Текст книги "Мусон"

134.

Дълги месеци след бягството им от Занзибар Том Кортни изучаваше континенталното крайбрежие. Държеше се доста по на юг от обичайните арабски търговски пътища, за да избегне среща с оманците било на вода, било по суша. Търсеха устието на река, наречена от Фунди, ловеца на слонове, Лунга.

Без помощта на дребния ловец, може би никога нямаше да го открият, защото реката се вливаше с два закривени ръкава и създаваше илюзията, че просто завива близо до брега. Корабът би могъл да отмине, без да забележи устието й.

След като влязоха в него, Том нареди да се спуснат двете лодки. Изпрати с тях Люк Джарвис и Алф Уилсън, да проследят главния ръкав и да водят „Лястовицата“. Имаше много фалшиви ръкави и задънени канали, които не водеха никъде и на няколко пъти се налагаше да се връщат, защото водната площ рязко се стесняваше. Загубиха много дни в проучване и непосилен труд, за да прекарват „Лястовицата“ през тинести плитчини и в такива моменти Том благодареше Богу за плоското дъно на корпуса. С остър кил никога не биха преминали безбройните пясъчни коси и наносни плитчини. Най-накрая, делтата остана зад тях и те се добраха до главното течение на реката.

Плитчините гъмжаха от крокодили с отвратителен вид и ръмжащи и мучащи хипопотами. Гъсти облаци насекоми висяха над тях. Когато минаваха край тръстики, от тях се надигаха с писъци и грак огромни пернати ята.

Тръстиките неочаквано свършиха и корабът пое през подобни на поляни, покрити с водни растения площи сред редки гори по двата бряга. Стада странни на вид животни вдигаха глави, зарязали пашата, и обръщаха очи към малкия кораб. После изпръхтяваха разтревожени и потъваха в гората. Техният брой и разнообразие бяха зашеметяващи, а моряците се трупаха край релинга, за да им се чудят и възхищават.

Имаше грациозни антилопи, някои с размери на английски елен, други много по-големи, със странни фантастични рога: сърповидни, с форма на ятаган или подобни на тирбушон, нямащи нищо общо с познатите им от Англия разклонени израстъци. Всеки ден слизаха на брега на лов. Дивечът беше доверчив, явно никога невиждал бял човек с пушка. Ловците можеха да се приближат достатъчно за точен мускетен изстрел. Месо вече не им липсваше, а излишното осоляваха или сушаха.

След като изкормваха и нарязваха дивеча, на брега се появяваха още по-странни същества, за да се погрижат за оставените от тях кости и отпадъци. Първи идваха няколко вида лешоядни птици, които засенчваха небето с огромни черни облаци. Кръжаха известно време, след което се спускаха бавно на земята. Грациозни и величествени в полет, на земята бяха уродливи и отвратителни.

След птиците пристигаха подобни на кучета петнисти същества, които кряскаха и ридаеха като зли духове, както и малки червени лисици с черни гърбове и сребристи хълбоци. После видяха първите лъвове. Том нямаше нужда Аболи да му казва, какви са тия огромни гривести котки: знаеше ги от гербовете на крале и благородници в Англия, както и от илюстрациите на стотици книги в библиотеката на Хай Уийлд. Зверското ръмжене и ревовете на тия животни тревожеха моряците нощем и те се въртяха в койките си, а Сара се притискаше още по-силно към Том, в малката им каюта.

Внимателно оглеждаха гори и поляни за следи от слонове, мечтаната плячка, чиито бивни щяха да ги възнаградят за всички мъки и несгоди. Аболи и Фунди показваха огромни кръгли следи в спечената като камък глина и обясняваха:

– Оставени са миналия дъждовен сезон.

Попадаха на съборени, сякаш от ураганен вятър, дървета с липсващи най-горни клонки и обелена по върховете кора. Но дънерите бяха съвсем сухи, а остатъците от счупено и обелено – повехнали.

– Миналата година – казваше Фунди. – Стадата са си заминали и може много сезони да не стъпят по тия места.

Теренът стана хълмист и Лунга започна да лъкатуши през тесни долини, осеяна с бързеи. Напредваха с много трудности, защото огромни морени и остри черни скали охраняваха течението и с всяка измината срещу течение миля, малката „Лястовица“ бе подлагана на все по-големи опасности.

Най-накрая стигнаха нисък горист хълм, около който реката се извиваше като подкова. Том и Сара слязоха на брега, за да се изкачат на върха му. Седнаха един до друг на хребета и Том започна да проучва околността с далекогледа си.

– Това си е естествена крепост – заключи той. – От три страни ни заобикаля реката. Остава да издигнем палисада през тясната шийка и ще бъдем защитени както от хора, така и от животни. – После посочи малко скалисто заливче. – А ето и чудесен пристан за „Лястовицата“.

– Какво ще правим тук? – попита Сара. – Още не сме видели слонове.

– Тук ще е базата ни – обясни Том. – Оттук ще можем да правим дълги набези във вътрешността, с лодка или пеша, докато стигнем обещаните от Фунди стада слонове.

Преградиха подковата със стена от тежки дънери. Свалиха оръдията от кораба и ги окопаха в склона над палисадата, за да държат под обстрел пространството пред нея. След това издигнаха дървени колиби, измазаха ги с кал и ги покриха с тръстика от реката.

Доктор Рейнолдс установи клиниката си в една от бараките, като подреди в нея всички инструменти и лекарства. Всеки ден караше ругаещите и протестиращи моряци да гълтат по една лъжица от горчивия хининов прах, закупен на пазара в Занзибар и макар от него да им пищяха ушите, в лагера нямаше нито един случай на треска. Сара се зае с ентусиазъм да му помага и скоро можеше сама да зашие рана от непохватен удар с брадва, както и да пусне кръв на някой болен.

Тя избра отдалечено на известно разстояние място за бараката им. Имаше чудесен изглед над речната долина към синкавите очертания на планините в далечината. От памучния плат, предназначен за търговия, уши пердета и чаршафи. След това нарисува мебели и накара корабните дърводелци да й ги направят.

Нед Тайлър имаше опит в селското стопанство и за да разнообрази диетата от месо и сухари, създаде зеленчукова градина с донесени от Англия семена. Напояваше я с помощта на вади, които сам изкопа през речния бряг. След това започна безконечна война с маймуните, които нападнаха посевите му в мига, в който пробиха първите стебълца.

След няколко месеца лагерът бе завършен и Сара го нарече Форт Провидънс. Седмица след това, Том натовари двете лодки с търговски стоки, барут, мускети и олово. Като взе Фунди за водач, той възнамеряваше да извърши проучвателен и ловен поход нагоре по течението, в търсене на неуловимите слонски стада, както и на местни племена, с които да започне търговия.

Нед Тайлър остана с пет души да охранява Форт Провидънс. Сара оставаше с Нед, защото Том не искаше да я подлага на опасности. Щеше да замества доктор Рейнолдс докато отсъства, както и да продължи да обзавежда жилището. Застанала на брега, тя махаше след лодките с ръка, докато изчезнаха зад първия завой.

На три дни път от форта, експедицията спря за нощувка при устието на вливаща се по-малка река. Докато другите събираха дърва за огън и трупаха преграда от бодливи клони за защита срещу нощните хищници, Фунди и Аболи разузнаха бреговете на рекичката. Едва бяха поели от лагера и Фунди се появи тичешком между дърветата. Очите му се въртяха бясно от възбуда, докато изливаше поток неразгадаеми думи. Когато свърши, Том бе разбрал само няколко от тях. Трябваше да изчака завръщането на Аболи, за да добие ясна представа за събитията.

– Пресни следи – съобщи той. – От вчера. Голямо стадо, може би стотина животни с няколко едри мъжкари.

– Трябва да ги последваме незабавно!

Том бе повече възбуден и от дребничкия ловец, но Аболи посочи слънцето.

– Ще се стъмни преди да сме изминали и миля. Ще тръгнем на зазоряване. Такова стадо се проследява лесно. Движат се бавно, като същевременно се хранят и оставят цяла просека по пътя си.

Преди да се смрачи напълно, Том бе изработил план за експедицията. Четирима души щяха да използват мускети: той самият, Аболи, Алф Уилсън и Люк Джарвис. Към всеки ловец се прикрепяха по двама души, които да носят допълнителните мускети, да презареждат и да подават готовото оръжие след всеки изстрел. Том лично провери пушките. Бяха мускетите с нарезни цеви, купени от него в Лондон. Увери се, че има резервни кремъци, че барутниците са пълни, а торбичките за олово здраво натъпкани с куршуми десетки. Това бяха обработени с антимон по-твърди топчета, десет броя от които тежаха един фунт. Докато той се занимаваше с оръжието, Аболи напълни меховете с вода и взе месо и сухари за тридневно пътешествие.

Въпреки изнурителния ден, протекъл в гребане и мъкнене на лодките през плитчини, никой от групата не можеше да заспи от превъзбуда. Останаха до късно край огъня, заслушани в непривичните звуци на африканската нощ: свиркане и бухане на грабливи птици, идиотски кикот на хиени и гръмовни ревове на стадо лъвове, тръгнало на лов из близките хълмове.

За краткото време на престоя си при тях, Фунди нееднократно бе описвал как се убиват могъщите сиви животни, но Том накара дребосъка да повтори разказа си. Аболи превеждаше там, където Том не разбираше, но и собствените му познания по езика на лоци непрекъснато се увеличаваха и той схващаше по-голямата част от разказа на Фунди.

Ловецът обясняваше, че слонът има много слабо зрение, но пък обонянието му позволява да надуши ловец от миля и повече, ако е застанал по вятъра.

– Той може да вдиша миризмата ти от въздуха, да я задържи в кухините на главата си дълго време, докато стигне другите от стадото и я издиша през хобота си в устите им.

– В устите? – попита Том. – Не в ноздрите?

– Нзоу усеща миризмата с горната устна – отвърна Фунди. Използваното наименование означаваше мъдър старец, а не животно и той го произнесе с уважение и любов, каквито трябва да изпитва истинският ловец към своята плячка. – Там има розови пъпки, подобни на цветчета. С тях вкусва въздуха.

С помощта на пръчка Фунди нарисува на пясъка очертанията на слон и проточили шии, всички видяха, къде трябва да се забие стрелата, за да падне такъв гигант.

– Ето тук! – Фунди посочи една точка зад рамото. – И много да се внимава, да не се удари костта на крака. Тя е като дънер. – И много дълбоко. Острието трябва да влезе много навътре, защото сърцето и белите дробове са зад ей толкова дебела кожа. – Ловецът показа дължината на палеца си. – Както и зад мускули и ребра. – Този път разтвори ръце. – Чак дотам трябва да стигне стрелата, за да убие Нзоу, мъдрият сив старец от гората.

Когато Фунди млъкна, Том го подкани да продължи, но ловецът се изправи с достойнство.

– Утрешният ден ще бъде дълъг и труден. Време е за почивка. Ще ви науча на още неща, когато стъпим на дирята.

Том лежа с кипнала от нетърпение кръв, докато луната почти завърши пътешествието си по звездния небосклон. Затвореше ли очи, в съзнанието му веднага изникваше образът на плячката. Никога не беше виждал жив слон, но в спомените му оживяваха стотици чифта бивни от островните пазари, както и могъщите зъби, купени от баща му в Занзибар и откарани в библиотеката на Хай Уийлд.

– И аз ще убия такова животно – зарече се Том и малко преди разсъмване, потъна в такъв здрав сън, че Аболи трябваше яко да го разтърси за да го събуди.

Като оставил двама души за охрана на лодките, Том поведе колоната по широката следа на стадото в ранния хлад на зората.

Както бе казал Аболи, следата се виждаше съвсем ясно и те напредваха бързо. Когато стана по-светло, ускориха още повече крачка, оставяйки зад себе си повалени дървета с опасани горни клонки и оглозгана кора. Огромни купчини жълти изпражнения украсяваха следата и стада маймуни, заедно с цели ята подобни на яребици птици, ги атакуваха, в търсене на несмлени плодове и семена.

– Виж тук! – извика Аболи, като посочи една купчина. – Това е от много стар мъжкар, който може да има огромни бивни. Те не престават да растат до самата смърт на животното.

– Как им различаваш лайната? – пожела да научи Том.

– Старецът не смила храната си както трябва. – Аболи бутна купчината с палеца на крака си. – Виж, цели клонки и листа, а тези палмови плодове са смлени само наполовина.

В късния предобед стигнаха място, където стадото бе оставило реката и бе завило на запад към планините. Тръгнаха през местност, покрита със ситна като талк прах. Върху отпечатаните в нея слонски ходила ясно се открояваха всички гънки и белези.

– Ето! – викна отново Аболи, като посочи една броеница отпечатъци. – Това са стъпките на стареца. Виж големината на отпечатъците. Предните крака са кръгли, а задните овални. – Аболи постави ръката си в следата, използвайки за мярка дължината й от върха на пръстите до лакътя. – Този размер означава, че животното е огромно. Виж как са износени стъпалата му. Много е стар. Ако бивните не са изхабени или счупени, той ще си заслужи всички главоболия по преследването.

Прекосиха първата хълмиста верига и в тучната долина отвъд Фунди и Аболи разбраха от оставените следи, че стадото се е хранило и прекарало предната нощ тук.

– Скъсили сме много разстоянието – възкликна радостно Фунди. – Не са далече. – Само че, в течение на деня, Том трябваше да се убеди, че представите на черния дребосък за време се различават съществено от неговите. Започна да се смрачава, а те продължаваха да следват дирята и Фунди не спираше да ги убеждава, че са съвсем близо.

Всички бели в групата бяха на прага на изтощението, защото не е работа за моряци да ходят дълго пеша. Едва успяха да хапнат насила по някой къс сушено месо и парче сухар, да пийнат една-две глътки вода от меховете, преди да се тръшнат като убити и да потънат в дълбок сън.

На другата сутрин, още по мрак отново хванаха следата на стадото. Скоро стана ясно, че са загубили голяма част от спечеленото предния ден, защото докато спяха, стадото бе продължило пътя си на лунна светлина. За повечето бели в групата, походът се превръщаше в безкрайно изтезание, свързано с болка в мускулите, жажда и плюски по краката. Том беше млад, як и изпълнен с нетърпение, затова понасяше по-леко несгодите и гълташе миля след миля, по петите на двамата следотърсачи, преметнал тежък мускет през рамо.

– Близко сме! Вече сме много близко! – От лицето на Фунди не слизаше предизвикателна усмивка, а изтощителните мили се нижеха една след друга. Меховете бяха почти изпразнени и Том категорично забрани на хората да пият без разрешение. Облаци черни мушици кръжаха наоколо, като се завираха в носовете, очите и ушите им. Слънцето биеше като с огнен чук и лъчите му отскачаха от каменистата почва. Закривени като нокти шипове разкъсваха дрехите, когато минаваха през храстите и оставяха по краката кървави следи.

Най-накрая стигнаха по-гъста горичка, в която стадото бе прекарало дълго време в почивка, в отстраняване на паразити, с помощта на пясъчни бани и хранене, преди да продължи пътя си. Този път ловците наистина го бяха приближили.

Аболи обърна внимание на Том, че изпражненията вече не бяха изсъхнали, а когато завря пръст в една купчина, усети останки от телесната температура на животното. Ята пъстрокрили пеперудки кръжаха над пресните лайна, за да поемат влагата. Нови сили изпълниха ловците и те прекосиха втора верига хълмове.

По скалистите склонове растяха причудливи дървета с тумбести стволове и безлистни корони на петнадесет метра от земята. В основата на едно от тях бе струпана купчина огромни влакнести шушулки. Аболи отвори една и в нея имаше обвити в жълта гъбеста материя семена.

– Смучете семената – каза той. Приятен възкисел вкус накара слюнката отново да овлажни устите им и облекчи парещата жажда.

Колоната ловци, натоварени с оръжия и багаж, изкачваше с усилие склона. Тъкмо преди билото, ушите им писнаха от ужасяващ звук. Далечен, но пронизителен като бойна тръба. Макар никога да не го бе чувал, Том разбра, какво означава.

Веднага заповяда колоната да спре преди хребета. Повечето мъже с благодарност се свлякоха под сенките. Том, Аболи и Фунди изпълзяха до билото. Използваха един дънер за прикритие и надникнаха в долината отвъд. Сърцето на Том се блъсна в гърдите му, като птиче в клетка.

По протежение на долината имаше верига блеснали зелени езера, окръжени от сочна тръстика и сенчести дървета. Стадото се бе разположило около езерцата. Някои от огромните животни стояха на сянка и си вееха с уши, които се сториха на Том големи колкото главното платно на „Лястовицата“. Други стояха прави на жълтия пясък край езерцата, потапяха хоботи в тях и поели гигантско количество вода, огъваха към устата гъвкавия маркуч, за да запратят, със съскане в гърлото, мощна като от корабна помпа струя. По-младите животни се плацикаха във водата. Като палави деца те лудуваха и цапаха из нея, разпенваха я с хоботи, поклащаха глави и плющяха с уши. Телата им бяха почернели от водата и лъщяха под слънцето. Някои лягаха на дъното, а после се обръщаха настрана, оставили само края на хобота си да пърха над повърхността.

Том се отпусна на коляно и поднесе далекогледа към окото си. Първият поглед към легендарните животни дотолкова надминаваше всичко очаквано, че той застина смаян. Наслаждаваше се на всяка подробност. Едно от най-младите слончета, на ръст не по-голямо от охранен шопар, но палаво и самонадеяно, излезе от водата и навирило хоботче, хукна със смъртоносен рев срещу накацалите на брега бели чапли. Те се вдигнаха в красив бял облак, а слончето важно пое обратно към водата, където почти веднага се подхлъзна в тинята и се навря под един потопен дънер.

Ужасените му ревове накараха всяка женска да хукне на помощ, убедена, че го е захапал крокодил. Измъкнаха малкия изпод дървото, със смачкано достойнство и той изтича посърнал на сигурно място, между предните крака на майка си, където потърси утеха в налетите й с мляко бозки. Том се засмя високо, а Аболи го докосна по рамото и посочи три огромни животни, които се дистанцираха от безотговорното поведение на женски и малки.

Застанали рамо до рамо в гъстите храсти, от другата страна на водната повърхност, те мързеливо си вееха с уши. От време на време някой от тримата поемаше в хобота си пясък и го разпръсваше в мощна струя по главата и гърба си. Ако се изключат тия движения, имаха вид на заспали.

Том разгледа през зрителната тръба това мощно трио, извисено над всички останали в стадото. Видя дългите костни издатъци край главите и веднага забеляза, че макар всички да бяха големи, средният мъжкар има бивни като весла, дебели колкото талията на Сара. Усети пулса на ловджийската си кръв да отразява в ушите всяко свиване на сърцето му. Ето го мечтаният мъжкар. Искаше му се веднага да грабне подпряния на дървото до него мускет и да се втурне в битка с гиганта. Аболи усети настроението му и протегна възпираща ръка.

– Това са умни и предпазливи животни – предупреди той. – Никак няма да е лесно да приближиш оня мъжкар долу. Всичките му женски ще се съберат да го пазят. Ще трябва да мобилизираме цялото си внимание и умение, за да ги надхитрим.

– Кажете какво трябва да се направи! – Аболи и Фунди легнаха от двете му страни, за да планират лова.

– Основното е вятърът – обади се Аболи. – Винаги трябва да сме срещу него.

– Няма никакъв вятър. – Том посочи листата на дърветата, виснали безжизнено от клоните в нажеженото пладне.

– Винаги има вятър – възрази Аболи и събрал малко пясък, започна да го пропуска между пръстите си. Фините златисти прашинки полетяха в слънчевите лъчи, като се отклониха леко встрани. Аболи показа с жест посоката – Когато се подплашат, те бягат по вятъра, а след това се обръщат, за да уловят миризмите. – Описа друг жест с ръка, за да покаже маневрата. – Ще разположим Люк и Алф там и там. – Той показа с ръка. – Когато заемат местата си, ние с тебе ще се спуснем оттук. – Отново посочи маршрута. – Ще припълзим наблизо. Когато стреляме, мъжкарите ще побегнат към другите двама.

Том даде знак на Алф и Люк да приближат. След като се съвзеха от първоначалния шок при вида на животните, той им нареди да продължат на миля по отсамната страна на хребета, да го пресекат и да се спуснат в долината, където да заемат позиция далеч от погледа и обонянието на слоновете.

Изтече почти половин час, докато се убеди с далекогледа, че двамата са заели местата си в долината. Хубаво бе да разполага с мъже, които разбират от половин дума нарежданията му и ги изпълняват безпрекословно и точно.

Аболи тръгна пръв през хребета, надолу по склона, като използваше стволове и шубраци за прикритие. Великаните не бяха чак толкова късогледи, че да не забележат съмнителните същества от такова разстояние. Спускаха се към езерцата, напрегнали цялото си внимание, за да останат незабелязани и да не се натъкнат на някоя от женските, пръснати между дърветата. Том не можеше да повярва, че такива огромни животни успяват да станат буквално невидими, застинали сиви сред сивотата на растенията с неподвижни, неразличими от дънерите крака. Бавно приближаваха трите мъжкаря. Макар още да не ги виждаха, те се ориентираха по носещото се откъм тях гъргорене.

– Това червата им ли са? – попита Том шепнешком.

Аболи поклати глава.

– Старците разговарят.

От време на време забелязваха облак прах над храстите – поредна суха баня на някой от мъжкарите. Това също им служеше за ориентир през гъсталака. Внимателно, стъпка по стъпка, те приближаваха плячката, като на едно място се наложи да отстъпят и да заобиколят някаква женска, която кърмеше малкото си.

Най-накрая Фунди ги спря, обърнал към тях розова длан, а после посочи напред. Том се отпусна на коляно и като надникна под завесата лиани и клонки, съзря масивните сиви предни крака на най-близкия мъжкар. Избилата го от възбуда пот се стичаше в очите му и лютеше като морска вода. Попи я с кърпата, завързана около врага и провери кремъка и ударника на мускета си. Аболи кимна и той запъна петлето наполовина. Продължиха да се промъкват напред.

Малко по-малко, започнаха да се виждат и други части от животното. Отпуснатият корем, торбестите гънки кожа, виснали около коленете и накрая долната част на извития жълт бивник.

Приближиха още и Том видя, че зъбът се е изцапал с дървесен сок, когато собственикът му е белил кора. Още малко напред и вече можеше да различи всяка гънка по кожата, всяко твърдо косъмче на яката опашка. Том погледна към Аболи и попита с жест дали да стреля, но оня поклати енергично глава и даде знак да се приближи още.

Мъжкарят се полюляваше лекичко и изведнъж между задните му крака започна да се появява нещо необикновено. Дебело беше повече от човешки крак и продължи да се спуска, докато накрая се размята почти до земята. Том потисна с усилие смеха си. Изпаднал в сънливо доволство, старецът си пробваше члена.

Том погледна отново Аболи за напътствие и отново той смръщи вежди и му даде знак да продължи напред, но в този миг животното протегна хобот нагоре, за да сграби китка листа от един висок клон. Това движение даде възможност на Том да съзре друг мъжкар, закриван до тоя момент от тялото на първия.

Том си пое дъх с леко свистене, когато забеляза колко по-голям от придружителя си е древният патриарх. Огромната му глава бе наведена, а ушите леко повяваха. Разкъсани бяха като платна на излязъл от буря кораб. Малките му очета бяха затворени с вплетени една в друга бледи гъсти мигли, а очната жлеза пускаше дълга следа слуз по бузата му.

Главата на мъжкаря бе подпряна на бивните. Том се възхити от дължината и дебелината на тия огромни извити саби. Бяха толкова масивни и тежки, че почти не изтъняваха от главата до тъпите си краища. Ясно виждаше издутината под сивата кожа, където една четвърт от дължината на зъба влизаше в черепа. Сигурно е тежко бреме, дори за такова огромно животно, да ги мъкне на главата си цял живот, помисли си Том.

Беше вече толкова близо, че видя една муха с металически оттенък да каца върху окото на животното. Слонът примигна, за да я прогони. В този момент Том усети леко докосване по рамото и когато се извърна видя Аболи да му кима с глава. Обърна се към мъжкаря и разгледа очертанията на костите от раменната му става под набръчканата и нарязана кожа. Набеляза си мястото, описано от Фунди: точно под рамото и на две трети надолу по височината на огромния гръден кош.