Текст книги "Мусон"

113.

Когато слязоха на брега на другата сутрин, първите редици роби бяха потеглили към пазара от затвора, където ги заключваха нощем.

Както и всички останали стоки в края на сезона, редиците им бяха изтънели и предлагането се свеждаше до по-малко от двеста бройки. Когато пристигнаха, броят им беше няколко хиляди. Повечето от оставащите бяха стари или немощни, хилави и поразени от болести или осакатени от бича. Купувачите винаги подхождат с опасение към белязана от бич стока, защото тези следи означават, че тя не се поддава на дресировка.

Когато минаваше през пазара, Том обикновено извръщаше лице, избягваше да гледа, тъй като отвращението и мъката му бяха прекалено силни. Днес обаче, и двамата с Аболи застанаха при главната порта на пазара за роби. Внимателно разглеждаха робите един по един.

Том забеляза един-двама чернокожи мъже, които му се сториха подходящи – високи, силни и с героична осанка, въпреки оковите. Когато обаче докоснеше Аболи и му отправеше въпросителен поглед, той нетърпеливо поклащаше глава.

– Няма ли? – унило шепнеше Том. Вече влизаха последните роби, а той не бе проявил интерес към никого.

– Нашият човек е тук – възрази Аболи, но търговците ни наблюдават – не исках да им покажа, от кого се интересуваме.

Отведоха робите под навесите, като всеки бе прикован към един кол. Търговците се настаниха на сянка, заможни, самодоволни мъже, а личните им роби се суетяха наоколо, варяха кафе и разпалваха наргилета. Хвърляха лукави погледи към Аболи и Том, докато двамата описваха бавен кръг из пазара.

Аболи спря пред първия навес и заразглежда някакъв роб – едър мъж с вид на воин. Роботърговецът отвори устата му, за да покаже зъбите, после опипа мускулите му.

– Няма повече от двадесет години, ефенди – каза арабинът. – Погледнете тия ръце – як е като бивол. Има поне още тридесет години труд у него.

Аболи заговори роба на един от горските езици, но мъжът го гледаше като глухо животно. Аболи поклати глава и те преминаха към следващия навес.

Том разбра, че Аболи бавно напредва към човека, когото си беше набелязал. Погледна нататък, за да разбере, кой може да е и изведнъж го позна с необяснима увереност.

Мъжът беше гол, ако не се смята късата набедрена препаска, дребен и жилав. По тялото си нямаше грам мазнина. Косата му приличаше на огромен буен храст, а проницателните очи ярко блестяха.

Двамата с Аболи постепенно приближаваха групата, в която беше дребничкият мъж, като се стараеха да не показват интереса си. Те разгледаха друг мъж, както и едно младо момиче и за съжаление на търговеца, понечиха да продължат. Сякаш размислил, Аболи се извърна към дребничкия и поиска от търговеца:

– Покажи ми ръцете му! – Търговецът кимна на помощника си. Двамата сграбчиха мъжа за китките и дрънчейки с оковите, изпънаха ръцете напред, за да може Аболи да ги разгледа.

– Обърни ги от другата страна – нареди Аболи и те ги извиха с дланите нагоре. Аболи прикри задоволството си – първите два пръста и на двете ръце бяха загрубели почти до обезобразяване. – Това е нашият човек – каза Аболи на английски, но с недоволен тон. Том поклати глава, сякаш за да потвърди отказа. Обърнаха се и тръгнаха, под разочарования поглед на търговеца.

– Какво му е на ръцете? – попита Том, без да се оглежда. – Какво ги е белязало по такъв начин?

– Тетивата – късо отвърна Аболи.

– И на двете ръце? – Том спря от изненада.

– Той е ловец на слонове – каза Аболи. – Не спирай и ще ти обясня! Лъкът за слонове е толкова як, че никой не е в състояние да го опъне с една ръка. Ловецът се прокрадва близо, ей толкова близо. – Аболи посочи една стена на десет крачки от тях. – Тогава ляга по гръб и поставя лъка на ходилата си. Стрелата насочва между палците, а тетивата опъва с две ръце. С течение на годините, пръстите добиват такъв вид.

Том не можеше да си представи лък с такава мощ.

– Трябва да е огромен тоя лък – каза той.

– С него може да се прониже бивол от едната плешка до другата, а стрелата да премине и да убие застанал зад него човек. Този мъж принадлежи към малобройно неустрашимо братство, което се препитава от лов на слонове.

Те привършиха своята бавна обиколка на пазара и се върнаха с небрежна походка към дребничкия мъж.

– Окован е двойно, за глезените и китките – каза Аболи на английски. – Виж му и гърба! – Том забеляза наполовина зараснали кръстосани белези по тъмната кожа. – Били са го жестоко, за да пречупят волята му, но по очите му личи, че не са успели.

Аболи обиколи дребния човек, вперил поглед в мускулестата фигура и му каза нещо на език, който Том не разбра. Робът не реагира. Том наблюдаваше погледа му и видя, че той остана безучастен. Аболи каза две думи на друг диалект. Пак никакъв знак от страна на окования.

Том знаеше, че освен майчиния си диалект, на който го бе научил като дете, Аболи владее още поне десетина други, използвани далеч във вътрешността на континента. Отново смени езика. Този път мъжът се извърна и погледна Аболи смутен и смаян. Отвърна му с една-единствена дума: „Фунди“.

– Това му е името – обясни Аболи на Том. – От племето лоци. Страховит, войнствен народ. Името му означава „ловък“. – Аболи се усмихна. – Сигурно си го е заслужил.

Том прие поканата на търговеца, да пият кафе – съществен елемент от едни търговски преговори. За много кратко време долови, че господарят няма търпение да се отърве от дребната, но главоболна стока и не пропусна да се възползва от това обстоятелство. След половинчасов пазарлък, роботърговецът вдигна ръце в израз на отчаяние:

– Децата ми ще умрат от глад! Вие ме разорявате. Оставяте ме гол и бос, но добре, вземайте го! Вземайте го заедно с кръвта ми!

Когато качиха Фунди, Ловкият, на борда на „Лястовицата“, Том повика ковача, за да свали оковите от глезените и китките му. Дребният мъж започна да разтрива прежулените места, като гледаше с удивление. После обърна поглед на запад, към неясните очертания на земята, от която го бяха отвлекли по такъв жесток начин.

– Да – произнесе Аболи на глас мислите му. – Можеш да направиш опит да избягаш и да се върнеш у дома. Но ще успееш ли да преплуваш толкова дълго разстояние? – Аболи посочи страховитата морска шир. – Там има акули по-дълги от най-големия крокодил, който си виждал и със зъби по-дълги от върховете на стрелите ти. Ако те не те изядат, то аз ще те хвана и така ще те напердаша, че ударите на арабите ще ти се видят като докосване на девственица. А след това и аз ще те окова като животно. – Фунди го гледаше предизвикателно, на Аболи продължи: – Ако обаче си мъдър, ще ни разкажеш за земята, от която си дошъл и ще ни заведеш там без вериги, вървейки най-отпред като воин и неустрашим убиец на слонове, горд и свободен.

Фунди продължаваше да го гледа втренчено, но черните му очи се разшириха неволно.

– Откъде знаеш, че съм убиец на слонове? Откъде знаеш езика на лоци? Защо ми връщаш свободата? Защо искаш да отидеш в земята на моите деди?

– Всичко ще ти обясня – обеща Аболи. – Засега приеми, че не сме ти врагове. Ето ти храна.

Фунди беше полумъртъв от глад и се нахвърли като вълк върху козето месо и ориз, подадени му от Аболи. Постепенно пълният стомах и внимателните въпроси на Аболи го накараха да се отпусне и той започна да отговаря.

Аболи преведе на Том:

– Не знае колко далече е страната му, защото не измерва разстоянието като нас, но тя е много, много далече, на месеци път. Казва, че живее край голяма река.

Доста време бе нужно на Фунди, да им разкаже историята си, но през последвалите дни той постепенно я допълваше с подробности, с описания на езера и огромни долини, планини увенчани със сияйна белота.

– Снежни планини? – Том беше озадачен. – Това с положителност е невъзможно при този тропически климат.

Фунди разказваше за огромни стада необикновени животни, някои от тях по-големи от гърбатите транспортни средства на арабите, черни и с чудовищни сърповидни рога, които са в състояние да изкормят черногрив лъв само с едно движение.

– Слон? – Попита Том. – Бивни?

Когато заговори за могъщото животно, очите на Фунди запламтяха.

– Те са моите козички – хвалеше се той пред Аболи, като му показваше мазолите по пръстите си. – Името ми е Фунди, великият ловец на слонове. – Вдигна ръце над главата си с разперени пръсти, след което ги сви в юмруци и разпусна десет пъти. – Толкова слона са паднали под стрелите ми, уцелени право в сърцата. Всеки един огромен мъжкар с ей такива бивни, – той се изпъна на пръсти и протегна колкото можа ръце.

– Има ли още много слонове по тия места? – попита Том. – Или великият ловец Фунди ги е избил до крак?

Когато Аболи му преведе въпроса, Фунди се разсмя, а лицето му доби дяволит израз.

– Можеш ли да преброиш тревичките в полето? Колко риби има в езерата? Колко са патките в ятата, които засенчват небосклона? Толкова са и слоновете в земята на лоци.

Въображението на Том беше силно възбудено от разказите на дребния мъж и той се въртеше по цели нощи в тясната си койка, без да заспи, потънал в мечти за далечната дива земя. Привличаше го не само обещаваното богатство, но преди всичко, желанието да види със собствените си очи тия чудеса, да преследва могъщите животни, да зърне белокапите планини и да се плъзне по безкрайната шир на сладководните езера.

После необузданият полет на фантазията му се прекършваше от мисли за Дориан и Сара, за задълженията, които имаше към тях. Сара вече бе обещала, че ще отиде с него и накрай света. Тя не е като останалите момичета. Тя е като него. Приключението е в кръвта й. Ами Дориан?

Мислеше си за него по един нов, непознат през всичките години, начин. В представите си го виждаше такъв, какъвто беше в оная съдбовна вечер, когато се изкачи до прозорчето на килията му в Flor de la Mar – безпомощно малко момче.

Как ли изглежда сега? Дали са го променили трудностите, които е трябвало да изтърпи? Дали е още малкото братче или вече е порасъл непознат мъж? Мисълта за непознатия, който може би е заел мястото на Дориан, го плашеше. В едно можеше да бъде сигурен – той никога не би се променил като Гай. В него още гори пламъкът. Той би искал да го придружи в това ново приключение. Връзката помежду им си бе все така силна. В това не можеше да има съмнение.

Изглежда бе хвърлил ръкавица в лицето на съдбата, защото исканият отговор пристигна по-бързо, отколкото очакваше. В сумрака на следващото утро, от каменния кей се отдели мърлява лодчица и пое към „Лястовицата“. Все още на половин пистолетен изстрел разстояние, лодкарят се изправи на пейката и викна към кораба:

– Ефенди, имам писмо за Вас от английския консул! – Размаха някакъв лист над главата си.

– Ела насам! – разреши му Нед Тайлър.

Том чу виковете от кабината си и бе обзет от странното усещане, че нещо злокобно е надвиснало над главата му. Изскочи на палубата по риза, тъкмо навреме, за да измъкне писмото от ръката на лодкаря.

Видя, че адресът върху сгънатия лист е написан с ръката на Гай. Почеркът му не се бе променил особено, откак се бяха упражнявали заедно под ръководството на мастър Уолш. Посланието бе адресирано до капитан Томас Кортни, на борда на „Лястовицата“ в порт Занзибар.

Текстът върху листа беше лаконичен: „Султанът кани и двама ни на аудиенция днес по пладне. Ще те чакам десет минути преди това, при портата на крепостта. Г. К.“

Както и можеше да се очаква, Гай разцепи секундата на две. Пристигна, придружен от коняря си и студено поздрави. Кимна, скочи от коня и хвърли юздите в ръцете на слугата. После погледна към Том.

– Не бих Ви тревожил, сър – каза той с отчужден глас и без да го гледа в очите, – но султанът настоява и Вие да присъствате на тази аудиенция. – Извади часовник от джоба на сюртука си, погледна го и мълком прекрачи през портата, без да гледа назад.

Везирът ги посрещна с израз на най-дълбоко уважение, като се кланяше и раздаваше подкупващи усмивки. Поведе ги заднишком към покоите на султана, където се просна ничком.

Гай се поклони, но не твърде ниско, съзнавайки положението си на представител на Негово Величество и любезно поздрави. Том последва примера му. После погледът му падна върху мъжа, седнал отдясно на султана. Беше добре охранен и носеше роба от скъпа материя. Дръжката на кинжала му беше позлатена. Явно високопоставена личност, защото дори султанът се съобразяваше с него. Гледаше към Том с нещо повече от обикновено любопитство, сякаш знаеше кой е и много бе слушал за него.

– Да Ви благослови Аллах – каза султанът и посочи приготвените за тях възглавници. Гай седна непохватно, затруднен от сабята си. Том бе прекарал в тази поза много часове с търговците на пазара. Сложи сабята си напреко в скута си.

– Чест е за мен да приветствам в своя двор благочестивия молла от джамията на Принц Абд Мухамад ал Малик, брат на халифа на Оман. – Султанът наклони глава към мъжа до себе си. Том настръхна и задиша по-често при името на човека, откупил брат му от корсарите. Втренчи поглед в моллата, а султанът продължи: – Това е благочестивият Ал Алама. Той е изпратен от принца.

Том и Гай погледнаха към моллата. Ал Алама направи изискан жест. Ръцете му бяха малки и нежни като на момиче.

– Нека Бог и неговият Пророк бъдат благосклонни към вас! – каза той и двамата се поклониха леко.

– Вярвам, че пътуването Ви е минало приятно и всичко у дома Ви е било наред, когато сте поел на път – каза Том.

Моллата отвърна:

– Благодарен съм Ви за тази загриженост. Каскази ни доведе без премеждия, а Аллах гледаше с усмивка към нас. – Ал Алама се усмихна сам. – Трябва да Ви поздравя за съвършенството, с което говорите арабски! Използвате свещения език, сякаш Ви е роден.

Комплиментите се мятаха напред-назад, но Том едва издържаше безкрайния ритуал от поздравления и добропожелания. Този човек носеше новини от Дориан – не можеше да има друга причина за аудиенцията. Впери поглед в лицето на Ал Алама, като се мъчеше да отгатне естеството на тия новини, по някои дребни признаци, като извивка на устните, интонация на гласа или изражение на погледа, но лицето на духовника оставаше любезно и безизразно, а маниерите – непроницаемо изискани.

– Доходоносна ли беше търговията Ви на местния пазар? – попита той. – Пророкът покровителства честния търговец.

– Главната причина за идването ми в царството на вашия халиф не е търговията – отвърна Том, посрещнал с облекчение възможността да даде израз на същинските си грижи. – Мисията ми е спасителна. Издирвам близък, който бе загубен за мен и моето семейство.

– Моят господар, принц Ал Малик, знае за Вашето издирване и получи запитването, което му бе отправено – отвърна Ал Алама. Тонът му си оставаше безизразен, а лицето непроницаемо.

– Чувал съм, че вашият господар е могъщ човек, преизпълнен със състрадание към слабите и горещ поддръжник на справедливостта и закона.

– Принц Абд Мухамад ал Малик е точно такъв. Именно заради това, той ме изпрати лично във връзка с вашия въпрос, вместо да съобщи с писмо, което не би дало точен израз на съчувствието му по повод вашата загуба.

Въпреки изпълнения с благовония задух на затвореното помещение, по кожата на Том полазиха ледени мравки. Думите на моллата прозвучаха злокобно. Усети размърдването на Гай до себе си, но не го погледна. Зачака със страх духовникът да продължи. Но Ал Алама отпи деликатно от кафето и се загледа в скута си.

Най-накрая Том трябваше да го подкани:

– Три години съм чакал, да чуя някаква вест от брат си. Моля Ви, не удължавайте мъченията ми!

Моллата остави филджана и избърса устни със сгънатата кърпа, която му подаде един роб.

– Моят господар, принцът, поръча да кажа от негово име следното: – Ал Алама млъкна отново, сякаш за да събере мислите си. – Вярно е, че преди няколко години купих малко франкско момче. Наречено бе Ал Амхара заради косата си, която имаше прекрасен червен цвят.

Том изпусна дълга съскаща въздишка на облекчение. Признаваха си го. Нямаше да има отричане и увъртания. Дориан се намира в ръцете на мюсюлманския принц.

– Вашите думи свалят голям камък от сърцето ми. Камък, който заплашваше да зачерни живота ми – промълви Том със задавен глас. Уплаши се, че може да загуби контрол над поведението си и да заплаче. Подобна слабост би нанесла огромен удар на авторитета му и би го превърнала в обект на презрение от страна на присъстващите. Пое дълбоко дъх и вдигна поглед към лицето на моллата.

– Какви са условията на принца за връщането на моя брат в семейството му?

Моллата не отговори веднага, а започна да приглажда и подрежда върху гърдите си парфюмираните кичури на брадата.

– Моят господар заповяда да кажа следното: Аз, Абд Мухамад ал Малик, взех момчето Ал Амхара под моя закрила, като платих царски откуп за него, с цел да го спася от мъжете, в чиято власт се намираше и да му спестя по-нататъшни страдания.

– Вашият принц е могъщ и милостив – каза Том, но му идеше да изкрещи: „Къде е той? Къде е моят брат? Каква е цената на свободата му?“

– Моят господар, принцът, намери момчето много мило и възпитано. То му допадна и за да покаже благоразположението си и да го защити от беда, обяви Ал Амхара за свой син.

Том започна да се надига от възглавницата, а върху лицето му бе изписана голяма тревога. Разбра какво огромно препятствие се изпречва на пътя му.

– Да, негов собствен син. Отнасяха се към него като към принц. На мен бе възложена задачата, да образовам детето и аз също се убедих, че то заслужава любов. – Ал Алама сведе поглед и за първи път даде външен израз на чувствата си.

– Душата ми ликува, задето моят брат е намерил благоволението на такива благородни среди – каза Том. – Но той е мой брат. Правото на кръвта е на моя страна. Божият Пророк казва, че кръвната връзка е здрава като стомана и не може да се разтрогва.

– Познанията на светите думи от Корана Ви правят чест – отбеляза моллата. – Моят господар, принцът, признава правото на кръвта и Ви предлага кръвнина, заради вашата загуба. – Ал Алама даде знак и един слуга донесе малко абаносово ковчеже, инкрустирано със слонова кост и седеф. Той коленичи пред двамата бели мъже, остави ковчежето на плочите и го отвори.

Том не помръдна и дори не погледна към съдържанието му. Гай обаче, протегна шия и вторачи поглед в златните монети, които пълнеха ковчежето до ръба.

– Петдесет хиляди рупии – каза Ал Алама, – хиляда ваши лири. Сума, съобразена с обстоятелството, че Ал Амхара беше принц от кралския двор на Оман.

Том най-после възвърна дар слово и способността си да се движи. Той сложи ръка на ефеса на сабята си и започна да се изправя.

– В цяла Арабия няма достатъчно злато, за да ме купи – изрева младият мъж. – Дойдох тук, за да намеря брат си и няма да си тръгна, преди да ми бъде предаден.

– Това не е възможно! – отвърна Ал Алама с тих и изпълнен със съжаление глас. – Вашият брат е мъртъв. Умря преди близо две години от маларична треска. Никой не можеше да го спаси, макар че, Аллах вижда, ние, които го обичахме, опитахме всичко. Ал Амхара е мъртъв!

Том се отпусна на възглавницата, с побеляло като платно лице. Погледна моллата с помътнели очи. Дълго време не продума.

– Не вярвам това, което казахте – прошепна той, но гласът му беше пълен с безнадеждност, а лицето посърнало от отчаяние.

– Заклевам се пред Вас, в името на любовта ми към Аллаха, че видях надгробен камък с името на Ал Амхара, в дворцовото гробище на Ламу – отвърна Ал Алама с такава безкрайна мъка в гласа, че Том не можеше повече да се съмнява.

– Дориан – прошепна той. – Толкова млад, така изпълнен с живот.

– Аллах е всеблаг! Сигурно го е сложил на хубаво място отвъд. Моят господар, принцът, Ви поднася съболезнованията си. Той Ви съчувства най-искрено.

Том се изправи на крака. Трябваха му големи усилия, за да се справи с това просто движение.

– Ще помоля за Вашето снизхождение, но трябва да вървя, за да оплача брат си в самота. – Извърна се към вратата.

Гай също стана и се поклони на двамата араби.

– Благодарим на вашия господар, принца, за неговите чувства. Приемаме кръвнината. – Той се наведе и затвори капака на ковчежето. – Всички сметки между Принц Абд Мухамад ал Малик и моето семейство са уредени изцяло.

Последва Том към вратата, приведен под тежестта на златото.