Текст книги "Мусон"

25.

Хал Кортни чу корабната камбана да бие за начало на втора вахта.

– Полунощ – промърмори той. Притисна кръста си с две ръце, свити в юмруци. Седял бе пред бюрото часове наред и се бе схванал, а очите му смъдяха. Изправи се и поправи фитила на лампата. Нагласи я така, че да осветява добре работната маса, след което се настани на тежкия дъбов стол и отново потъна в работа.

Пред него бе разгърнат работният чертеж на „Серафим“. Внимателно проучи разположението на оръдията, после бутна чертежа настрана, сложи до него скица на бордовата фасада и ги сравни.

– Ще трябва да скрием оръдията и да му придадем вид на невъоръжен търговски съд – мърмореше Хал. – Трябва да се махнат капаците от амбразурите на долната палуба. – Спря и се намръщи, дочул леко дращене по вратата.

– Кой е? – попита той. Времето беше хубаво, а вятърът постоянен и умерен. Не бе очаквал да го безпокоят. Въпросът му остана безответен и след миг той изръмжа. Сигурно е бил плъх или пък собственото му въображение. Върна се към чертежите.

Драскането се чу отново. Този път блъсна раздразнен стола назад и се изправи. Приведен под гредите на тавана, той отиде до вратата и я отвори. Една слаба фигура застана нерешително пред него.

– Гай? – Той го погледна отблизо. – Какво правиш тук по това време? Влез, момчето ми. – Гай пристъпи в каютата и затвори вратата след себе си.

Смъкна шапка от главата си. Лицето му беше бледно, а изразът неспокоен.

– Татко, трябва да ти кажа нещо – заекна той, като мачкаше шапката в ръце.

– Какво има, момче? Казвай! – подкани го Хал.

– Има някой в барутния погреб долу – изплю камъчето Гай. – Вратата е отворена и се вижда светлина.

– Какво? – Гласът на Хал изтъня от тревога. – В погреба? Светлина? – Сцена на отвратително злодеяние се появи в съзнанието му.

– Да, сър.

Хал се обърна и отиде до писалището. Издърпа горното чекмедже и взе дървена кутия с пистолети. Отвори я и измъкна едното двуцевно оръжие. Провери пружината и ударника, после го тикна зад пояса. Провери втория и го взе в дясната си ръка.

– Сега ще видим тая работа – мрачно промърмори той и свали лампата от куката й. – Ела с мен Гай, но тихо! Да не подплашим разбойниците, които и да са те.

Отвори вратата и Гай го последва в коридора.

– Затвори я внимателно! – предупреди го Хал и отиде към стълбата. Надникна към долната палуба, но не видя светлина. Извърна глава към Гай:

– Сигурен ли си?

– Да, татко.

С леки стъпки Хал заслиза надолу, като спираше на всяко стъпало и се ослушваше. Стигна долу и отново спря. Едва сега можа да види слабите отблясъци по контурите на вратата.

– А така! – прошепна той и запъна двете петлета на пистолета в ръката си. – Сега ще разберем, какво правят там.

– Тръгна към погреба, като държеше лампата зад гърба си, за да прикрие светлината й. Гай го следваше.

Хал стигна вратата и долепи ухо към дебелите дъбови дъски. Едва-едва сред другите шумове от кораба, той долови звуци, които го озадачиха: приглушени писъци и стенания, трополене и скърцания, чийто произход не можеше да определи.

Опита бравата и тя се завъртя лесно в ръката му. Опря рамо о нея и бавно я натисна. Тя издраска с тих шум касата и се отвори. Хал застана на прага и вдигна фенера високо над главата си. За миг замръзна на място. Открилата се пред него картина така много се различаваше от всичко, което бе очаквал да види, че той не проумя изведнъж смисъла й.

Замреженият фенер от тавана добавяше светлината си към лъчите от собствената му лампа. В краката му имаше купчина дрехи, а върху копринените торбички с барут се бяха вплели две човешки тела. Трябваше му известно време, за да си даде сметка, че са голи. В светлината на лампата ярко блестеше бяла кожа и той се вторачи с невярващи очи. Женски къдри, сплетени крайници, широко отворена червена уста, малки стъпала заритали конвулсивно към тавана, тънки ръце сграбчили и заскубали мъжка коса, главата на мъжа забита между перлено белите й бедра, гърбът и задникът й, подскачащи върху барута, докато тя се гърчи в екстаз.

Двойката не усещаше нищо освен себе си. Дори светлината от лампата не им направи никакво впечатление – момичето бе стиснало здраво очи, а чертите й бяха така изменени от страст, че Хал не можа да я познае.

Стоеше там като вкопан и трепна едва когато Гай се опита да влезе в погреба. Мръдна настрани, за да скрие двамата от погледа му.

– Бягай обратно, Гай! – каза той и гласът му проникна през завесата от страст, обгърнала двойката. Очите на жената се отвориха рязко и бавно започнаха да се разширяват като листчета на виолетов цвят, докато се вторачваше в Хал с ужасен и невярващ поглед. Устните й се сгърчиха в безмълвен вик на отчаяние и тя застана на един лакът, а гърдата й увисна и се разлюля в светлината на лампата. Задърпа с две ръце тъмната коса на потъналата между бедрата й глава, но не можа да я вдигне.

– Том! – възвърна гласа си най-накрая Хал. Забеляза как мускулите на широкия бял гръб потръпват, сякаш някой заби кинжал в тях. После Том вдигна глава и я обърна към баща си.

Лицето му бе съвсем червено, сякаш бе тичал на състезание или току-що бе приключил рунд по борба. Гледаше с празен и замаян поглед като пиян.

– За Бога, момиче, покрий се! – изграчи Хал. Сам бе обзет от срам, когато установи, че му е трудно да откъсне поглед от разкраченото тяло.

При тези думи, тя ритна Том назад с два крака и се претърколи на пода. Вдигна смачканата си нощница и я стисна пред себе си с две ръце, в опит да прикрие голотата си, клекнала като диво животно в капан. Обърна се с гръб към нея и видя Гай, който проточваше врат, за да види какво става вътре. Хал грубо го изблъска в коридора.

– Връщай се веднага в леглото! – кресна му той. – Тук нямаш работа! – Гай отскочи пред злъчта в бащиния глас. – На никого няма да казваш, какво си видял тази вечер, иначе жив ще те одера! – Гай тръгна заднишком към стълбата, бавно и неохотно, а Хал се върна в погреба.

Керълайн бе навлякла нощницата си и сега бе покрита чак до петите. Стоеше пред него с наведена глава. Дебели къдрици се спускаха над челото й. Приличаше на малко и невинно момиченце. Каквато си беше – иди докажи обратното, помисли мрачно Хал, докато наблюдаваше как синът му подскача на един крак, в опити да уцели втория крачол на бричовете си. Нямаше и помен от обичайната му напереност и фукльовщина. Най-накрая вдигна гащите, завърза пояса и се изправи виновно до момичето. Никой от двамата не можеше да срещне свирепия поглед на Хал.

– Мистрес Керълайн, още в тая секунда се прибирате в каютата си! – нареди той.

– Да, капитане – прошепна тя.

– Мога само да кажа, че съм отвратен от Вашето поведение. Никога не бях очаквал подобно нещо от дама с Вашето потекло. – Смътно долови превзетостта на думите си. Сякаш само долните съсловия имаха право да се наслаждават на дадените им от природата възможности, присмя се той над самия себе си и затърси някой по-малко дървен израз. – Какво ще стане, когато кажа на баща ви? – попита Хал. Тя го погледна с истински ужас, който разваляше хубостта й.

– Не му казвайте! – Внезапно падна на колене и прегърна краката му. – Моля Ви, не му казвайте, капитане! Всичко ще направя, каквото наредите, само не му казвайте!

– Изправи се, момиче! – Хал я вдигна на крака, а гневът му отслабна. Трябваше му усилие, за да го раздуха отново. – Върви си в каютата и стой там, докато пратя да те извикат!

– Нали няма да кажете на баща ми? – примоли се тя. По лицето й се стичаха сълзи.

– Не мога да ти обещая това – отвърна Хал. – Напълно заслужаваш да те нашиба с камшик, което съм и сигурен, че ще направи. – Изведе я навън и я побутна към каютата. Тя изтича по стълбата и се чу тихото отваряне и затваряне на врата.

Влезе при Том и се опита да го погледне възмутено, но усети как пламъците на гнева загасват. Неволно мислите му запрепускаха назад през времето при едно друго момче и друго момиче в тъмна корабна каюта, по тези южни морета. Той беше на възрастта на Том, а холандката – с пет години по-голяма, когато го бе придружила през хребета на мъжествеността. Тя имаше златни коси и невинно ангелско лице, но тяло на развратница и дяволски характер. Той примигна, върнал мисълта си през бездната на двадесет и пет години, за да види Том, все още виновно изправен пред него.

– Мис Бийти е пътничка на този кораб и поради това аз отговарям за нея – заяви Хал. – Ти опозори себе си и мен.

– Съжалявам, татко.

– Не мисля, че съжаляваш. – Хал се взря в лицето на Том и забеляза вътрешната борба с истината.

– Искам да кажа, че съжалявам, че те позоря – уточни позицията си Том. – Но след като никой друг не знае, не бива да допускаме позорът да стане обществено достояние, сър.

Хал едва се сдържа да не зяпне пред такова безочие, но бързо схвана желязната му логика.

– Вие сте варварин, сър – съобщи той мрачно и допълни наум: какъвто бях аз и каквито са всички млади самци, ако имат капка здрава кръв във вените си.

– Ще се опитам да се поправя – обеща Том.

Хал го погледна. Сам той никога не би се осмелил да разговаря с баща си по този начин. Той се страхуваше от баща си. Момчето не се страхуваше от него. Може би го уважаваше и му се възхищаваше, с положителност го обичаше, но не изпитваше страх сега, когато стояха изправени един срещу друг. Не бе ли изпълнил родителския си дълг? Трябваше ли да го накара да се страхува от него? Не, доволен бе, че не го е направил. Томас беше станал мъж.

– Татко, с готовност ще приема всяко наказание, което сметнеш, че заслужавам. Но ако кажеш на семейството й, ще я опозориш и ще съсипеш живота й. – В гласа на Том почти не се долавяше вълнение. – Тя не заслужава да й причиним това.

– Съгласен съм с теб – неохотно каза Хал. – Имам ли твърдата ти дума, никога да не правиш опит да останеш насаме с момичето, докато е на борда на този кораб?

– Обещавам! – каза Том и вдигна дясната си ръка.

– Тогава, няма да говорим повече по въпроса и аз няма да кажа нищо на мастър Бийти.

– Благодаря, сър.

Хал почувства удовлетворение, когато видя изражението на сина си, а после трябваше да се прокашля, за да изчисти гърлото си. Извърна се бързо, за да не се налага да продължава разговора.

– Как влезе в погреба?

– Заех ключа от писалището ти – отвърна направо Том.

– Зае ли го? – попита Хал.

– Да, сър. Щях да го върна, когато приключа с това.

– Вече няма да имаш нужда от него, можеш да ми вярваш – строго каза Хал. Том послушно отиде до вратата, бръкна в нишата и извади ключа.

– Заключи вратата – нареди му Хал и когато Том го направи, добави: – Дай го. – Том му го даде.

– Мисля, че за една вечер, това е повече от достатъчно. Отивай да спиш!

– Лека нощ, татко и наистина съжалявам, че ти причиних неприятности.

Хал го гледаше, как изкачва стълбата и се усмихна с печал. Може би трябваше да се отнесе по-строго към тая малка бъркотия, обаче как?