Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 62 страниц)
43.
Хал направи цял театър от ремонта на „Серафим“. Искаше да даде възможност новината за присъствието му в Занзибар да плъзне по островите и по протежение на Брега на треската, докато стигне до ушите на Янгири, където и да се намира той. После на корсаря ще му трябва време, за да организира силите си и да ги разположи в засада. Сигурен бе, че дори Янгири не би дръзнал да нападне „Серафим“ на котва в пристанището. Все пак, той бе гост на султана и се намираше под негова закрила.
Хал познаваше добре учението на Пророка и знаеше, че в ислямския свят гостоприемството е на почит и върху домакина лежи тегобата на честта, срещу която султанът не би позволил на никого от поданиците си да вдигне ръка. Обаче в открито море, „Серафим“ отново се превръщаше в дивеч и султанът навярно щеше да приеме своя дял от плячката, без каквото и да било угризение.
Хал трябваше да се съобрази и с плаването на „Йомен ъв Йорк“ под командването на капитан Едуард Андерсън, като предвиди възможното време на неговото пристигане. Хал много искаше да срещне Янгири, кораб срещу кораб в открито море, но беше повече от сигурен, че базата на корсаря е добре укрепена и тежковъоръжена, така че щеше да има нужда от всеки човек и оръдие за превземането й.
Ако Едуард Андерсън бе напуснал Добра Надежда седмица след „Серафим“, то „Йомен“ би трябвало да се е разминал с бурята, а последвалите я силни ветрове биха ускорили плаването му до Бомбай. Настъпваше смяна на сезоните. Скоро мусонът щеше да обърне посоката си и да помогне на Андерсън при обратния му курс към африканския бряг. Въпреки това, щяха да минат още много седмици, преди Хал да го види на определеното за среща място. Не, наистина нямаше защо да се бърза.
Без да си дава много зор, екипажът на „Серафим“ започна да изважда от трюма и да монтира по местата им свалените части от такелажа и мачтите, докато дърводелците поправяха и боядисваха корпуса.
Седмица след визитата си при британския консул, Хал изпрати Аболи до сука, за да купи някои неща. Същата вечер извика Дориан и Том в каютата си. Бяха му извадили душата с молбите си да ги пусне на брега, щом някоя лодка се отправи към кея. Дълго сдържаната им енергия бе избила напоследък в няколко опасни лудории и един излет щеше да им се отрази добре.
– Слизаме с Аболи на брега тая вечер, да научим клюките из града – каза им той. – Трябват ми две момчета роби да ме придружат. – Говореше на арабски и се усмихна, когато Том поде играта и отвърна на същия език:
– Уважаеми татко, ще ни окажеш голяма чест, ако ни бъде позволено да ти правим компания.
Хал поправи грешките му, но се зарадва на очевидния напредък. Разбира се, още не можеше да мине за арабин, но нямаше да се затрудни при какъвто и да е разговор. Погледна към Дориан.
– Какво би казал по въпроса моят най-млад син?
Дориан направи почтителен поклон.
– Многообични татко, при такава милост моята благодарност ще бликне като сладководен извор в пустинята.
– Дал съм живот на цял поет! – засмя се Хал. Арабският на Дориан превъзхождаше значително този на брат му. Речникът му бе впечатляващо богат и точно какъвто би използвал един истински арабин в подобни обстоятелства. – Аболи е купил дрехи и за двама ви. Пригответе се да дойдете с мен след вечеря!
Хал носеше дълга до петите роба и сандали, купени от Аболи. Поясът беше от златен филигран с извит ятаган по средата на корема. Дръжката на оръжието бе направена от рога на носорог, полиран като полупрозрачен ахат. Елекът бе бродиран със сребърни и златни нишки, а тюрбанът – черен. С дебелите си черни мустаци, гърбав нос и тен като омаслено тиково дърво, той приличаше на преуспяващ капитан на джонка. Предвидливо пъхна два двуцевни пистолета в златоткания пояс и ги скри под елека.
Лицата на двете момчета бяха така потъмнели от слънцето, че не им трябваше грим, а чалмите скриваха цвета на косите им. Зеленото в очите на Дориан беше толкова ярко, че те живо се открояваха на фона на бакъренозлатистата кожа, но много от племената в северната част на Индия бяха бледолики и светлокожи.
Спуснаха се след смрачаване в една лодка и вместо да се отправят към кея, Хал ги насочи отвъд него, към отдалечен на около миля от града бряг. Оставиха лодката на грижите на Големия Дениъл и поеха по отъпкана пътека към къщите.
Градът нямаше крепостни стени, а тесните улички не бяха осветени, ако не се смята някой случаен лъч от прозорец на втория етаж, така че не им беше трудно да влязат незабелязани. Като стигнаха до главния сук, установиха, че повечето сергии и магазинчета са отворени. Хал избра един търговец на килими, когото си бе набелязал още докато отиваше към консула Грей. Имаше някои наистина прекрасни по изработка и шарки килими. Собственикът на име Салим бин Талф го приветства многословно, настани го върху килим от лъскава коприна и му предложи гъсто, ароматно кафе. Аболи с двете момчета роби остана далеч в сянката и съгласно инструкциите на Хал, мълча почтително през цялото време.
– Е, какво ново, ефенди? – зададе ритуалния въпрос Бин Талф.
– Всичко е наред – осведоми го Хал. Обичайният отговор нямаше да бъде по-различен, дори ако току-що го бяха обрали до шушка, ако бяха изнасилили жените му до една, а синът му бе умрял, ухапан от змия. – А при вас?
– Всичко е наред. – Засърбаха кафе и докато си бъбреха, трима-четирима от роднините и приятелите на търговеца се присъединиха към тях, привлечени от присъствието на чужденец. Бавно и с отдаване дължимото на протокола и добрите обноски, разговорът течеше и важни проблеми бяха поставени на обсъждане.
– Речта Ви не е тукашна, ефенди? – Забелязали бяха акцента му.
– Аз съм от Морби в Гуджарат – империята на Великия Могул. Корабът ми е в пристанището. – Разгледал бе презморските джонки, закотвени около „Серафим“, така че описанието беше задоволително за слушателите му. – Дойдох да купя роби и да продам някои стоки на суковете в Занзибар и Ламу.
– Как е по вашите земи?
– Маратаските племена и сикхите се бунтуват срещу императора, но с Божията помощ, той ще ги усмири.
– Слава на Аллаха!
– През тоя сезон най-големият му син, Асаф хан, ще направи поклонение в Мека, с флотилия от сто кораба.
– Слава на Аллаха!
– Един е Аллах!
Всичко това Хал бе научил в пристанището на Добра Надежда, но автентичността на сведенията му укрепваше неговата репутация в очите на присъстващите. Те станаха още по-дружелюбни, разговорът тръгна по-леко. Хал учтиво спазари един прекрасен персийски килим от коприна и когато плати със златни мохури, монети със стойност петнадесет рупии, благоразположението на продавача се разля като пълноводна река.
– Видяхте ли английския кораб в пристанището? – попита един братовчед на Бин Талф. – Оня с черния корпус, дето е закотвен на самия край?
– И моят кораб е на котва до английския. Изглежда е повреден, защото екипажът му работи по мачтите.
– Разправят, че пострадал от голямата буря миналия месец.
– И аз попаднах в нея, но по волята Божия, се измъкнахме читави от стихията.
– Слава на Аллаха!
– Разправят, че англичанинът идвал от вашата страна, от Бомбай в царството на Великия Могул. – Бин Талф се огледа, за да се увери, че никой не го шпионира. – Карал огромно съкровище от Могула за Краля на франките.
– И аз чух за съкровището – потисна усмивката си Хал. – Много се изприказва за него, докато напусках Алахабад – също понижи глас Хал. – Казват, че имало диаманти за двадесет лаки.
– Ами! – възбудено зашепна братовчедът. – На мене ми казаха, че са смарагди и че струват петдесет лаки! Разправят, че Великият Могул изпразнил цялата си хазна.
– Наистина трябва да е най-голямото богатство на тоя свят – въздъхна със страхопочитание Хал. – И сега си лежи там близо до нас. Бих искал да хвърля един поглед на такова съкровище.
Всички се умълчаха замислени над казаното. В очите им блещукаше алчност.
– Бих искал да пипна с ръка такова съкровище – каза най-накрая Бин Талф. – Колкото да мога да разправям на внуците си затова.
– Ал Ауф ще ти го вземе от ръката – присмя се злостно братовчедът.
Всички избухнаха в смях, а един допълни:
– Ал Ауф ще ти вземе и ръката.
– Бог вижда, че е истина.
– Така е! Така е! – разсмяха се неудържимо всички.
– Кой е тоя Лошият? – попита невинно Хал, защото такова бе значението на Ал Ауф.
– Вие сте мореплавател и не сте чувал за него? – удиви се Бин Талф. – Мисля, че всеки моряк трябва да трепери пред това име.
– Аз съм само един невежа от далечна страна – призна Хал.
– Мусалим бин Янгири, бич за неверниците и Меч на исляма. Това е Ал Ауф, Лошият.
Хал усети, че пулсът му се учестява при споменаването на това име, но остана невъзмутим и почеса брадичка замислено.
– Значи, Ал Ауф е корсар? – попита той.
– Той е баща и майка на всички корсари – усмихна се Бин Талф.
– Май е човек, когото по-добре да не срещаш. Но ако все пак някой е дотолкова глупав, че иска да го види, къде трябва да го търси?
Бин Талф се усмихна и пое дълбоко от наргилето си. Водата в съда забълбука и от устата му се разстла дим с мускусен аромат на опиум.
– Прав сте, ефенди. Само луд човек може насила да се вре в ръцете на Ал Ауф. Но ако може да се проследи тигровата акула в морето, тогава ще се разбере и къде крие кораба си. Ако знаехме, къде се надига морската мъгла, тогава щяхме да съзрем и черните му платна.
– Той трябва да е някакъв джин, морски дух, а не човек от плът и кръв – отбеляза Хал.
– Човек си е той. Виждал съм го със собствените си очи – изфука се братовчедът.
– Къде го видяхте? Как изглежда?
– В Ламу. Беше пуснал там котва с кораба си. Видях го на палубата. Има гордата осанка и храбър поглед на древен герой. Могъщ човек, страшно е дори да го погледнеш.
– А кораба? – Хал си даваше сметка, че всяко описание на Янгири ще бъде ярко разкрасено от слепия страх и бе малко вероятно да има някакво близко сходство с човека. Повече би научил от едно точно описание на кораба му.
– Странно е, но не беше джонка, както може да се очаква. Франкски кораб с много платна – отвърна братовчедът. – Но всичките черни.
– Кораб като оня английския в пристанището? – попита Хал.
– Да, да! Същият, само че много по-голям и с много повече оръдия.
С положителност е видял пленения „Минотавър“, помисли си Хал.
– Колко оръдия? – попита той.
– Много! Може би сто – предположи смело братовчедът. Явно не беше моряк и въпросът не значеше нищо за него. – Ако този английски кораб попадне на Ал Ауф, най-добре ще е неверниците да се обърнат към Аллаха за милост, защото Ал Ауф не знае що е това.
След малко Хал се сбогува и си тръгна с Аболи и момчетата.
Докато гребяха назад, той седеше мълчалив на кърмата и слушаше с половин ухо, как Том и Дориан разказват оживено с подробности на Големия Дениъл и Алф всичко видяно и чуто на сука. Беше доволен от посещението. Никому освен на консула Грей, не бе споменавал за съкровището. А ето че за имането на Могула се приказва на всеки ъгъл. Новината сигурно бе стигнала вече и до ушите на корсаря.
44.
„Серафим“ полежа още три седмици на котвеното си въже в пристанището и Хал направи прощална визита на консула. След като размяната на цветисти комплименти и поздрави приключи, Хал му каза:
– Най-после приключих с ремонта на кораба и съм отново готов да вдигна платна.
– Кога смятате да отплавате? – попита Грей, като надигна туловището си до седнало положение и погледна към капитана с интерес.
– След три дни при утринния отлив.
– Макар да се чувствам поласкан от присъствието Ви в моя дом, разбирам нетърпението Ви да продължите прекъснатото плаване. Особено с оглед обстоятелството, че превозвате такъв скъпоценен товар. Мога само да Ви пожелая попътен вятър и късмет. – Грей не направи и най-малък опит да задържи Хал, тъкмо напротив – искаше сякаш да го отпрати час по-скоро. За капитана това означаваше само едно: Янгири или Ал Ауф е предупреден и вероятно вече се е притаил в засада, някъде из Мозамбикския пролив.
Последните три дни в Занзибар бяха посветени на подготовка за битката. Големият Дениъл контролираше презареждането на оръдията с нови заряди. Копринените барутни торбички бяха също пренапълнени и отнесени при оръдията. Аболи провери дали всички пистолети и мускети са с нови кремъци и заряди. Наточиха като бръсначи всички саби, а върховете на копията бяха изострени ръчно с брусове. Цялата тая дейност се провеждаше скрито от погледите на евентуални зяпачи от кея или наблюдатели от бойниците на цитаделата.
Хал следеше за необичайно раздвижване из водите на пристанището. Откак бе разговарял с Грей първия път, сякаш броят на пристигащите и заминаващи джонки се увеличи. Много от тях минаваха съвсем близо до „Серафим“ и екипажите им се надвесваха над бордовете, за да го разгледат по-добре. Това би могло да се обясни с най-обикновено любопитство, но Хал беше убеден че новината за предстоящото им заминаване е достигнала вече заинтересованите, там в тихата синева.
През последната нощ в Занзибар се разрази страховита гръмотевична буря и докато гигантски канари се търкаляха по небесния покрив, а мълниите обръщаха нощта в ден, палубата на „Серафим“ бе залята от потоци дъжд.
След полунощ облаците се разнесоха и на небосклона изгряха и заблещукаха съзвездия, които се отразяваха в морската повърхност. Беше толкова тихо, че легналият в каютата си Хал чу монотонната песен на вахтения от закотвена наблизо джонка5555
Джонка – едномачтов платноход с широки и високо издигнати кърма и нос.
[Закрыть]:
Аллах е велик.
Човек е само капка сред вихъра на мусона.
Виж Плеядите отгоре,
Виж прекрасната Зорница.
Само Аллах познава всичките пътеки в океана.
Само Аллах е вечен.
Когато първите предвестници на зората запалиха източния хоризонт, Хал скочи от койката и излезе на палубата. Бризът идваше на топли талази откъм сушата и „Серафим“ се дърпаше на котвеното въже с желание да потегли. Хал кимна към Нед Тайлър, който призова и двете вахти за потегляне.
Хората хукнаха по вантите, платната се отпуснаха, затрепериха и накрая се издуха от вятъра. „Серафим“ се наведе на една страна и насочи нос към изхода на пристанището. Хал отиде до кърмовия релинг и забеляза как четири джонки вдигат котва, опъват триъгълните си платна и тръгват подире им.
– Може би са решили да се възползват от отлива, за да потеглят – промърмори над рамото му Нед, докато и двамата гледаха назад.
– Всичко се случва на тоя свят, мастър Тайлър, може дори консулът да стане честен човек – съгласи се Хал.
– Това май иска да стигне луната, капитане – каза Нед.
Хал вдигна поглед към високите стени на крепостта, блеснала в ранната зора с перлена светлина и изсумтя заинтригуван. На източната кула гореше огън. Докато го наблюдаваше, от него се издигна тънък стълб бял дим, после бе отнесен от мусона.
– Да не би да се греят на огъня тия там, как мислиш? – попита Хал.
– Тоя стълб ще се види от континента през целия пролив – сподели мнението си Нед.
– Или на двадесет левги в открито море.
Проливът бе толкова тесен, че когато слънцето се надигна над хоризонта, те видяха материка релефно очертан с всичките си подробности и пламнали, под слънчевите лъчи, сини планини в далнината.
– Хал погледна назад през кърмата. Малката флотилия джонки от пристанището продължаваше да ги следва по килватера. Той още не бе пуснал всички платна, а на главното имаше прибрани три рифа. „Серафим“ се плъзгаше с лекота напред. Два от следващите ги съдове бяха по-големи и бързи от останалите. Те поддържаха разстоянието, докато другите, малко по малко, изостанаха.
– Долу на палубата! Нов дим на материка! – разнесе се гласът на Том от главната мачта и Хал отиде при левия релинг. От зеления гръб на един нос, се надигаше тънък стълб. Цветът на пушека бе неестествено сребристобял и се издигаше право нагоре, докато го подхване вятърът и го разсее над зелените хълмове.
Плаваха на юг цял ден. По брега край тях неизменно пламваха огньове всеки път, когато „Серафим“ се изравняваше с някой голям нос. Издигаше се все тоя сребърнобял дим, за да бъде видян на много мили околовръст.
Разтеглената флотилия джонки продължаваше да се мъкне след тях, като първите две по-големи поддържаха постоянно дистанцията от две до три мили по килватера. Но когато слънцето се спусна към хоризонта двете джонки отпуснаха изцяло платната и почти незабележимо скъсиха разстоянието, докато започнаха ясно да се различават от палубата на „Серафим“, независимо от настъпващата тъма. Хал видя голям брой хора, натъпкани по палубите им.
– Мисля, че много скоро трябва да очакваме нещо да се случи – обърна се той към Нед Тайлър. – Нека хората вечерят по светло. Може да се наложи да се бият в мрак.
Нед беше недоволен. Дори добре въоръжен боен кораб изпада в неизгодно положение по отношение на по-зле въоръжен, но многоброен противник при нощна битка. Под прикритието на нощта, една флотилия малки джонки може да се промъкне до големия кораб и да стовари на борда му купища въоръжени мъже, преди артилеристите да успеят да ги обезвредят.
В този миг от наблюдателния кош се разнесе вик:
– Палубата! Виждам малка лодка по носа! Изглежда е в беда!
Хал отиде до релинга и вдигна далекогледа. Пред носа различи корпуса на рибарска лодка. Люлееше се преобърнат по водата, като се виждаше само обшивката на дъното. Около лодката стърчаха множество глави. Докато ги наближаваха, те започнаха да махат с ръце и да крещят:
– В името на Аллаха!
– Милост! Бог ви праща да ни спасите!
Когато доближиха достатъчно, за да различат лицата на хората във водата, Хал разпореди да спрат. „Серафим“ обърна нос срещу вятъра и легна в дрейф до корабокрушенците.
– Спуснете лодка да ги прибере! – нареди Хал и докато това ставаше, започна да брои главите.
– Двадесет и двама. Доста голям екипаж за толкова малка лодка, а мастър Тайлър?
– Наистина капитане, необичайно голям.
Хал отиде при релинга, където Големият Дениъл и Алф Уилсън чакаха начело на група въоръжени мъже.
– Готови ли сме да им организираме подходящо посрещане, мастър Фишър?
– На по-приятелска среща не могат да разчитат отсам райската ограда – отвърна Големият Дениъл. Лодката бе вече пълна с подгизнали, мърляви корабокрушенци. Нагазила дълбоко, тя пое назад към „Серафим“.
Изведнъж Алф Уилсън подсвирна тихичко и мургавото му красиво лице светна от радост.
– Оня едрия на носа, брадатия – посочи той един от спасените. – Познавам го. Господи, с какво удоволствие ще го посрещна на борда. Той бе начело на бандата главорези, които се качиха на „Минотавър“ по абсолютно същия начин.
– Дръпни се назад, ако обичаш, мастър Уилсън! – предупреди го Хал. – Може и той да те познае. Нека се качи първо на борда, пък после ще се гледате!
Лодката се привърза за „Серафим“ и първият от спасените изкачи стълбата, за да падне на четири крака на палубата. Долепи чело до дъските и стичащата се от робата му вода образува локва около него.
– Нека Аллах и всичките му светии благословят този кораб! Милостта и състраданието ви ще бъдат вписани в златната книга…
– Достатъчно, момче – каза му Големият Дениъл и го изправи любезно на крака, докато хората му го обградиха и изтикаха смаян в отдалечения край на палубата. Следващият изкачил стълбата и прехвърлил релинга бе едрият с брадата. Той протегна ръце и мократа му дреха прилепна по дългото тяло.
– Това е най-благодатния ден в живота ми. Децата и внуците ми… – занарежда той с мелодичен глас.
– Селям алейкум, Рашид! – приветства го Алф Уилсън. – Погледът ми остана празен много дълги дни, докато най-после съзра великолепната ти осанка.
Рашид го зяпна уплашено. Тогава Алф приближи и се усмихна мило. Арабинът го позна и се огледа с диво отчаяние, търсейки път за спасение. Хукна към борда, но Алф Уилсън го улови във въздуха и прикова на палубата. Опря коляно в кръста му, а върха на кортика си – в меката част зад ухото. – Много те моля, любимецо на Пророка, дай ми някакъв повод да ти прережа гърлото. – Боцна го с връхчето, така че мъжът изквича и се загърчи на палубата. Алф прокара свободната си ръка по проснатото тяло, после бръкна под робата и извади смъртоносно извит нож. Опита острието му по меката част от ухото на Рашид и я обръсна без усилие. Струйка кръв потече към брадата на мъжа.
– А, добре е наточен – зарадва се Алф. – Трябва да е същият, с който отряза носа на стария ми приятел Бен Браун и с който уби Джони Уайти.
Рашид захлипа, зави и замоли пощада.
– Бог ми е свидетел, невинен съм. Бъркате ме с друг. Аз съм един беден рибар.
Останалите се бяха скупчили шашардисани по средата на обръч оголени саби. Алф издърпа скимтящия и раболепен Рашид на крака и го подкара към хората му. – Ако някой посмее да побегне или да посегне към скритото си оръжие, да има предвид, че на хората е заповядано да му отрежат незабавно главата – предупреди Хал. После се извърна към Нед Тайлър:
– Давайте напред, моля!
Когато корабът отново тръгна по вятъра, Хал пак насочи вниманието си към пленниците.
– Събличайте се всички! Да видя некъпаната ви кожа!
Разнесоха се викове на протест:
– Ефенди, срамно е. Голотията ни е обида за Бога.
Хал измъкна единия от пистолетите си и запъна ударника. Насочи го към главата на Рашид.
– Сваляй всичко! Шашнете ни с дебели и дълги рязани пишки, както ще сторите с хуриите във вашия рай, когато ви пратя при тях.
Рашид смъкна неохотно робата си и остана по бедрена препаска.
– Всичко! – настоя Хал и, един по един, арабите започнаха да свалят дрехите си. Оставяха ги на земята прекалено внимателно, като гледаха скритото из гънките да не тупне с тежък звън върху талпите на палубата. Най-накрая се изправиха, жалки и нещастни, прикрили с шепи срамните си части, хлипащи и молещи пощада. Дрехите им лежаха на купчини по палубата.
– Претърсете ги! – нареди Хал и Аболи с Големия Дениъл започнаха да проверяват всяка дреха поотделно, попълвайки постепенно цяла колекция ножове, скрити из гънките. Когато свършиха, на палубата бе струпана купчина оръжие.
– Рашид! – обърна се Хал към водача, който се свлече на колене и сълзите му се смесиха с кръвта от нараненото ухо. – Какъв е планът на Ал Ауф? Какъв сигнал трябваше да му подадеш, за да разбере, че си завладял моя кораб?
– Не Ви разбирам, ефенди. Не познавам човек на име Ал Ауф. Имайте милост към бедния рибар! Ако няма кой да ги храни, дечицата ми ще умрат от глад.
– Аллах, Всемилостивият ще се погрижи за клетите ти сирачета – увери го Хал и обходи с поглед ужасените пленници. – Ей оня там! Избра един бандит със злодейски поглед, белег през лицето и една празна очна орбита. Аболи го извлече от тълпата. Сложи около врата му късо парче тежка верига и я заключи с кофар.
– Още един път те питам – усмихна се Хал към Рашид, – какъв е сигналът?
– За Бога, ефенди, не познавам тоя човек Ал Ауф. Не знам за никакъв сигнал.
Хал направи знак с глава и Аболи вдигна арабина с веригата като малко дете и го отнесе към борда. Вдигна го високо над главата си и го хвърли в морето. Човекът цопна във водата и мигновено изчезна, повлечен от тежестта на веригата. Ужасяваща тишина завладя палубата. Дори английските моряци не бяха допускали, че капитанът им може да бъде така безжалостен. После голата група издаде тих стон и като един се отпусна на колене. Поставили длани пред лицата си, те замолиха пощада.
– Сигналът? – попита тихо Хал, вперил поглед в Рашид.
– Бог ми е свидетел, не знам за никакъв сигнал.
– Вземай го! – обърна се Хал към Аболи. Той го хвана за кървящото ухо и го повлече към борда. Просна го на палубата, сложи огромния си бос крак върху гърба му и закопча друго парче верига около врата му. После го вдигна с лекота над главата си.
– Хвърли го на акулите! – нареди Хал. – Макар че сигурно ще повърнат от такава мърша.
– Ще ви кажа – зави Рашид, като риташе във въздуха. – Само нека тоя черен шейтан5656
Шейтан – (араб.) дявол.
[Закрыть] ме пусне долу и ще ви кажа.
– Изнеси го отвън! – заповяда Хал.
Аболи смени захвата си и овеси Рашид за глезените далеч извън борда на „Серафим“, над запенената под него вода.
– Казвай – нежно му заговори той, – щото почват да ме болят ръцете. Няма да издържа дълго.
– Две светлини – изпищя Рашид. – Два червени фенера на главната мачта. Това е сигналът за Ал Ауф, че сме превзели кораба.
Аболи го върна назад и го остави да тупне на палубата.
– Какъв курс ви нареди да следвате? Къде трябва да се срещнете? – попита Хал.
– Каза ми да държа юг, близо до брега, към Раш Ибн Кум. – Хал знаеше, че така наричат един голям нос, проснат навътре в пролива.
– Оковете ги всички и ги заключете в предната надстройка! Сложете пазач и да не ги изпуска от поглед! Да се застрелва всеки, направил опит да бяга! – заповяда Хал на арабски за улеснение на пленниците.
