Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 62 страниц)
29.
Това бе най-красивата среща със сушата в цялата дълга практика на Хал. Планината се издигаше като стена към небето, а свирещият над нея вятър разбъркваше белия облак като врящо мляко, грейнало с перлено розови и седефени отблясъци – дар от слизащото по небосвода слънце. Полите на планината, под скалистия редут, зеленееха обрасли в гори, а пясъците по-надолу бяха снежнобели, обрамчени от блесналия скреж на прибоя.
Цялата тая красота би следвало да трогне Хал, но неговите спомени бяха изпълнени с ужас и болка. От рейда4343
Рейд – голямо пространство извън пристанището, където корабите изчакват на котва ред за стоянка на кея.
[Закрыть] ясно личаха контурите на крепостта, а от бойниците на назъбените й стени надничаха като празни очни кухини дулата на мортири.4444
Мортира – късоцевно гладкостволо оръдие с широко дуло, използвано за близка стрелба.
[Закрыть] Три жестоки местни зими бе изкарал в подземията на тая крепост и костите му още помнеха свирепия студ. По тия стени бе работил, докато кожата и плътта по дланите му се разкъсат, а краката му откажат да го носят от умора. По скелите на същите тия стени бе видял да загиват толкова много достойни мъже и там сам преживя трудния преход от юношество към мъжественост.
Вдигна далекогледа, за да разгледа останалите кораби, закотвени в залива. Количеството им го изненада. Преброи двадесет и три все големи търговски съда. Повечето холандски. Забеляза един английски и още един на Компанията, но за негово разочарование, не беше „Йомен ъв Йорк“. От спътника му нямаше и следа.
Без да сваля прибора от окото си, той го насочи към брега. Погледът му спря върху плаца под стените на крепостта и сцената на бащината му екзекуция изплува жива и ярка във всяка своя ужасяваща подробност. Трябваше силом да прогони спомените, за да се съсредоточи върху закотвянето на кораба.
– Ще хвърлим котва извън обсега на бреговите оръдия, мастър Тайлър. – Нямаше нужда да обосновава тая заповед. Нед прочете мислите му. И неговото лице беше сериозно като на капитана. Може би, докато оставяше руля и даваше заповед за събиране на платната, той също виждаше отдавна отминалите дни на мъчения.
Котвата се спусна с плясък, който опръска носовата надстройка и въжето й се заизнизва през клюза4545
Клюз – отвор за котвена верига.
[Закрыть]. „Серафим“ се препъна, после описа елегантна дъга и застина с нос срещу вятъра, превърнал се от бързо и пъргаво морско създание в подобие на застинал лебед.
Екипажът накаца по оголените реи и окичи вантите на „Серафим“. Гледаха към брега, разменяха реплики и предположения, задаваха си въпроси, докато наблюдаваха приближаването на търговските лодки, поели към тях. Мореплавателите наричаха Добра Надежда Кръчма на моретата. Красивият нос бе колонизиран преди повече от петдесет години, за да служи за снабдителен пункт на холандската Източноиндийска компания и наближаващите лодки бяха претъпкани с всичко, за което жадуваше екипажът, след три месеца по море.
Хал събра офицерите си.
– Внимавай да не качат алкохол на борда! – предупреди той Алф Уилсън. – Търговците ще се опитат да го вкарат през оръдейните амбразури. Ако се оставиш да те измамят, до вечерта половината екипаж ще бъде мъртво пиян.
– Слушам, капитане! – Четвъртият офицер докосна шапката си. Като въздържател, той беше най-подходящ за тая задача.
– Аболи, постави въоръжени с пистолети и саби часови по релингите! Не искам да нахлуят тия бандити от брега и да оглозгат кораба до шушка, нито пък искам да виждам курви по палубата. В противен случай кинжалите ще се развъртят… – За малко да каже „пак“, но спря навреме. Не искаше да припомня кървавата свада между синовете си.
– Мастър Фишър, ти ще се пазариш с търговците, бива те по тая част. – Можеше да разчита на Големия Дениъл, че няма да се остави да го измамят и с пени и че всеки плод или зеленчук, качен на борда, ще бъде внимателно проверен. – Мастър Уолш ще ти помага и ще плаща. – Уолш имаше много задължения, сред които и на писар и касиер.
Офицерите тръгнаха по задачите си, а Хал отиде до релинга. Погледна надолу към лодките. Бяха натъпкани до ръба с всякакви пресни продукти: картофи, зеле и ябълки, фурми и тикви, прясно червено овнешко и оскубани пилета. Екипажът щеше да се пръсне от ядене тази вечер. Слюнка напълни устата му, докато гледаше тоя рог на изобилието. Глад за прясна храна обхващаше с непреодолима сила всеки моряк в края на дълго плаване. Някои от хората му вече се бяха надвесили над бордовете и се пазаряха с търговците. Бяха обезумели от лакомия. Бършеха калта от тлъстите бели грудки с долните си ризи, като че бяха ябълки, и впиваха зъби в суровата им хрупкава бяла плът с очевидно удоволствие.
Доктор Рейнолдс се приближи до Хал.
– Е, сър, голямо облекчение е, че стигнахме пристанище. Вече имаме двадесет и шест случая на скорбут, но всички ще се оправят преди да потеглим отново. Това е загадка и чудо, но въздухът от сушата лекува дори и най-тежките случаи. – Подаде му една зряла ябълка. – Задигнах две от покупките на мастър Уолш.
Хал захапа ябълката и затвори очи в екстаз.
– Храна за богове – каза той, докато сокът напълни устата му и се стече като небесен нектар по гърлото. – Баща ми казваше, че скорбутът се причинява от липсата на прясна храна.
Доктор Рейнолдс се усмихна снизходително и отхапа голяма хапка от собствената си ябълка.
– Е капитане, сър, без да обиждам светия Ви баща, защото всички знаят какъв голям и добър човек беше той, но корабният сухар и осоленото телешко са си прекрасна храна за всеки моряк – мъдро разтърси перука Рейнолдс. – Разправят се всякакви фантастични теории, предимно от хора незапознати с науките, но скорбутът се причинява от морския въздух и от нищо друго.
– Как са двамата ми сина, докторе? – рязко промени темата Хал.
– Томас е здраво младо биче, а раната за щастие не е дълбока или опасна. Затворих я с конци от котешки черва и ще зарасне много скоро. Ако не се възпали, разбира се.
– А Гай?
Изпратих го да легне във вашата каюта. Дробовете му са били пълни със солена вода и понякога това има като следствие мрачни мисли. Но след няколко дни и той ще е забравил всичко.
– Много съм Ви благодарен, докторе.
В този момент по средата на кораба се вдигна олелия. Аболи бе хванал един от юношите хотентоти, качил каса плодове от привързана за кораба лодка и сега го държеше за рамото.
– Ей ти, хубавото момче – викна той. – Или не си момче? – Жертвата имаше сърцевидно лице с гладка златиста кожа и дръпнати ориенталски очи. Тя отговори на предизвикателството с порой изискани ругатни на някакъв странен звънтящ език и се задърпа в ръчищата на Аболи. Той свали със смях шапката на човека и изпод нея се изсипа гъста черна грива. Аболи го вдигна засмян с една ръка, докато с другата ловко смъкна бричовете му до коленете.
Екипажът нададе одобрителен вик, когато отдолу се показаха заоблен жълт задник, добре оформени бедра, а между тях тъмният и космат, триъгълен белег на женствеността. Високо във въздуха момичето сипеше дъжд от удари по голата глава на Аболи.
Аболи приближи релинга и я хвърли в морето с такава лекота, сякаш бе сламена играчка. Приятелките й я измъкнаха от водата. Тя заизстисква бричовете си и обсипа с ругатни развеселените моряци на палубата.
Хал се извърна, за да скрие усмивката си и тръгна към мастър Бийти, заобиколен от семейството си при основата на голямата мачта. Всички гледаха към брега и оживено обсъждаха тази непозната земя. Хал вдигна шапка към дамите и мисис Бийти разцъфна от удоволствие. За разлика от нея, Керълайн сведе поглед. Тя се срамуваше от него след оная нощ в погреба. Хал се обърна към мастър Бийти.
– Ще останем на котва тук много дни, може би дори седмици. Трябва да изчакам пристигането на „Йомен“, а имам и още много работа за свършване. Сигурен съм, че ще искате да отведете семейството си на брега, да дадете възможност на дамите да излязат от теснотията на каютите и да се поразходят истински. Знам, че в града могат да се намерят много прилични квартири.
– Каква чудесна идея, сър! – отвърна въодушевено Бийти. – Сигурен съм, че тези трудности не значат нищо за Вас, сър Хал, но за нас, земните жители, теснотията на борда започва да става непоносима.
Хал кимна.
– Ще изпратя младия Гай на брега с Вас. Сигурен съм, че ще искате секретарят Ви да е под ръка. – Хал със задоволство установи, че се е справил с двете си неотложни задачи: най-напред да отдели Том от Гай, а после – Керълайн от Том. И двете комбинации бяха взривоопасни. – Ще наредя да ви откарат, веднага щом бъдат спуснати лодките, макар че тази вечер вече е късно. – Той погледна към залязващото слънце. – Може би ще е по-добре да си приготвите нещата сега и да слезете на сушата утре заран.
– Много сте любезен, капитане – поклони се Бийти.
– Ако Ви се отдаде възможност, може би ще бъдете така добър да направите посещение на добра воля при холандския губернатор – Ван дер Стел, Симон ван дер Стел. Аз ще съм претоварен с грижите около кораба, така че ще ми направите огромна услуга, ако го поздравите от мое и на Компанията име.
Бийти отново се поклони:
– С най-голямо удоволствие, сър Хал.
Минали бяха над двадесет години, откак Хал избяга, заедно с хората си, от крепостната тъмница и надали някой в града щеше да го познае, но той имаше висяща доживотна присъда. По време на бягството Хал, както и хората му, бяха принудени да избият в самоотбрана много народ сред охраната и потерята, и холандците биха могли да имат особено мнение по този въпрос. Ако го разпознаеха, можеше да се окаже изправен пред холандски трибунал, както и пред перспективата да излежи присъдата си или дори да плати за делата си на ешафода, както стана с баща му. Официалното посещение при губернатора на колонията не би било акт на разумно поведение. Много по-добре е да прати Бийти.
От друга страна, трябва да събере всички новини, стигнали до залива. Всеки кораб, който се прибираше от Ориента, без оглед на национална принадлежност, се отбиваше тук. Не би могъл да иска по-подробни разузнавателни данни от ония, които, така или иначе, се разпространяваха из кръчмите и бардаците около пристанището. Сбогува се със семейство Бийти и извика Аболи и Големия Дениъл.
– Щом мръкне, слизаме на брега. Да приготвят лодка!
30.
Четири нощи не достигаха на луната да се изпълни. Планината се извисяваше над тях, мрачна и величествена, с посребрени хребети и урви, а лодката следваше лунната пътека към брега. Хал седеше в кърмовата част между Големия Дениъл и Аболи. И тримата бяха загърнати в плащове и нахлупили шапки. Под наметалата носеха пистолети и саби. Дванадесетте верни гребци, под командването на Алф Уилсън, също бяха въоръжени.
Една атлантическа вълна издигна лодката на пенливия си гребен и тя се вряза със съскане в крайбрежния пясък. Щом водата започна да се оттегля, гребците изскочиха от лодката и я изтеглиха навътре в плажа.
– Дръж хората под око, Алф! Да не вземат да хукнат по курви или да се напият – предупреди Хал. – Може да се наложи, да бързаме на връщане.
Забъхтиха из мекия пясък, докато намерят пътека, после бързо тръгнаха към скупчените под стените на крепостта сгради. Някои от тях блещукаха с прозорците си и когато ги приближиха, дочуха отвътре музика, песни и пиянска глъч.
– Не се е променило много от последното ни посещение – отбеляза Аболи.
– Търговията върви – съгласи се Големият Дениъл и сведе глава под горния праг на първата кръчма, в самия край на селището.
Светлината беше толкова оскъдна, а тютюневият дим така гъст, че минаха няколко секунди, преди очите им да привикнат. Помещението беше препълнено с тъмни фигури и воня на пот, лули и долнокачествен алкохол. Шумът бе оглушителен и докато стояха при входа, един моряк се олюля край тях. Домъкна се до края на дюните, падна на колене и повърна шумно и обилно.
Тримата си пробиха път през тълпата към отдалечения ъгъл на помещението, където имаше маса върху дървени стойки и пейка с проснат отгоре й друг пияница в несвяст. Големият Дениъл го вдигна, сякаш беше малко дете и внимателно го положи на пода. Аболи смете на куп празните чаши и чинии с недоизядена храна, а Хал седна на пейката с гръб към стената и заразглежда мъжете, натъпкани в кръчмата.
Повечето бяха моряци, макар да имаше и неколцина войника от крепостния гарнизон. Различаваха се по сините куртки и бели кръстосани на гърдите ленти. Хал нададе ухо към тях, но долови единствено пиянски брътвеж, необуздани хвалби, псувни и безумни смехове.
– Холандци – измърмори Аболи, като седна на пейката до Хал. Ослушаха се. Подгонени от нуждата, и тримата бяха научили езика по време на пленничеството си.
Група от петима моряка с грубиянски вид седеше на масата до тях. Те бяха по-малко пияни от останалите, но въпреки това говореха високо, за да си чуват приказката сред всеобщата врява. Хал ги послуша известно време, но не чу нищо интересно. Хотентотска прислужничка им донесе запенени халби бира.
Дениъл опита своята и лицето му се сгърчи:
– Пикня! Току-що взета от прасето, топла е още – заяви той, но отпи пак.
Хал не докосна своята халба, дочул един от съседите холандци да казва:
– Голям късмет ще е, ако проклетият конвой изобщо някога напусне това гадно пристанище.
Споменаването на конвой заинтригува Хал. Търговските кораби обикновено плават сами. Само по време на война или крайна необходимост, те се събират в конвои под охраната на военни кораби. Той наостри уши.
– Да, аз например няма да заплача, ако изобщо повече не видя това гнездо на черни пачаври и крадливи хотентоти. Похарчих кажи-речи и последния си гулден и какво получих насреща? Главоболие и прокапала пишка.
– Аз викам, капитанът да си поеме риска и да тръгва сам. По дяволите да върви тоя копелдак Янгири и езическият му екипаж! „Леопард“ е достоен съперник за когото и да било от синовете на пророка. Няма защо да клечим тука, докато Ван Рутиерс дойде на ни изчишка.
Пулсът на Хал се учести при споменаването на Янгири. За пръв път го чуваше извън кабинета на Никълъс Чайлдс.
– Кой е Ван Рутиерс? – попита тихо Големият Дениъл и отпи нова глътка от отровната бира. И той подслушваше разговора на холандските моряци.
– Холандският адмирал на Океана на Индиите – каза му Хал. – Базата му е в тяхната кантора на Батавия. – Хвърли един сребърен шилинг върху мръсния плот на масата. – Почерпи ги по бира, Дениъл и виж какво имат да ти съобщят! – нареди той, но докато великанът се надигаше от пейката, пред него цъфна някаква жена.
Тя бе сложила ръце на кръста и гледаше нагоре към лицето му с прелъстяваща усмивка, от която липсваха няколко зъба.
– Ела с мене в задната стая, бик такъв – каза му тя, – и ще ти покажа нещо, дето не си виждал досега.
– Какво си ми приготвила, скъпа – показа й Големият Дениъл розовите си венци, – проказа?
Хал бързо огледа курветината и прецени, че тя може да се окаже много по-надежден източник на сведения от който и да било пиян холандски моряк.
– Засрамете се, мастър Дениъл! – каза той. – Не можете ли да различите една благородна дама? – Жената погледна Хал с обожание и отчете кройката и стойността на палтото, както и сребърните копчета на жакета му.
– Заповядайте, седнете, уважаема госпожо! – покани я Хал. Тя започна да се кипри и киска като момиченце, отстрани от лицето си прошарени кичури с мръсни пръсти, украсени с изпочупени и черни нокти. – Да Ви почерпя нещичко. Дениъл, донеси на дамата чаша джин! Не, не, няма да се стискаме. Донеси й бутилка.
Жената придърпа поли и седна срещу Хал.
– Истински принц сте Вие – заяви тя, като се взря в лицето му. – И хубав като дявол при това.
– Как се казвате, хубавице моя? – попита Хал.
– Госпожица Маакенберг – отвърна тя. – Но можете да ми викате Хана. – Дениъл се върна с квадратно шише джин и една чаша. Наля й до ръба. Хана я хвана с вдигнато кутре и отпи дамска глътчица. Огнената течност не я накара дори да трепне.
– И така, Хана – усмихна се Хал, а тя се закърши като пале под погледа му, – тук, на Добра Надежда няма нещо, което да не знаеш, нали?
– Това е самата Божа истина, та ако ще и аз да го река – показа им отново тя празните места по венците си. – Ако искате да научите нещо, питайте старата Хана!
Твърдението се оказа правдоподобно. Цял час Хал безмълвно слуша приказките й. Разбра, че зад пиянската мутра и воднистите от джина очи се криеха остатъци от някога проницателен интелект.
Тя познаваше сексуалните наклонности и предпочитания на всеки мъж и жена в селището, от губернатора Ван дер Стел до докерите и каруцарите от пристанището. Знаеше цените на всеки продукт, от картофите до огнената прасковена ракия, която варяха колонистите. Знаеше кои роби са за продан, каква цена искат господарите им и на каква са готови да се съгласят. Известни й бяха имената на всички капитани от закотвените кораби, както и товарите им, маршрутите и пристанищата, в които хвърлят котва. Можеше да разкаже всички премеждия от последното плаване на който и да било от съдовете.
– Кажете ми Хана, защо има толкова много кораби на ОИИК в залива? – Той имаше предвид Обединената източноиндийска компания, холандски еквивалент на английската.
– Всички са за Батавия. Губернаторът Ван дер Стел е разпоредил плаващите на изток кораби да тръгват в конвой под военна охрана.
– И защо, Хана, ще издава такава заповед?
– Заради Янгири. Чували сте за него, нали?
– Не – поклати глава Хал, – кой е той?
– Сабята на Пророка – така се е нарекъл сам. А всъщност си е един гаден пират, по-лош от Френки Кортни, това е той.
Хал и Аболи се спогледаха. И двамата бяха изненадани от така небрежно подметнатото име на сър Френсис, както и от обстоятелството, че подвизите му все още се помнят по тия места.
Хана не забеляза реакцията им. Отпи от джина и се засмя дрезгаво:
– Три кораба на ОИИК изчезнаха в Океана на Индиите за половин година. Всеки знае, че това е работа на Янгири. Разправят, че вече струва на компанията един милион гулдена. – Очите й се опулиха от удивление. – Милион гулдена! Не бях и подозирала, че в целия свят може да има толкова много пари. – Тя се надвеси над масата, за да погледне Хал в лицето. Дъхът й миришеше на обор, но той не се дръпна. Не искаше да я засегне.
– Приличате ми на някого. – Тя се замисли за момент. – Бил ли сте тук, на Добра Надежда преди? Аз никога не забравям лица.
Хал поклати глава, а Големият Дениъл се ухили:
– Може би, госпожичке, ако ти покаже патката си, ще го познаеш по-лесно, отколкото по някакво си лице, а?
Хал свъси вежди, но половината джин вече не беше в бутилката и Хана закудкудяка:
– Давам милион гулдена да я видя! – Тя изяде Хал с поглед. – Искате ли да дойдете отзад с Хана? Няма да взема пари от такъв хубав мъж като Вас.
– Следващия път – обеща й Хал.
– Познавам Ви – настояваше Хана. – Щом се усмихнахте така и Ви познах. Ще се сетя. Аз не забравям лица.
– Разкажи ми още за Янгири! – поиска Хал, за да я отклони, но тя започваше да се омайва.
Напълни чашата си и вдигна празната бутилка.
– Всеки, когото обичам, си заминава и ме изоставя – съобщи тя с насълзени очи. – Даже и бутилките не се задържат дълго при мене.
– Янгири – настоя Хал. – Разкажи ми за Янгири.
– Той е мръсен мюсюлмански пират. Изгаря живи християнските моряци, само за да слуша писъците им.
– От къде се е появил? Колко кораба има? Колко оръдия?
– Един мой приятел плава на кораб, преследван от Янгири. Не могъл да ги хване – заломоти Хана. – Много хубаво момче. Иска да се ожени за мене и да ме отведе в Амстердам.
– Янгири? – повтори Големият Дениъл.
– Не бе, дърво тъпо! – сопна се Хана. – Приятелят ми. Забравих му името, но иска да се ожени за мене. Той е виждал Янгири. Имал късмет да се измъкне от кръвожадния дивак.
– Кога е станало това, Хана? Кога се е сблъскал приятелят ти с Янгири?
– Няма и два месеца. При Брега на треската. Близо до Мадагаскар.
– С какви сили е разполагал? – настоя Хал.
– Големи кораби. Много – несигурно промълви Хана. – Цяла ескадра военни кораби. Корабът на приятеля ми избягал.
Хал разбра, че мисълта й започва да се губи. Надали можеше да му каже още нещо. Но все пак, зададе последен въпрос:
– Знаеш ли по какъв маршрут ще поеме конвоят на ОИИК за Батавия?
– На юг – отвърна тя. – Казват, много на юг. Чух, че щели да заобиколят отдалече Мадагаскар и островите около него, защото там се крие Янгири, долният неверник.
– Кога ще вдигне платна конвоят? – попита Хал.
Но тя бе потънала в алкохолна мъгла.
– Янгири е самият дявол – шепнеше Хана. – Той е Антихристът и всеки вярващ трябва да се пази от него. – Главата й бавно се отпусна напред, докато цопна в локвичката джин на масата.
Дениъл хвана мазен кичур сива коса и я повдигна, за да погледне в очите.
– Дамата не е вече в компанията ни – установи той и пусна главата да тупне върху плота. Хана се катурна от пейката на пода, където мощно захърка. Хал извади сребърна монета от десет гулдена от чантичката на пояса си и я пъхна под жакета на жената.
– Тя не може да изкара толкова за цял месец, даже и ако всеки ден е неделя – изгрухтя Големият Дениъл.
– Но си ги заслужи – отвърна Хал и се изправи. – Такива сведения не бихме могли да получим и от самия адмирал Ван Рутиерс.
Алф Уилсън ги очакваше на плажа при лодката. Докато гребяха назад през залива към „Серафим“, Хал седеше безмълвен, премисляше чутото от Хана и го вплиташе в плановете си. Когато се изкачи по въжената стълба на главната палуба, той вече знаеше какво трябва да направи.
