме, сър! – Том се усмихна, познал гласа на мастър Уолш. – Не можете да ме изоставите така!
Малката група смелчаци се струпа на палубата, а „Гарванът“ пое към открито море в нощта.
– Курсът, сър? – попита Люк, когато заобиколиха носа.
Том погледна с копнеж на юг. Там лежеше Добра Надежда и вратата на Ориента. Но дотам се стигаше с кораб. С истински кораб, а не с такава мидена черупка. Извърна се рязко и каза:
– Лондон. – Гласът му беше неясен заради подутия и запушен нос. – Ще ти платя за това плаване – добави той. По-голямата част от парите му продължаваха да си лежат в банката на Семюълс в столицата.
– Ще го уредим по-късно – изръмжа Люк и изрева към тричленния си екипаж да поеме курс на изток.
„Гарванът“ се плъзна в устието на Темза, без да привлече ничие внимание, потънал в навалицата малки плавателни съдове. Люк ги стовари с оскъдния им багаж на малкия каменен кей под Тауър7777
Тауър – голям комплекс сгради строени по различно време на северния бряг на Темза, недалеч от старите крепостни стени на града. Най-старата част от комплекса – Бялата кула (Тауър) е построена от Уилям завоевателя (Уилям I, крал на Англия от 1066 до 1087) като палат и била често използвана вместо затвор.
[Закрыть]. Аболи намери евтин подслон в бедняшките улици край реката.
– Ако имаме късмет, ще останем в тия стаички само няколко дни – каза Том с поглед върху паянтовата дървена барака.
– Доста късмет ще ни трябва, за да оцелеем сред плъховете и хлебарките – отбеляза Алф Уилсън, докато Том обличаше най-хубавите си дрехи. Тъмносиният сюртук и бричове му придаваха сериозен делови вид.
– Ще дойда с теб, Клебе – предложи Аболи. – Сигурно ще се загубиш самичък.
Денят бе дъждовен и студен – предвестник на зимата. Пътят бе дълъг и минаваше през плетеница от тесни улички, но Аболи вървеше така уверено, сякаш по пътеките в родната си гора. Излязоха на ъгъла на „Леденхол стрийт“ откъм „Корнхил“ и пресякоха към импозантната фасада на главната квартира на Компанията.
– Ще те чакам в кръчмата на ъгъла – каза Аболи на раздяла.
Когато влезе във фоайето, един от секретарите го позна и почтително поздрави:
– Ще видя, дали Негово Превъзходителство може да Ви приеме – каза той. – Бихте ли изчакал в приемната, мастър Кортни.
Лакей в ливрея взе наметалото и му предложи чаша мадейра. Докато седеше в люлеещ се стол край огъня в камината, Том повтори наум молбата, която щеше да изложи пред лорд Чайлдс. Можеше да разчита, че Чайлдс още няма вест от брат му Уилям. Освен ако не бе станал ясновидец, Уилям нямаше как да предположи, че Том ще дойде тук, та да изпрати бърз вестоносец с искане лорд Чайлдс да откаже съдействието си.
От друга страна, Том съзнаваше, че е безполезно да се опита да моли за кораб на Компанията. Имаше цял куп капитани с добра репутация и дълъг опит, които чакаха преди него на опашка. Той никога не бе командвал напълно самостоятелно и Чайлдс не би му дал някой от прекрасните кораби на Компанията. Можеше да разчита най-много на място като младши офицер на някой кораб за Индия, а Дориан беше в Африка.
Докато обмисляше проблема, Том смръщено гледаше огъня и отпиваше от виното. Лорд Чайлдс знаеше всичко за отвличането на Дориан, всъщност той бе чул да обсъждат въпроса с Хал, докато гостуваха в „Бомбай хаус“. Помолеше ли за кораб, щеше да издаде намерението си да търси Дориан, вместо да трупа печалби, чрез търговия за Компанията. Нещо повече: сдобиеше ли се Том по друг начин с някакъв кораб, Чайлдс щеше да направи всичко възможно, за да не стигне дори Добра Надежда. Хал бе казал, че Компанията е решително против всяка чужда намеса в териториите, които е обявила за свои. Не, по-добре да симулира пълна липса на интерес към тая част на света. По друг начин трябва да му вляза под кожата, реши Том.
Лорд Чайлдс го остави да чака по-малко от час, което бе преценено от Том като белег на голяма благосклонност. Председателят на съвета на надзорниците на Източноиндийската компания бе, може би най-заетият човек в Лондон, а Том идваше без покана или предупреждение.
От друга страна, той беше Рицар на Ордена и семейството му притежаваше седем процента от акциите на Компанията. Чайлдс нямаше откъде да знае, че само преди няколко дни щеше да пререже гърлото на брат си.
Секретарят го поведе по парадното стълбище до чакалнята пред кабинета на Чайлдс. Мебелировката съответстваше на огромното богатство и солидни позиции на Компанията. Лъскави копринени килими покриваха пода, а дървените ламперии на стените бяха отрупани с картини на морска тематика, показващи опънали всичките си платна кораби на Компанията край екзотични брегове. Когато Том мина под един полилей, подобен на преобърнат островръх айсберг и влезе в кабинета през врата, цяла в резби и позлата, лорд Чайлдс се надигна от писалището и тръгна да го посрещне. Това бе достатъчно, за да разпръсне и последните съмнения, които Том изпитваше във връзка с топлотата на приема.
– Скъпи ми, млади човече – плесна ръце Чайлдс и натисна леко палец и показалец при здрависването, с който знак се разпознаваха рицарите на Ордена. – Каква приятна изненада!
Том направи ответния знак.
– Милорд, много мило от ваша страна, че се съгласихте да ме приемете без предварително записване.
Чайлдс възрази с жест.
– И дума да не чувам затова. Съжалявам само, че те принудих да чакаш. Холандският посланик… – Той сви рамене. – Сигурен съм, че разбираш. – Чайлдс носеше перука и Ордена на Жартиерата върху брокатения си ревер. – Как е любезният ти брат Уилям?
– В най-добро здраве, милорд. Помоли ме, да Ви предам дълбокото му уважение!
– Много съм огорчен, че не можах да присъствам на погребението на баща ти, но Плимут е доста далеч от Лондон – Чайлдс заведе Том до един висок прозорец, през който се виждаха покриви на къщи и в далечината – реката с кораби по нея. – Забележителен човек беше твоят баща. Ще липсва на всички нас, които го познавахме добре.
Разменяха си любезности още няколко минути, после Чайлдс се облегна назад, за да потърси под огромния си корем златния си часовник.
– Боже милостиви, минава десет, а ме чакат в Сейнт Джеймс. – Натика часовника обратно в джобчето и добави: – Сигурно не си дошъл при мен, само да убиеш времето.
– Милорд, ако трябва да говорим по същество, търся си работа.
– Дошъл си точно където трябва. – Лорд Чайлдс кимна така енергично, че бузите му се затресоха. – „Серафим“ вдига платна след десет дни. Капитан е Едуард Андерсън. Познаваш и него, и кораба. Има свободно място за трети офицер, което е твое, стига да поискаш.
– Имах предвид нещо друго, малко по-близко до войната.
– Е, ако е така, мастър Пепис ми е личен приятел, а и той добре познаваше баща ти. Ни най-малко не се съмнявам, че можем да ти намерим място на някой от военните кораби. Струва ми се, че една бойна фрегата ще удовлетвори стремленията на младеж с твоя темперамент.
– Ще ми позволите ли да бъда прям, милорд – прекъсна го Том. – Имам на разположение един малък катер. Много бърз и подвижен – идеален съд за нападения срещу френските търговски кораби в Канала. – Чайлдс го гледаше с удивление и Том бързо продължи, преди да му е отказал. – Имам и екипаж от смели моряци, някои от които плаваха на „Серафим“, под командването на баща ми. Нямам само мандат да извършвам такива набези.
Чайлдс така се разсмя, че шкембето му заподскача в скута като гумена топка.
– Крушата не пада по-далеч от корена си, нали? Както и баща си, ти предпочиташ да водиш, вместо да те водят. М-да, твоите военни подвизи не са тайна за никого. Отрязаната глава на Ал Ауф би следвало да се включи като елемент в личния ти рицарски герб.
Спря смеха си отведнъж и Том забеляза хитрите пресметливи пламъчета в погледа на благодушните очи. Той остана така вторачен в реката, докато Том започна да се върти неспокойно на стола си. После проумя, че паузата не е случайна и бързо каза:
– Милорд, бих желал да имате дял от всяка плячка, която докарам по силата на този мандат. Мисля, че пет процента биха дали подходящ израз на моята благодарност.
– Десет биха дали още по-подходящ! – отбеляза Чайлдс.
– Добре, десет процента! – съгласи се Том. – И естествено, колкото по-скоро вдигна платна, толкова по-бързо ще донеса тия десет на сто.
Чайлдс се извърна към него, доволно потривайки ръце и с приветлив израз на лицето.
– Точно тази сутрин ще се видя с някои лица в Сейнт Джеймс, господа, които имат право да раздават мандати. Обади ми се след три дни, ще рече в четвъртък, в десет сутринта. Може да имам някакви новини за тебе.
Тия три дни чакане преминаха като погребална процесия. Всяка минута бе изпълнена със страхове и съмнения. Ако Уилям бе предприел стъпки да предупреди всички влиятелни хора, които познаваше в Лондон, за Том нямаше да остане нито една отворена врата. Изтеклите от напускането на Хай Уийлд дни тъкмо стигаха, за да пристигне бърз пратеник и да осуети всичките му планове.
Дори ако Чайлдс го снабдеше с мандат, той още не разполагаше нито с кораб, нито с екипаж, понеже не искаше да разгласява идеята си, преди да е сложил в джоба си кралския указ. Люк Джарвис отново бе поел едно от нечестивите плавания, за да срещне френския си партньор нейде по средата на Канала. Можеше за беда, тоя път да го пипнат акцизните и да не се върне. Всички тия съмнения витаеха в съзнанието на Том като лешояди и тормозеха не само дните, но и сънищата му. Ако Люк се завърнеше, щеше ли да се съгласи да рискува „Гарвана“ в такова съмнително предприятие? Той трябва да е вече доста забогатял, а Аболи спомена, че имал жена и куп деца.
През тия три дни хората му го гледаха с очакване, но той не можеше нищо да им каже. Не смееше да сподели дори разговора си с Чайлдс, за да не започнат да хранят прекомерно големи надежди. В четвъртък сутринта се измъкна от бараката като крадец, без да каже дори на Аболи, къде отива.
Часовникът на кулата на малката черква, недалеч на „Леденхол стрийт“, едва успя да удари десет, когато секретарят на лорд Чайлдс влезе в приемната, за да го извика.
Един поглед върху доволния израз на Чайлдс бе достатъчен, за да разсее всичките му съмнения. Веднага след като размениха поздрави и се настаниха в креслата, Чайлдс взе от писалището си тежък пергамент. Том различи големия червен печат на лорд-канцлера в долния му край. Документът бе като мандата, с който баща му тръгна на борда на „Серафим“. Чайлдс зачете педантично:
– Нека бъде известно, че по силата на този документ нашият верен и любящ поданик, Томас Кортни… – Не продължи нататък, а вдигна поглед и се усмихна.
– Слава Богу, взел сте го! – викна въодушевено Том.
– Съмнявам се някой друг капитан да е получил мандата си с такава експедитивност – забеляза Чайлдс. – Това е добър знак за нашето предприятие. – След като наблегна на множественото число на притежателното местоимение, той остави мандата и взе друг документ. – Това е договор, който фиксира нашето отделно споразумение. Оставил съм място за името на кораба, което трябва да нанесем сега. – Той взе едно ново перо, подостри върха му, преди да го натопи в мастилницата и вдигна поглед в очакване. Том си пое дълбоко дъх и каза:
– „Гарванът“.
Чайлдс изписа името със стилни букви и пак погледна Том.
– Сега трябва да се подпишеш!
Том хвърли бегъл поглед върху договора за съвместна дейност и го подписа.
Чайлдс приподписа и посипа пергамента с пясък. Все още приветливо усмихнат, той отиде до една масичка затрупана с кристални чаши и наля две от тях до ръба. Подаде едната на Том и вдигна другата.
– Погибел за Луи Четиринадесети и дано чума тръшне всички французи!
83.
Аболи спазари един лодкар да ги откара до стоянката на Люк Джарвис на малко островче с необичайното име Змиоркова баница. От един кабелт видяха, че „Гарванът“ се е завърнал от последния излет и се поклаща завързан към дървено кейче. Докато те съкращаваха разстоянието, Люк Джарвис се измъкна от къщичката, разположена сред няколко върби и бавно тръгна към кейчето, да ги посрещне, като оставяше след себе си тънка следа син дим от лулата си. Том скочи на брега, докато Аболи даваше на лодкаря шестачето му.
– Плодоносно ли бе плаването, мастър Люк? – попита го той.
– Акцизните ме подгониха при Шиърнис. Трябваше да изхвърля цели три бъчви с бренди, за да им се измъкна. Всичката ми печалба от последните шест месеца замина по дяволите. – Потърка белега на бузата си и доби печален вид. – Май съм вече старичък за тая игра, мастър Кортни.
– Може би съм в състояние да ти предложа нещо, което няма да ти опъва нервите чак толкова – каза Том.
Люк видимо се оживи.
– Все се надявах да имате нещо предвид. Напомняте ми баща си. Страхотен усет имаше към добрите възможности.
В тоя момент на вратата на къщурката се появи жена. Носеше мръсна престилка и голо бебе с посрано дупе на ръце. Детето се бе вкопчило в меката и бяла, плоска като кучешко ухо гръд, виснала от деколтето й.
– Люк Джарвис, да не си посмял да тръгнеш на гуляй с презряната си паплач, а мене да оставиш без пукнат грош да храня шест гладни деца – изпищя тя, с пуснати край лицето прави коси.
Люк смигна на Том.
– Това е моето ангелче. Бракът е благородна и привлекателна институция. Прекалено добра за такива като мене, както ми се струва.
Жената продължи да квичи:
– Крайно време е да си намериш някаква почтена работа, вместо да се измъкваш нощем и да ми се прибираш с някаква глупашка история, как си загубил парите си, след като много добре знам, че си се търкалял с някоя крастава пачавра цяла нощ.
– Имате ли почтена работа за мене, мастър Кортни? Някоя работа, която да ме държи на прилично разстояние от милата ми женица?
– Точно затова съм дошъл – отвърна Том с облекчение.
84.
След три нощи „Гарванът“ приближи френския бряг с лоцман на носа.
– Мярка пет! – тихо съобщи дълбочината той, а после отвори съвсем малко капачето на фенера, за да провери какво е взела от дъното намазаната с лой оловна тежест. – Пясък и раковинки – съобщи той шепнешком.
– Стридения бряг – потвърди предположението си Люк в тъмното. – Това откъм щирборда е Кале, а оттатък носа – Онфльор. – Произнасяше чуждоземните имена без затруднение. Том знаеше от Аболи, че говори езика като французин. – Тук дъното е много полегато и с тоя вятър ще стигнем брега без затруднения – обърна се той към Том. – Бъдете готов да изскочите, щом дам знак.
Том реши само двамата с Люк да слязат на брега, за да проучат пристанището на Кале. Люк познаваше околността, а знанието на езика можеше да им помогне при измъкване от всякаква ситуация. Изкуши се да вземе и Аболи, но по-разумно бе да са по-малко, а и черното лице трудно би останало незабелязано от патрулите.
– Мярка две! – чу се тихият глас откъм носа.
– Бъдете готов! – прошепна Люк и предаде руля на един от моряците си. Двамата с Том взеха кожените торби и отидоха на носа. И двамата бяха облечени в груби рибарски дрехи, тежки ботуши и кожени сетрета върху вълнени пуловери. На главите си носеха вълнени шапки. В тоя момент чуха как „Гарванът“ докосва дъното с лек удар в пясъка.
– Суши! – нареди Люк и веслата застинаха във въздуха. Той скочи през борда пръв и водата му стигна до кръста. Том му подаде двете торби и също се спусна във водата. Бе толкова студена, че му пресече дъха.
– Греби! – тихо нареди кормчията и „Гарванът“ безшумно започна да се отдалечава. Люк избра прилива за слизането им на брега, за да се застрахова срещу засядане. След десетина удара на веслата, малкият съд изчезна в тъмното, а Том отново потръпна и не само от студ. Доста зловещо е чувството, обземащо всеки стъпил на враждебен бряг, без да знае какво го очаква.
Дъното бързо се издигаше и след минута те вече клечаха на пясъка и се ослушваха. Чуха само плисъка на слабия прибой и се затичаха към дюните. Останаха сред тях още няколко минути, за да си поемат дъх и да се ослушат отново и бързо поеха сред дюни и ниски драки към носа. След половин миля за малко не се блъснаха в останките на заседнал старинен кораб.
– Това е старият „Боньо“, бретонски каботажен кораб7878
Каботажен кораб – кораб за крайбрежно плаване.
[Закрыть] – обади се Люк. – Добър ориентир за връщането. – Отпусна се на колене и изрови дупка в пясъка под белите, като кости, ребра на корпуса. Пъхна вътре едната торба и я покри с пясък. – Лесно ще я намерим, като ни потрябва.
Тръгнаха по-бързо и се изкатериха на носа. На билото му отново забавиха ход, като използваха ниския храсталак за прикритие, стараейки се да останат незабелязани, докато си намерят скривалище. Харесаха си развалините на някаква каменна постройка, която според Люк била френско укрепление от времето на холандските войни. Построено било за наблюдение над подстъпите към залива и самото пристанище. Проучиха местността наоколо, за да се убедят, че е пуста и няма следи от нечие скорошно присъствие, след което се настаниха вътре. Люк измъкна от торбата чифт пистолети, които презаредиха, провериха механизмите им и положиха до себе си на земята. Зачакаха утрото. Най-накрая източният хоризонт стана розово-жълт и над гледката пред тях заструи красива светлина.
Дори и в този ранен час, пристанището вреше и кипеше от оживена дейност около закотвените в него френски военни кораби. С помощта на далекогледа Том видя петнадесет трипалубника с по осемдесет оръдия всеки и неизброимо множество по-малки съдове. Много от корабите нямаха реи и по палубите им сновяха майстори.
По брега също се забелязваше суматоха и когато слънцето се надигна от утринната мараня, те видяха роти войници да навлизат в града по пътя от Париж. Слънчевите лъчи се отразяваха от байонетите на мускетите, а лентите и перата на триъгълните им шапки се развяваха и подскачаха на всяка крачка. Дълъг обоз се друсаше подире им по разбития път.
Малко по-късно, откъм града изскочи кавалерийски ескадрон в златоткани куртки, сини пелерини и излъскани черни ботуши. За един миг, в който сърцето му спря, Том си помисли, че идват право към скривалището им. Отдъхна си с облекчение, когато на кръстопътя завиха на юг, по един път с тополи от двете страни и запрашиха към Онфльор.
Когато слънцето се изкачи още, а ниските облаци се разнесоха, светлината стана достатъчно силна, Том да започне своето проучване. Между военните кораби се виждаха десетки малки съдове. Някои бяха баржи и лихтери, които прекарваха стоки и хора до големите кораби. Една баржа, развяла предупредителни флагове и нагазила дълбоко, под тежестта на многобройни бурета с барут, бавно приближаваше трипалубните кораби.
Други съдове бяха привързани към кея или към безразборно хвърлените си котви из залива. Много от тях бяха с по една мачта и две триъгълни платна. При по-малките съдове, този нов вид платна имаха известни преимущества пред традиционното правоъгълно платно и ставаха все по-популярни във всички модерни флоти. Те се обслужваха от по-малък брой хора и бяха по-бързоходни. Много често ги използваха като разузнавателни и спомагателни съдове към военните ескадри. Почти непрекъснат поток от такива и други лодки усърдно сновеше навън и навътре в пристанището, като всички внимаваха да не се отдалечат от брега за да не привлекат вниманието на английския кралски флот. Той бе блокирал главните френски пристанища в Канала, изчаквайки военните кораби да излязат от тях. Към средата на Канала Том мерна връх от английско платно. Там някъде се бе притаил и „Гарванът“ в очакване на нощта, когато щеше да дойде да ги прибере от плитчината.
Том заряза корабоплаването в Канала и насочи вниманието си към по-малките съдове в пристанището. Повечето бяха доста по-големи от „Гарвана“, а някои имаха на борда си леки оръдия. Набеляза си десетина, които можеха да му свършат работа, но после започна да ги отхвърля един по един, откривайки недостатъците им. Някои бяха в лошо състояние, други ставаха само за каботажно плаване и не биха издържали дълго пътешествие в бурни води, трети нямаха възможност да вземат на борда си товара и хората, от които имаше нужда.
По пладне, легнали по корем на топлия пясък, двамата с Люк обядваха с хляб, шунка и варени яйца, като си подаваха един на друг манерка с бира. Том се мъчеше да не пада духом, но тук май нямаше онова, което им бе нужно.
Когато слънцето започна да се спуска към хоризонта, той се спря на два от проучените десетки кораби. После единият от тях вдигна главното платно и излезе в морето, като му остави едничка възможност – неописуемо мърляв стар катер, който видимо помнеше по-добри времена.
– Този ще е – реши неохотно Том и двамата събраха нещата си, готови да потеглят назад, щом падне мрак. Изведнъж Том сграби Люк за ръката и посочи на север.
– Ето го! – възбудено извика той.
Елегантен и бърз като хрътка, иззад носа долетя едномачтов кораб, смени красиво галса и влезе в пристанището.
– Вижте го само! Натоварен е тежко – това личи от ватерлинията – и въпреки това може да вдигне петнадесет възела и с миша пръдня в платната – прошепна Люк, запленен от невижданата красота. Палубата бе гладка – без предна или кърмова надстройка. Единствената, съразмерна с дължината на корпуса мачта, бе леко наклонена назад. Според преценката на Том, дълъг бе около петдесет фута.
– Десет оръдия! – преброи ги Том през далекогледа. – Достатъчно за прогонване на всяка арабска джонка.
Имаше триъгълно главно платно с утлегар, голямо горно платно от реята и два кливера на бушприта. В отслабващата светлина видът му бе призрачен.
– Вече съм влюбен в него, а още не му знаем името.
– Ще му изберем ново – обеща Том.
Корабът спря до кея. Платната изчезнаха като махване на магическа пръчка. Напрегнаха поглед, докато швартоваха. Том преброи членовете на екипажа и ги изкара деветима, но корабът можеше да поеме тридесет моряка за далечно плаване, макар че за целта сигурно щеше да се наложи да се преустрои долната палуба.
– Добре го разгледай, Люк! – каза Том, без да сваля далекогледа от окото си. – Ще трябва да го откриеш в тъмното.
– Смятайте, че се е запечатал в очите ми – увери го Люк.
В последните минути дневна светлина видяха как шестима от екипажа слизат и се отправят по кея към мястото, където прозорците на кръчмите започваха да светват един по един.
– Оттук се усеща колко са жадни. Няма да се върнат преди утрото – прошепна Том. – Значи, на борда остават само трима.
Когато се смрачи напълно, те забързаха надолу към брега. Люк изрови торбата изпод корабните останки и запали с огниво намиращия се вътре фенер. Обърна отвора му към морето и три пъти вдигна капачето. Почака малко и даде същия сигнал. При четвъртия опит откъм морето също присветна три пъти.
Нагазиха във водата, докато леките вълнички окъпаха лицата им и когато дочуха скърцането на весла, Люк остро изсвири. След малко „Гарванът“ се появи пред тях. Хванаха борда му и се прехвърлиха вътре.
Поръсил навсякъде солена вода, Люк пое руля и корабчето се отдалечи над полегатото дъно. Щом водата под кила стана достатъчно дълбока, опънаха главното платно и кливера. Том се съблече и изтри тялото си с подадената от Аболи кърпа, после облече сухи дрехи. На около левга от брега Люк спря и всички наклякаха около един фенер на откритата палуба.
– Намерихме кораб – съобщи Том на хората си. Лицата им имаха хищен вид в светлината на фенера. – Но няма да е шега работа, да го измъкнем под носа на французите. – Не искаше да ги обзема самонадеяност. – Ще изчакаме втора вахта, когато ще са се настанили по хамаците си. Мастър Люк ще ни закара в пристанището и ще застане до тях. Ако ни питат нещо, Люк ще отговаря. Останалите да си държат езиците зад зъбите. – За да подчертае думите си, Том сви вежди.
– Застанем ли там, ще дам знак и под моя команда се прехвърляме при тях. Аболи и Алф Уилсън ще ми помогнат да разчистим кораба от врага. Повечето слязоха на брега и сигурно ще останат там цяла нощ. На борда са само трима. Никакви пистолети, само палки и юмруци. Ножовете – в краен случай. Тишината е наша първа грижа, а човек с нож в търбуха ще заквичи като прасе, когато го колят. Фред ще освободи въжето на носа, а Реджи – кърмовото. Режете и бягате, така че ножовете да са готови.
После Том накара всеки по отделно да повтори задачата си, за да не стане объркване в тъмното. С Люк и тричленния му екипаж бяха общо петнадесет. Останалите – стари кримки от „Серафим“, събрани набързо от Аболи и Алф. Повече от достатъчно за предстоящата задача.
– Вятърът е източен и според Люк, към полунощ ще се усили. Не забелязах да привързват главното платно, така че трябва да се вдигне с едно дръпване на фала. – Том погледна Нед Тайлър с грубото му, осветено в жълто от фенера лице. – Мастър Тайлър, ти ще отидеш на руля, няма да участваш в боя. Люк ще ни води с „Гарвана“ – на кърмата си ще окачи фенер. – Когато всеки разбра, какво се иска от него, Том провери оръжията и се убеди, че всеки е снабден с тояга и нож. Той единствен щеше да носи дълго оръжие – около кръста бе опасал нептуновата сабя.
Още преди отплаването бе наредил всички да са в тъмно облекло, а сега фенерът премина от ръка на ръка и намазаха ръцете и лицата си със сажди. Последваха неизбежните закачки с Аболи, който нямаше нужда да се цапа, поради естествената си пигментация, след което всички се увиха в плащовете си покрай фалшборда, за да хапнат малко студено месо с хляб и да откраднат няколко часа сън.
В края на първа вахта Люк бавно започна да приближава „Гарвана“ към брега. При вятър откъм брега, те ясно долавяха звуците на сушата. Часовникът от една черковна кула така силно удари дванадесет, че можаха да преброят всеки удар. По нареждане на Том събудиха спящите. Те бяха малцина – повечето бяха будни поради напрежението на очакването.
На влизане в пристанището трябваше да се борят с насрещния вятър, но Том с радост плащаше тая цена, за сметка на попътния вятър на излизане. Скоро се запромъкваха между френските военни кораби, като минаха толкова близо до един трипалубник, че дочуха сънения разговор на котвената вахта. Никой не ги попита нищо и Люк насочи „Гарвана“ към каменния кей, където бяха видели чуждия кораб. Том клечеше на носа, вперил поглед напред, за да зърне френския кораб. Напълно възможно бе, да са се преместили или отплавали, но Том беше сигурен, че слезлите на брега още лочат по кръчмите, а капитанът ще изчака утрото, за да разтовари.
„Гарванът“ приближи бавно кея, като се промъкна между два закотвени кораба Том напрегна поглед, заслонил очи срещу отблясъците от светлините на крайбрежните къщи. Откъм кръчмите се носеха смехове и глъч, но корабите бяха безмълвни, с фенери на мачтите си.
– Заминали са! – прошепна Том отчаяно, когато приближиха на половин пистолетен изстрел от мястото, където бяха видели кораба, а сега нищо не забелязваха. Прокле се, задето не бе оставил резервен вариант именно за такъв случай. Понечи да нареди на Люк да обръща, когато сърцето му подскочи и лудо заби. Забеляза мачтата на фона на матовата светлина откъм къщите и разбра, че поради отлива ниската палуба на кораба се е спуснала под равнището на кея и затова корпусът не може да се види.
– Тука си е и ни очаква! – Погледна назад, за да се убеди, че хората му са готови. И те като него, клечаха край фалшборда. С почернените си лица приличаха на неподредени денкове багаж. Единствен Люк бе изправен в цял ръст до руля. Рязко го завъртя, а един от екипажа му бързо спусна главното платно с тихо съскане. „Гарванът“ намали ход и тихо приближи френския кораб, докато леко чукна борда му. Палубата му се извисяваше на шест стъпки над тяхната и Том приклекна, за да подскочи нагоре.
При лекия тласък от докосването на двата корпуса сънен френски глас възкликна:
– Nom de Dieu7979
Nom de Dieu! (фр.) – В името Божие!
[Закрыть]!
– Нося съобщение за Марсел – отвърна Люк на френски.
– Няма никакъв Марсел тука! – сприхаво се озъби французинът. – Драскаш ми боята с боклукчийската си кофа.
– Нося петдесетте франка, дето му ги дължи Жак – настоя Люк. – Ще пратя един от хората си, да ти ги предаде.
Споменаването на такава голяма сума осуети всякакъв по-нататъшен протест и тонът на французина стана предразполагащ и лукав:
– Tres bien8080
Tres bien (фр.) – Много добре.
[Закрыть]. Дай ги на мене. Ще ги предам после на Марсел.
Том чевръсто се прехвърли на борда на чуждия кораб. Французинът го очакваше облегнат на релинга с вълнена шапка на главата и глинена луличка в зъбите. Той се изправи и измъкна лулата от устата си.
– Дай ги!
Докато го приближаваше с протегната ръка, Том забеляза, че мъжът има великолепни засукани мустаци.
– Ей сега – отвърна той и го цапна с тояжка над лявото ухо. Без да пророни звук, човекът се строполи на палубата. В следващия миг, Аболи се метна през борда и тупна безшумно като пантера, на босите си крака. Том забеляза, че един от люковете при носа е отворен и отдолу се процежда слаба светлина. Спусна се по стълбата, с Аболи по петите. На тавана се люшкаше фенер и в светлината му Том забеляза три хамака, овесени в далечния край на каютата. Разбра, че не е преброил правилно членовете на екипажа. Докато прекосяваше каютата, мъжът в най-близкия хамак изведнъж седна и попита:
– Qui est la8181
Qui est la? (фр.) – Кой е там?
[Закрыть]?
В отговор Том го прасна с все сила. Човекът легна на мястото си, но се обадиха тревожно от втория хамак. Аболи го преобърна и обитателят му тупна на пода. Преди да успее да извика пак, Том завъртя тояжката и той се отказа. Трети французин рипна от леглото си и търти към стълбата, но Том го хвана за голия глезен и го дръпна назад. Аболи сви огромен юмрук, заби го в главата му отстрани и мъжът замря.
– Други? – бързо се огледа Том.
– Тоя беше последен – отвърна Аболи и хукна по стълбата. Том го последва към палубата. Фред и Реджи бяха прерязали въжетата и корабът бавно се отдалечаваше от брега. Викът на французина в каютата изглежда е бил приглушен и не привлече ничие внимание. Заливът бе все така тих и заспал, като преди.
– Нед? – прошепна Том и откъм кърмата се чу незабавен отговор.
– Слушам, капитане! – Дори в напрежението на момента Том изпита вълнение при това обръщение. Имаше си кораб и отново беше капитан.
– Добра работа! Къде е „Гарванът“?
– Точно пред нас. Вече вдигна платното.
При неговата мачта нещо се бавеха. В тъмното и на непознат кораб, не беше така лесно да се ориентират в множеството фалове. Французите използваха друга такелажна система. Том изтича при тях и заедно се заеха с разгадаването на въжетата.
