Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 40 (всего у книги 62 страниц)
– Ранена ли си, Ясмини? Удари ли те?
Тя поклати глава и безмълвно протегна ръце към него. Козината беше мокра и прилепнала към тялото, така че Джини изглеждаше наполовина по-малка, сякаш одрана.
– Ръката й! – прошепна Ясмини. – Счупена е.
Дориан хвана внимателно провисналия крайник с пръсти и Джини изскимтя, но не се дръпна. Гледаше Дориан с огромни доверчиви очи. Той се напрегна, да си спомни какво бе правил доктор Рейнолдс с един паднал от реята моряк на „Серафим“, както и с един друг, който по невнимание бе пъхнал ръка в спиците на въртящия се кабестан. Изпъна ръката на маймунката върху парче бамбукова клонка и я привърза към него с помощта на ивица плат, която отпра от чалмата си.
– Трябва да я занеса при Бен Абрам – каза на Ясмини и пое телцето от ръцете й.
– Бих искала да дойда с тебе – отвърна тя, но знаеше, че не е възможно и Дориан даже не отговори. Направи гнездо за Джини в гънка на робата си, а Ясмини го придружи до портите на харема и остана загледана подире му, докато той вървеше по пътя за града между китки палмови дървета.
След половин миля настигна един от конярите, повел хергеле коне на принца.
– Мустафа! – извика Дориан. – Закарай ме до пристанището!
Конярят го вдигна пред себе си и двамата препуснаха в галоп по тесните улички към морето.
Бен Абрам работеше в амбулаторията си, недалеч от пристанището. Той излезе от малката вътрешна стаичка, като изтриваше кръв от ръцете си и погледна Дориан и Джини с изненада.
– Донесъл съм ти един пациент, стари татко. Пациент с остра нужда от уменията ти – каза Дориан.
– Ще ме ухапе ли това животно? – Бен Абрам погледна маймунката с подозрение.
– Не се бой! Джини знае, че може да ти се довери.
– Наместването на кости е умение, познато от древността – отбеляза Бен Абрам, като разглеждаше внимателно счупения крайник, – но се съмнявам някой от предшествениците ми да е имал подобен пациент.
Когато свърши и крайникът бе шиниран и бинтован, Бен Абрам даде на маймунката глътка опиумна отвара и тя спа през целия дълъг път на връщане.
Ясмини ги очакваше при портата. Тя пое упоеното животинче от ръцете на Дориан и нежно го отнесе до жилището, където завариха Тахи, потънала в тежки грижи.
– Какво си направил ти, глупаво момче? – нахвърли се тя върху Дориан в мига, в който той застана на прага. – Целият харем е с главата надолу. Куш идва тука. Толкова е ядосан, че едва може да приказва. Вярно ли е, че Джини е ухапал Заин ал Дин, а ти си му избил зъб и размазал носа и че кракът му е счупен? Куш разправя, че Заин може и никога да не проходи отново, а най-малкото, ще остане сакат за цял живот.
– Крака си счупи сам, заради собствената си непохватност – отвърна Дориан войнствено и без капка разкаяние в гласа. Тахи го прегърна и притисна към пълните си гърди. Тя не издържа и избухна в ридания.
– Нямаш представа, какво зло си си навлякъл на главата! От сега нататък трябва постоянно да сме нащрек. Трябва да залостваш вратата на спалнята си. Не бива да кусваш нищо, преди аз да съм го опитала. – Тя продължи да излага списъка на предпазните мерки, които трябваше да се вземат срещу отмъстителността на Куш и Заин ал Дин. – Само Аллах знае, какво ще каже принцът, когато се върне от Мускат – завърши тирадата си тя с някаква извратена наслада.
Ясмини и Дориан я оставиха да хленчи и си представя всякакви ужасии над кухненските гърнета, а те отнесоха Джини в спалнята на Дориан. Положиха я на рогозката и седнаха един до друг.
Никой не продумваше. Накрая Ясмини клюмна като повехнало цвете и заспа на рамото му. Той обгърна раменете й с ръка и не след дълго Тахи ги завари заспали в прегръдките си. Тя коленичи над двойката и се взря в лицата им.
– Толкова са хубави заедно. Така млади и невинни. Колко жалко, че никога не може да стане. Щяха да имат червеноглави дечица – шепнеше тя, а после вдигна спящата Ясмини от прегръдката на Дориан и я отнесе в разкошните покои на майка й недалеч от портите, където я предаде в ръцете на една бавачка.
96.
Куш се появи на другата сутрин със заплахи и ругатни. Въпреки това, беше очевидно, че не е в състояние да престъпи строгите разпореждания на Ал Алама и Бен Абрам, като причини някаква истинска неприятност на Дориан. Злобата му обаче, струеше от него като аура на злото. На раздяла той хвърли от прага изпълнен с ненавист поглед към Дориан и каза:
– Близък е денят, ако е рекъл Аллах, когато няма да те има тук в харема, да тровиш дните ми.
Атмосферата пращеше като нощ пред лятна буря от враждебност към Дориан. Другите деца, всички освен Ясмини, страняха от него. Щом го видеха, зарязваха грубите си игри и бягаха с кикот надалеч. Жените закриваха лица и дърпаха поли към себе си, сякаш допирът с него беше заразен.
След три дни срещна Заин, на връщане от урока си при Ал Алама. Беше седнал с Абубакър и още трима подлизурковци. Гощаваха се с различни лакомства и млъкнаха, когато Дориан се насочи към тях покрай стената. Носът на Заин бе още подут, а върху горната му устна личеше черна коричка. Торбичките под очите му бяха по-тъмни от обикновено. Дясното ходило бе превързано. Може би, наистина е осакатен за цял живот, помисли си Дориан, но продължи да върви без да трепне, вперил поглед в очите на Заин. По-едрото момче не можа да издържи студения зелен поглед и се извърна. Каза нещо на Абубакър и двамата нададоха нервен смях. Дориан мина покрай тях и Заин събра кураж, когато започна да се отдалечава.
– Бяла кожа като гной – каза той и думите бяха придружени от свирене на въздух през мястото на избития преден зъб.
– Зелени очи като пикня – добави Абубакър.
– Само който е пил от нея, познава така добре цвета – каза Дориан със също толкова висок глас и продължи, без да се обръща назад.
През следващите седмици, усещането за опасна враждебност започна да се уталожва. Дориан беше низвергнат от обществото в харема и просто го избягваха. Даже Заин и Абубакър вече не реагираха при появата му другояче, освен демонстрирайки преувеличено безразличие. Заин продължаваше да куца и с течение на времето, започна да става ясно, че травмата наистина ще остави трайни последици.
Тахи обаче, не позволяваше на бдителността си да бъде приспана от примирието между двете момчета и не пропускаше случай да изтъкне пред Дориан опасностите, които се крият в отровите и някои други зловещи средства, причиняващи смърт от разстояние.
– Винаги си изтърсвай дрехите, преди да ги облечеш! Поглеждай в сандалите, преди да си ги обул! Има един малък зелен скорпион, който убива така бързо, че нямаш време и да извикаш, когато те ужили. Куш познава много добре нрава на скорпионите, както и всички останали пътища на злото.
Но тия приказки не бяха в състояние да потиснат задълго жизнерадостния по природа дух на Дориан. Прекарваше все по-малко време между стените на харема. А когато оставаше там, постоянен придружител му беше Ясмини.
Като доказателство за уменията на Бен Абрам, Джини бързо се възстанови и макар да си служеше повече със здравата ръка, вече подскачаше по ръба на оградната стена и се катереше по върховете на най-високите дървета.
Дойде дългият месец Рамадан, а новата луна сложи край на постите. След няколко дни Заин ал Дин изчезна от харема. Достигнал бе пубертета и мъжествеността и стъпи във външния свят, все още куцайки след спречкването с Дориан. Дориан и Ясмини бяха щастливи, че го няма. Чуха, че бил изпратен в Мускат при чичо си, халифа.
Тахи изсумтя презрително, когато й казаха това.
– Изпратили са го като заложник, за да се осигури послушанието на принца.
Дориан не за пръв път чуваше за интригите във височайшето семейство на Оман. Тахи каза нещо, което му бе известно:
– Халифът е екзекутирал шестима от братята си за предателство и няма никакво доверие на пощадените. – Продължи шепнешком: – Халифът е жесток и зъл човек. Да не дава Аллах, да разбере, че си детето от пророчеството! – Тя потръпна при тази мисъл.
97.
Няколко седмици след внезапното заминаване на Заин, Ясмини дойде в жилището на Дориан преди да се е събудил и настоятелно го задърпа.
– Джини не дойде снощи за вечеря и тая сутрин я нямаше в леглото ми. – Тя трепереше от мъка и притеснение.
Зарида, а Дориан скочи и навлече робата си.
– Нещо ужасно е станало с моята Джини!
– Ще я намерим – обеща Дориан. – Тръгвай!
Започнаха с най-вероятните места – любимите убежища на Джини. Първа сред тях беше гробницата на Абд Аллах Мухамад Али. Те претърсиха най-основно древната постройка, като викаха Джини по име и я мамеха с канелени сладки. Нищо не би могло да я подмами повече. Като свършиха тук, започнаха систематично претърсване на градините, но при същата липса на успех. Ясмини бе смазана от скръб.
– Ти я спаси един път, Доуи. Сега Шейтан е дошъл за нея. Може да я е взел за наказание.
– Не ставай бебе, Яси. – Без да иска, той изрече фразата, с която го гълчеше навремето Том. – Шейтан не се интересува от маймуни и момиченца.
– Какво ще правим сега? – Тя го погледна с омайните си огромни очи, изпълнени с доверие.
– Пак ще отидем в гробницата. Джини все трябва да е някъде.
Входът в гробницата бе зазидан и измазан преди много столетия и макар Дориан да го проучи внимателно, там нямаше дупка, през която да мине дори малка маймунка. Изкачиха се на площадката и макар да прегракнаха от викане, от Джини нямаше и следа.
Най-накрая седнаха на ръба на резервоара уморени и обезсърчени, като избягваха да се погледнат в очите. Ако не бяха абсолютно безмълвни, нямаше да чуят едва доловимото цвърчене. Чуха го едновременно и Ясмини заби мънички нокти в ръката на Дориан.
– Джини! – прошепна тя.
Скочиха от перваза, забравили умора и започнаха трескаво да се оглеждат. Звукът сякаш изпълваше въздуха наоколо, без да идва от някое определено място.
– Откъде се чува, Доуи? – попита Ясмини, но той я накара да млъкне с повелителен жест. Все още вдигнал ръка, Дориан се ослуша напрегнато. Когато звукът спря, той подсвирна и Джини отговори незабавно откъм най-отдалечения край на терасата.
Отначало не видяха нищо, но Дориан се отпусна на колене и запълзя около купола, за да разгледа линията, в която се съединяваше с терасата. Там стенанията на Джини се чуваха най-ясно. Цялата повърхност бе покрита с бурени и пълзящи растения, но той забеляза следа, сякаш някой или нещо бе минало неотдавна оттам. Започна да рови, като разтваряше бурените и преплетените пълзящи растения, за да разкрие стената на купола.
Веднага забеляза, че кораловите плочи са се разтрошили на едно място, образувайки достатъчно широк отвор, за да премине през него Джини. Когато долепи ухо до него и последните му съмнения се разсеяха. Писъците се усилваха като през рупорна тръба.
– Тя е долу! – обърна се Дориан към Ясмини.
Тя радостно плесна с ръце.
– Можеш ли да я извадиш, Доуи? – После приближи устни до отвора и извика: – Джини, бебчо! Чуваш ли ме? – Отговориха й слаби, но възбудени писъци от дълбокото.
– Дръпни се! – Дориан я отстрани с ръка и започна да разширява дупката с голи ръце. Зидарията бе правена без хоросан и парчета от станалия крехък корал се отчупваха с лекота. Изпрати Ясмини да му донесе един от бамбуковите колове, струпани в основата на стълбите и с негова помощ разбиваше по-упоритите парчета.
След половин час успя да разшири отвора достатъчно, за да се промуши. Когато обаче надникна вътре, видя единствено прахоляка, вдигнат от него самия и пълен мрак.
– Чакай тук, Яси! – заповяда той и спусна крака в дупката. Започна да рита наоколо, но не напипа нито дъно, нито опора, върху която да стъпи. Хвана се с две ръце за ръба и започна да се отпуска инч по инч. Внезапно цяло парче от стената, за която се бе хванал, рухна и той полетя с уплашен вик в тъмното. Очакваше да прелети стотици фута и да се размаже, но тупна на земята почти веднага. Съприкосновението с нея беше така неочаквано, че краката му изневериха и той се строполи. Бързо скочи на крака.
– Как си, Доуи? – викаше тревожно Ясмини.
– Добре съм.
– Може ли и аз да дойда?
– Не! Стой там! Махни си главата от дупката, да влезе светлина!
Когато прахоляка започна да се уталожва и зрението му свикна с полумрака, той огледа обстановката. Слаб лъч проникваше през дупката над главата му и в неговата светлина той откри, че се намира в тесен коридор, построен изглежда в дебелата външна стена на гробницата. Широчината едва побираше раменете му, а височината бе достатъчна, за да стои изправен.
Писъците на Джини се чуваха съвсем наблизо и Дориан тръгна към тях с кихане. Изправи се пред дървена врата. Тя се ронеше от старост, както и от влажна плесен и бе паднала от гнилите си кожени панти. Джини вероятно се бе увесила на нея и дори нейното незначително тегло се бе оказало достатъчно да я откъсне. И сега лежеше затисната.
Беше си счупила ноктите в опити да се освободи, а козината й бе набита с прах и трески. Дориан надигна тежката врата достатъчно, за да може маймунката да се измъкне изпод нея. Джини не бе ранена, бързо се изкатери по тялото на Дориан и кацна на рамото му, хвана се с две ръце за шията му, бъбрейки в ухото му безспир.
– Глупаво животно такова! – скара се Дориан на английски, докато галеше главата му, за да го успокои. – Това да ти е за урок, друг път да не се завираш, дето не ти е работа, идиотска маймуна нещастна!
Отиде към отвора и я подаде на Ясмини, която се бе напъхала в дупката чак до раменете. После се върна, вдигна вратата и я завлачи заднишком. Подпря я на стената и се изкатери по нея като по стълба, за да излезе на слънце.
Целият бе в прахоляк и мръсотия и докато Ясмини задушаваше Джини в нежна прегръдка, той се изми във водата на резервоара.
Ясмини свали Джини по стълбите, но преди да ги последва, Дориан инстинктивно се върна и прикри отвора с бурени и пълзящи растения.
98.
След няколко дни Дориан се върна, за да проучи тайния проход. Не трябваше да казва на Ясмини какви намерения има, защото тя веднага започна да настоява да я вземе дори и Джини да дойдел. Без да разбере Тахи, той задигна една лампа и огниво. Взеха куп предпазни мерки, за да не бъдат проследени от някой шпионин на Куш или друг мазник и отидоха до гробницата поотделно. Срещнаха се при резервоара.
– Никой ли не те видя? – попита Дориан, докато Ясмини изкачваше стъпалата с Джини на рамо.
– Никой! – потвърди тя, почти подскачайки от възбуда. – Какво мислиш, че ще намерим, Доуи? Голямо съкровище от злато и диаманти?
– Тайна стая пълна с кокали и черепи – подразни я той. Тя изглеждаше неспокойна.
– Искаш ли ти да влезеш пръв? – попита Ясмини и го хвана за ръка. Разделиха бурените с ръце и се скриха зад тях, а Дориан надигна растенията от входа към коридора, за да надникне в тъмнината.
– Никой не я е открил – констатира той. Клекна и се зае с огнивото. Когато пламъчето на лампата загоря равномерно, той каза:
– Ще ми я подадеш долу, когато ти кажа! – Спусна се в отвора и посегна нагоре с думите: – Дай ми лампата! – Пое я от ръцете й, за да я остави встрани. – А сега слизай! – Насочваше с ръце висящите крака, като ги слагаше върху старата врата. – Почти стигна. Скачай!
Тя тупна долу и се огледа. Джини се стрелна подире й, за да се изкачи по нея на рамото й. Обаче не беше достатъчно високо и тя я взе на хълбок.
– Толкова е интересно. Никога не съм правила такова нещо досега.
– Не вдигай такъв шум! – Дориан взе лампата. – Стой близо до мен, но не ми се пречкай!
Тръгна предпазливо към мястото, където беше вратата и веднага го обзе разочарование. Само на няколко ярда, проходът бе зазидан. Попаднали бяха в задънена улица.
– Какво ли има отвъд? – попита шепнешком Ясмини.
– Изглежда оттук се е влизало в самата гробница, но някой е затворил прохода. Питам се, защо ли изобщо са го построили.
– За да може ангелът Гавраил да дойде в гробницата и да отведе душата на светията в рая – обясни важно Ясмини. – Гавраил винаги слиза на земята, за да прибира праведните души.
Дориан понечи да я подиграе, но забеляза колко големи и влажни са очите й в светлината на лампата.
– Може би си права – съгласи се той, – но се питам къде ли извежда другият край на тунела.
Обърнаха се и поеха назад към отвора в тавана, през който бяха дошли, за да продължат бавно в прашната тъмнина, ухаеща на плесен и гъби. В немощната светлина на лампата, подът под краката им започна да се спуска надолу, като на всеки няколко стъпки имаше каменни стъпала. Таванът бе само на инч от главата на Дориан.
– Страх ме е! – прошепна Ясмини, останала без дъх. – Може би ангелът ще ни се разсърди, дето ходим по неговия път. – Притисна Джини близо до гърдите си. С другата ръка здраво стисна гърба на робата на Дориан.
Вървяха безмълвно. Подът продължаваше да слиза надолу, докато Дориан разбра, че се намират доста под земната повърхност, после стана хоризонтален. Дориан броеше крачките.
– Какво ще стане, ако се срути таванът? – попита Ясмини.
– Така си е стоял стотици години – уверено отвърна Дориан. – Защо трябва да падне точно сега? – Започна да брои крачките на глас. – Триста двадесет и две – обяви той и веднага добави: – Виж, има стъпала, които водят нагоре.
Заизкачваха ги бавно. На всяко стъпало спираха и Дориан вдигаше лампата високо, за да видят пътя пред себе си. Изведнъж спря.
– Затворено е – каза той с горчиво разочарование. В светлината на лампата видяха, че таванът, както и една от стените са срутени. Стояха пред купчината отломъци и не знаеха какво да правят.
Внезапно Джини скочи от хълбока на Ясмини и се стрелна напред. Преди Дориан да я улови за опашката, тя изчезна в пространството между незасегната част, от тавана и купчината под нея.
– Джини! – Ясмини се промъкна покрай Дориан и пъхна ръка в отвора. – Пак ще се заклещи някъде. Спаси я, Доуи!
– Глупава маймуна! – Дориан започна да разчиства парчетиите, като се мъчеше да бръкне по-навътре. От време на време Джини се обаждаше, но не искаше да се върне при Ясмини, макар че тя отчаяно я молеше. Дориан продължаваше упорито работата си по разчистване на тунела. После спря и се изкачи на купчината.
– Виждам светлина – извика с ликуващ глас той. Скочи долу и продължи да разширява прохода с удвоени сили.
След един час обърса лице с края на робата си. Пот и прах се бяха смесили в редичка кал.
– Мисля, че вече мога да пропълзя. – Започна да се промъква по корем и под напрегнатия поглед на Ясмини в дупката потъна първо тялото, после краката и накрая изчезнаха стъпалата му. След миг извика: – Яси! Всичко е наред! Идвай!
Тя бе толкова по-дребна от него, че успя да мине на четири крака. След малко светлината се засили и тя завари Дориан клекнал в края на тунела. Заслоняваше го гъста растителност, но отвъд нея грееше ярка светлина.
– Къде ли сме? – попита тя, сгушена зад гърба му.
– Не знам.
Дориан разтвори предпазливо зеленината с ръце. Намираха се в нещо като огромна чиния, заобиколена от коралова стена, полусрутена от атмосферните влияния и годините. Цялото пространство бе обрасло в гъста растителност.
– Стой тук! – каза Дориан и изпълзя на слънце. Бързо се изкачи до върха на развалината и надникна през него. Видя палми и зелена мангрова гора, а отвъд тях се виждаше бял пясък и ярката синева на морето. Мястото му бе познато от експедициите извън харема. – Ние сме навън – каза смаян Дориан. – Тунелът минава под стената.
– Никога не съм била навън през живота си. – Ясмини се изкачи при него. – Я виж, това не е ли морето? Не можем ли да отидем там, Доуи?
Чуха гласове и се снижиха. Група жени минаваха под скривалището им, без да поглеждат нагоре. Бяха робини суахили, черни и незабулени, закрепили на главите си огромни снопове дърва за горене. Отминаха и гласовете им заглъхнаха в далечината.
– Можем ли да идем до морето, Доуи? – примоли се Ясмини. – Само за малко, само този път!
– Не! Глупаво момиче – отряза я Дориан. – Ще ни видят рибарите и ще кажат на Куш. Тогава в гробището ще се появи още една могила. Нали знаеш какво става с малките момичета, които му се противопоставят? – Тръгна назад към отвора на тунела. – Хайде!
– Сигурно такава е Божията воля – никога да не плувам с теб в морето – каза тя, все още загледана с копнеж през дърветата.
– Слизай долу, Яси! Трябва да си вървим!
99.
Думите й го смутиха. Всеки път, когато отиваше да се къпе сам и плуваше отвъд стената на рифа, изпитваше чувство за вина и макар че тя не повдигна повече въпроса, мисълта за това го измъчваше.
През следващите седмици, незабелязано проучи терена пред източната стена на харема и откри, че сред дърветата се гушат множество развалини. Покрити бяха с храсталаци и донесен от мусона пясък от дюните. Трябваха му няколко дни, за да открие точно тая групичка дървета и коралови развалини, зад които се криеше началото на прохода. Когато се убеди, че никой не го наблюдава, той прехвърли стената и се спусна към отвора.
Трябваха му няколко часа, за да го разшири, а после отново го прикри с палмови клони и сухи пръчки, за да не го открият случайно.
От приятеля си Мустафа, коняря, измоли една мръсна и парцалива роба с повече кръпки отколкото плат по нея и също толкова мръсна чалма, която дори конярят отказваше да носи повече. Върза всичко това на вързоп и го скри в изхода на тунела. Изчака пълнолуние и попита Ясмини:
– Наистина ли искаш да плуваш в океана?
Тя го погледна смаяно, а после мъничкото й лице се сбърчи.
– Не ме дразни, Доуи! – помоли тя.
– Тази вечер ще дойдеш да вечеряш с мен и Тахи. След вечерна молитва, ще благодариш на Тахи и ще й кажеш, че отиваш при майка си. Ще дойдеш тук и ще се скриеш зад резервоара. – Лицето й бавно се озари и очите й светнаха. – Майка ти ще си мисли, че си при Тахи, а Тахи ще смята, че си при майка си. Малко по-късно ще дойда и аз.
– Да, Доуи – кимна енергично с глава тя.
– Няма ли да те е страх да дойдеш тук сама в тъмното?
– Не, Доуи! – Така яростно заклати глава, сякаш искаше да я откъсне от раменете си.
– Не можеш да вземеш Джини. Трябва да си остане в клетката. Обещаваш ли?
– От цялото си сърце обещавам, Доуи!
