355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Уилбур Смит » Мусон » Текст книги (страница 60)
Мусон
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 15:26

Текст книги "Мусон"


Автор книги: Уилбур Смит



сообщить о нарушении

Текущая страница: 60 (всего у книги 62 страниц)

154.

Извадиха душите на конете. Животните бяха изтощени от пътя на идване, през който почти нямаха възможност да си починат и да попасат, ако не се смятат кратките нощни престои. И ето че на връщане ставаше същото. През деня печеше здраво, а времето между водопоите бе дълго.

Първият кон загубиха, преди да са изминали двадесет мили. Беше конят на Дориан и Ясмини. И четирите му копита бяха наранени. Том го освободи от сбруята, като ясно си даваше сметка, че лъвове и хиени ще довършат смелото животно още тая нощ. Качиха Дориан на един от резервните коне и продължиха със същото темпо. На третия ден вече не разполагаха с резервни коне. Имаха само тези под себе си. Тъкмо се готвеха да потеглят от калната локва, край която бяха прекарали нощта, когато Аболи се обади:

– Мускетите няма да ни свършат никаква работа срещу цяла армия. Само тежат на конете.

Зарязаха пушки и барутници, торби с куршуми и всичко останало без сабите и кинжалите си. Том се извърна, за да не види никой какво прави и пъхна един пистолет в пояса под ризата си.

Беше двуцевно оръжие. От разказа на Ясмини знаеше, какво ги очаква тях двамата, ако арабите ги настигнат. Пистолетът беше за тях. По една цев за всеки.

– Господи, дай ми сили да го сторя, когато му дойде времето – помоли се безмълвно той.

Макар и освободени от багажа, този ден загубиха още два коня. Люк, Аболи и Том тичаха на смени покрай ездачите, хванати за стремето, за да поддържат темпото на кавалкадата.

Тази вечер за пръв път забелязаха арабската потеря. Тъкмо преваляха поредната хълмиста верига и когато хвърлиха поглед назад, забелязаха облак прах на три левги зад гърба си.

Тази нощ спряха само за час, след което продължиха под звездна светлина, поели към високия маяк на големия кръст в съзвездие Кентавър. Въпреки нощния преход и обстоятелството, че конете на арабите се изтощаваха не по-малко от техните, на разсъмване установиха, че не са увеличили разстоянието между себе си и преследвачите. В бледите лъчи на ранното слънце червеният като кръв облак продължаваше да се издига на три левги от тях.

С тези нощни преходи дори Аболи бе загубил безпогрешното си чувство за ориентация и те нямаха представа, къде точно се намират в безкрайната пустош на тази гориста, накъсана земя. Тази вечер прехвърлиха още една верига хълмове с надеждата да зърнат отвъд блесналите води на Лунга, но надеждите им бяха попарени при вида на още едно потънало в зеленина възвишение. Помъкнаха се през легналата между хълмовете равнина. Конете едва ходеха, а те самите бяха на края на силите си. Дори Аболи се измъчваше в стремежа си да прикрие куцукането, предизвикано от разтегнато сухожилие. Лицето му беше сухо и потънало в прах, въпреки всичката влага, която тялото изпускаше. Дориан бе станал кожа и кости под робата си, а раната кървеше през мръсната превръзка. Ясмини бе почти рухнала от усилия да го крепи изправен на седлото. Последният кон едва пристъпяше под теглото на двамата.

Животното се строполи под самия хребет. Падна като покосено от мускет в челото. Том преряза ремъка, който държеше глезените на Дориан вързани към туловището му и го измъкна изпод него.

– На един хвърлей място сме вече, момче. Можеш ли да продължиш? – попита го той.

Дориан направи опит да се усмихне.

– Мога да вървя, колкото теб, Том. – Но когато се опита да го вдигне на крака, те се сгънаха под тежестта на тялото му и Дориан се свлече на земята.

Недалече зад тях, в долината, която току-що бяха прекосили, се издигаше червен облак прах. Отсякоха къс дебел прът и двамата с Аболи хванаха краищата му. Сложиха Дориан да седне на него, а ръцете му поставиха на раменете си. Заспускаха се с мъка по склона към равнината.

Спираха по за няколко минути през нощта, после отново качваха Дориан на пръта и тръгваха напред, докато се изтощаваха до такава степен, че рухваха за нова почивка. Цялата нощ отиде в прекосяване на широката долина. Можеха само да се надяват, че потерята е спряла за през нощта, поради невъзможност да следи дирята им в тъмното.

Утрото ги свари върху поредния склон в края на долината. Когато погледнаха назад, арабите бяха толкова близо, че виждаха веселите слънчеви зайчета по лъскавите върхове на копията им.

– Скъсили са дистанцията наполовина – промълви задъхан Том, докато отпускаха Дориан на земята за поредна почивка. – При нашата скорост ще ни настигнат до един час.

– Остави ме тук, Том! – прошепна Дориан. – Спасете себе си!

– Ти да не си се побъркал! – викна Том. – Последния път, когато те изпуснах от поглед, изчезна за години. Няма да рискувам още един път.

Вдигнаха го и продължиха. Ясмини вървеше няколко крачки пред тях. Кожените сандали се бяха скъсали и почти паднали от краката, разранени и кървящи на местата, където мехурите се бяха спукали. Падна преди да са стигнали билото и макар да припълзя до най-близкото дърво, за да се изправи като използва дънера му за опора, силите й се оказаха недостатъчни.

– Люк, ела на моето място! Батула, помогни му. – Том им подаде края на пръта, а сам се насочи към хлипащата тихичко край дървото Ясмини.

– Аз съм глупава, слаба жена – разплака се тя, когато Том се надвеси над нея.

– Така е – съгласи се той, – но твърде хубава, за да я захвърлим просто така. – Взе я на ръце и макар да бе крехка като птичка, усилието напрегна всеки мускул и сухожилие в болящия го от умора гръб. Притисна я към гърдите си и с усилие на волята направи още една крачка нагоре.

Далеч отзад се чу слаб вик и Том се извърна. Авангардът на потерята бе стигнал полите на хълма. Един вдигна кремъклийка и от дулото излетя облаче дим. След миг чуха трясъка на изстрела, но разстоянието бе все още твърде голямо и куршумът ни се чу, ни видя.

– Почти на върха сме – викна Том, като се мъчеше да изглежда весел и безгрижен. – Само още едно мъничко усилие. – Стъпи на хребета, заслепен от потта в очите. Знаеше, че не може да направи и крачка повече. Положи Ясмини на земята и обърса очи, но погледът му си оставаше размътен, а в мозъка просветваха бели искри. Извърна горната част на тялото си, погледна останалите и видя, че те също са свършени. Дори Аболи бе изразходвал до край неизчерпаемата си сила. Едва успя да направи последните няколко стъпки до върха.

Ето, тук ще ни е гробът, помисли си Том. Синята сабя си е у мене и няма да се дам без бой, а имам и пистолет за Дориан и Ясмини. Бръкна под ризата и напипа дръжката на оръжието.

Изведнъж усети до себе си Аболи, който го дърпаше за ръката загубил дар слово и сочещ надолу пред тях. Том помисли за миг, че е мираж, но после си даде сметка, че блясъкът в очите му идва от повърхността на Лунга, а жалкият „Кентавър“ се полюлява на въжето си край брега. Бяха толкова близо, че различаваха мънички човешки фигури на откритата палуба. Том усети как в краката му се вливат нови сили. Измъкна пистолета изпод ризата и стреля с двете цеви. По палубата се засуетиха и той видя блясък на оптическа тръба, насочена в тяхна посока. Том заръкомаха с все сила и високата фигура на Алф Уилсън отговори с махане.

Том се извърна и погледна назад. Арабският конен авангард бе стигнал средата на склона. Без да обели дума, Том грабна Ясмини и се втурна надолу към реката. Краката му сами се понесоха по наклона и той едва ги удържаше. Всяка тежка стъпка разтърсваше целия му гръбнак. Чуваше стъпките на Аболи и останалите зад себе си, но не можеше да се обърне. Трябваше да напрегне всички духовни и физически сили, за да се задържи на крака. Ясмини затвори очи от страх и обхвана силно врата му с две ръце.

Зад гърба им се разнесе вик и мускетен залп. Арабите бяха стигнали хребета. Един куршум разкъса кората и изби шепа влажни бели трески от ствола на дърво, край което минаваше Том. Не можеше да продължи с това темпо, а тежестта на Ясмини не му позволяваше да спре. Усети единия си крак да поддава и падна. Двамата с момичето се затъркаляха един през друг, докато блъснаха голям камък и останаха зашеметени край него.

Аболи мина край тях с Дориан на гръб, като подскачаше и залиташе. Батула и Люк Джарвис се стараеха да не изостават. Краката на Аболи бяха извън контрол. Не можа да спре, за да помогне, но Люк сграбчи Том за ръката и го изправи, а Батула вдигна Ясмини и направи още няколко несигурни крачки по наклона. Разнесе се конски тропот – арабите ги нападаха. Бяха насочили вече копията си и Том съзря триумфалния израз на мургавите лица. И тогава чу Сара да вика името му:

– Том! Идваме!

Обърна се и я видя върху дорест жребец, повела в галоп два неоседлани коня зад себе си. На една дължина зад нея Алф Уилсън яздеше черна кобила от тяхното хергеле и също водеше два коня. Сара дръпна юздите до него, а Том грабна Ясмини от прегръдките на Батула и почти я хвърли върху холката на сариния жребец. Сара я хвана, за да не се катурне от другата страна на животното.

– Бягайте! – викна останал без дъх Том. – Измъкни я оттук!

Сара не отговори, а хвърли юздите на другите два коня и препусна по склона с друсащата се като чувал пред нея Ясмини.

Том остави единия кон за Люк и Батула, а сам се метна върху другия. Бързо настигна Аболи и грабна окървавеното и измъчено тяло на Дориан от гърба му.

– Вземи кон от Алф! – викна той и отпраши по хълма след Сара. Чуваше викове на арабски и конски тропот току зад гърба си. Очакваше всеки миг да го прониже острие на копие. Не можеше да погледне назад. Цялото му внимание бе съсредоточено върху Дориан. Усети отчаян, как тялото му се изхлузва, а той не може да го задържи. И изведнъж до него се появи Аболи. Той наклони тяло от коня и бутна Дориан нагоре, та да може Том отново здраво да го прихване.

Когато стигнаха равния бряг на реката, Том и Аболи яздеха коляно до коляно доста зад Сара, взела Ясмини пред себе си. След тях идваха заедно Алф, Батула и Люк, а не много зад тях бяха арабите. Те скъсяваха дистанцията и нетърпеливо мушкаха въздуха с копия.

Стигнала реката, Сара не се поколеба нито миг. Пришпори коня напред. Той скочи от високия бряг, удари водната повърхност в огромен облак пръски и потъна. Том и Аболи ги последваха без да намалят ход, а почти връз главите им се стовариха останалите. Заплуваха редом с конете си по течението към „Кентавър“.

Арабите заковаха на самия бряг и докато животните играеха разтреперани под ездачите си, започнаха да измъкват мускети от калъфите. Първият изстрел от деветфунтово оръдие на „Кентавър“ порази групата им с шрапнел и половината се свлякоха в кървава неразбория от животни и хора. Останалите обърнаха и побягнаха назад по склона, когато втори гръм разтърси с картеч дърветата около тях.

Плуващите коне стигнаха кораба и моряците измъкнаха ездачите им от водата. Щом стъпи на палубата, Том се втурна към Сара и двамата се прегърнаха, а от косите и дрехите им струеше вода.

– В сражение струваш колкото десет мъже, хубавице моя! – После се дръпна и добави: – Дориан е тежко ранен. Ще има нужда от най-сериозна грижа. Ясмини е напълно изтощена. Погрижи се за тях, докато аз се грижа за кораба!

Отиде до руля и вдигна поглед към мачтата. Алф Уилсън бе привел всичко в пълна готовност.

– Ще ни поведете ли по течението, мастър Уилсън, ако обичате? – нареди Том и се огледа за Аболи. – Конете ще ни трябват за теглене на кораба през плитчините. Изкарай ги на отсрещния бряг. Няма да ти е трудно да се движиш успоредно с нас.

Аболи викна двамата си сина, Зама и Тула.

– Имам мъжка работа за вас. Елате с мен! – Те скочиха през борда, за да помогнат при събиране на конете.

Том усети как корабът оживява под краката му и тръгва по течението. Бреговете започнаха да се точат от двете страни. Погледна южния и видя, че Аболи и синовете му бяха събрали хергелето и го водеха в тръс покрай реката.

Обърна поглед към другия бряг, за да види как челото на главната колона преваля хребета и се спуска надолу в широк поток бляскави брони, копия и мускетни цеви. Том грабна далекогледа от ръцете на Алф Уилсън и го насочи към първите редици на колоната. Различи облия шлем на Абубакър и жълтата чалма на Ал Синд до него.

– Мисля, че през целия път до морето ще си имаме почетен ескорт – каза мрачно Том. – До плитчините няма да ни създават кой знае какви главоболия.

Преди да стигнат океана, трябваше да преодолеят плитчини, където реката се разлива широко и укротява устрема си към откритата водна шир. Там пясъчните коси непрестанно меняха разположението си. При сегашното равнище на реката, над тях щеше да има твърде малко вода. Очакваше Абубакър и Ал Синд да ги следват и притесняват през целия път.

Оставаха само няколко часа до предателския разлив и Том мобилизира всички за подготовка на кораба. Той трябваше да бъде прехвърлен през плиткото и в същото време отбраняван срещу вражески атаки, когато щеше да е най-уязвим.

Издебна един момент и се спусна в каютата, където Сара бе настанила Дориан и Ясмини. Видя с облекчение, че брат му лежи спокойно отпуснат на койката. Сара бе сменила превръзката му и с кимване даде да се разбере, че всичко е наред. Ясмини се бе съвзела достатъчно, за да й помага и хранеше Дориан със супа. Остана там само миг и пак изскочи на палубата.

Първото нещо, което видя щом излезе горе, бе дългата колона оманска кавалерия, която ги следваше по северния бряг.

– Повече от петстотин – прецени той и Алф Уилсън се съгласи.

– Достатъчно, за да ни направят някоя поразия в открит бой, капитане.

– По-добре да не оставяме нещата да стигнат дотам – отвърна Том с усмивка, в която имаше повече самоувереност, отколкото изпитваше. – Кога ще стигнем плитчините?

– При тая скорост, след два часа.

– Добре тогава, ще трябва да олекотим кораба. Да се изхвърли всичко, което не е от жизнено значение за плаването – нареди Том. После понижи глас, за да не го чуе Сара отдолу. – Може да се започне с проклетия клавесин.

Един след друг се разнасяха плясъци. Товарът политаше към водата и подскачаше в килватера на устремения към плитчините кораб. След клавесина поеха денковете с търговски стоки, по-голямата част от буретата с барут, както и всички гюлета. Том запази само толкова барут и шрапнел, колкото ще им е нужен за едночасова тежка битка.

– Излейте половината вода! Оставете само колкото да стигнем Добра Надежда при намалени дажби – извика Том. Това щеше да докара неописуеми страдания за жените и децата, но един плен в ръцете на оманците не бе за предпочитане, успокои се Том.

Докато екипажът работеше, Том не изпускаше от око кавалерията. Когато течението се засилваше в теснините, „Кентавър“ се изплъзваше от преследвачите си, но в широките места и по пладне, когато вятърът стана променлив, а платната провиснаха мързеливо, арабите наваксаха цялата спечелена преднина.

Том напълни едно кърмово оръдие с двоен заряд барут и цяла шапка шрапнел. Когато челото на колоната наближи, той стреля.

Щетите бяха нищожни, но конете заиграха и се изправиха на задни крака, а ездачите им започнаха да поддържат почтителна дистанция.

Аболи и двете момчета на южния бряг се справяха добре с конете. Хергелето им бе отпочинало и свежо, докато животните на арабите бяха изтощени от дългите преходи и не можеха да се мерят с тях.

Спуснаха се през последната теснина, като внимателно насочваха кораба по бързото течение между застрашително издадени черни скали, а после цялата бързина и мощ напуснаха течението и „Кентавър“ стигна мястото, където плитчините почти изпиваха реката, а тук-там се подаваха жълтите гърбици чакъл.

– Качете жените и децата в лодките – нареди Том. – Сега всеки фунт е от значение.

Дориан беше много слаб, за да слезе в лодка, а Ясмини остана да се грижи за него. Сара хвана руля, за да освободи още две здрави мъжки ръце за прехвърлянето. Всички пътници бяха закарани с лодките на южния бряг и оставени под опеката на Аболи. После лодките се върнаха, готови да дърпат коритото, ако заседне.

Том стоеше изправен до руля и над „Кентавър“ увисна напрегната тишина, докато корпусът му навлизаше в първата извивка и всички можеха да видят плиткото дъно през прозрачния слой зелена вода. Арабската кавалерия изглежда съзря своя шанс, защото започна бързо да приближава. Том погледна към тях, но макар сега да бяха вече в обсега на малките оръдия, той беше твърде зает с кораба и ги остави да напредват безпрепятствено.

„Кентавър“ се промъкна с лекота през завоя и Том изпусна въздишка на облекчение, но тя се оказа преждевременна. Изведнъж корпусът се препъна, нещо рязко го дръпна, явно опрял дъното, после се разлюля и продължи нататък.

– На косъм – промълви останалият без дъх Том и се обърна към Сара: – Дръж го точно по средата на зеления канал!

Наближаваха бавно втори завой. Арабите бяха на половин мускетен изстрел и напредваха в лек галоп по равния и песъчлив северен бряг, с развети краища на чалмите и блеснали върхове на копията.

„Кентавър“ вряза кил в пясъчното дъно така внезапно и неочаквано, че хората щяха да изпопадат. Том се хвана за компасната будка, за да остане на крака. Корпусът бе затънал здравата.

– В лодките! – ревна Том и всички се втурнаха към тях. След това викна към Сара: – Дръж руля в средно положение! – После я остави сама и също скочи в едната лодка.

Кормчиите хванаха предварително приготвените буксирни въжета и ги завързаха за лодките. След това гребците напрегнаха всички сили и лодките се стрелнаха пред носа на „Кентавър“, докато буксирите се изпъната като тетиви. Напънаха мишци и опитаха да извлекат корпуса от пясъчната коса.

Аболи пристигна с коня си откъм южния бряг и хвана края на дълго въже, хвърлено му от Сара. Кон и ездач заплуваха обратно и когато излязоха на брега, Аболи завърза края на въжето за подготвения конски впряг.

– Дий! – Той изплющя с камшик над гърбовете им и животните напънаха с цялата тежест на туловищата си.

„Кентавър“ зачегърта дъно по пясъка, после отново замръзна. Арабите поеха в галоп, като същевременно се разгръщаха ветрилообразно. Изравнила се с кораба, първата редица спря и вирна копия. След това навлезе в реката сред облаци пръски и се насочи право към хората в лодките.

Водата стигна коремите на животните, а после ги заля до шия. Първите коне вече плуваха, а ездачите им вдигнаха копия и наобиколиха първата лодка като стадо акули мъртъв кит.

Моряците изпразниха пистолетите си от упор, а после се изправиха, за да отблъснат нападателите с помощта на дългите весла. Лодката се люлееше много силно и скоро щеше да се преобърне от теглото на атакуващите.

На северния бряг следваща редица араби се подравняваше, готова за атака. По средата й блестяха ризницата и островърхия шлем на Абубакър. Той размаха ятаган и поведе конницата си отначало в тръс, а после в галоп.

Сара не можеше да остави руля. Видя над носа, че лодките са обкръжени от вряща маса хора и коне. Том се бе изправил на кърмата със синята сабя в ръка и сечеше главите на арабите във водата. Някои от тях се опитваха да прережат с ятагани буксирното въже. Други стоварваха цялата си тежест заедно с тая на коня върху борда на лодката. Тя се залюля странично и глътна вода. Скоро щеше да се напълни.

Абубакър влезе с ескадрона си във водата и дори за Сара стана ясно, че всичко свършва. Нищо не можеше да направи. До тоя момент не бе забелязала, че Дориан се е качил на палубата, подкрепян от пъхнатото под мишница рамо на Ясмини. Като я използваше вместо патерица, той се довлече с мъка до най-близкото оръдие. Завъртя малко тантурестото му черно тяло, измъкна запаления фитил от сандъчето с пясък и го поднесе към подсипа.

Оръдието отскочи назад, а върху току-що стигналата водата конница се изсипа градушка олово. Хваната здраво за дървения релинг, Ясмини погледна през реката. Видя как парче олово тежко две унции попадна право в устата на Абубакър. Зъбите му се разлетяха на парченца, а оловото продължи пътя си и излезе през задната стена на черепа. Островърхият шлем бе вдигнат от главата и се запремята високо във въздуха.

Хората около него бяха свалени от седлата, а цялата редица се огъна и отстъпи. Дориан се свлече до второто оръдие и го насочи. Конниците видяха как дулото се извърта към тях и побягнаха в паника. Бръмчащият шрапнелен облак ги настигна и десетина коня паднаха. За броени секунди бойният строй се превърна в хаос. Всички видяха, как се пръска главата на генерал Абубакър, а сега и Башир ал Синд бе на земята – конят се строполи под него. Бойният дух се изпари. Конниците се пръснаха и побягнаха като луди, за да не попаднат под следващия шрапнел.

Ясмини хвана Дориан за ръка, когато той залитна и почти падна и го заведе при следващото оръдие. Откатът след неговия изстрел наклони леко „Кентавър“ и той се хлъзна неохотно върху пясъка. Арабите във водата видяха, че другарите им бягат и ги оставят сами. Те също обърнаха коне към брега.

– Дърпай! Дърпай до пръсване! – викаше Том и хората отново се хванаха за веслата. „Кентавър“ пропълзя няколко инча и пак спря. Дориан даде нов изстрел и щом корпусът се разклати, Аболи подгони конете. Бавно и с неохота „Кентавър“ простърга по дъното и се плъзна в дълбокото.

– Обратно на борда! – изрева победоносно Том. – Докарайте жените и децата!

Щом кила на лодката опря в пясъка, Аболи натовари жените и всичките си деца в нея. После преряза конските хамути и плесна животните по задниците, за да ги подгони към гората. Скочи в лодката и гребците поеха след „Кентавър“. Корабът се отдалечаваше бързо по течението и трябваше здравата да се напънат, за да го догонят.

– Оттук до устието е чисто – каза Аболи, когато се изправи до него при руля. И двамата погледнаха назад към разбитата арабска войска на северния бряг. Не правеха дори опит да се прегрупират и да продължат преследването.

– Свали хората долу, мастър Уилсън и дай всекиму двойна доза ром за старанието!

Алф Уилсън докосна шапката си.

– Моля за извинение, капитане, но Вие наредихте да изхвърлим бурето през борда! Ще желаете ли да се върнем и да си го приберем? – Тонът му беше най-сериозен, но устните потрепваха.

– Май ще се наложи хората да изчакат пристигането ни в Добра Надежда – отвърна също така сериозно Том.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю