Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 39 (всего у книги 62 страниц)
93.
Една сутри Куш пристигна с връзка ключове и извика с острия си писклив гласец:
– Тахи, трябва да приготвиш момчето за посещение при благочестивия молла. – Хвърли на рогозката вързоп чисти дрехи. – Ще се върна да го взема след обедната молитва. – Гледай да е готов или ще накарам да те напердашат до кръв.
Биволската кола чакаше при портата и Дориан се изкатери в нея, почти извън себе си от радостно оживление, заради възможността да излезе от мрачния затвор. Тахи нямаше да дойде с него, но й бе позволено да се погрее на слънце в градината, докато го няма.
Куш се возеше до Дориан отпред, като се усмихваше и го галеше.
– Тази роба ти стои добре. От най-високо качество е. Виж само бродерията по яката. Коприна! Точно същата има и принц Абд Мухамад ал Малик. Специално съм ти я избрал. Виждаш ли как те глезя!
Колкото повече приближаваха палата, толкова по-неспокоен и приятелски настроен ставаше Куш.
– Хапни си от тия канелени сладки! Любимите ми са. И на тебе ще ти харесат. Искам да си доволен, Ал Амхара!
Когато белите стени на крепостта изникнаха пред очите им, Куш даде по-преки напътствия:
– Ако Ал Алама, Бог да благослови името му, попита как съм се отнасял към тебе, трябва да му кажеш, че съм ти бил като баща. Че си получавал най-добрата храна, най-прясната риба и най-подбрани плодове.
– И че си ме заключил в задушна и смрадлива стая като престъпник? – невинно попита Дориан.
– Това не е вярно! Може би съм прекалил малко с грижите за твоята безопасност. Това е всичко. – Макар да се усмихваше, погледът му бе студен като на кобра. – Не се опитвай да ми създаваш неприятности, малък неверник! По-добре е да съм ти приятел, отколкото враг. Можеш да питаш оная дърта тлъста свиня Тахи. Тя ще ти каже.
Слязоха от колата във външния двор на крепостта. Куш го хвана за ръка и го поведе из лабиринта на сградата. Изкачиха няколко стълби и последната ги изведе на тераса, високо над пристанището. Тя се издигаше над водите на протока към африканския материк.
Дориан се огледа с любопитство. Цяло удоволствие бе да види отново морето и да почувства соления полъх на мусона по лицето си, който да издуха застоялите миризми от харема. Веднага забеляза моллата и бързо направи знака на уважение, като докосна устните и сърцето си. Ал Алама го поздрави и каза:
– Нека Аллах не сваля усмивката от лицето ти, малкия!
Под бамбуковия сенник, до моллата бе седнал с кръстосани крака още един човек. Той сърбаше гъсто кафе, а до него бе изправено високо стъклено наргиле.
– Селям алейкум, стари татко – поздрави с уважение Дориан и мъжът се извърна, да го погледне. Сърцето на Дориан литна от радост, а лицето му се озари от щастие, когато го позна. Спусна се да го прегърне.
– Бен Абрам! – Той се притисна в стария доктор. – Мислех си, че никога вече няма да те видя. Мислех, че си още на острова с Ал Ауф.
Старецът се освободи внимателно от прегръдката и оправи разрошената си брада. Не беше прилично да се показва пред външни хора дълбокото чувство, което ги свързваше.
– Я да те видя! – Бутна Дориан на ръка разстояние и заразглежда лицето му. Изразът му се промени. – Виждаш ми се бледен. Какво е станало с теб, дете мое? – Той се завъртя и погледна към Куш, който се помайваше неспокойно в края на терасата. – Ти ли си се грижил за момчето? Какво си му сторил, евнух? – Извън харема, Куш беше само домашен слуга. При това кастриран. Бен Абрам не направи опит да прикрие презрението си.
– Нека Аллах и всичките му светии са ми свидетели! – Бузите на Куш се тресяха, а по брадичката му изби пот. – Грижех се за него с любов. Угаждах му така, сякаш е истински син на господаря.
Бен Абрам погледна Дориан за потвърждение, като знаеше, че ще получи прям отговор.
– Заключил ме е в една порутена малка стая от деня, в който пристигнахме. Храни ни със свинска помия и не ми разрешава да говоря с никого, освен с бавачката, през цялото това време.
Бен Абрам изгледа студено евнуха и той падна на колене.
– Беше по нареждане на принца, Ваше Превъзходителство. Заповяда ми да внимавам да не избяга.
– Принцът е платил една лака злато за това дете. Официално го е прогласил за свой син – отвърна Бен Абрам с тих, изпълнен със заплаха глас. – Когато Негово височество се завърне от Мускат, аз лично ще го осведомя как си се грижил за сина му.
– Само си изпълнявах дълга, милостиви господарю – зафъфли Куш.
– Много добре знам как изпълняваш този дълг по отношение на поверените ти жени и деца, евнух. – Бен Абрам направи многозначителна пауза. – Понякога ми се налага да наказвам ония, които не се подчиняват на господарските повели.
– Спомням си момичето Фатима – унесе се в спомени Бен Абрам.
– Тя беше пачавра и блудница – оправда се Куш.
– Тя беше на шестнадесет и влюбена – възрази докторът.
– Пускаше при себе си едно похотливо животно, което прехвърляше стената на харема.
– Той беше млад воин, офицер от дворцовата гвардия – поправи го Бен Абрам.
– Беше мой дълг, господарю! Не съм искал да умира. Исках само да дам урок на останалите.
Бен Абрам спря с ръка по-нататъшните оправдания.
– Чуй ме, евнух и повярвай онова, което ще ти кажа: Ако още нещо лошо се случи на това момче… Не! Ако от днес нататък не се отнасяш към него с най-голямо внимание, ще имам грижата да запищиш даже по-силно от малката Фатима.
Ал Алама слушаше най-внимателно всичко това. Сега заговори той:
– Съгласен съм с всичко казано от Бен Абрам. Детето и бавачката му да получат прилични стаи и добра храна! Няма да го затваряш или да му налагаш излишни ограничения. Трябва да се движи свободно, като всеки друг син на принца. Той ще ме посещава през ден за уроци и аз подробно ще го разпитвам как се отнасят към него. А сега, махай се от очите ми! – Даде знак с ръка да си върви. – Чакай долу, да прибереш после момчето!
Докато се измъкваше, Куш отправи към Дориан пълен с отрова поглед.
Бен Абрам се обърна отново към момчето:
– Много неща имам да ти разправям. Чу ли за сражението на острова след твоето заминаване?
– Не. Не! Нищо не съм чул. Разкажи ми, стари татко! Разкажи ми всичко!
– Не всички новини са добри – предупреди го Бен Абрам и започна бързо да разказва. Дориан слушаше с голямо внимание. Той възкликна с вълнение и гордост, когато научи за превземането на крепостта на Flor de la Mar и затова как Том убил Ал Ауф със собствените си ръце.
– Ал Ауф беше звяр. Така се гордея с Том. Бих желал да съм видял това със собствените си очи. – След това заплака, като научи за раняването на баща си и загубата на двата му крака.
– Мъртъв ли е, стари татко? Моля те, кажи ми, че е жив!
– Истината, малкият, е, че не знам. Когато брат ти ми позволи да напусна острова, беше жив. Мисля, че твоят брат имаше намерение да го върне в Англия.
– В Англия? – Дориан беше отчаян. – Това е толкова далеч. Може и никога да не се върне. Изоставил ли ме е Том? – Сълзи напълниха очите му и преляха през клепачите. Остави ги да се леят безпрепятствено по бузите.
Бен Абрам хвана ръцете му и усети, че момчето трепери, сякаш има треска.
– Брат ти е добър човек. Мъж на честта. Прояви голяма доброта към мене.
– Но ако се е върнал в Англия – избухна Дориан и с мъка преглътна, – той ще ме забрави. Никога няма да го видя пак.
– В такъв случай такава ще е волята Божия. Междувременно ще бъдеш син на принца и трябва да се отнасяш с послушание към неговите желания. – Бен Абрам се изправи на крака. – А сега трябва да слушаш благочестивия молла, защото той се е завърнал от Мускат преди принца и по нареждане на Негово Височество, ти трябва да бъдеш обучаван от него.
Като изсърба безброй чашки кафе и като смучеше от наргилето, Бен Абрам изчака да свърши религиозната лекция, протекла през най-горещите часове на деня. Един-два пъти се намеси с коментар и зададе въпроси, но през повечето време остана мълчалив. Присъствието му действаше успокояващо на Дориан.
Слънцето бе започнало да хвърля дълги сенки от палмите по крайбрежния пясък, когато Бен Абрам помоли за благословията на моллата и заведе Дориан при колата и Куш, за да го върнат в харема.
Бен Абрам спря достатъчно далеч от евнуха, за да не бъде чут и каза на Дориан:
– Ще се виждаме всеки път, когато мога. Когато идваш на уроци при моллата. – После снижи глас: – Брат ти беше много добър към мен. Ако не бе той, и мен щяха да продадат в робство. Като отплата, обещах да ти предам едно съобщение. Не можех да го направя пред моллата. Трябва да го чуеш само ти.
– Какво е съобщението? Моля те, кажи ми, стари татко!
– Брат ти ми поръча да предам, че винаги ще остане верен на клетвата, която ти е дал. Ти помниш ли я?
– Каза, че ще се върне да ме вземе. Даде смъртоносна клетва.
– Да, малкият. Той потвърди обещанието си пред мен. Той ще се върне. Не би трябвало да ти го казвам. То е против интересите на моя господар, но и не мога да те лиша от утехата на братовите думи.
– Знаех си, че никога няма да забрави тази клетва. – Дориан докосна ръкава на стареца. – Благодаря ти, че ми каза.
94.
Заплахите на Бен Абрам и Ал Алама дадоха светкавично отражение върху поведението на Куш. Още на следващия ден Дориан и Тахи получиха по-просторни помещения в по-хубава част от харема. Сега разполагаха със собствено малко дворче и фонтан. Куш изпрати една робиня да помага на Тахи в готвенето и тежката домакинска работа. Освен това изпрати на Дориан голямо количество нови дрехи, а Тахи получи правото да посреща всеки ден пристигащите от града каруци с продукти, още при портата. Вече сама избираше месо и риба за двамата. И което беше най-важно: Дориан можеше да тича из целия харем. Все пак, въпреки непрестанните настоявания на Дориан, Куш не му позволяваше да излиза извън стените, освен за уроците при моллата в крепостта.
Но и това се промени, след като Дориан се оплака на Бен Абрам. От там насетне вече можеше да броди на пристанището и по целия остров, макар че един от хората на Куш ходеше постоянно по петите му. Свободата му беше толкова голяма, че Дориан започна отново да обмисля планове за бягство.
Те бяха по-скоро мисловни упражнения, отколкото действителни намерения. Щом започна да ходи редовно на брега с рибарските лодки, където продаваха току-що уловена риба и направи опит да се сприятели с рибарите, той разбра, че Куш е предугадил намеренията му. Изглежда бе предупредил всички островитяни да не разговарят с неверника. С постоянно мъкнещите се подире му пазачи, нямаше никаква възможност да открадне лодка или да получи помощ от местните рибари и моряци. В крайна сметка Дориан се примири с мисълта, че усилията му ще си останат безплодни. Започна да посвещава повече време на опитите да се сближи с войниците от крепостта, конярите от дворцовата конюшня и соколарите на принца.
Ясмини посрещна освобождаването на Дориан с голямо задоволство и след като установи, че няма видима съпротива от страна на Куш, стана постоянна сянка на момчето. Тя разбира се, не можеше и носа да си покаже извън стените на харема, но ходеше без умора по петите му и беше постоянен гост в помещенията, заемани от него и Тахи.
Нейният глас, вплетен в бръщолевенето на Джини, правеше безрадостната им атмосфера по-поносима. Тахи започна да я посвещава в тайните на готварското изкуство. Ясмини никога не бе опитвала да прави това по-рано и се зае с огромно удоволствие, като непрестанно тикаше на Дориан творенията си.
– Направила съм го само за теб, Доуи – чирикаше тя. – Харесва ти, нали? – Загрижено гледаше, как изчезва всяка хапка и повтаряше: – Хубаво е нали? Харесва ли ти?
Когато Дориан излизаше от харема за обиколките си на пристанището, брега и крепостта, тя крееше. Навърташе се около старата Тахи и маймунското й личице грейваше, когато Дориан се появеше и тя хукнеше да го посрещне.
Понякога тази привързаност ставаше толкова натрапчива, че Дориан излизаше от харема, само за да се освободи от нея. Отиваше в конюшните и прекарваше там часове наред в хранене, поене и тимарене на великолепните животни, срещу което получаваше правото да поязди някое от тях. Всичко научено от баща му и по-големите му братя в Хай Уийлд му влезе в работа. В прохладните вечерни часове конярите играеха „пулу“, персийското наименование за топка. Игра, към която бяха страстно привързани членовете на могулското имперско семейство и която бе възприета от поданиците на Оманския халифат. Топката се изрязваше от бамбуков корен и се удряше с чук от същия материал. Когато главният коняр опозна Дориан по-добре, той му позволи да се присъедини към момчетата на тренировъчното игрище. Дориан обичаше да усеща потния гръб на коня между краката си, когато се втурваше с ревящата тълпа през полето, блъскайки с кон и лакти останалите в мелето около топката. Много скоро усърдието и борбеността му накараха старите коняри да кимат одобрително.
– Ако е рекъл Аллах, от това момче ще излезе добър ездач.
Друго любимо място за Дориан стана дворцовата соколарна, където се намираха клетките с ловджийските соколи на принца. Близо до тези свирепи и красиви птици, той притихваше, превърнат цял във внимание и соколарите скоро проявиха разбиране към неговия интерес и започнаха да споделят знанията и опита си. Изучи цветистия им жаргон и понякога, по тяхна покана, ходеше да гледа как тренират птиците в полет, край мангровите горички в северния край на острова.
Друг път успяваше да се измъкне от пазача си и тръгваше да проучва крайбрежието, където откриваше заливчета и усамотени плажове. Събличаше дрехите и се хвърляше в океана, за да плува отвъд рифа, достигайки почти до пълно изтощение. После плуваше обратно и лягаше на белия пясък, вперил взор на юг, като си представяше платната на кораба на Том на хоризонта.
Тръгнеше ли към харема, където знаеше, че го очаква Ясмини, винаги носеше по някой подарък, за да успокои гузната си съвест. Един път перо от сокол, друг път оплетена от него гривна от конски косми, трети път – мидени черупки, събрани при рифовете. От тях й нижеше гердани.
– Бих искала да дойда с теб – каза тя с копнеж. – Много бих желала да плувам с теб и да гледам как яздиш.
– Нали знаеш, че не може – безцеремонно отвърна Дориан. Разбрал бе вече, какъв живот й предстои. Никога нямаше да излезе от харема без фередже и възрастна придружителка. Вероятно той щеше да си остане единственият й приятел, с когото няма кръвна връзка. Но дори и това щеше скоро да свърши, защото и двамата бяха на ръба на пубертета. Станеше ли жена, щяха да я омъжат. Тахи му каза, че този въпрос бил уреден, още когато била на четири години.
– Ще я дадат на един от братовчедите й, в земята на Великия Могул отвъд океана, за да се заздравят връзките между двете династии – каза тя, като наблюдаваше чувствата по лицето на Дориан при мисълта, че малката му другарка ще бъде изпратена при някакъв мъж, когото дори не е виждала, в далечна непозната земя.
– Тя ми е сестра. Не искам да отива! – избухна импулсивно Дориан. Сам остана изненадан от чувството на отговорност, което изпитваше към нея.
– Това няма никакво значение за теб! – грубо отвърна Тахи, криейки съчувствието си. – До една година ще станеш мъж. Куш внимателно следи за това. Той никога не пропуска. Още при първия признак ще ти забранят достъпа до харема завинаги! Дори и да останеш тук, ти никога повече няма да видиш лицето на Ясмини след този ден. Може би е по-добре дружбата ви да приключи като отрязана с ножа, който ще отбележи твоето възмъжаване.
Споменаването на ножа го разтревожи. Чувал бе другите момчета да разискват ритуала на обрязването и да си правят грубиянски шеги по този повод, но и през ум не му бе минавало, че той самият ще бъде подложен на това. И ето че Тахи му го заяви грубо в очите.
– Но аз не съм мюсюлманин! – възрази Дориан. – Не могат да ми сторят това!
– Никога няма да си намериш жена, ако запазиш това парче кожа – предупреди го тя.
– Не ми трябва жена и не желая да ми режат парчета!
Страхът от ножа се изостряше от зараждащото се чувство за вина пред Ясмини, заради предстоящата насилствена раздяла.
– Какво ще прави тя, когато няма да мога да се грижа за нея? – измъчваше се Дориан. – Та тя е още дете.
Един ден се прибра от скитанията си малко след обедната молитва. Косата му беше още мокра и твърда от морската вода. Тахи клечеше край оджака и вдигна поглед към него, когато застана на прага. С мъченически вид, той отговаряше на въпросите къде е ходил и какво е правил, като задоволяваше любопитството й само до степен, каквато намираше за разумна. После се огледа и попита небрежно, все едно че отговорът не го вълнува особено:
– Къде е Ясмини?
– Беше тук преди молитва, а после отиде при Батута, която си имала ново животинче. Мисля, че е сив папагал. – Дориан се пресегна през рамото й, за да грабне една от горещите безквасни питки от въглените в оджака. Тя го плесна през ръката. – Това е за вечеря. Веднага я остави!
– Нека Пророкът излее милостта си връз теб, Тахи! – Той тръгна със смях към градината, като късаше залци от питката и ги тъпчеше в уста. Носеше подарък за Ясмини – голяма спираловидна раковина с полирана лъскава вътрешност. Знаеше къде да я намери. В източната част на градината имаше развалини на гробница, издигната преди векове, в памет на един от ислямските светии. Над входа бе издълбан надпис, който Дориан успя с голям труд да разчете: „Абд Аллах Мухамад Али, починал в годината на Пророка 120“.
Гробницата бе увенчана с висок купол с бронзов, покрит с патина полумесец. Пред нея имаше молитвена площадка, ориентирана към свещения град Мека. В единия й край бе разположен огромен открит резервоар за дъждовна вода, в който правоверните са извършвали ритуалното обмиване преди молитва. Днес не се използваше и събираше птичи рояци през следобедите.
Ясмини и избраните й приятелки сред нейните полусестри обичаха да играят на тази площадка. Тук сплетничеха и се препираха, играеха причудливи игри, обличаха животинките си в детски дрехи и ги люлееха на ръце, правеха се, че готвят за въображаеми семейства.
Дориан стигна стълбището, което водеше нагоре към площадката, когато един вик откъм нея го накара да замръзне с крак на първото стъпало. Той веднага позна гласа на Ясмини, но онова което прониза сърцето му, беше неизразимата болка в него. Той се хвърли нагоре по древните стълби, гонен от нестихващия вик, ставащ все по-силен и смразяващ.
95.
Маймунката Джини се бе курдисала върху купола на старата гробница. Всеки път, когато й омръзнеше да я обличат и дундуркат като бебе, тя се изкатерваше на любимото си място, където не можеше да бъде стигната от Ясмини. Сега се чешеше сънливо под мишницата, а синкавите клепачи се спускаха върху големи кафяви очи. От време на време се олюляваше и малко преди да падне, се събуждаше стресната, за да погледне към градината отдолу.
Изведнъж Джини надуши нещо, което я събуди напълно: канелени сладки. В цял свят нямаше друго нещо, което да обича повече. Изправи се в цял ръст, като пазеше равновесие върху облата мазилка, с помощта на дългата си опашка и възбудено се огледа.
По една от пътеките приближаваха две момчета. Дори от това разстояние Джини забеляза, че челюстите им работят, а по-голямото носи покрита сребърна чиния. Джини нямаше нужда погледът й да установява какво има под похлупака. Издаде късо лакомо цвърчене, хлъзна се по купола и скочи към върха на дървото, разперило широко клони под площадката. Скрита в гъстия листак, Джини дебнеше момчетата, които седнаха в един ъгъл на градината със сребърната чиния помежду си. Заин ал Дин вдигна похлупака и опашката на Джини щръкна, а очите й щяха да изскочат при вида на купчината жълти сладки. Разкъсваше се от лакомия и страх. Твърде добре познаваше Заин ал Дин. Над едното си око имаше белег от рана – Заин ал Дин беше голям майстор на прашката. От друга страна, сладките бяха току-що извадени от глинената пещ и уханието им бе мъчително и неотразимо.
Джини се спусна по дънера на дървото откъм противоположната на момчетата страна. Стигнала земята, тя надникна предпазливо. Когато се убеди, че все още е незабелязана, напусна скривалището си и се стрелна през поляната. Надникна отново от прикритието на един храсталак. Изду бузи и сбърчи нос. Ароматът на канела се усещаше оттук много по-силно. Видя как Заин поднася една сладка към устата си и захапва пухкавата жълта мечта.
Ибн ал Малик Абубакър беше другото момче – един от безбройните полубратя на Заин. То стана, приближи едно израсло до оградната стена дърво и посочи клоните му с думите:
– Там има ястребово гнездо. – Заин стана на свой ред и се заклатушка натам. Стояха с гръб към сребърната чиния с отметнати назад глави и говореха за гнездото в клоните, високо над тях.
– Може да е скитник8484
Скитник – вид сокол.
[Закрыть] – каза с надежда в гласа Заин. – Ще му вземем пиленцата, когато се оперят.
Джини събра кураж. Изскочи изпод храста и се устреми като сива стрела през поляната. Стигна чинията и напълни и двете си шепи с лепкави сладки. Започна да ги тъпче в уста и бузите й се издуха до пръсване. Половината сладки останаха в чинията и тя се опита да ги вдигне. Понеже не успя, пусна другите от ръцете си и започна наново.
– Маймуната! – изпищя страшният глас на Заин зад гърба му и Джини разбра, че е разкрита. В бързината си запрати чинията във въздуха и хукна назад към безопасността на високото дърво. Зад себе си оставяше диря от натрошени канелени сладки.
Щом стигна дървото и се метна на един висок клон, тя обърна глава, за да погледне назад. Момчетата тичаха към нея с викове на възмущение от такова безчинство:
– Шейтан! Дяволска маймуна! Свинско животно!
Джини стигна върха на дървото и се настани в един чатал. Тук се чувстваше в безопасност и започна да мляска остатъците от сладките, оцелели от паническото й бягство.
Отдолу Заин развърза торбичката на пояса и измъкна прашка. Разви кожените ремъчки и ги опъна с две ръце. Избра идеално огладено обло камъче и го постави в уширената средна част на сдвоения ремък. Обиколи дървото, докато намери подходяща позиция за изстрел към Джини. Маймунката заклати глава с опулени очи и страшна гримаса, за да го уплаши.
– Сега ще ти дам такъв урок, че никога вече няма да ми крадеш сладките – закани се Заин и започна да върти прашката. Въртеше я все по-бързо в кръг над главата, докато ремъците започнаха да свистят и в точния момент отпусна края на единия. Камъкът се превърна в съскаща бяла линия, твърде бърз, за да може Джини да реагира. Удари маймунката в лявата ръка под лакътя и костта се счупи.
Джини изпищя и подскочи високо във въздуха с виснала счупена ръка. Докато падаше, направи опит да се хване за един клон, но лявата ръка не й се подчини и тя стигна почти средата на дървото, преди да се залови с дясната.
Двете момчета отдолу скачаха и крещяха от радост.
– Удари го, Заин! – ликуваше Абубакър.
– Сега ще те убия, крадлив шейтан! – Заин поставяше нов камък в прашката. Джини се катереше нагоре с една ръка. Скимтеше и ломотеше от болка безспир. Стигна дългия протегнат към площадката клон.
Заин запрати втория камък, който изсвири във въздуха и удари клона точно под гърдите на маймунката. Тя подскочи и затича с пречупена ръка към площадката. Знаеше къде да търси закрила. Ясмини бе чула писъците и макар да нямаше представа какво ги е причинило, викаше разтревожена:
– Джини! Какво стана, бебчето ми? Ела при мама!
Стигнала края на клона, Джини се хвърли в прегръдките й, като скимтеше и трепереше от болка и страх.
– Давай! – викна Заин към Абубакър. – Намери пръчка! Сега ще я довършим!
Градинарите бяха оставили сноп бамбукови колове в основата на стълбището. Всяко от момчетата грабна по един и хукна нагоре.
Запъхтян и ухилен, пръв се изкачи Заин. Стъписа се, когато Ясмини се изправи пред него с Джини на ръце.
– Не ме доближавай! – викна му тя. – Остави ни намира, Заин ал Дин!
За миг той се обърка от гнева на момиченцето, но тогава се появи Абубакър и го тикна напред.
– Това е само малката Ясмини. Аз ще я държа. Ти хвани маймуната!
Ясмини заотстъпва пред тях, притиснала ужасеното животинче към гърдите си. Те я следваха, размахали заплашително коловете, като се насърчаваха един друг:
– Шейтанът ми открадна сладките!
– Сега ще го убия!
– Първо аз тебе ще те убия! – викна в отговор Ясмини, но храбростта й започна да се изпарява, а очите се напълниха със сълзи. Тя отстъпи до ниската стена на водния резервоар и остана там в отчаяна безизходица. Полусестрите й бяха избягали още при появяването на по-големия брат. Ясмини остана сама. Устните й потръпваха, но тя направи опит, да не издаде страха с гласа си.
– Остави ни намира! Ще кажа на Ал Амхара! Ще видиш, какво ще ти направи заради Джини!
– Много ме уплаши! – присмя се Заин. – Щяла да каже на Ал Амхара. Той е безверен свинеядец. – Притиснаха я към стеничката. Изведнъж Абубакър се хвърли напред и хвана Ясмини за врата.
– Взимай маймуната! – извика той и Заин сграбчи Джини за крака. Тримата се боричкаха и залитаха по площадката, дърпаха пищящото животинче. Ясмини се бе вкопчила в него с всички сили и крещеше през сълзи. Абубакър откопчваше пръстите й един по един, докато накрая тя изпусна Джини и Заин й я взе.
– Дай си ми го! – примоли се тя. – Моля те, не го удряй повече!
Заин го бе хванал за кожата на врата.
– Ела си го вземи, преди да съм го убил, това мръсно животно!
Внезапно Джини се извъртя и впи зъби в китката на Заин. Той нададе вой на изненада и болка, вдигна маймунката над главата си и я запрати в резервоара. Животинчето изчезна във водата, после отново се показа и доплува до ръба. Заин вдигна кървящата си ръка и я заразглежда. После нездравият цвят на лицето му стана тъмночервен от ярост.
– Ухапа ме! Виж кръвта! – Изтича до резервоара, замахна с кола и потопи главата на маймунката. Щом се показа, той отново я удари, като надаваше викове на садистична наслада:
– А да видим сега, дали може да плува!
Ясмини се откъсна от хватката на Абубакър и метна мъничкото си телце върху гърба на Заин. Заудря главата и раменете му с писъци. Заин продължаваше да ликува, без да й обръща каквото и да било внимание. Продължаваше да дави Джини, като отново и отново я натискаше под водата.
Маймунката бързо губеше сили, кихаше вода през носа си, а мократа й козина бе прилепнала по черепа. Силите и въздуха не й стигаха вече, за да пищи, но гласът на Ясмини се извиси по-силен и остър:
– Остави го! Мразя те! Остави бебчето ми!
Дориан взе с един скок последните стъпала и спря. Трябваше му само един миг, за да разбере какво става. Беше го овладяла дива паника при мисълта, че ще види Ясмини ранена или умираща, но сега страхът отстъпи място на студена ярост при вида на онова, което правеха с нея и Джини двете големи момчета. Хвърли се към тях.
Абубакър го забеляза и се извърна към него. Вдигна бамбуковия кол, за да го стовари върху главата му, но Дориан отскочи и блъсна противника си с рамо по средата на гърдите, като го принуди да се олюлее назад. Абубакър се блъсна в парапета на площадката и изпусна кола. После побягна към стълбите и изчезна надолу.
Единствената мисъл на Дориан бе, да се справи със Заин и да спаси Ясмини. Полетя към него. Заин замахна с кола, но движенията му бяха затруднени от яхналата гърба му Ясмини. Дориан хвана кола с две ръце. Двамата се завъртяха в кръг, като всеки буташе и теглеше бамбуковия кол.
– Вземи Джини! – викна Дориан и Ясмини послушно скочи от гърба на Заин, за да изтича към резервоара. Пресегна се навътре и хвана маймунката, която цапаше немощно във водата. Измъкна я мокра и капеща, кихаща и кашляща вода през носа и устата. Притисна Джини към гърдите си и клекна край резервоара, като се мъчеше да избегне двете борещи се момчета.
Заин бе по-тежък от Дориан и с два инча по-висок. В това премерване на груба сила надмощието му започваше да се усеща.
– Сега ще те удавя като маймуната, неверник такъв с дяволски очи – закани се той и дръпна кола с всички сили.
В яростта си Дориан бе забравил всичко, на което го бе учил Том, но при тая обида самообладанието му се върна и той позволи на Заин да го дръпне към себе си. Пусна кола и сви десния юмрук. Размени крака, за да застане по-стабилно. „Използвай инерцията на тялото и размаха на раменете! Цели се в носа!“, спомни си той наставленията на Том.
Дориан нанесе удара със заякнали от езда и плуване ръка и рамене. Уцели Заин точно в носа, който се скапа като презряла слива в тъмночервена каша. Заин пусна бамбуковия кол и хвана с две ръце удареното място. Очите му се насълзиха от болка, а между пръстите, на белите плочи прокапа кръв.
Дориан се готвеше за следващ удар. Том му бе показал мястото, където се сключват челюстите, като го накара да стисне зъби и да опипа подутината под собственото си ухо. В този удар вложи цялата тежест на тялото си.
Заин не беше и чувал за такъв подход при сбиване. Превръщането на ръката в чук и използването й за удар в лицето на противника беше идея, напълно чужда за неговите представи за ръкопашен бой. Бяха го учили да се бори, но борбата му доставяше удоволствие само срещу по-дребни и слаби момчета.
Ударът в носа го смая. Изненадата се оказа по-силна дори от болката. Не бе подготвен за втория удар. Той се стовари като гюле отстрани на лицето и в мозъка му блесна мълния. Дориан все още не разполагаше нито с теглото, нито със силата да го свали в безсъзнание. Ударът все пак попадна точно където искаше и Заин се залюля назад, заслепен от сълзи, неспособен да се брани, с омекнали крака.
След това, за пълно объркване на Заин, дойде и третият удар – право в тлъстите устни. Усети счупването на един зъб, а устата му се напълни с металическия вкус на собствената му кръв. Покрил лице с две ръце, той се затътри към стълбите.
Дориан грабна бамбуковата тояга и започна да го налага по гърба и раменете. Макар и вече цял обхванат от болка, ударите на бамбука накараха Заин да подскочи към първото стъпало.
Дориан отново замахна и Заин изпищя, сякаш го бе ужилил скорпион. Загуби равновесие и се затъркаля на кълбо надолу. Стигнал земята, той запълзя със силен плач. Чу Дориан да се спуска по стълбите и извърна глава да го погледне с налети очи.
Лицето на неверника бе изкривено в пурпурна гримаса на гняв, зелените очи искряха, а в двете си вдигнати над главата ръце държеше бамбуковия кол. Заин се изправи на крака и изплю избития зъб заедно с фонтан кръв. Направи опит да затича, но имаше нещо счупено в дясното му ходило и той заподскача тромаво, закуцука през поляната, по петите на избягалия Абубакър.
Дориан захвърли тоягата и го остави да избяга. Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да уталожи гнева си и се сети за момиченцето. Затича обратно по стълбите. Ясмини още клечеше до резервоара. Тя трепереше и хълцаше, притиснала мокрото телце на маймунката до гърдите си.
