Текст книги "Мусон"

108.

– Ефенди, моят господар, султанът, е неразположен. Не е в състояние да приема посетители, дори така високопоставени като Вас – подигравателно присви очи към Том везирът. Пристанището беше пълно с франкски кораби, чиито капитани се натискаха един през друг за аудиенция при султана. Всички искаха някаква услуга: лицензии за търговия, разрешителни за плаване в забранените акватории на север.

– Кога ще може да ме приеме? – не отстъпваше Том. Везирът нацупи устни, пред такъв дебелашки въпрос. Знаеше, че този млад неверник командва някакво незначително корабче, което не можеше да превозва кой знае какви стоки и там не се усещаше мирис на злато. Не си струваше труда да му се обръща внимание. И все пак, около него имаше нещо необикновено: говореше приличен арабски и познаваше етикета на търговията – донесъл бе подходящи подаръци, за смазване пантите на султанските двери.

– Само Аллах знае това. – Везирът сви рамене с дворцов финес. – Може би след седмица, може след месец, нямам представа.

– Ще бъда тук утре сутринта и всяка следваща сутрин, докато ме приеме! – увери го Том.

– А аз ще очаквам всеки ден пристигането Ви, както напуканата от суша земя чака дъжд – иронично отвърна везирът.

Аболи стоеше при портите на крепостта и Том вдигна вежди в отговор на непроизнесения въпрос. Беше твърде ядосан за да говори.

Върнаха се назад през пазара за подправки, където въздухът бе изпълнен с аромат на карамфил и пипер, покрай кола за наказания на пазара за роби, през улицата на златарите, чак до каменния кей, където ги чакаше лодката.

След като се настани на кърмата, Том погледна нагоре, за да установи положението на слънцето, а после отвори капака на сребърния джобен часовник.

– Откарайте ме в южния край на острова! – нареди той. Предната вечер бе разгледал картата и бе видял, че развалините на йезуитския манастир са отбелязани на нея. Малко заливче недалеч щеше да послужи за пристанище.

Докато гребците тласкаха лодката съвсем близо до озъбилия се риф, лошото настроение на Том се изпари в ярката светлина на тропическия ден и в предвкусване на срещата със Сара.

Пред лодката се виждаха вълните на открития океан, които се стоварваха върху незащитения южен бряг на острова. Когато се изправи на кърмата, Том забеляза поток, очертан с пищна зеленина, да се спуска към лагуната. Винаги там, където приток на сладка вода потиска растежа на коралите, в рифовете се образува проход. Щом се изравниха с устието на потока, Том забеляза по-дълбоките води на канала и насочи лодката към него. Пясъчната ивица беше пуста и нямаше и следа от нечий кил. Том скочи от носа на лодката на твърдия бял пясък, без дори да намокри ботушите си.

– Ще се върна след около час – каза той на Аболи. – Чакайте ме тук!

Откри една обрасла пътека, която се виеше край потока към вътрешността на острова и започна да си пробива път по нея, докато стигна рядка палмова гора. Видя развалините на манастира пред себе си. Ускори крачка и като стигна до срутените стени викна:

– Сара! Тук ли си? – Отговори му писъкът на ято папагали, излетяло подплашено от короната на огромно дърво.

Тръгна покрай разрушената стена и долови конско цвилене точно пред себе си. Затича напред, неспособен да се пребори с нетърпението и откри кобилата вързана за падналата порта на манастира. Седлото бе оставено на земята до стената, но от ездачката нямаше и помен.

Понечи да извика отново, но се поколеба и мина предпазливо под арката. Сградата беше с порутен покрив и цяла обрасла с бурени и палмови филизи. Синьоглави гущери се стрелкаха насам-натам между камъните, а яркокрили пеперуди се носеха над цветята.

Застана с ръце на хълбоците в средата на древния двор. Познаваше лудориите й от едно време. Явно не се бе отказала от тях и сега се криеше.

– Ще броя до десет – извика Том, както някога, – а после ще те хвана! – Някога тази заплаха бе достатъчна за двете близначки да хукнат с писъци да търсят скривалище. – Едно! – викна той и гласът й се чу някъде високо отгоре:

– Гай разправя, че озлочестяваш млади девственици.

Обърна се и я видя кацнала на арковидния свод на портата, с пуснати надолу дълги крака. Босите пети и прасците й се виждаха под ръба на фустите. Беше минал точно под нея.

– Казва, че никое християнско момиче не може да се чувства в безопасност, щом ти се навърташ наоколо. – Тя наклони глава. – Вярно ли е това?

– Гай е глупак – усмихна се Том.

– Той не те обича особено. В гърдите му не гори братска любов. – Сара залюля крака и той се вторачи в тях. Бяха добре оформени, с гладка кожа. – Кристофър наистина ли е от теб?

Том за малко не падна от прямотата на въпроса.

– Кой ти каза това? – Направи опит да се овладее.

– Керълайн – отвърна тя. – Откак те видя вчера, не е спряла да плаче.

Том гледаше нагоре, а думите й така го объркаха, че не знаеше какво да каже.

– Обещаваш ли, че ако сляза, няма да ми се нахвърлиш, за да ми направиш и на мен бебе? – попита тя мило и се изправи.

Овладя го трепет, докато тя балансираше върху порутената стена и най-сетне успя да проговори:

– Внимавай, ще паднеш!

Сякаш не чула, Сара притича по тясното назъбено било на стената, скачайки от стъпало на стъпало, докато накрая тупна леко на земята. Беше пъргава като акробат.

– Донесла съм кошница за пикник. – Мина край него навътре в развалините, а той я последва до една старинна монашеска килия, която макар и без покрив, осигуряваше закрила срещу палещите лъчи на слънцето. Измъкна кошницата изпод купчина палмови листа. Седна, скръстила крака под себе си, по оня типично женски начин, който той намираше за очарователен. Прибра непринудено поли, като отново накара сърцето му да спре при вида на бялналите се прасци.

Отвори кошницата и като се зае със съдържанието й попита:

– Ходи ли при султана?

– Не ме прие. – Том седна срещу нея, изпъна крака и ги кръстоса.

– Естествено! Гай прати човек, да го предупреди за посещението ти. – После смени темата със зашеметяваща бързина: – Позволих си да задигна бутилка вино от избата му. – Тя я вдигна гордо като трофей. – Френско, докара го последният кораб от Англия. – Прочете етикета: Corton Charlemagne. Добро ли е?

– Не знам – призна си Том, – но звучи внушително.

– Гай твърди, че било изключително. Зет ми се мисли за голям познавач. Много се гордее с това вино. Ще побеснее, ако научи, че сме пили от него. Дава ми само по половин чаша на вечеря. Ще го отвориш ли? – Подаде му бутилката и подреди няколко плата закуски и студено месо. – Много ми стана мъчно, когато научих за смъртта на баща ти! – каза Сара и лицето й помръкна. – Той беше толкова мил с мен и семейството ни по време на плаването до Добра Надежда.

– Благодаря – отвърна Том, като измъкна тапата и се извърна, за да не забележи тя израза на лицето му.

Тя се усмихна, за да го развесели.

– Ако собственият ми баща не бе уредил консулския пост за Гай, той още щеше да е чиновник в Бомбай. Изобщо не е всемогъщият господар, за какъвто се мисли. – Тя така сполучливо имитира надутата осанка на Гай, че Том се засмя, докато Сара заговори с помпозния му превзет глас: – Аз съм най-младият консул на служба при Негово Величество. Ще получа рицарство преди да навърша тридесет години.

Том изцвили. Толкова беше забавно.

Тя рязко промени тона си и отново стана сериозна.

– О, Том, какво ще правим с бедния малък Дориан? Гай изобщо не проявява интерес. За него е важна само търговията на Компанията с арабите и какво ще каже лорд Чайлдс в Лондон. Не би направил и най-малкото нещо, с което да засегне султана или принца.

Том сви устни.

– Няма да позволя на Гай или оманците да ми попречат! Разполагам с добър и бърз кораб и ако ме принудят, ще го използвам.

– Много добре те разбирам, Том. За мен Дориан е като роден брат. Ще направя всичко, каквото мога, за да ти помогна. Но трябва да внимаваш. Гай казва, че принцът е забранил достъпа на християнски кораби на север от Занзибар, под страх от конфискация. Разправя, че арабите ще продават в робство заловените в нарушение екипажи. – Тя се наведе напред и сложи ръка на рамото му. Пръстите й бяха издължени и тънки. Студенееха върху кожата му. – Ще бъде много опасно! Няма да понеса, ако нещо ти се случи, скъпи Том!

– Знам как да се грижа за кораба и екипажа си – увери я той, но чувствата й го влудиха.

– Знам, че можеш. – Отдръпна ръка и му хвърли блеснал поглед. – Виното на бедния Гай. – Извади две високи чаши и добави: – Да видим дали е толкова хубаво, колкото разправя.

Отпи глътка и измърка:

– М-м-м. Я по-добре, дръж тая бутилка при себе си. Керълайн разправя, че всички прелъстители най-напред опиват невинните си жертви със силни питиета, а после си вземат, каквото искат от тях. – Тя разшири очи и добави: – А аз не искам дете като Керълайн. Поне не днес.

Успяваше да го извади от равновесие без каквото и да било усилие. Блузата й се бе смъкнала, оголвайки едното рамо, но тя сякаш не забелязваше.

– Агнес също си има вече бебе. Ожени се за един капитан Хикс от армията на Компанията в Бомбай. Май и двете ми сестри са кобили за разплод. Може да си е семейна черта и аз трябва много да внимавам. Ти не си женен, нали Том?

– Не – отвърна Том с пресипнал глас. Кожата на раменете и ръцете й беше гладка и позлатена от слънцето, а под мишниците й, безцветни копринени косъмчета ловяха лъчите му.

– Това е хубаво. И така, какво ще правим с Дориан? Искаш ли да шпионирам Гай и да открия всичко, което мога? Не ми се вярва той сам да ти каже кой знае колко.

– Ще ти бъда много благодарен за помощта!

– Бих могла да прочета цялата му кореспонденция, както и да следя с кого се среща. В стената има дупка, през която минават въженцата на ветрилото. Идеална изповедалня. – Имаше крайно самодоволен вид. – Но ще трябва да се срещаме редовно тук, за да ти съобщавам откритото.

Том оцени тази перспектива като не съвсем отблъскваща.

– Помниш ли концертите, които изнасяхме на борда на „Серафим“ вечер? – попита тя и веднага запя „Испански жени“. Пееше с верен и непринуден глас и дори музикалният инвалид Том бе разчувстван. Кожата му настръхна и остана разочарован, когато песента свърши.

– Какво стана с мастър Уолш, нашия учител? Беше толкова мил дребосък.

– С мен е на борда на „Лястовицата“. – Започна да й казва кои от хората на „Серафим“ са също на борда.

Тя се разплака, когато чу как е загинал Големият Дениъл Фишър и на Том му се прищя да я приласкае и утеши в обятията си. Надмогна този порив и започна да разказва за пленяването на „Лястовицата“ и дългото плаване дотук.

Тя слушаше запленена, бършеше сълзи и се възхищаваше от смелостта и находчивостта му. Скоро отново започна да бъбри, скачайки от тема на тема, сякаш през изтеклите години бе натрупала стотици въпроси, специално за него.

Том бе заинтригуван. Колкото по-дълго изучаваше лицето й, толкова повече се убеждаваше, че първата му преценка е била погрешна. Може би чертите й не бяха красиви, но прибавени към одухотвореността на изражението и интелигентността на погледа, те ставаха почти хубави, реши той. Ъгълчетата на очите й се бърчеха при смях, а начинът по който повдигаше брадичка, когато задаваше въпрос, беше пленителен.

Докато си приказваха, сенките в двора започнаха да се издължават. Тя изведнъж спря, по средата на живописен разказ за пристигането на семейството в Бомбай и възкликна:

– О, Том, късно е вече. Времето изтече толкова бързо. Много се забавих. – Започна бързо да събира чиниите и празните винени чаши. – Трябва да вървя. Гай ще побеснее, ако научи къде съм била.

– Гай не ти е стопанин – намръщи се Том.

– Той е стопанин на къщата. Баща ми ме остави под неговите грижи, когато мама почина. Трябва да му угаждам, заради Керълайн. Изкарва си го на нея.

– Щастлива ли си при Керълайн и Гай, Сара? – Имаше чувството, че въпреки малкото време прекарано с нея, вече му беше достатъчно близка, за да й зададе толкова интимен въпрос.

– Мога да си представя и по-приятна среда – промълви тя едва чуто, загледана в кошницата за пикник. После нахлузи захвърлените обувки и скочи на крака. Том вдигна кошницата, я тя положи тънката си ръка на рамото му, сякаш искаше да запази равновесие върху неравната земя. Само че, съвсем неотдавна, той бе видял, как се справя върху тясното било на стената.

– Ще дойдеш ли пак, да ми разкажеш какво си научила около Гай? – попита Том, докато вдигаше плетената кошница към седлото на кобилата.

– Не утре. Обещала съм на Керълайн да й помагам за Кристофър. Вдругиден по същото време.

Хвана я с две ръце около кръста и я качи на седлото. Надяваше се, да е оценила силата, необходима за това, защото Сара не беше перце. Днес яздеше странично. Прехвърли единия крак над предната част на седлото, а Том и помогна да оправи гънките на полите си.

– О, Том – импулсивно каза Сара, – толкова беше приятно! Животът на острова е така скован и скучен. Гай дори не ми позволява да ходя сама в града. Не помня кога за последен път съм се забавлявала така. – Изведнъж сякаш се притесни от своята невъздържаност. Без да дочака отговор, тя пришпори кобилата и препусна по песъчливата пътека през палмовата гора. Стойката й беше изправена и горда.