Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 44 (всего у книги 62 страниц)
110.
– Вчера Гай ходи в крепостта по покана на султана – каза Сара. – Върна се побеснял. Преби до безсъзнание един от конярите и се развика на Керълайн и мен.
– Не те е ударил, нали? – попита Том. – Кълна се, че ако те докосне, ще го направя на пихтия.
– Опита само един път – засмя се Сара и така тръсна коси, че те се развяха под порива на мусона. – Съмнявам се, че ще опита пак. Счупих една от скъпоценните китайски вази в главата му. Не изтече кой знае колко кръв, но той се държа така, сякаш умира. Стига за него! Бях започнала да ти разправям…
– На бизана! – прекъсна я Том и тя скочи към бизанфала на малката фелука8585
Фелука – вид едномачтова платноходка.
[Закрыть]. Научила бе бързо наименованията на отделните фалове и платна и вече работеше сръчно с тях. Том нае малката платноходка за няколко рупии и сега бяха взели курс към южния край на острова. След като смениха галса, Сара отново седна до него.
– Като обърна цялата къща с краката нагоре, Гай се затвори в кабинета си и остана там цял следобед. На вечеря не пророни и дума, но изпи две бутилки порто и една мадейра, така че двама слуги трябваше да ни помогнат, на мен и Керълайн да го отнесем до леглото.
– Значи брат ми се е пропил?
– Не, беше необичайно. За пръв път го видях да се напива до безсъзнание. Изглежда, че влияеш особено на хората. – Тази двусмислица бе казана така непринудено, че Том не знаеше как да я възприеме. Сара безгрижно продължи: – След като го завлякохме в леглото и Керълайн се настани до него, аз слязох в кабинета и намерих куп писма от същия ден. Преписах онези от тях, които представляват интерес.
Сара измъкна от джоба на полата си няколко сгънати листа.
– Това тук е до лорд Чайлдс, а това – до брат ти Уилям. – Тя му подаде писмата и страниците прошумоляха в ръката й.
– Хвани руля – каза той и Сара се настани на кърмата, вдигнала поли до коленете, за да усети полъха на вятъра и допира на слънчевите лъчи. Том отлепи, с известно усилие, поглед от дългите силни крайници и насочи вниманието си към писмата. Леко се смръщи, когато зачете първото и лицето му постепенно се изкриви в гневна гримаса.
– Коварно копеле! – възкликна той и веднага се разкая: – Прости ми! Не исках да казвам грубости.
Тя се засмя със ситни бръчици край очите.
– Ако Гай е копеле, значи и ти си такова. Дай да му изберем по-подходящо название. Какво ще кажеш за гъз или посерко?
Том усети, че се изчервява – не бе очаквал да го наддумат в областта на ругателствата. Бързо насочи отново вниманието си към писмото до Уилям. Изпълни го някакво зловещо чувство, докато четеше думите, предназначени за човека, когото бе убил.
Когато свърши с четенето, Том накъса и двете писма на парченца и ги хвърли по вятъра. Гледаха ги, как се носят като мънички чайки над морето.
– Разкажи ми сега за аудиенцията при султана! – поиска Сара. – С най-големи подробности.
Преди да отговори, Том се изправи и отиде при мачтата. Свали триъгълното платно и фелуката рязко промени поведението си: спря да се мята по вятъра и му се отдаде като любовница, започна да се плъзга леко по вълните. Върна се и седна до Сара, но без да я докосва.
– Наложи се да вляза силом – започна той, но се бях въоръжил с цитат от Корана. – Описа й цялата среща, като повтори дума по дума всяка реплика, а тя слушаше сериозна, без да го прекъсва, което бе доста необичайно за нея.
Един-два пъти по време на монолога, Том губеше нишката и се повтаряше. Очите й бяха раздалечени и бялото им беше толкова бяло и чисто, че чак синееше. Лицата им бяха толкова близо, че Том усещаше неуловимото ухание на дъха й. Когато спря да говори, двамата потънаха в мълчание, но никой не направи опит да се отдръпне.
Сара наруши тишината:
– Да не би да искаш да ме целунеш, Том? – Махна с ръка дългите черни къдри от лицето си и продължи: – Защото ако искаш, моментът е много подходящ – никой не ни гледа.
Той приближи лице до нейното и спря устни на инч от устните на Сара. Обзе го някакво почти религиозно чувство.
– Не искам да правя нещо, което би те наранило – изграчи той.
– Не ставай глупак, Том Кортни! – Въпреки обидата, гласът й пресипна, а очите бавно се притвориха, допрели гъсти мигли. Прокара розовото връхче на езика си по устните и леко ги разтвори в очакване.
На Том ужасно му се искаше да сграбчи тялото й и да го притисне с всичка сила до своето, но само докосна с устни нейните така леко, както пеперудата каца върху цветен листец. Влагата по устните й леко сладнеше и Том помисли, че ще се задуши от налягането в гърдите си. След миг се отдръпна.
Очите на Сара се отвориха. Бяха поразително зелени.
– Дяволите да те вземат, Том Кортни! – каза тя. – Толкова дълго чаках! Това ли можа да измислиш?
– Толкова си крехка и хубава – заекна той. – Не искам да те нараня или да те накарам да ме презираш.
– Ако не искаш да те презирам, ще трябва да се представиш малко по-добре. – Отново затвори очи и се притисна към него. Том се поколеба само миг, после я сграбчи и силно притисна устни към нейните.
Тя измяука от изненада, настръхна от неочакваната мощ на прегръдката му, а след това се притисна и срещна целувката с такава страст, че устните им се разтвориха, зъбите удариха едни в други, а езиците им се сплетоха.
Една по-голяма вълна удари борда на дрейфуващата фелука и ги събори на дъното на лодката. Те не разкъсаха прегръдката си, нито усетиха неприятната миризма на застояла вода и рибни люспи, които покриваха твърдите дъски под тях.
– Том! Том! – опитваше се да промълви Сара, без да отделя устни от неговите. – Да! Толкова дълго! Никога не бях допускала… о, толкова си силен. Не спирай!
Идеше му да я погълне цяла. Вътрешната страна на устните й бе хлъзгава, а езикът й го влудяваше. Главата му се замая, цялата вселена се стовари отгоре му, докато това ухайно топло тяло в обятията му се превърна в самия живот.
Най-накрая трябваше да разделят устни, за да си поемат дъх. Само за миг, колкото тя да промълви:
– Том. О, Том. Обичам те от мига, в който те видях. През всичките тия години, докато мислех, че съм те загубила завинаги.
После отново се нахвърлиха един към друг, стенейки и впивайки пръсти в плътта на другия. Ръцете й бяха обвили врата му, а устите им се сливаха. Затърси слепешком гърдите й, а когато ги почувства в длани, формата и еластичната им плътност го накараха да извика, като от болка. Зарови непохватно във възела на елечето, а тя отблъсна нетърпеливо тромавата му ръка и мигом го развърза. Измъкна едната си гръд и я сложи в шепата му, като притисна пръстите отгоре й.
– Ето – промълви тя в устата му, – твоя е. Всичко е твое. – Той мачкаше опияняващата плът и макар да стенеше тихичко, болката докарваше Сара до екстаз.
– О, заболя те, нали? – Том се дръпна. – Съжалявам, наистина съжалявам.
– Не, не! – Взе ръцете му в своите и ги постави отново върху гърдите си. – Продължавай! Прави каквото искаш!
Том загледа гръдта в ръката си. Беше бяла, сякаш току-що изсечена от слонова кост, но върху нея личаха червени следи от грубите му пръсти. Изпълваше цялата шепа. Зърното бе налято и твърдо, потъмняло от нахлулата кръв.
– Толкова е красива. Никога не съм виждал нещо така красиво.
Сведе глава и докосна зърното с устни. Тя изви тяло, за да му поднесе гръдта си. Хвана главата с две ръце, забила пръсти в гъстите коси на тила му и я притисна към гръдта си. Когато Том отлепи устни, за да погледне лицето й, тя отново се впи в тях.
Сега беше върху нея и тя изведнъж проумя, какво е онова твърдо нещо, което притиска към бедрата и корема й. Никога досега не бе докосвала нещо подобно, но много пъти бяха говорили с Керълайн и тя бе измъкнала всички подробности. Когато истината стигна съзнанието й, Сара затаи дъх и настръхна. Том веднага опита отново да се дръпне.
– Не исках да те плаша. Трябва да спрем.
Тая възможност я ужаси. Отчайваща бе мисълта, да се отдели от него и тази влудяваща твърдост. Дръпна го към себе си.
– Моля те, Том, не си отивай!
Той отново я прегърна почти със срам, но отдръпна долната част на тялото си от нея. Тя искаше отново да усети онова възхитително твърдо мъжко начало. Протегна ръце зад гърба му и като ги сключи над бутовете започна да дърпа с всички сили към опънатите си бедра.
– Така! – Намерила го бе. – Точно така! – Бе на седмото небе. Чувства и усещания се носеха в неудържим вихър, като сламка във водовъртеж. Усети го да дърпа дрехите й, почувства ръката му между двамата и разбра, какво се опитва да направи.
Изви се на плещи и пети, вдигнала задник над дъното на лодката и протегна ръце да му помогне, като вдигна поли до кръста. Полъхът на мусона погали с хладна длан голия корем, а Том бе коленичил над нея и трескаво дърпаше връзките на бричовете си. Подпря се на лакти, за да го види по-добре. Описанията на Керълайн бяха много живи, но тя искаше да го види сама. Том така се бавеше, че тя не можа да издържи. Посегна да му помогне.
И тогава той смъкна с едно движение бричовете до коленете, а тя шумно ахна. Нищо от наученото не я бе подготвило за тази гледка. Вперила поглед в лицето му, тя се отпусна на твърдите дъски, а краката й се разтвориха немощно.
Доста по-късно той лежеше отпуснат с цялата си тежест върху нея. Задъхваше се като току-що спасен от удавяне. Капки пот бяха паднали върху нея като дъжд и бяха намокрили лицето, жакета и оголените й гърди. Сключила бе крака около него и не го пускаше. Фелуката ги подрусваше като в детска люлка.
Том се размърда и направи опит да стане, но тя го притисна към себе си с ръце и крака. Той дишаше на пресекулки и се отпусна отново отгоре й. Сара изпита необикновено чувство на възторжен триумф. Сякаш бе постигнала нещо с мистично значение, нещо далеч надхвърлящо формите на плътта. Не можеше да намери думи, за да го формулира в съзнанието си. Започна да гали главата му, като нашепваше в ухото му неразбираеми нежности.
С безкрайно съжаление и болезнено чувство на загуба, тя го усети да се свива вътре в нея и макар да я болеше мястото, където си бе пробил път навътре, тя стегна мускули и се опита да го задържи. Том обаче се измъкна и тя трябваше да му позволи да седне. Огледа се с объркан вид.
– Завлякло ни е на цяла левга в морето.
Тя също седна, оправи поли и видя синята ивичка на острова на хоризонта. Под погледа й Том застана на колене, за да вдигне бричовете си. Изпълнена бе с майчинско чувство. Сякаш изведнъж беше станала жена, и сега силната беше тя, а той – детето, което се нуждае от грижа и закрила.
Том се домъкна до фала с несигурни крака, вдигна триъгълното платно и пусна фелуката по вятъра. Сара оправи дрехите си, завърза панделката на жакета и отиде да седне при него на кърмата. Том обхвана раменете й с ръка, а тя се сгуши в него. Бяха преполовили разстоянието до острова, преди Том да проговори:
– Обичам те, Сара Бийти – промълви той.
Сърцето й литна при тия думи и тя се притисна още по-силно към него.
– Както вече казах, обикнах те в мига, когато за пръв път те съзряха очите ми, Том Кортни. Макар че бях още дете, оттогава започнах да се моля, един ден да стана твоя жена.
– Този ден дойде – отвърна той и я целуна.
111.
Срещаха се всеки път, когато Сара успееше да измами бдителността на Гай и Керълайн. Понякога паузите траеха два или три дни, но те само разпалваха още по-силно горещата им страст.
Срещите се провеждаха винаги следобед, защото сутрин Сара помагаше на Керълайн в домакинството или се грижеше за малкия Кристофър. А и Том не можеше да зареже „Лястовицата“ и екипажа – корпусът и такелажът бяха понесли сериозни щети по време на плаването от Добра Надежда до тук и трябваше да се ремонтират, за да възвърне корабът своята мореходност напълно.
Повечето сутрини Том прекарваше в двореца, очакващ вести от Мускат. А и лицензът му за търговия още не беше издаден. Макар да обсипваше везира с щедри подаръци и бакшиши, той все още си оставаше в немилост и чиновникът му отмъщаваше с цветисти извинения и обяснения за забавянето. Без султански ферман, Том не можеше да търгува на местните пазари.
Скъпоценните часове, които можеха да прекарват заедно, отлитаха като мигове и за двамата. В някои следобеди лежаха в обятията си, без да докосват донесените от Сара деликатеси и се любеха сякаш за последен път. В промеждутъците си приказваха, загубили дъх от нетърпение да споделят чувствата си, чертаеха фантастични планове за деня, в който ще могат да се измъкнат от острова и да отплават с Дориан на борда на „Лястовицата“.
Други дни вземаха фелуката, за да я закотвят край външния риф, където ловяха риба, смееха се и надаваха възторжени викове, докато измъкваха от водата красиви морски създания, които се мятаха и блестяха като огромни скъпоценни камъни на кукичките.
Един следобед Сара донесе кутията с пистолети за дуел, подарена от баща й на раздяла в Бомбай, за да се пази на тази земя, пълна с диви животни и още по-диви хора.
– Татко обеща да ме научи да стрелям, но не му остана време – каза тя. – Ще ме научиш ли ти, Том?
Бяха великолепни оръжия. Дръжките изрязани от лъскав орех, а спусъците и дългите цеви – инкрустирани със злато и сребро. Придружаваха ги рогови шомполи и сребърни барутници. В кутията имаше и петдесет обли оловни топчета, изработени така, че плътно да влизат в дулата. Тампоните бяха от промаслена кожа.
Том напълни пистолетите с половин заряд, за да намали отката. После й показа как да заеме стойка и да се обърне към целта, изнесла дясното рамо напред. Как след това да свие юмрук на левия хълбок и да издигне опънатата дясна ръка към целта, а когато мушката се покаже в прореза на мерника, да натисне плавно спусъка, вместо да чака, докато ръката я заболи от тежестта и започне да трепери несигурно.
Постави един кокосов орех на порутената стена на манастира на петнадесет крачки от тях.
– Свали го! – каза той и започна да брои пропуските й. – Ниско! Пак ниско! Вдясно! – Том бързо презареждаше и тя сменяше пистолетите. С четвъртия изстрел запрати ореха да пръска мляко във въздуха. Тя изпищя от радост и скоро започна по-често да улучва, отколкото да пропуска.
– Трябва да получавам награда за всяко попадение – заяви Сара.
– Каква награда искаш?
– Една целувка ще свърши работа.
При този стимул, Сара улучи пет пъти под ред и Том я похвали:
– Браво, спечели голямата награда. – Взе я на ръце и я понесе, въпреки неубедителните й протести, към тайното им убежище в развалините.
След няколко дни взе във фелуката един от най-добрите лондонски мускети и я научи да го зарежда и да стреля с него. Том бе купил преди отплаването четири от тези необикновени оръжия. Не можеше да си позволи повече, защото цените им бяха зашеметяващо високи.
Евтините армейски мускети са гладкостволи и куршумът им не приляга плътно към канала. При излитане от дулото той не получава въртеливо движение и траекторията му е доста непредсказуема.
Точността на това оръжие с нарезна цев бе смайваща. Том можеше да удари кокосов орех без пропуск от сто и петдесет крачки. Сара беше достатъчно висока и силна, за да прикладва към рамо тежкия мускет и още един път показа, че притежава точното око и вярна ръка на роден стрелец. След един час упражнения вече печелеше наградата си почти с всеки изстрел.
– Мисля, че следващото нещо, на което трябва да те науча е фехтовката – отбеляза Том, докато се излежаваха на рогозката, с която бяха обзавели тайното си, лишено от покрив обиталище в манастира.
– В това отношение вече си свършил добра работа. – Тя се усмихна дяволито и посегна надолу по тялото му. – Ето я моята вярна сабя.
После обсъждаха сериозно плановете си за времето, когато Том ще успее да измъкне Дориан.
– Ще се върна за теб – й каза той. – Ще те отведа далеч от Занзибар и Гай.
– Да – кимна тя, сякаш никога не е имало друга възможност. – И тогава ще се приберем заедно в Англия, нали Том? – Тя забеляза промененото му лице. – Какво има, любими? – попита го разтревожена.
– Аз никога няма да се върна в Англия – тихо отвърна той.
Тя скочи на крака и го погледна смаяна.
– Как така, никога няма да се върнеш?
– Чуй ме, Сара! – Той седна и я хвана за двете ръце. – Преди да напусна Англия, там стана нещо ужасно. Нещо, което не съм искал да стане.
– Кажи ми го! – примоли се тя. – Всичко, което те засяга, засяга и мен.
И той й разказа за Уилям. Започна още от детството, когато тиранията на по-големия бе ставала все по-силна и по-силна. Спомена за неизброимите прояви на безсърдечна жестокост.
– Мисля, че единственият период, когато Дориан, Гай и аз се чувствахме добре, беше когато го нямаше. Когато беше в университета.
Изражението й изразяваше съчувствие.
– И на мен не ми хареса, когато го видях в Хай Уийлд – съгласи се Сара. – Заприлича ми на змия. Студена и отровна.
Том кимна.
– Докато плавахме на „Серафим“ бях забравил колко отмъстителен може да бъде. Но когато докарахме татко в Хай Уийлд, след Flor de la Mar, всичко се върна на мястото си.
Разказа й, как се бе държал Уилям, докато баща им умираше и как бе престъпил клетвата си, да помогне за спасяването на Дориан, след смъртта на Хал.
– Сбихме се – каза Том. – И по-рано сме се били и то не един път, но никога, както тогава. – Том замълча и болката от спомена беше толкова очевидна, че Сара понечи да го приласкае и да го спре. – Не, Сара, трябва да ти разкажа всичко. Трябва да ме изслушаш, за да разбереш как се случи. – Като ту спираше, ту изливаше неспирни потоци думи, той разказа за битката през оная последна вечер в Хай Уийлд. – Попита ме, как съм си счупил носа и аз тогава не можах да ти обясня. – Той докосна носа си. – Били го направи.
Описа боя с прости думи, но толкова живи, че Сара побледня и впи нокти в ръката му.
– Най-накрая, нямах сили да го убия, макар да го бе стократно заслужил. Трогна ме Елис с детенцето на ръце. Тя молеше за пощада и аз не можах да го убия. Прибрах си сабята и се махнах, като смятах, че това е краят на всичко. Но трябваше да познавам по-добре брат си.
– Още ли има? – попита тя, с тих и уплашен глас. – Не знам дали ще издържа още.
– Трябва да ти кажа всичко, а ти трябва да ме изслушаш.
Най-накрая стигна до фаталния сблъсък на кея под Тауър. Описа й сражението с бандата наети главорези. Гласът му ставаше все по-тих и по-тих, все по-често спираше, за да намери точните думи.
– Аз все още не знаех, че е Били. Беше тъмно. Носеше широкопола шапка и лицето беше скрито. Помислих го за лодкар и затичах насреща му, за да го наема. Останах като ударен от гръм, когато насочи в гърдите ми пистолет. Стреля и куршумът ме удари ето тук. – Вдигна ризата и показа продълговатия розов белег под мишницата си.
Тя го разгледа, а после прокара пръсти по кожата. Беше го виждала и преди, но когато питаше от какво е, той се измъкваше с уклончиви думи. Сега разбираше защо.
– Той е можел да те убие – ахна тя уплашена.
– Да. Всъщност си помислих, че го е сторил. Но за късмет, куршумът удари ребро и се отплесна. Паднах на земята, а Били стоеше над мене и се готвеше да стреля пак. Този път щеше да сложи край на всичко. Стисках сабята в ръка. Бях уплашен до смърт. Хвърлих я с всичка сила и тя прониза гърдите му. Удари го в сърцето.
– Боже милостиви! – Сара се вторачи в него. – Убил си собствения си брат!
– Дори и тогава не знаех, че е Били. Не знаех до момента, в който махнах шапката и видях лицето му.
И двамата замълчаха.
Сара беше потресена. После се окопити.
– Той е искал да те убие – твърдо каза тя. – Трябвало е да го направиш, Том! За да спасиш живота си. – Като видя неутешимата болка в очите, тя хвана с две ръце главата му и я притисна към гърдите си. Започна нежно да го милва. – Не си виновен! Трябвало е да го сториш!
– Хиляди пъти съм си го повтарял. Но той ми беше брат.
– Бог е справедлив! Сигурна съм, че ще ти прости, любими! Трябва да забравиш!
Том вдигна глава и тя разбра, че нищо на този свят не може да уталожи болката му. Щеше да го измъчва докато диша. Целуна го.
– Всичко това не променя нещата между нас, Том. Аз съм ти жена завинаги. Като не можем да се върнем в Англия, така да бъде! Аз ще те последвам и накрай света. Нищо друго, освен нас двамата и любовта ни, няма значение.
Тя го дръпна на рогозката, за да му предложи утехата на тялото си.
112.
„Лястовицата“ продължаваше да чака в залива. Отдавна бяха приключили с ремонта и корабът отново беше елегантен и красив. Корпусът му блестеше с новата си боя, но платната си оставаха свити и той се дърпаше на котвените си въжета като сокол към плячка.
Екипажът започваше да се изнервя. Имаше няколко грозни сбивания, причинени от отегчителното бездействие и Том ясно съзнаваше, че не може да ги държи като затворници на собствения им кораб. Все по-силно ставаше изкушението, да престъпи заповедта на султана и да отплава към забранените води на север, където държаха в плен Дориан или да акостира край материка и да навлезе в тия тайнствени райони, откъдето носеха злато, слонова кост и гуми арабика.
Аболи и Нед Тайлър препоръчваха търпение, но Том им се зъбеше:
– Търпението е за старците. Късметът никога не се усмихва на търпеливите.
Мусонът бавно преминаваше в бездиханния период на безветрието, после се обърна и зашептя почти нечуто откъм североизток с тихия полъх, вещаещ промяна на сезона и неспирните дъждове на каскази.
Каскази набираше сили и тежко натоварените търговски кораби вдигнаха котви, опънаха платна и поеха с новородения вятър към Добра Надежда.
„Лястовицата“ чакаше в почти празното пристанище. И ето, че един ден при редовното посещение на Том в двореца, везирът го приветства като новопристигнал, настани го на брокатена възглавница и му предложи филджан гъсто сладко кафе.
– Моите усилия за решаване на вашия въпрос дадоха плод. Негово Превъзходителство Султанът реши благоприятно молбата Ви за търговски лиценз. – Той се усмихна обезоръжаващо и извади от ръкава си един документ. – Това е ферманът.
Том протегна нетърпеливо ръка, но везирът прибра документа обратно.
– Действието на фермана е ограничено единствено в чертите на Занзибар. То не Ви дава право да плавате на север или да посещавате което и да било пристанище на материка. Ако направите това, корабът Ви ще бъде арестуван заедно с екипажа.
Том направи опит да прикрие раздразнението си.
– Разбирам и съм много благодарен за проявеното от султана великодушие.
– Всяка закупена от Вас стока ще бъде облагана с данък в размер на една пета от стойността й, като този данък ще се заплаща в злато, преди да се натовари стоката на борда.
Том преглътна с мъка, но продължи да се усмихва любезно.
– Негово Превъзходителство е наистина много великодушен.
Везирът пак подаде документа и отново го прибра, щом Том протегна ръка, за да го вземе.
– Ах, простете ми, ефенди. Забравих една дреболия – таксата за издаване на фермана. Хиляда рупии в злато и разбира се още петстотин за ходатайстването ми пред Негово Превъзходителство.
С фермана в джоба Том можеше вече да обикаля пазарите. Заедно с мастър Уолш и Аболи, всеки ден призори слизаше на брега и се връщаше на борда чак в часа на Зур, ранната следобедна молитва, когато търговците затваряха сергиите си, за да се отзоват на провлачения вик на мюезина, приканващ към себеотдаване на Бога.
През първите седмици не купуваше нищо, но прекарваше дълги часове в приказки с търговците, пиеше кафе и разменяше любезности с тях, разглеждаше стоките им, без да проявява интерес, без да сключва сделки, като само сравняваше качества и цени. Отначало Том мислеше, че след като другите търговци са си заминали, под напора на каскази, неговите позиции на купувач ще укрепнат и за предлаганите стоки няма да има конкурентно търсене.
Скоро установи, че очакванията му се разминават чувствително с действителността. Другите търговци бяха преровили всичко и купили най-доброто. Слонските бивни, останали неизкупени, бяха недорасли – само някои надминаваха ръката му на дължина, – деформирани и с лош цвят. Нямаше нищо, което макар и донякъде да се доближи до оня чудовищен чифт, закупен от баща му от консула Грей при предишното посещение на острова. Въпреки ниското качество, оялите се вече търговци държаха цените си и свиваха с безразличие рамене пред неговите протести.
– Ефенди, малцина са ловците на слонове. Това е опасен занаят и всяка година трябва да влизат все по-навътре, за да откриват стадата. Вече сме в края на сезона. Основните количества бяха изкупени от другите франкски търговци – обясни му лукаво един от търговците. – Аз разполагам обаче, с няколко много добри роба, които можете да видите.
Том мобилизира всичките си сили, за да отклони с благоприличие предложението да проучва човешка стока. Аболи бе заробен като дете, но всяка ужасяваща подробност бе останала ярко запечатана в паметта му. Още преди да отплава от Англия, Том бе добре запознат с тази отвратителна търговия. По време на многобройните си плавания, баща му я бе опознал лично и под негово влияние у малкия Том бе възпитано отвращение към нея.
Откак заобиколи първия път Добра Надежда, Том бе в постоянен контакт с роботърговци и техните жертви. По време на продължителния им престой в Занзибар, все някой роботърговец закотвяше кораба си достатъчно близо до „Лястовицата“, за да се донасят до борда й отвратителна воня и сърцераздирателните писъци.
Сега, всеки ден минаваше с Аболи през пазарите за роби и все по-трудно ставаше, да се понася мъката, изпълваща цялото пространство: писъци на откъснати от майките им деца, вой на безутешни родители и мълчаливото страдание в очите на млади мъже и жени, лишени от свободния си, див начин на живот, навързани като животни, унижавани на езици, които не разбират, приковавани към позорния стълб и изтезавани с бичове. Само при мисълта да печели от страданията на тия загубени души, в гърлото на Том се надигаше изгаряща горчилка.
Като се върна на борда на „Лястовицата“, Том започна да обсъжда затрудненото им положение с офицерите. Макар че главна задача на плаването беше да открие Дориан и Том нито за миг да не я забравяше, той имаше задължения и към екипажа си, някои от моряците бе примамил на борда с обещания за печалба. До момента нямаше нито печалба, нито пък някаква реална перспектива за придобиване на нещо, което да се подели между хората.
– Няма кой знае какво да се купува тук – потвърди мрачно и мастър Уолш. Отвори бележника си, нагласи на носа очилата и зачете цените на слоновата кост и гуми арабика, които бе записал в Англия преди отплаването им. – Цените на подправките са по-приемливи, но все пак ще осигурят незначителна печалба с оглед трудностите и разходите около плаването. Карамфил и черен пипер, добре, за тях винаги има пазар, както и в по-малка степен за канелата и разбира се – за кората от хининово дърво, която се търси в Америка и в средиземноморските страни, засегнати от малария.
– Трябва да се снабдим с няколкостотин фунта за собствени нужди – намеси се Том. – Сега, след като започна дъждовният сезон, треската ще започне често да ни гостува. – Отварата от тази кора беше горчива като жлъчка, но преди век отците йезуити бяха открили, че е единственото спасително средство срещу маларичната треска. Именно монасите бяха донесли растението на острова, където вече го имаше в изобилие.
– Да – тихо се съгласи Аболи. – Хининова кора ще ти потрябва. Особено, ако решиш да навлезеш във вътрешността, за да се снабдиш сам със слонова кост.
Том му хвърли остър поглед.
– Какво те кара да мислиш, че ще проявя такава дързост и ще престъпя заповедта на султана и Компанията на Джон? Ти самият си ме съветвал най-настойчиво, да се въздържам от такава стъпка.
– Гледам те как всяка вечер сядаш на носа и се втренчваш в материка. Мислите ти са толкова шумни, че почти оглушах от тях.
– Би било доста опасно. – Том не отхвърли предположението и обърна инстинктивно глава на запад, а когато загледа мъгливите очертания, в очите му се появи мечтателна нега.
– Такива пречки не са те спирали досега – отбеляза Аболи.
– Не знам откъде да тръгна. Това е непозната земя. Terra incognita. – Том използва термина, с който бяха обозначени белите полета на картата, в които така жадно бе впервал поглед. – Даже и ти не си ходил по тия места, Аболи. Би било голяма глупост да тръгнем натам без водач.
– Не познавам тия северни земи – съгласи се Аболи. – Роден съм много по на юг, край великата река Замбези, а и от тогава минаха много години. – Замълча за момент и продължи: – Но знам къде може да се намери водач.
– Кой е той? – попита Том, неспособен да овладее възбудата си. – Къде ще открием този човек? Как се казва?
– Още не знам името, нито съм виждал лицето му, но щом го срещна ще го позная.
