Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 62 страниц)
62.
В компанията на Аболи, Том се отправи назад към форта. Появили се бяха някакви наченки на ред, но Андерсън и всички останали продължаваха да се занимават с претърсване на крепостта. Цяла планина плячка бе струпана насред двора, а хората не преставаха да добавят към нея нови и нови бали, денкове и сандъци.
– Капитан Андерсън – започна Том, – в гората се крият триста-четиристотин пирати. Мнозина от тях са все още въоръжени. Искам бойниците да се заемат от наши хора, в случай на контраатака.
Андерсън го гледаше с невярващ поглед, но Том продължи уверено:
– Моля, възложете тая задача на най-добрия си офицер и нека пленените оръдия бъдат заредени с картеч и насочени към края на гората!
Лицето на Андерсън започна да се подува и доби яркопурпурен цвят. Който чу тези думи, заряза всичко и замръзна зяпнал, цял превърнат в слух.
– Моля също така, да се барикадира разрушения вход и да се пригоди за отбрана! – продължи Том. На ръст бе колкото Андерсън и го гледаше с немигащ поглед.
Цяла дълга минута Андерсън също го гледа и сякаш отказът трептеше на върха на езика му, но после се разколеба и погледна към развалините на портата и хората си. Благоразумието на издадената от Том заповед беше вън от всякакво съмнение.
– Мастър Макнотън – изрева Андерсън без каквато и да е нужда, тъй като помощникът му стоеше на две крачки от него, – петдесет души да барикадират портата и сто при оръдията! Да се заредят с шрапнел и всички подстъпи към форта да се вземат на прицел! – Обърна се отново към Том.
– Остават ни само час или два дневна светлина – продължи Том. – Първата ни грижа утре заран ще бъде да прочистим гората от бегълците. – Погледна към голите пленници. – В рамките на общоприетите норми на човечността, искам да се върнат дрехите на тия хора, както и да им се даде вода. След това да се затворят в килиите на крепостта. Колко ранени имаме?
– Не знам с точност – отвърна виновно Андерсън и червенината бавно се изтегли от лицето му.
– Нека писарят Ви състави списък на загубите! – нареди Том. – Ранените трябва да се транспортират на борда на корабите, за да получат медицинска помощ от лекарите!
Том се огледа и забеляза, че Бен Абрам още се грижеше за своите ранени. Някому бе дошло наум да му даде четирима пленници, които помагаха.
– Мъртвите ще погребем утре, преди да са започнали да заразяват въздуха. Мюсюлманите имат някои строги ритуали, що се отнася до погребенията. Макар че са пирати, трябва да проявим уважение към техните обичаи.
Двамата с Андерсън потънаха в работа до късно през нощта. В светлината на пламнали факли, установяваха ред и дисциплина, организираха отбраната на крепостта и охрана на събраната плячка. По едно време Том започна да се олюлява от умора. Повърхностната рана на бедрото, нанесена му от Ал Ауф смъдеше и всеки мускул го болеше.
– Всичко е вече наред, Клебе. Погрижил си се за всичко. Трябва да си починеш! – обади се изведнъж застаналият до него Аболи.
– Има още нещо, което не може да чака до утре. – Том тръгна през портата към мястото, където лежеше Големият Дениъл. Увиха го в парче брезент и наредиха на един санитарен екип да го отнесе до брега в носилка.
Беше късно след полунощ, когато Том се довлече до кърмовата каюта на „Серафим“. Един от помощниците на лекаря бдеше до койката на Хал.
– Аз ще те сменя – каза му Том и го отпрати. Просна се на твърдия под. Стенанията на баща му го будиха на два пъти до сутринта. Единият път му даде да пие, а втория – държа нощното гърне, за да се изпикае. Болеше го да гледа баща си изпаднал в това състояние, като малко дете, но удоволствието да му бъде полезен, компенсираше донякъде съжалението.
Том се събуди призори с ужасяващата мисъл, че през нощта баща му е умрял, но когато го пипна по бузата, усети нейната топлина. Поднесе към устните му металната повърхност на огледалото за бръснене и с удовлетворение забеляза бързо образувалия се мъглив слой. Дъхът на Хал още вонеше на ром, но той беше жив.
Том искаше да остане при него, но отлично си даваше сметка, че не това би искал баща му. Остави го на грижите на лекарския помощник и слезе с Аболи на брега.
Имаше още толкова много неща за свършване. Възложи на мастър Уолш и писаря от „Йомен ъв Йорк“ да съставят опис на плячката. Андерсън взе под свое ръководство опаковането на стоките и пломбирането им. След това ги отнасяха на брега, под наблюдението на дежурен офицер и въоръжена охрана.
После Том изпрати да повикат Бен Абрам. Възрастният човек изглеждаше изтощен и Том се попита, дали изобщо е мигвал.
– Знам, че вашият обичай повелява мъртвите да се погребват на втория ден преди залез-слънце.
Бен Абрам кимна и отбеляза:
– Вие познавате обичаите ни така добре, както и езика ни.
– Колко са покойните?
Бен Абрам погледна тъжно.
– Триста четиридесет и трима, доколкото успях да преброя.
– Ако ми гарантирате лоялността на хората, ще освободя петдесет души по Ваш избор, за да подготвят гробовете.
Бен Абрам избра място в отдалечения край на старото мюсюлманско гробище и разпредели хората си на работа. Тя спореше в меката песъчлива почва. Преди пладне телата на загиналите, всяко грижливо повито в чист бял памучен плат, бяха отнесени на гробището. Обезглавеното тяло на Ал Ауф лежеше в средата на дългата редица мъртъвци, положени в дъното на плитката траншея и покрити с пясък. Бен Абрам прочете ислямската заупокойна молитва и потърси Том.
– Нека Аллах Ви благослови за проявеното великодушие! Без вашата милост, нито един от загиналите не би влязъл в райските селения. Дано един ден оня, който убие Вас, Ви се отплати по същия начин.
– Благодаря Ви, стари татко – отвърна тъжно Том. – Но моята милост се ограничава в кръга на мъртвите. Живите ще трябва да понесат последиците от своите престъпни дела.
Остави стареца и се отправи към мястото, където Алф Уилсън и Аболи го очакваха, начело на триста въоръжени до зъби мъже, сред които бяха и освободените от тях пленници на Ал Ауф.
– Много добре! – похвали ги Том. – Да вървим, да пипнем ония, които вчера успяха да се измъкнат от крепостта.
Том се възползва от постоянния вятър на мусона и прати малки групи да подпалят гората откъм източния й край. Тя пламна лесно и скоро буйни езици обхванаха гъстата нискостеблена растителност, а към върховете на дърветата се надигнаха плътни облаци дим. Скритите в гората араби побягнаха пред пламъците.
Когато започнаха да излизат от гората, у малцина се бе запазило някакво желание за бой. Те захвърляха оръжието си, молеха за милост и биваха отвеждани при останалите. До залез-слънце на този втори ден, почти всички бегълци бяха заловени и пъхнати в килиите на цитаделата.
– Единственият източник на питейна вода на острова са резервоарите за събиране на дъжд – каза Том на капитан Андерсън, когато се видяха на брега привечер. – Ако сме изтървали някого, той или ще се предаде утре до пладне, или ще умре от жажда.
Андерсън хвърли изпитателен поглед към момчето, превърнало се изведнъж в мъж. Лицето му бе черно от саждите на пожара, а ризата изцапана с кръв, понеже неколцина араби предпочетоха да се бият, вместо да се оставят на съмнителната милост на неверника. Въпреки изтощението от битката, в осанката му се долавяше едно ново самочувствие, а гласът звучеше с командирска увереност. Андерсън забеляза, че хората изпълняват заповедите му без капка колебание. Дявол да го вземе, помисли си капитанът, палето стана боен пес само за една нощ. Има държането и маниера на баща си. Капитанът не би желал да си разваля отношенията с когото и да било от двамата. Без да поставя под съмнение собственото си подчинено положение, той докладва:
– Писарите приключиха съставянето на описите. Сигурен съм, че резултатът ще Ви смае, както смая и мен. Само златото възлиза по най-скромни оценки на три лаки.
– Моля, разпределете го на четири равни дяла! – каза Том. – И нека по един дял се натовари на всеки от корабите, включително и на „Агнето“!
Андерсън изглеждаше объркан.
– Сър Хенри положително би желал да държи цялото количество под око – опита се да възрази той.
– Капитан Андерсън, предстои ни дълго плаване назад към Англия, с безбройни опасности, приготвени за нас от морето и времето. Ако ни е съдено да загубим кораб, може да се случи не който трябва и да се лишим от цялото богатство. Като разпределим риска, ще загубим само една четвърт, а не всичко.
Защо, дяволите да ме вземат, сам не се сетих? Тази мисъл мина през ума на Андерсън и той каза неохотно:
– Не напразно носите глава на раменете си… – За малко, щеше да добави „момко“, но това обръщение вече някак си не подхождаше. – Ще се разпоредя, мастър Кортни.
– Имаме двадесет и шест ранени, петима от които тежко. Искам да се настанят на проветриви и заслонени места над брега, а дърводелците да им сковат легла! А сега за убитите. – Том погледна към осемте, увити в брезент трупа, наредени в сянката на гората. – Искам да се вземат на борда на „Минотавър“. Ще ги погребем, както подобава, в морето. „Минотавър“ ще излезе в открито море още утре призори. Ще бъдете ли така добър да проведете службата, капитан Андерсън?
– Ще бъде чест за мен!
– Ще помоля мастър Уолш да изпише една каса бренди за Аболи, та да консервира в него главата на Ал Ауф.
63.
Когато Том влезе в кърмовата каюта, Хал се размърда и прошепна:
– Ти ли си, Том?
Момъкът коленичи пред койката.
– Толкова се радвам, че си вече напълно в съзнание, татко. Последните три дни прекара в несвяст.
– Три дни? Толкова дълго? Кажи ми, какво стана през това време?
– Победихме, татко. Благодарение на твоята саможертва, превзехме крепостта. Ал Ауф е мъртъв. Аболи е консервирал главата му в бренди. Взехме и огромна плячка.
– А Дориан? – попита бащата.
При този въпрос, приповдигнатото настроение на Том се изпари. Погледна баща си в лицето. Беше толкова бледо, че изглеждаше като посипано с брашно, а под очите му личаха тъмночервени торбички.
– Дориан го нямаше – прошепна Том така немощно, както бе шепнал бащата. Хал затвори очи и Том помисли, че отново е изгубил съзнание. Мълчанието продължи дълго. Когато Том понечи да се изправи, Хал отново отвори очи и завъртя глава.
– Къде е? Къде е Дориан?
– Ал Ауф го продал в робство, но не знам къде. Знам само, че е някъде на материка.
Хал поиска да се изправи, но силите му не стигаха да надигне плещи от койката.
– Помогни ми, Том! Помогни ми да се изправя! Трябва да изляза на палубата. Трябва да приготвя кораба за път. Трябва да намерим Дориан.
Том посегна да го спре с мисълта: „Той не знае“. Заля го такава мъка, сякаш щеше да го удави. Как да му каже?
– Хайде, момче! Помогни ми! Чувствам се слаб като новородено жребче.
– Татко, ти не можеш да се изправиш. Отрязаха ти краката.
– Не дрънкай глупости, Том! Не предизвиквай търпението ми! – Баща му беше така възбуден, че Том се уплаши да не се нарани. Доктор Рейнолдс бе предупредил, че всяко рязко движение може да отвори завързаните кръвоносни съдове и да предизвика нов кръвоизлив. Трябва да го убедя, заради собственото му добро, помисли си Том.
Надвеси се над баща си и дръпна леката памучна покривка от краката му.
– Прости ми, татко! Трябва да ти ги покажа. – Много внимателно подложи ръка под гърба на Хал и го надигна, за да може да погледне собственото си тяло. Гротескно скъсените крайници лежаха върху тюфлека, дебело увити в изцапани от петна засъхнала кръв превръзки. Хал ги загледа втренчено, после падна назад върху възглавниците. За миг Том помисли, че отново е загубил съзнание, но след това забеляза процеждащите се през стиснатите клепачи сълзи. Това беше твърде много. Не можеше да гледа как баща му плаче. Трябваше да го остави засега сам, с неговата участ. Придърпа покривката върху осакатените крака и се измъкна на пръсти от каютата, като затвори вратата след себе си.
Когато излезе на палубата, лодката вече чакаше, за да го откара на „Минотавър“. Капитан Андерсън разговаряше тихо на юта с Алф Уилсън.
Том погледна осемте увити в брезент трупа. Всеки бе положен върху отделна дървена решетка, а в краката бяха зашили по едно желязно гюле. Дениъл Фишър се открояваше с огромното си туловище, редом с което останалите приличаха на джуджета.
– Мастър Уилсън, бъдете така любезен да изведете кораба в открито море!
Черните платна на „Минотавър“ подхождаха за траурното събитие. Той се отдели от острова и пое курс на запад, а водата под него премина от тюркоазнозеленото на плитчините до тъмносиньото на океанските дълбини.
– Моля, спрете кораба, мастър Уилсън!
„Минотавър“ обърна нос срещу вятъра и Андерсън занарежда внушителните слова на заупокойната служба:
– От дъното на глъбините зова… – Вятърът ридаеше в такелажа, а Том стоеше гологлав до главната мачта и мислеше, колко много загуби през последните три дни: баща, брат и скъп приятел.
– Затуй изпращаме телата им… – По един моряк бе застанал откъм главата на всяко тяло и при тези думи всички надигнаха едновременно дървените скари. Мъртвите се плъзнаха по тях и бързо потънаха в океана, увлечени от железните тежести. Алф Уилсън даде знак на артилеристите, застанали край оръдията си, и първият залп на салюта тресна сред облак барутен дим.
– Сбогом, Дени, сбогом стари приятелю – прошепна Том.
По-късно същия ден, той седеше до койката на баща си и разказваше. Не беше сигурен, че Хал разбира всичко, което му казва, защото не проронваше дума и сякаш ту изпадаше в безсъзнание, ту отново се свестяваше. Все пак, тоя монолог го приближаваше до него духом и по някакъв начин правеше по-поносима тежката отговорност на командира – непознато досега горчиво бреме.
Когато млъкна и вече се готвеше да се оттегли при сламеника си на палубата, Хал потърси ръката му и леко я стисна с думите:
– Ти си добро момче, Том, може би най-добрият от всички тях. Исках само… – Замлъкна и пусна ръката му. Главата му се извърна на една страна и той захърка тихичко. Том така и не разбра, какво бе искал баща му.
64.
През следващите няколко дни Том забеляза известно подобрение в общото състояние на баща си. Вече можеше да съсредоточава вниманието си върху казаното по-дълго време, преди да потъне отново в несвяст.
След седмица беше в състояние да дава смислени отговори на задаваните му въпроси. Когато обаче Том попита доктор Рейнолдс относно времето, необходимо за възстановяване до степен да понесе обратното плаване към Англия, лекарят поклати глава и отвърна:
– Конците му ще мога да махна след три дни, ще рече – две седмици след ампутацията. Ако вдигнете платна след месец, пак ще го изложите на много голям риск, особено ако попаднем в буря. За да сме сигурни, трябва да изчакаме поне два месеца. Нужно му е време за възстановяване.
Отиде да навести Андерсън и го завари да контролира товаренето на остатъка от огромната плячка. Подправки и платове, включително великолепна китайска коприна.
– Капитан Андерсън, обсъдих с баща си въпроса за арабските пленници.
– Надявам се, че няма намерение да ги освободи. Те са пирати и точка! Избили са стотици почтени мореплаватели.
– И дума не може да става за освобождаване – съгласи се Том. – Освен всичко останало, това би създало опасен прецедент. Не можем да пуснем на воля това стадо акули из мирните води на океана.
– Радвам се да чуя това – изсумтя Андерсън. – Въжето трябва да е последния им спомен от тоя свят.
– От последното преброяване излиза, че разполагаме с петстотин тридесет и пет парчета. Доста въже ще ни трябва, капитан Андерсън, а и реите няма да стигнат, за да прострем всичките да съхнат.
Андерсън засмука лулата си, изправен пред очевидните технически трудности, които избесването на толкова много хора създаваше.
– От друга страна, те биха стрували поне по тридесет лири парчето на пазара, ако не и повече – изтъкна Том.
Очите на Андерсън щяха да изскочат от орбитите. Това не му бе дошло наум.
– Мили Боже, те си го заслужават! Но не могат да бъдат продадени в Занзибар. Султанът никога няма да допусне мюсюлманин да се изкара на неговия пазар. Ще трябва да водим нови битки.
– Холандците нямат такива скрупули – отвърна Том. – Те постоянно търсят работна ръка за канелените си плантации в Цейлон.
– Прав сте – усмихна се доволно Андерсън. – До там и обратно са пет хиляди мили, но ветровете са благоприятни, а тридесет лири на глава оправдават биенето на толкова път. – Той бързо засмята наум и добави: – Боже мили, та това са кажи-речи шестнадесет хиляди лири! – Отново замълча, за да изчисли собствения си дял от тая сума и се усмихна. – Ал Ауф има на склад достатъчно окови за обслужване на всичките му хора. А и в цялата работа личи някаква дълбока справедливост.
– Според доктор Рейнолдс, баща ми няма да бъде в състояние да пътува поне два месеца. Предлагам, да натоварите пленниците на „Йомен“ и да ги откарате в Коломбо. След като ги продадете на холандския губернатор, ще се върнете отново тук. Междувременно аз ще изпратя заловената джонка до островите Глориета, за да доведе „Агнето“. Ще отплаваме към Англия в керван. При добър вятър и с Божията помощ можем да стигнем Плимут преди Коледа.
На следващия ден натовариха арабите на „Йомен“. Необходими бяха задружните усилия на всички корабни ковачи, за да се оковат краката на толкова много народ. Свързваха ги в групи по десет и ги отвеждаха на брега.
Том беше при Рейнолдс, под навеса на импровизираната горска болница. Отишъл бе с намерението да окуражи и вдъхне надежда на ранените. Двама бяха вече умрели, поради гангренясване на раните им, но други четирима се бяха възстановили достатъчно, за да се върнат към задълженията си по корабите, а докторът се надяваше, че скоро ще ги последват и останалите.
Том напусна лазарета и спря да погледа редиците оковани араби, помъкнали се към лодките. Усети известна погнуса при мисълта, че изпраща всички тия хора на вечна робия. Холандците не се славеха като особено благонравни тъмничари. Той си спомни разказите на баща му, Големия Дениъл и Аболи за собствените им преживявания в холандски плен на Добра Надежда. Успокои се с мисълта, че не само той е отговорен за това решение – баща му го бе одобрил и подписал заповед в същия смисъл, по силата на кралския си мандат, а капитан Андерсън бе определено много щастлив от възможността да реализира доста тлъста печалба. В края на краищата, това бяха едни мръсни пирати. Щом помисли за малкия Дориан, обречен на същата участ, всяка следа от съчувствие се изпари.
Все пак, след дълги спорове, той бе убедил баща си и капитан Андерсън, да спестят горчивата участ на жените и децата. Те бяха общо петдесет и седем. Някои от децата – още бебета по на няколко месеца. Много от жените бяха в напреднала бременност. Пет от тях проявиха трогателна привързаност и доброволно последваха мъжете си в робство. Останалите трябваше да чакат на острова подходящ транспорт до Занзибар.
Вече щеше да си тръгне, когато вниманието му привлече познатото лице и сребърната брада на Бен Абрам.
– Доведете този човек при мен! – викна Том към пазачите, които го извлякоха от тълпата и дотътриха пред него.
– Мътните да ви отнесат! – скара им се Том. – Не виждате ли, че е старец. Отнасяйте се по-внимателно! – После се обърна към Бен Абрам: – Как така, човек като Вас е попаднал при Ал Ауф?
– Болни за лекуване има навсякъде – сви рамене възрастният човек, – дори и сред престъпниците. Аз никога не разпитвам болния, когото ще лекувам, дали е вършил само добри дела или е разбойник.
– Значи сте лекувал неверниците, пленени от Ал Ауф, също както и правоверните?
– Разбира се. Такава е волята на Аллах Всемилостивия.
– Грижил ли сте се за моя брат? Дадохте ли му утеха?
– Вашият брат е много мило момче. Направих за него, каквото можах – отвърна Бен Абрам. – Но Аллах вижда, че не бе всичко, което бих желал да сторя.
Том се поколеба, преди да наруши заповедта на баща си, но накрая взе решение:
– С това сте спечелил свободата си. Ще ви изпратя в Занзибар заедно с децата и жените. – Обърна се към пазачите: – Махнете оковите на този човек и пак го доведете при мен! Той няма да плава за Цейлон! – Когато Бен Абрам се върна, Том го изпрати да помага в лазарета.
Взел на борда човешкия си товар, „Йомен“ вдигна платна рано на другата сутрин и под погледа на застаналия на брега Том, бавно се изгуби зад източния хоризонт. Знаеше, че прогнозата на Андерсън за двумесечно плаване е твърде оптимистична.
– Колкото повече се забави, толкова повече време ще има татко да укрепне – прошепна Том, сви далекогледа и извика лодка.
