Текст книги "Мусон"

37.

В колона по един, с Аболи начело, те заобиколиха отдалеч селището. Не срещнаха жива душа, дори когато пресичаха пътя в подножието на планината, проснат към Солената река и разпилените ферми покрай нея. На едно място сякаш ги усети куче, защото нададе истеричен лай, но никой не излезе насреща им.

Склонът започна да се издига под краката им и те приведоха тела към него. Растителността стана по-гъста, но Аболи, като по инстинкт, откриваше невидимите пътечки на дивеча и уверено ги водеше нагоре. Гъстата гора скриваше звездите над главите им и Хал, както и Големият Дениъл, се препъваха от време на време. Младите очи на Том виждаха по-добре в тъмното и той крачеше с уверена стъпка. Аболи си бе горско чедо и се плъзгаше пред тях между дърветата като пантера. Неочаквано стъпиха на голяма гола скала, високо над града.

– Тук ще си починем – нареди Хал. Като седна върху един покрит с лишеи камък, Том се изненада колко високо се бяха изкачили. Звездите изглеждаха съвсем близки. В сравнение с това звездно великолепие, жълтите точици на свещите по прозорците на къщите долу изглеждаха съвсем незначителни.

Том отпи от кожения мях, който му подаде Аболи, но никой не продума. Нощта обаче, не бе вече безмълвна. Някакви дребни създания шетаха из гората наоколо, нощни птици бухаха и крещяха, отвратителен кикот се носеше откъм глутница хиени, заровили муцуни в купищата отпадъци от холандското селище. Този вой караше косата на Том да настръхва и той с усилие се сдържа да не потърси закрила в близостта на едрото черно туловище на Аболи.

Изведнъж топъл порив на вятъра блъсна Том в лицето и той вдигна глава към нощното небе, за да види как звездите бързо се скриват зад гъсти облаци, подгонени откъм морето.

– Надига се буря – промърмори Аболи и преди да затвори уста, нов порив на вятъра ги нападна върху откритата скала. За разлика от първия, този беше леденостуден и Том зиморничаво придърпа наметалото около себе си.

– Трябва да побързаме – каза Хал, – преди да ни е настигнала бурята. – Без дума повече, те се изправиха и поеха в нощта, тъмна заради облаците и ехтяща под напора на вятъра. Дърветата пукаха и скърцаха склони над главите им.

Докато се препъваше зад високата фигура на Аболи, Том си помисли че едва ли някой, па бил той самият Аболи, би могъл да открие в тая тъмнина пътя към скривалището, оставено преди повече от двадесет години.

Най-накрая, когато вече му се струваше, че половината нощ е отминала, Аболи спря пред една напукана самотна скала, чийто връх се губеше горе в тъмното небе. Хал и Дениъл дишаха тежко след стръмното и продължително изкачване. Аболи беше най-стар от всички, но както и на Том, дишането му си оставаше равномерно.

Той коленичи и постави фенера на скалата пред себе си. Отвори вратичката му и се зае с огнивото. То пусна дъжд от ярки искри и Аболи поднесе тлеещата прахан към фитила на фенера. Вдигнал го високо, той започна да обхожда скалата, осветявайки обраслата с лишеи повърхност с неговия слаб лъч.

Изведнъж в лицето на скалата се появи тесен разлом и Аболи доволно изръмжа. Пъхна се в цепнатината, широка колкото да побере раменете му и цялата запълнена от преплетени лиани и бодлив храсталак. Аболи ги разсече със сабята и се отпусна на колене в дъното на разлома.

– Дръж фенера, Клебе! – Подаде го на Том. Под лъча й забеляза купчина камъни. Аболи вдигна един от тях и го подаде на Дениъл. Работеха мълчаливо, докато постепенно разкриха отвора на естествен тунел под скалата. Тогава Аболи се обърна към Хал с думите:

– Мисля, че само Вие и Том трябва да влезете в покоите на вашия баща. Ние с Дениъл ще почакаме отвън.

Той отвърза чувала от кръста си, подаде го на Хал и клекна, за да запали другите фенери. Когато свърши, кимна към Дениъл и двамата мъже застанаха от двете страни на входа, оставяйки Хал и Том сами да изпълнят свещения си дълг. Те се изправиха за миг неподвижни, а вятърът блъскаше гърбовете им и развяваше наметалата като криле на лешояди. Светлината от фенерите хвърляше призрачни сенки върху скалата.

– Хайде, момче! – Хал тръгна пред Том през процепа, после се отпусна на четири крака, за да влезе в тъмната паст на тунела. Том му подаде фенера и го последва. Шумът от бурята заглъхна зад тях и тунелът неочаквано се превърна в пещера. Хал се изправи и главата му почти опря тавана.

Том застана до него и примигна в жълтеникавата светлина на фенера. Видя се в гробница, която миришеше на прах и древност, а сам той бе обхванат от религиозно благоговение, което спря дъха му и разтрепери ръцете му.

В противоположния край на пещерата се виждаше естествена каменна площадка. Съсухрена човешка фигура седеше върху нея и гледаше право в него с огромните си и празни очни кухини. Том отстъпи инстинктивно назад и преглътна риданието, което се надигна в гърлото му.

– Спокойно, момче! – промълви Хал и го хвана за ръка. Стъпка по стъпка, той го отведе до седящата фигура. Когато приближиха, несигурният лъч на фенера освети по-добре картината. Главата беше череп.

Том знаеше, че холандците са обезглавили дядо му, но Аболи явно бе закрепил главата на мястото й. Части изсъхнала кожа все още висяха по черепа като сухи парчета кора върху хининово дърво. Дълга тъмна коса висеше отзад, грижливо сресана и подредена.

Том потръпна от усещането, че празните очи на дядо му се взират дълбоко в душата му. Отново се дръпна назад, но Хал здраво стисна ръката му и го смъмри:

– Той беше добър човек. Смел мъж с голямо сърце. Няма причина да се страхуваш от него.

Тялото бе завито в кожа от някакво животно, чиято черна козина бе проядена на места от паразити и приличаше на прокажена. Хал знаеше, че палачът бе насякъл тялото върху ешафода със свирепи удари от брадва. Аболи бе събрал внимателно частите в кожа от току-що заклан бик. На пода пред каменната платформа личаха останки от малък жертвен огън, кръг пепел и няколко обгорели въглена.

– Нека се помолим заедно! – каза тихо Хал и дръпна Том до себе си на каменния под на пещерата.

– Отче наш, който си на небето… – започна Хал, а Том вдигна длани пред очите си и се присъедини към молитвата.

– … да бъде волята Ти, както на земята, така и на небето.

Докато се молеше, Том видя между пръстите си странна колекция предмети, разположени върху каменната платформа и разбра, че това е последна дан от Аболи, оставена тук преди двадесет години, когато е донесъл тялото на дядо му за вечен покой.

Имаше дървен кръст, украсен с раковини и изгладени от водата камъчета, които блещукаха в светлината на фенера. Виждаше се груб макет на кораб с три мачти и надпис „Лейди Едуина“, издълбан върху борда му, както и примитивен лък и дървен нож. Том разбра, че това са символи на основните страни в живота на неговия дядо. Единният и единствен Бог, верният кораб и оръжията на воина. Аболи бе подбрал последните дарове с любов и тънък усет.

Когато привършиха молитвата, малко помълчаха, а после Хал отвори очи и вдигна глава. Тихо заговори към завития в кожа скелет на платформата над себе си:

– Татко, дойдох да те прибера у дома, в Хай Уийлд.

Простря чувала върху камъка и нареди на Том да го държи отворен, после коленичи над бащиното тяло и го взе на ръце. Оказа се неочаквано леко. Сухата биволска кожа пропука и парченца от нея попадаха на пода заедно с кичури косми. След всичкото това време нямаше мирис на тлен. Усетиха единствено плесен и прах.

Плъзна свитото тяло в чувала с краката напред, докато отвън остана само черепът. Погали дългите черни кичури, прошарени тук-там със сребърни нишки. Като видя този жест, Том бе поразен от любовта и уважението в него.

– Ти си го обичал – обади се той.

– Ако го познаваше, и ти щеше да го обичаш – отвърна Хал.

– Знам колко много те обичам аз, така че мога да разбера.

Хал обгърна с ръка раменете на сина си и го притисна силно.

– Моли се Богу, никога да не ти се наложи да изпълняваш подобен печален дълг към мен! – каза той и дръпна краищата на чувала над главата на Френсис Кортни. Завърза го здраво и се изправи.

– Трябва да тръгваме, Том, преди да се е разразила бурята. – Вдигна внимателно чувала и го метна през рамо, после тръгна приведен към изхода.

Аболи ги очакваше отвън и понечи да поеме товара от плещите на Хал, но той поклати глава с думите:

– Аз ще го нося, Аболи, а ти ни води надолу!

Спускането се оказа по-трудно от изкачването. Лесно можеха да загубят пътеката в тъмнината на нощта и воя на вятъра, да паднат в някоя пропаст или да счупят крак по незабелязан предателски сипей, но Аболи ги водеше с безпогрешен усет, докато Том усети как склонът става все по-полегат, почвата под краката му се заглади, а после заскърца пясък.

Яркосиня светкавица раздра облаците и за кратък миг превърна нощта в ясен ден. В този миг те съзряха простора на залива, бушуващ и разпенен в бяло. После тъмата отново се сключи около тях, а пространството се изпълни от гръмотевична лавина, която ги оглуши.

– Лодката си е на мястото – надвика вятъра Хал с облекчение. Контрастният силует остана запечатан в съзнанието му. – Обади им се, Аболи!

– „Серафим“! – извика силно Аболи в нощта и през бурята се донесе едва чут отклик:

– Ахой! – Беше гласът на Алф Уилсън и те се спуснаха по дюната към него. Товарът на Хал, така лек в началото, сега го притискаше надолу, но той не желаеше да го отстъпи другиму. Стигнаха основата на дюната в плътна група. Аболи дръпна блендата на фенера и насочи бледия му лъч напред.

– Пази се! – викна изведнъж той, видял в мрака неясните очертания на пристъпващи фигури. Хора или зверове, не можеше със сигурност да се каже. – Защитавайте се! – отново извика Аболи и те инстинктивно измъкнаха саби и застанаха в кръг, с гръб един към друг. Остриетата на оръжията щръкнаха навън от кръга.

И отново блесна светкавица, ослепителна начупена мълния, която освети разпененото море и призрачната ивица пясък. В светлината й забелязаха тръгналите заплашително насреща им фигури. Мълнията се отрази в голите остриета, които размахваха, показа копия и тояги и за миг освети лицата на нападателите. Всички бяха хотентоти – нито един холандец помежду им.

Когато видя тръгналия срещу него човек, Том бе обзет от свръхестествен ужас. Беше отблъскващо противен, като избягал от кошмар. Дълги кичури черна коса се мятаха като змии около страховитото му лице. Ярки белези се спускаха през обезобразения нос и яркочервени устни, изкривени и грозни. Проточил слюнка от крайчеца им, мъжът настъпваше с безумен блясък в погледа.

После тъмата се възцари отново, но Том бе видял вдигнатата над главата сабя и предугадил удара, ловко изви рамене и го избегна. Чу как сабята изсвистя покрай ухото му заедно с шумното издишване на нападателя.

Всичко научено от Аболи се втурна на помощ. Том направи елегантна стъпка назад, ослуша се за дъха на противника и усети как оръжието му прониква в жива плът – едно непознато досега усещане, което го смути. Жертвата му извика от болка и този вик го изпълни с дива радост. Пак отстъпи, размени краката и бърз като котка, нападна отново. И още един път усети как острието навлиза в нещо мокро и плътно, но този път го спря кост. Мъжът зави и за пръв път в живота си Том усети опиянението от битката.

Нова мълния блесна в небосклона и той видя жертвата си да се отдалечава с куцукане, захвърлил сабя върху пясъка и стиснал в длани обезобразено лице. Бузата му бе срязана до кокал и кръвта течеше по гърдите му, черна като катран, в синкавата светлина.

В същия миг Том видя, че баща му и Аболи също са сразили противниците си. Те лежаха на земята, единият риташе в конвулсии, а другият се бе свил на кълбо, стиснал с две ръце раната си и широко отворил уста в мълчалив вик на болка.

Големият Дениъл се бе заел с някакъв висок и жилест мъж, гол до кръста, с тяло лъскаво и черно като на змиорка. Останалите нападатели обаче, се оттегляха, обезсърчени от яростната съпротива на малката група.

Тъмнината отново ги обгърна отведнъж и Том усети силните пръсти на Аболи да стягат рамото му, а ухото му долови гласа му:

– Назад към лодката, Клебе! Не се отделяй от останалите!

Затичаха през мекия пясък, като се блъскаха един друг.

– Том тук ли е? – Гласът на баща му бе дрезгав от тревога.

– Тук съм, татко! – отвърна Том.

– Слава Богу! Дени?

– Тук! – Големият Дениъл трябва да бе убил своя човек, защото гласът му се чуваше отблизо.

– „Серафим“! – извика Хал. – Насам!

– „Серафим“! – потвърди заповедта Алф Уилсън и поредната светкавица разкри цялата картина. Още стотина стъпки деляха четиримата от лодката, легнала край разпененото море. Водени от Алф, чакащите ги осем мъже тичаха насреща им, размахали саби, копия и абордажни брадви. Но глутницата хотентоти се бе окопитила и тичаше подире им като хрътки по прясна следа.

Том погледна назад и видя, че раненият от него също се е съвзел и тича пред всички. Макар лицето му да представляваше кървава маска, той размахваше сабята си във въздуха и надаваше боен вик на някакъв непознат език. Забелязал бе Том и тичаше право към него.

Том опита да ги преброи. Може би девет или десет души, реши той, но тъмнината настъпи, преди да установи с точност. Баща му и Алф Уилсън крещяха, за да знаят кой къде се намира и скоро двете групи се събраха. Хал веднага заповяда:

– Отбранителен строй!

Дори в тъмното, те бързо изпълниха маневрата, толкова пъти упражнявана на палубата на кораба. Застанали рамо до рамо, те очакваха атаката, която се стовари върху им, като надигнала се в нощта вълна. Разнесе се звън на метал и ругатни на сражаващи се мъже. И отново блесна мълния.

Хана се добра до края на горичката начело на петнадесет мъже. Нощта им се бе видяла прекалено дълга. Яростта на бурята и скуката на очакването ги надвиха и те се върнаха при дърветата, за да заспят някъде на завет. Разбуди ги шумът от битката. Грабнали оръжия, те нахлуха откъм дърветата.

Мълнията освети биещите се недалеч от лодката и бурното море. Хана ясно видя Хенри Кортни. Той беше начело на хората си с лице обърнато към нея и вдигната в дясна ръка сабя. Спусна се бърз като самата мълния връз главата на един хотентот.

– Дис хом! – изкрещя Хана. – Това е той! Десет хиляди гулдена за залавянето му! – Ком керелз! Елате момчета! – Тя размаха вилата, с която се бе въоръжила и хукна надолу по дюната. Разколебаните мъже, в края на горичката, бяха заразени от примера й. Втурнаха се след нея в диво крещяща тълпа.

Дориан бе останал сам в лодката. Спеше свит на кълбо на дъното й, когато започна битката, но веднага скочи и се хвърли към фалконета при носа. Още беше сънен, но в ярката светлина на мълнията съзря баща си и Том, обсадени от врага, както и новата заплаха, спускаща се откъм дюната.

По време на учения на борда, Аболи му бе показвал как се насочва оръдието върху оста и как се възпламенява. Дориан бе наблюдавал внимателно и дълго се моли, да му позволят да гръмне. Както обикновено, отвръщаха му с вбесяващия довод, че е много малък.

Ето я възможността, която все му убягваше, а баща му и Том имаха нужда от неговата помощ. Посегна към горящия фитил, забучен в сандъче с пясък до фалконета. Алф Уилсън го бе сложил там именно за подобен случай. Хвана го с едната ръка, а с другата улови дългия и извит като маймунска опашка лост на оръдието. Прицели го по посока на крясъците и виковете откъм дюната. Погледна над ствола на фалконета, но мерникът не се виждаше. Както впрочем и целта.

После нова мълния освети плажа като ден. Дориан ги видя да тичат точно срещу дулото му. Водеше ги някаква митологична вещица, ужасяващо женище, размахало вила. С развята отзад сива коса, с изхвръкнали от пазвата и мятащи се насам-натам бели цици, с грозно, изкривено от крясъка, набраздено от старост и безпътен живот лице. Дориан поднесе пламъка към подсипа на оръдието.

Двадесет стъпки дълъг огнен език излетя от дулото му и една кофа шрапнел, всяко топче колкото човешко око, плисна към пясъка. Разстоянието беше точно толкова, при което се получава оптимално разсейване на шрапнела. Хана попадна в центъра на оловния облак. Десетина топчета се забиха в гърдите й, а едно я удари право в челото и отнесе горната част на черепа й, като черупка на яйце. Хвърлена бе по гръб на пясъка, в компанията на шестима от хората си. Останалите застинаха, смаяни от изненадата на избухналото около тях пространство. Трима изквичаха от ужас и се понесоха към закрилата на дърветата. Другите се залутаха объркани, препъваха се в убитите си другари, някои кървяха ранени и всички се чудеха, накъде да хванат.

Горящият тампон от заряда на фалконета падна сред сухите дървета, изхвърлени от морето в края на пясъка. Те пламнаха начаса и раздуханите от вятъра езици ярко се разгоряха в дъжд от искри. Пясъкът блесна под неравна, трептяща светлина.