355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Уилбур Смит » Мусон » Текст книги (страница 52)
Мусон
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 15:26

Текст книги "Мусон"


Автор книги: Уилбур Смит



сообщить о нарушении

Текущая страница: 52 (всего у книги 62 страниц)

130.

Дориан седеше на терасата до Бен Абрам. Двамата пиеха черно каймаклия кафе и обсъждаха задълбочено списък на необходимите за похода медикаменти. Дориан и Бен Абрам подновиха с радост приятелството си още в мига, когато младият мъж стъпи на пясъка в пристанището на Ламу. Всяка сутрин лекарят идваше при него, за да извършат заедно утринната молитва, а после оставаха потънали в дълъг приятелски разговор.

– Много съм стар, да напускам острова – възразяваше Бен Абрам срещу настояването на Дориан да тръгне с експедицията и да се грижи за здравето на войниците.

– И двамата знаем, че си точно толкова силен и пъргав, колкото в деня на първата ни среща – отвръщаше Дориан. – Искаш да ме оставиш ли да умра от някоя гадна болест? Имам нужда от теб, Бен Абрам!

Дориан млъкна, доловил шум в края на терасата. Изправи се и викна раздразнен към пазачите:

– Какъв е тоя шум? Строго съм наредил да не ме безпокоят!

– Аз съм само прах под краката Ви, велики шейх, но тука дойде някаква дъртофелница, която рита и дере като бясна котка.

Дориан простена от досада и тъкмо се готвеше да заповяда да я изхвърлят с ритник в задника, когато старицата изписка пронизително:

– Ал Амхара! Аз съм, Тахи! В името на Аллаха, трябва да ти съобщя нещо за човек, когото и двамата обичаме!

Дориан се вледени от ужас. Тахи не би постъпила така лекомислено, освен ако нещо страшно не се бе случило с Ясмини.

– Пуснете я! – нареди той и забърза към грохналата от изтощение и тревога старица.

Тя се строполи в краката му и ги прегърна.

– Куш знае за теб и момичето. Причакал я е на връщане в харема и я затворил в къщичката при гробището – избъбри Тахи. От времето на собственото си пребиваване в харема, Дориан знаеше за малката стаичка. Макар че беше строго забранено, момченцата се окуражаваха едно друго, пропълзяваха през бодливия плет и влизаха в нея, за да докоснат страховитата дървена рамка. Плашеха се със страховити истории за това, което правеше Куш в тази стаичка. Една от най-смразяващите кръвта истории разказваше за момиче на име Салима, хванато от Куш в любовна връзка с офицер от гвардията на военния управител на острова. Писъците й се носели четири дни и три нощи, като постепенно отслабвали, за да настане накрая тишина, по-страшна и от най-силния й вик.

Дълго време Дориан остана обезкуражен от думите на Тахи. Силата изтече от краката му и не можеше да мръдне, а мислите му се разбягаха, сякаш подплашени от ужаса на чутото. След това разтърси рамене и отхвърли слабостта си. Обърна се към Бен Абрам. Старият доктор се беше изправил. Лицето му изразяваше тревога и състрадание.

– Не трябваше да чувам тези думи, синко! Сигурно си бил побъркан до немай-къде, но сърцето ми се къса заради теб!

– Помогни ми, стари приятелю! – помоли Дориан. – Да, полудях и извърших страшен грях, но това бе грехът на любовта. Ти знаеш, какво ще й направи Куш.

Бен Абрам кимна.

– Виждал съм плодовете на зверската му жестокост.

– Бен Абрам, нуждая се от помощта ти! – Дориан се опитваше да му внуши волята си с поглед.

– Не мога да вляза в харема – отвърна старият човек.

– А ако я изнеса навън, ще ни помогнеш ли?

– Да, синко. Ако успееш да я изнесеш, ще ви помогна, стига да не е късно. – Бен Абрам се обърна към Тахи: – Кога я вкара в стаичката?

– Не знам. Може би преди два часа – изхлипа Тахи.

– Значи, времето е много малко! – каза отривисто Бен Абрам. – Инструментите ми са тук. Можем да тръгваме веднага.

– Няма да издържиш на темпото ми, стари татко – каза Дориан и запаса сабята си. – Давай, колкото можеш по-бързо след мен! Откъм източната страна има таен ход. – Описа набързо мястото.

– Минавал съм оттам и знам развалините – промърмори Бен Абрам.

– Чакай ме там! – каза Дориан и хукна по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж. Излязъл на двора, видя че един от конярите извежда от конюшнята черния му жребец, за да го тимари. Животното имаше оглавник на елегантната си арабска глава и бе сред най-бързите от цялото хергеле породисти коне, които халифът го принуди да приеме като дар на раздяла в Мускат.

Измъкна повода от ръцете на слисания коняр и се метна върху голия гръб на жребеца. Впил пети в хълбоците на животното, Дориан го накара да се хвърли напред и преди да стигнат портата, конят вече галопираше.

Препускаха по тесните улички, пръскайки кокошки, кучета и уплашени хора по пътя си. Щом изскочиха на тесните полски пътеки, Дориан се долепи до шията на жребеца и го подкара с най-голяма бързина.

– Давай! – прошепна той в ухото му, а животното се извърна назад, за да чуе. – Бягай колкото можеш, да спасим живота на моята любима!

Имаше пряка пътека през мангровата горичка. Дориан отби коня от главната пътека и следващите сто ярда той джапа из рядка кал, докато стъпи отново на твърдо върху отсрещната страна. Оттук, между палмите, пътят се скъсяваше почти с половин миля.

Стените на харема се белееха между стволовете на дърветата и той се отклони към брега, за да не го видят от портата. Щом се скри от погледите, отново пришпори жребеца и се понесе покрай стената. Забеляза купчината развалини пред себе си и като прегърна с една ръка шията на коня, ловко прехвърли тяло от едната му страна, леко докосвайки с нозе земята. Скочи, преди животното да спре и се възползва от инерцията, за да хукне нагоре през развалините, а после се спусна към чинията.

Блъсна настрани провисналите клони и влезе в тъмния отвор. Тунелът беше по-тесен и нисък, отколкото го помнеше, а тъмнината непрогледна. Когато неравният под започна да се надига под краката му, щеше почти да падне. Най-накрая съзря мъждивата светлина от изхода и тръгна още по-бързо. Подскочи, хвана ръба на отвора и с един напън се измъкна в слънчевата светлина на терасата, където много отдавна Ясмини и приятелките й бяха играли на кукли. Беше пуста. Прекоси я с дълги крачки, за да се спусне по стълбището, на което Заин ал Дин си бе счупил глезена.

Долу спря, за да се огледа. Над постройките и градините тежеше мъртва тишина. Никаква робиня не подкастряше храсти и не чистеше фонтаните, жива душа не се виждаше, нямаше птичи глас. Дори бризът бе утихнал. Цялата природа бе затаила дъх. Палмовите клони висяха безмълвни и неподвижни.

Измъкна сабята с ясното съзнание, че ще остави на място всеки евнух, който се опита да го спре и пое към северния край на ограденото пространство, където се намираха джамията и гробището.

Тичаше по тясната пътечка между храма и външната стена. Пред него беше живият плет, ограждащ гробището. Мушна се през добре познатия проход и огледа гробището. Всеки гроб имаше надгробна дъска, а някои от по-пресните все още бяха окичени с избелели ленти и флагчета.

Къщичката се намираше от другата страна и бодливият плет я бе скрил почти цяла, откакто я бе видял за последен път. Вратата зееше отворена и Дориан притаи дъх в опит да долови някакъв стон. Злокобната тишина го задушаваше. От нея струеше злина.

Дочу гласове – писклив женски брътвеж на кастрирани мъже. Скри сабята в гънките на робата си и се прокрадна мълчаливо напред. Избухна кикот и Дориан видя един от евнусите, провесил крака в новоизкопан гроб, нагънал катове тлъстини в скута си. Дориан пристъпи зад гърба му. Видя прешлените да се издуват по сланинестия гръб, когато се надвеси, за да си приказва с някого в гроба. Дориан вкара острият връх на кривата сабя между два от тях и прекъсна гръбначния мозък с прецизността на хирург. Евнухът умря без да гъкне, изхлузи се от острието и падна в дупката. Изтърси се като торба мас върху човека отдолу.

Затиснат под тежестта му, другият изкрещя от възмущение и направи опит да се освободи.

– Какво ти става, Шариф? Да не си се побъркал? Слизай от мене! – Катурна трупа и стана прав. Темето му беше малко под ръба на гроба. Евнухът продължаваше да се взира в падналия на дъното. – Ставай, Шариф! Какви са тия глупави шеги?

Върхът на бръснатата му глава наподобяваше щраусово яйце. Дориан вдигна сабята и рязко замахна, като сцепи черепа на две еднакви половини чак до зъбите. С ловко движение на китката извъртя острието в хрускавите кости, измъкна го и се обърна към вратата на къщурката.

Изтича натам и щом я стигна, отворът й се изпълни от огромното туловище на Куш. Вгледаха се един в друг само за миг, но Куш го позна. Стоял бе с тълпата на брега, когато Дориан пристигна с флотилията си от Мускат. С изненадваща за сланините си пъргавина той се шмугна обратно в стаята и грабна една подпряна на стената лопата. С още едно движение извъртя дървената рамка, към която бе завързана Ясмини, между себе си и Дориан и вдигна лопата над момичето.

– Стой там! – изпищя евнухът. – Само с един удар мога да скъсам пакетчетата в нея и да разсипя отровата.

Ясмини лежеше гола под надвисналата опасност, с плътно завързани един до друг колене и глезени, с изтеглени далече над главата ръце, които обезформяха гърдите й. Погледна Дориан, но дори огромните й очи не бяха достатъчно големи и дълбоки, за да поберат целия й ужас.

Дориан се хвърли напред, а евнухът стовари лопатата с всичка сила. Младият мъж подложи тяло под нея, преди да попадне върху нежния корем на момичето. Лопатата го удари в гърба и Дориан чу как се чупят ребрата му. В гърдите пламна болка.

Претърколи се през Ясмини, като внимаваше да не отпусне тежестта си върху нея и разкъса пакетчетата. Куш отново вдигна лопатата и този път се прицели в главата на Дориан. Тлъстото му лице беше изкривено от злоба, а огромното шкембе висеше над препаската. Цялата лява страна на Дориан бе изтръпнала от удара и той бе на едно коляно, неспособен да скочи достатъчно бързо, за да посрещне следващия.

Дясната му ръка все още стискаше ръкохватката на сабята. Пресегна се и мина с острието й през шкембето на Куш на височината на пъпа. Разпра го като шаран. Куш изпусна лопатата и тя издрънча на каменния под. Отстъпи заднишком към стената, като се опитваше да събере една с друга срязаните страни на раната. Гледаше я с недоумение, докато червата му се изсипваха между пръстите като мокри хлъзгави въжета. Остра воня от разпрания стомах изпълни малкото помещение.

Дориан се изправи на крака. Лявата му ръка се полюляваше край тялото, безчувствена и неизползваема. Надвеси се над Ясмини.

– Молех се да дойдеш! – промълви тя. – Не вярвах, че е възможно, а сега вече е много късно. Куш сложи едни ужасни неща вътре в мен.

– Знам какво е сторил – отвърна Дориан. – Не говори и не мърдай!

Куш изписка тъничко, но Дориан не го и погледна, докато падаше ничком и немощно пририта в собствените си разбъркани черва.

Дориан вкара острието на кривата сабя между глезените на Ясмини и сряза ремъците. Направи същото и с връзките при коленете й.

– Не прави опит да сядаш! Всяко движение може да скъса пакетчетата.

С едно докосване на острата като бръснач сабя прекъсна ремъците на китките, а после пусна сабята и разтърка скованата си лява ръка. С облекчение усети мравчици по цялото й протежение чак до върха на пръстите, а силата бавно започна да я изпълва. Прокара ръка под плещите на Ясмини и внимателно я изправи на крака.

– Клекни! – нареди той, – но съвсем бавно. Не прави резки движения. – Той й помагаше. – Сега разтвори колене и се напъни леко, все едно си върху кофата. Клекна до нея и обхвана раменете й с ръка. – Най-напред слабо, а после по-силно.

Тя си пое дълбоко дъх и напъна с потъмняло от прилив на кръв лице. Чу се пуфтящ звук и едното пакетче изскочи от тялото й с такава сила, че се удари в пода и разпиля червения прах по плочите му. Лютивата миризма се смеси с вонята от червата на Куш и изпълни дробовете им.

– Добре, Яси! – Той я прегърна по-крепко. – Можеш ли да направиш същото и с другото?

– Ще се опитам. – Отново си пое дъх и напрегна тяло. След малко издиша шумно и поклати глава. – Не мърда. Няма да мога.

– Бен Абрам ни чака в края на Прохода на ангела. Ще те заведа при него. Той знае какво да направи.

Внимателно я изправи на крака.

– Не се опитвай да ходиш! И най-слабото движение може да разкъса хартията. Прегърни ме бавно през врата! Дръж се хубаво!

Прокара здравата си ръка под коленете и я вдигна с лекота. Докато отиваше към вратата, Куш цивреше неразбрано:

– Помогни ми! Не ме оставяй тука! Умирам!

Дориан не го и погледна.

Заобиколи отворения гроб, в който лежаха двамата убити евнуха. Вървеше бързо, уплашен да не срещне друг от тях, защото бе оставил сабята в къщурката, а с ранената ръка не можеше да си служи пълноценно. Още повече се страхуваше, да не раздруса или да притисне Ясмини. Трябваше да опълчи благоразумието срещу желанието да затича, докато шепнеше успокоително в ухото на Ясмини:

– Всичко ще се оправи, мъничката ми! Бен Абрам ще те отърве от това нещо! Всичко ще свърши съвсем скоро!

Прекоси поляната с равна походка, за да не пострада скъпоценният му товар и изкачи стъпалата към площадката до гробницата на светията едно по едно. Спусна я през отвора в тунела и когато слезе при нея, впи тревожен поглед в очите й, уплашен да не би движението да е предизвикало нещо чудовищно в нежните дебри на нейната женственост.

– Как си? – попита той. Тя кимна и направи опит да се усмихне. – Вече сме близо. Бен Абрам ни чака. – Отново я пое и сгънат почти надве, тръгна през тунела.

Видя светлината пред себе си и без да иска, направи по-голяма крачка. Парченце коралова скала се претърколи под стъпалото му, той залитна и почти падна, като я блъсна в стената.

Ясмини ахна при удара и сърцето на Дориан се сви.

– Какво има, мила?

– Вътре пари – прошепна тя. – О, Аллах, гори!

Той изтича последните няколко ярда и излетя в огряната от слънце чиния на развалините.

– Бен Абрам! – извика Дориан. – В името Божие, къде си?

– Тук съм, синко. – Бен Абрам излезе изпод сянката, където ги бе чакал и забърза насреща с чантата си в ръка.

– Започна, стари татко! Побързай!

Положиха я на земята и Дориан разказа несвързано, как Ясмини се е освободила от едното пакетче.

– Второто обаче е вътре и започна да действа.

– Дръж й коленете ето така – каза Бен Абрам, а после се обърна към Ясмини: – Ще те заболи. Тези инструменти използвам при раждане. – Инструментите блестяха в ръцете му.

Ясмини затвори очи.

– Оставям се на волята Божия! – промълви тя и впи нокти в ръката на Дориан, когато Бен Абрам започна работата си.

Болката се отрази върху хубавото й лице, а устните се изкривиха и сгърчиха. Издаде тих мяукащ звук и Дориан прошепна безсилно:

– Обичам те, цвете на моето сърце!

– Обичам те, Доуи – въздъхна тя, – но в мене гори пожар.

– Сега ще режа – предупреди я Бен Абрам.

След миг Ясмини изпищя и цялото й тяло се вдърви. Дориан погледна надолу и видя кръв по ръцете на лекаря, когато взе някакъв сребърен инструмент с форма на двойна лъжица. След минута седна назад на петите си с хванат между лъжиците кървав, прогизнал и разкъсан парцал.

– Извадих го! – каза той. – Но част от съдържанието му се е разсипала вътре. Трябва бързо да я смъкнем при водата.

Дориан я вдигна, забравил ранената си ръка и болката от счупените ребра. Затича, притиснал голото тяло до гърдите си. Бен Абрам куцукаше подире им, като все повече изоставаше от тичащия с дълги крачки Дориан. Прекоси пясъка и щом стигна океана, натопи Ясмини в студената зелена вода. Бен Абрам нагази след тях с бронзов иригатор в ръце. Дориан държеше долната част от тялото на Ясмини под повърхността, докато Бен Абрам последователно пълнеше уреда с морска вода и го изпразваше с натиск в нея. Мина почти половин час, докато той реши, че е достатъчно и позволи на Дориан да я изнесе на брега.

Ясмини трепереше от сътресение и болка. Той я зави с дългия си шал и двамата я положиха на сянка под дърветата. Бен Абрам извади голям съд с мехлем от чантата си и намаза наранените места. След малко треперенето заглъхна и тя им каза:

– Болката отминава. Все още гори, но не така силно.

– Успях да извадя по-голямата част от отровата с лъжиците. Мисля, че остатъкът бе промит, преди да направи голяма беля. Трябваше да те срежа, за да стигна пакетчето, но това не е опасна рана и аз сега ще я зашия. От мехлема раните ще зараснат по-бързо. – Той се усмихна окуражително и приготви игла и конец. – Извади късмет. Трябва да си благодарна на Тахи и Ал Салил.

– Какво ще правим сега, Доуи? – Тя протегна ръка към него. Той я улови и стисна. – Не мога вече да се върна в харема. – Отново заприлича на някогашното момиченце с маймунско личице, бледо и увито в шала, с полепнала по раменете сплъстена коса и пурпурни сенки от болка под очите.

– Никога вече няма да се върнеш в харема, кълна ти се! – Дориан се приведе и целуна охлузените й, подути устни. После се изправи и изразът му стана непреклонен.

– Трябва да те оставя на Бен Абрам, докато си свърши работата – каза той. – Ще се върна скоро. Бъди храбра, любов моя!

Закрачи между дърветата, скочи в чинията и мина през тунела под стените на харема. Внимателно се изкатери на терасата на гробницата и около една минута остана неподвижен. Цареше предишната мъртва тишина и той се спусна по стълбите, за да прекоси поляната. Спря зад живия плет и със задоволство се убеди, че труповете на евнусите не са открити и никой не е вдигнал тревога. Продължи предпазливо нататък.

При входа на къщурката спря, за да свикне с полумрака. Куш се бе свил на пода в позата на неродено дете в майчина утроба. Окървавените ръце все още стискаха разпрания търбух, а очите му бяха затворени. Дориан помисли, че е умрял, но когато пристъпи към евнуха, той отвори очи. Изражението му се промени.

– Моля те, помогни на стария Куш! – заломоти той. – Винаги си бил добро момче, Ал Амхара. Няма да ме оставиш да умра.

Дориан се наведе и вдигна сабята си от пода. Куш се разтревожи.

– Не ме убивай! В името на Аллаха, имай милост!

Дориан я пъхна в ножницата и Куш изскимтя с облекчение.

– Винаги съм казвал, че си добро момче. Качи ме на носилката. – Понечи да запълзи към скарата, с която възнамеряваше да отнесе до гроба тялото на Ясмини, но от усилието голямата рана цъфна и от нея бликна нова кръв. Евнухът се сви пак, стиснал търбух с ръце. – Помогни ми, Ал Амхара. Извикай хора да ме отнесат при хирург!

Лицето на Дориан остана безизразно. Наведе се и хвана Куш за глезените, а после го повлече заднишком към вратата.

– Не, недей! Раната ще се отвори още повече! – зави Куш, но Дориан не му обърна внимание. Евнухът оставяше по плочите широка хлъзгава следа от кръв и стомашни сокове. Дориан го извлече с краката напред на слънце. Куш стенеше и се вкопчи в рамката със силата на удавник. Дориан пусна краката му и с едно бързо движение, измъкна сабята и отсече трите впити в дървото пръста на дясната ръка. Куш изквича и притисна обезобразената ръка към гърдите си. Погледна я ужасен и смаян.

– Ти ме осакати! – запелтечи евнухът.

Дориан прибра сабята в ножницата, отново хвана Куш за краката и го повлече през пясъка към отворения гроб. Почти бяха преполовили разстоянието, когато Куш проумя какви са намеренията му. Писъците му станаха по-остри, а тялото се замята насам-натам, размотало черва по земята.

– Когато жените чуят воя ти, ще си помислят, че гадните ти пакетчета са се разкъсали в тялото на Ясмини – изръмжа Дориан. – Продължавай да пееш, мръсна торба със свинска мас! Няма кой да ти помогне, преди да пристигнеш при дявола в пъкъла.

С едно последно дръпване той прехвърли тялото на Куш през ръба на гроба върху другите двама. Изправи се отгоре с ръце на хълбоците, докато си поеме дъх и болката от счупените ребра малко заглъхне. Куш видя смъртта си в зелените очи.

– Милост! – Опита се да се изправи, но болката в корема беше твърде силна и той присви колене към гърдите си, като се притисна в новоизсечения земен скат.

Дориан се върна да вземе лопатата. Когато загреба първия път, Куш изпищя:

– Не, недей! Как можеш да ми сториш подобно нещо?

– Със същата лекота, с която ти вършеше нечуваните си жестокости върху поверените ти беззащитни жени – осведоми го Дориан. Куш пищеше и се молеше, докато пръста заглуши виковете му. Дориан продължи упорито и над трите тела се образува купчина. Отъпка я и я оформи грижливо.

Донесе от къщичката дъската с името на Ясмини и я поби отгоре. Завърза около нея погребална панделка с извезана на нея заупокойна молитва. После върна лопатата в къщурката, събра парчетата от срязани ремъци и свали от куката на стената робите на Куш. Сви ги на кълбо и го пристегна с ремъците.

Преди да излезе, огледа, за да се убеди, че всичко е наред и се усмихна свирепо.

– През следващите сто години поетите ще съчиняват песни за тримата евнуси, изчезнали след като убили и погребали прекрасната принцеса Ясмини. Може би самият дявол е дошъл да ги придружи до владенията си. Никой няма да научи. Но каква чудесна легенда ще остане за поколенията.

После, за последен път мина през Прохода на ангела.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю