Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 59 (всего у книги 62 страниц)
149.
Армията се заседя дълги дни в лагера под склона, а нейният шейх лежеше усамотен в шатрата си.
Събраха ранените и ги настаниха в навеси под сенките на дърветата. За тях се грижеше Бен Абрам. Погребаха убитите, но не смутиха покоя на ония, които вече бяха намерили гроба си под червената грамада на каменната лавина. Ремонтираха изкривеното и повредено снаряжение и оръжие. И започнаха да чакат заповеди. Такива нямаше. Башир ал Синд кръстосваше ядосан лагера и се нахвърляше върху всеки, попаднал под погледа му. Останалите също бяха объркани. Горяха от желание да отмъстят за падналите в теснината свои другари, но не можеха да направят и крачка без заповед от Ал Салил.
Грозни слухове тръгнаха из лагера: Башир щял да се разбунтува и да поеме командването от ръцете на болния шейх, шейхът бил умрял, шейхът бил оздравял, шейхът се измъкнал тихомълком, а тях оставил на собствената им съдба.
А после се чу още по-странна приказка: втора голяма експедиционна армия под командването на принц от халифското семейство идвала насам, за да се присъедини към тях. Обединената сила щяла вече да разбие неверника в неговото леговище. Този последен слух едва бе тръгнал из лагера, когато в далечината се чу барабанен бой, така тих в началото, че го помислиха за пулса на собствените си сърца. Арабските войници се изкатериха на хълма, за да гледат и чуят по-добре зова на роговете. Пред очите им се появи блестящо войнство с група висши офицери яздещи начело.
Хората се скупчиха със страхопочитание да наблюдават влизането на новодошлите в лагера. Офицерът, който водеше кохортите, носеше полуброня в турски стил и кръгъл островръх шлем с подплатен подшлемник. Изправен на седлото си, този величествен воин се обърна към множеството:
– Аз съм принц Ибн ал Малик Абубакър. Мъже на Оман, верни негови войници, нося ви тъжна вест. Абд Мухамад ал Малик, мой баща и ваш халиф, почина в палата си в Оман, поразен в разцвета на дните си от меча на черния ангел.
Проточен стон се надигна от редиците, защото повечето от присъстващите се бяха сражавали под стените на Мускат, за да сложат Ал Малик на слонския трон и всички обичаха своя халиф. Паднаха на колене с викове:
– Господи, смили се над душата му!
Абубакър изчака да дадат воля на скръбта си и вдигна ръка в кожена ръкавица, за да привлече вниманието им.
– Войници на халифа, нося ви приветите на вашия нов владетел, Заин ал Дин, любим най-голям син на Ал Малик и нов халиф. Помоли ме да приема от негово име клетвата ви за вярност.
Всички коленичиха в строй с Башир ал Синд начело и положиха клетвата, като призоваха Бог да бъде свидетел. Докато свърши церемонията, слънцето се спусна към хоризонта. Тогава Абубакър ги освободи и извика Башир.
– Къде е този страхлив предател, Ал Салил? – попита той. – По нареждане на халифа, имам да свърша една неотложна работа с него.
150.
Дориан чу огласяването на бащината смърт, както лежеше в постелята си. Гласът на Абубакър ясно се чуваше през кожената стена на шатрата. Целият му живот се сриваше. Чувстваше се твърде слаб и болен, за да преодолее всички тези удари.
След това чу името на Заин ал Дин и новината за възцаряването му и разбра, че собственото му положение е много по-тежко, отколкото си мислеше. С огромно усилие на волята забрави за момент мъката по баща си, както и собствените си физически страдания, хвана Ясмини за ръка и я притегли по-близо до постелята си. Тя също бе поразена от вестта за смъртта на Ал Малик, но не колкото Дориан, защото почти не познаваше халифа. Когато я дръпна за ръката, тя бързо се окопити.
– Намираме се в огромна опасност, Яси! Сега и двамата сме изцяло във властта на Заин. Няма нужда да ти казвам какво означава това, защото Куш беше ангелче в сравнение с нашия брат.
– Как да му се измъкнем, Доуи, след като не можеш да се движиш? Какво да правим?
Каза й какво да стори, за да спаси и двамата, като говореше тихо и я караше да повтаря всяка подробност.
– Бих ти дал и писмо, но не мога да пиша с тази ръка. Ще трябва да отнесеш съобщението устно, но го научи добре, защото ако сбъркаш нещо, няма да ти повярват.
Тя бе схватлива и въпреки напрежението, запомни всичко от първия опит, макар да произнасяше някои думи със затруднение. Нямаше време за усъвършенстване.
– Това ще свърши работа. Той ще разбере. А сега тръгвай! – заповяда той.
– Не мога да те оставя така, господарю – проплака Ясмини.
– Останеш ли, Абубакър ще те познае! В неговите лапи, няма да бъдеш от голяма полза за когото и да било от двамата.
Целуна го с нежна любов и се изправи, за да тръгне, но в тоя миг отвън се чу тежък тропот и тя се сви в един ъгъл, като покри рамене и глава с яшмака си. Завесата се дръпна рязко и в шатрата влезе Башир ал Синд. Бен Абрам направи опит да му попречи.
– Ал Салил е тежко ранен и не бива да бъде безпокоен.
Башир го отстрани презрително с ръка.
– Генерал Абубакър, емисар на халифа! – оповести той с изпълнено със студена злоба лице. Дориан разбра, че е сменил господаря си и вече не е негов верен приятел и съюзник.
Зад гърба му се появи с ръце на кръста Абубакър.
– Така… Предателят е още жив. Това е добре. Ал Салил, който бе някога Ал Амхара, другарче в игрите от харема в Ламу. – Той се изкикоти саркастично. – Дошъл съм да те отведа при халифа, за да бъдеш обвинен в държавна измяна. Утре призори тръгваме към брега.
Бен Абрам се намеси отново:
– Благородни принце, той не може да се движи. Раните му са много тежки. Пътуването ще постави в опасност живота му.
Абубакър пристъпи към постелята и погледна Дориан.
– Рана, казваш. Откъде мога да съм сигурен, че не се преструва?
Внезапно протегна ръка и сграбчи превръзката на гърдите на ранения. Махна я с едно грубо движение. Прясната коричка остана залепнала за превръзката и когато бе откъсната, Дориан изсъска от болка. Раната започна да кърви и през гърдите на Дориан потече червена вадичка. В дъното на шатрата Ясмини изскимтя от състрадание, но никой не й обърна внимание. Абубакър се престори, че разглежда раната и съобщи заключението си:
– Не е достатъчно сериозна, за да предотврати възмездието за едно предателство. – Сграбчи в шепа червените кичури и измъкна Дориан от постелята. – Стани прав, продажна свиньо!
Той го изправи на крака.
– Виждаш ли, докторе, колко е силен пациентът ти? Той те е заблуждавал. Нищо му няма.
– Благородни принце, той няма да издържи подобно отношение, нито пък похода до брега.
– Бен Абрам, треперлив дърт пръч, ако умре преди да стигнем брега, ще ти взема главата. Приеми го като състезание между тебе и мене! – Абубакър се усмихна и показа на всички кривите си зъби. – Ще правиш всичко възможно да го крепиш жив. Аз пък, от своя страна, ще правя всичко, за да го умъртвявам малко по малко. Да видим, кой ще спечели. – Хвърли Дориан на постелята и си излезе. Башир го последва.
Ясмини скочи и се втурна към Дориан. Макар лицето му да бе изкривено от болка, той зашепна ожесточено:
– Тръгвай, жено! Не губи повече време! Намери Батула и тръгвайте!
151.
Том и хората му стигнаха форт Провидънс за три дни здрав ход и веднага започнаха приготовления за напускане на селището. Аболи прати Фунди и трима негови хора, да докарат семейството му.
– Не мога да отплавам без тях – обясни той просто.
– Не съм и очаквал друго – отвърна Том. – Но нека побързат! Можем да бъдем сигурни, че мюсюлманите са по петите ни.
Том разпрати постове по всички подстъпи към форта, за да бъдат предупредени, когато се появят арабите. След това започнаха бързо да товарят „Кентавър“ за спускането му по течението на Лунга. Демонтираха леките деветфунтови оръдия от позициите над палисадата и ги поставиха по местата им на палубата на „Кентавър“. Нямаха слонова кост, но натовариха обратно в трюма всички търговски стоки, които бяха докарали за размяна в началото на сезона от Добра Надежда. Сара събра съкровищата си и ги качи на борда: чаршафи и прибори за хранене, паници и гърнета, медицински книги и лекарства. Каютата се напълни почти догоре. Том се опъна за клавесина.
– Ще ти купя друг – обеща той, но забеляза онова особено изражение в очите й и разбра, че си губи времето. От немай-къде нареди на двама моряка да го качат внимателно и да го спуснат в трюма.
Странно, обаче от север не се показваше и следа от преследвачи. Том прати Аболи да провери, дали постовете при северните подстъпи са нащрек и по местата си. Това затишие беше необичайно. Отплатата трябваше да дойде всеки момент.
Дните си вървяха. Най-накрая Фунди се появи иззад завоя с две пироги, в които бяха Цете и Фала, двете момчета Зама и Тула, както и новите бебета. Сара прибра всички под крилото си. Том изпрати бързоходец след Аболи, за да му съобщи, че трябва да се прибере заедно с постовете, понеже всичко вече е готово за заминаване.
След два дни наблюдателят от върха на хълма извика:
– Конници откъм север!
Том се изкачи на кулата с далекоглед в ръка.
– Къде точно? – попита той и когато наблюдателят посочи с ръка, фокусира далекогледа.
Сара също се качи при него на наблюдателната площадка.
– Кои са? – попита разтревожено тя.
– Аболи с постовете. – Том засвири тихичко от облекчение и задоволство. – И пак ни помен от преследвачи. Както е тръгнало, май ще се измъкнем без бой. Не мислех, че е възможно. Не мога да разбера защо ни пуснаха. Събери цялата си сополива сган на борда! Тръгваме веднага, щом пристигне Аболи!
Тя понечи да тръгне, но ново подсвирване я спря.
– Има двама непознати с него. Араби, мили боже! Пленници, както личи. – Аболи ги е опаковал добре. Значи сам е пипнал двама съгледвачи. Е, поне ще ни кажат, къде са разположени главните им сили.
Том и Сара чакаха на борда на „Кентавър“, където Аболи доведе пленниците си.
– Какви са тия шарени рибки, дето са ти паднали в мрежата, Аболи? – попита Том и заразглежда новодошлите. Ако се съди по одеждите им, бяха араби. Единият воин, при това опасен на вид, а другият – момче, красив тъмноок юноша, свит и уплашен. – Много странна двойка – заключи Том.
Момчето беше сякаш окуражено от непринудения му тон.
– Ефенди, говориш ли моя език? – попита то с приятен, мелодичен глас.
– Да, момко. Говоря арабски.
– Том ли се казваш?
– Да пукнеш дано, малък хаймана! – Том се намръщи и пристъпи заплашително. – От къде знаеш това?
– Чакай, Том! – спря го Сара. – Това е момиче!
Том се взря в лицето на Ясмини и избухна в смях. Смъкна чалмата и дългите й тъмни коси се разпиляха по раменете.
– Момиче е, вярно, при това много красиво. Коя си ти?
– Аз съм принцеса Ясмини и ти нося вест от Доуи.
– От кого?
– От Доуи. – Видът й бе отчаян. – Доуи! Доуи! – заповтаря тя, като се мъчеше да звучи различно, но Том поклати глава в недоумение.
– Мисля, че се опитва да каже Дори – намеси се Сара и чертите на Ясмини се отпуснаха облекчено.
– Да! Да! Доуи! Доуи! Твоят брат.
Лицето на Том погрозня от придошлата кръв.
– Дошла си да се гавриш с мен. Брат ми Дори е мъртъв от много години. Какви ги дрънкаш, малка кучко? Капан ли е това? – викна той в лицето й.
Очите на Ясмини се наляха, но тя събра сили и започна да пее. Гласът беше отначало колеблив, но после укрепна и зазвуча вярно и приятно за ухото, само че тя пееше с непривичните за европейско ухо полутонове на Ориента. Мелодията бе преиначена, а думите пародираха английския език. Всички я гледаха с пълно неразбиране.
И тогава Сара ахна:
– Том, това е „Испански жени“. Опитва се да изпее „Испански жени“! – Втурна се към нея и я прегърна. – Трябва да е истина. Дориан е жив и песента е неговият знак, че именно той е пратил момичето.
– Дориан! Нима е възможно? Къде е той? – Том хвана ръката на Ясмини и силно я разтърси. – Къде е брат ми?
Изля се порой от думи. Ясмини започваше ново изречение, преди да е довършила първото, кълчеше език в бързината да изприказва всичко, като пропускаше много неща и се налагаше да започва отначало.
– Дори има нужда от помощ. – Том бе схванал основното и се извърна към Аболи. – Дориан е жив и здравата е загазил. Пратил ги е да ни вземат!
– Конете не са разседлани – спокойно отвърна Аболи. – Можем да тръгнем веднага.
Том се обърна отново към Ясмини, която продължаваше да бърбори на Сара:
– Достатъчно, момиче! – спря я той. – После ще имаш достатъчно време. Можеш ли да ни заведеш при Дори?
– Да! – отвърна тя енергично. – Ние с Батула можем да ви заведем при него.
Том се надвеси, за да целуне бързо Сара. За първи път, тя не настоя да го придружи. Том би трябвало да разбере от това необичайно поведение, че нещо се мъти, но вниманието му бе насочено другаде и той нищо не забеляза.
– Алф Уилсън да държи всички на борда и в готовност. Когато се върнем, половин Арабия ще е по петите ни. – Дръпна юздите, изправи главата на коня и огледа останалите.
Ясмини и Батула бяха вече потеглили и преполовили първия хълм над Лунга. Люк и Аболи се бавеха в очакване Том да ги настигне. Всички бяха облечени като араби и водеха запасни коне. Том пришпори коня и докато той играеше под него, махна с ръка на Сара.
– Връщайте се живи и по-скоро! – викна тя подире му, леко притиснала с ръка корема си.
152.
Четири денонощия им бяха нужни, за да настигнат арабската колона. Сменяха конете през час, използваха всеки миг светлина, от ранни зори до краткия сумрак на африканската вечер.
Том яздеше редом с Ясмини и от приказки гърлата им пресъхнаха и се напълниха с прах. Тя му разказа всичко, което се бе случило с Дориан от срещата им в харема до арестуването му от Абубакър преди няколко дни. Този път разказът беше свързан и ясен, изпълнен с хумор и въодушевление, толкова жив, че Том ту избухваше в смях, ту бе готов да заридае. Даде му да разбере, що за мъж бе станал Дориан и Том се преизпълни с гордост. Разказа му за тяхната любов и успя да спечели привързаността и братската му обич. Очарован бе от блясъка на красотата й и от слънчевия й характер.
– Значи вече си моята малка сестра – усмихна се той нежно.
– Харесва ми, ефенди. – Тя се усмихна в отговор. – Много съм щастлива!
– Аз ще ти бъда брат и трябва да ме наричаш Том.
Когато му разказа за битката в теснината и как е ранил собствения си брат, и как без малко щял да ликвидира и нея, Том беше покрусен.
– Той изобщо не откри лицето си! Откъде можех да знам?
– Той разбира това, Том, и много те обича.
– Можех да убия и двамата. Сякаш нещо извън мен задържа ръката ми.
– Божиите пътища са неведоми и не е наша работа да ги разгадаваме.
Преведе го през лабиринта на оманската дворцова политика, като посочи местата на двама им и последиците от възцаряването на Заин ал Дин за Дориан.
– И сега Абубакър го кара в Мускат, за да го изправи пред омразата и отмъщението на Заин – приключи тя, а по прашните бузи се стичаха сълзи.
Той се наклони към нея и я потупа братски по ръката.
– Ще видим, дали ще стане така, Ясмини. Не плачи!
Пресякоха широката диря на колоната и поеха по нея, докато съзряха облак прах над гората. Тогава Батула избърза напред, а останалите изостанаха в очакване на нощта. Той щеше да се включи в хлабавия строй от забулени фигури, без да събуди нечие подозрение.
Точно преди залез, Батула се появи отново.
– Слава на Аллаха, Ал Салил е жив! – бяха първите му думи. В ушите на Том арабското име на Дориан все още звучеше непривично. – Видях го отдалече, но не се приближих. Карат го на теглена от кон носилка.
– Как ти се видя? – попита Том.
– Може да върви по малко – отвърна Батула. – Видях Бен Абрам да го подкрепя от носилката до шатрата, в която го държат. Дясната му ръка е още в нашийна превръзка. Върви бавно и сковано като старец, но явно е по-добре от когато се разделихме.
– Слава Богу – прошепна Ясмини.
– Можеш ли да ни заведеш до шатрата му, Батула? – попита Том.
Батула кимна.
– Да, но те ще го охраняват добре.
– Окован ли е?
– Не, ефенди. Вероятно смятат, че раните му са достатъчно сигурни окови.
– Ще го измъкнем още тази нощ – реши Том.
153.
Приближиха от подветрената страна, та да не надушат конете им другите коне и да ги поздравят с цвилене. Оставиха Ясмини при животните, а сами отидоха в края на гората. Лагерът беше шумен като кошер, а въздухът над него синееше от гъстия пушек на стотици огньове. Цареше голямо оживление: коняри и роби идваха и отиваха към коневръзите, мъже изчезваха в храстите по лични дела и се връщаха отново към постелите си, готвачи разнасяха насам-натам казани с варен ориз и раздаваха вечеря. Часовите бяха малко и особени грижи за ред не се полагаха.
– Абубакър не е никакъв войник – каза с презрение Батула. – Ал Салил никога не би допуснал такава неразбория.
Том го изпрати напред, а после, един по един, с непринудена походка и скрито оръжие, в лагера влязоха и останалите. Батула се насочи към празно пространство по средата на лагера, където се издигаше самотна кожена шатра. В светлината на огъня Том видя, че храстите около нея не са изсечени, но я пазят поне трима войника. Клечаха край шатрата, с оръжие в скута.
Батула се настани под едно дърво на стотина ярда от шатрата. След малко, към него се присъединиха и останалите, наклякаха в кръг, простряха роби около себе си и заприличаха в сумрака на която и да било друга групичка войници.
Настъпи внезапно раздвижване: трима араби в пищно облекло идваха към тях, следвани от личната си охрана. Ледено острие прониза сърцето на Том при мисълта, че по някакъв начин са ги усетили, но мъжете отминаха и се отправиха към шатрата.
– Оня със синята чалма и златната верига е принц Абубакър, дето ви разправях за него – прошепна Батула. – Другите двама са Ал Синд и Бин Тати, и двамата страховити войни и верни на Абубакър хора.
Том ги видя да влизат в шатрата, в която държаха в плен Дориан. Достатъчно близо бяха, за да чуват гласовете в нея. После се разнесе удар и вик от болка. Том понечи да скочи на крака, но ръката на Аболи го задържа. Откъм шатрата се донесоха още приказки, а след това Абубакър се приведе през изхода и спря за миг с думите:
– Дръж го жив, Бен Абрам, та да умре в по-големи мъки! – Абубакър се изсмя и пое назад, като мина толкова близо, че Том можеше да докосне края на робата му.
– Селям алейкум, велики господарю! – измърмори Том, но Абубакър дори не погледна към него и продължи към собствената си шатра.
Постепенно се възцари тишина. Гласовете малко по малко заглъхваха, а хората се гушеха под завивките край огньовете, чиито пламъци се превръщаха в пепел. Том и хората му лежаха около малък огън, накладен от Батула, покриваха глави, но не спяха. Тъмнината ставаше все по-гъста. Том следеше времето по хода на звездите. То се влачеше едва-едва. Най-накрая се пресегна и докосна гърба на Аболи.
– Време е! – Той се изправи бавно и пое към шатрата на Дориан. Наблюдавал бе пазача отзад. Главата му бавно се отпускаше, за да отскочи рязко нагоре, а после пак се отпускаше.
Том тихо го приближи отзад, надвеси се и удари темето му с цевта на пистолета. Усети как се чупи тънката кост и човекът политна напред, без да гъкне. Том клекна на неговото място и в същата поза, взел мускета му в скута. Изчака една минута, за да се убеди, че всичко е спокойно. Тогава започна бавно да се примъква напред, докато стигна стената на шатрата.
Нямаше как да разбере, дали са поставили пазач и край постелята на Дориан. Навлажни устни, пое си дъх и тихичко изсвири първите звуци на „Испански жени“.
Някой вътре зашава, а после се чу глас, който не си спомняше. Не беше детският глас на Дориан, какъвто го помнеше от последната им среща. Беше глас на мъж.
– Том?
– Тъй вярно, момче! Вътре чисто ли е?
– Само Бен Абрам е при мен.
Том извади джобното си ножче и стената на шатрата се разтвори под острието му. Една бледа ръка се подаде през отвора. Том я стисна здраво и Дориан го издърпа при себе си в шатрата, където се прегърнаха, коленичили гърди срещу гърди.
Том понечи да заговори, но гласът му бе задавен. Прегърна Дориан с всички сили и си пое дъх.
– Бог да ни е на помощ, Дориан Кортни! Не знам какво да кажа.
– Том! – Дориан протегна здравата си ръка и хвана кичур гъста, набита с прах коса от тила на брат си. – Толкова съм щастлив да те видя отново. – Английските думи звучаха като чужди в устата му, а сам хлипаше надвит от слабостта на тялото и силата на обзелите го чувства.
– Не прави това, Дори или и аз ще се разплача! – каза Том и се извърна, за да избърше очи с опакото на ръката си. – Хайде, да те изведем оттук, момче! Колко зле си ранен? Ще можеш ли да вървиш, ако двамата с Аболи те подкрепяме?
– Аболи? И той ли е тук? – попита Дориан с трепнал глас.
– Тук съм, Бомву – избуча Аболи в ухото му, – но за това ще има достатъчно време по-късно. – Вмъкнал бе убития пазач през разреза в стената на шатрата. Катурнаха го с Том върху постелята на Дориан и го завиха с неговото вълнено одеяло. Бен Абрам помагаше да си навлече робата и да скрие пламтящи коси под чалмата.
– Върви с Бога, Ал Салил! – прошепна той и се извърна към Том: – Аз съм Бен Абрам. Помниш ли ме?
– Никога няма да забравя теб и добротата ти към моя брат, стари приятелю! – Том хвана ръката му. – Бог да те благослови!
– Ти изпълни клетвата си! – каза тихо Бен Абрам. – А сега трябва да запушиш устата ми и да ме вържеш, защото иначе Абубакър ще отмъсти на мен, когато разбере, че Ал Салил е избягал.
Вързаха Бен Абрам и измъкнаха Дориан през цепката. Отвън го изправиха на крака, като го крепяха от двете страни. След това бавно поеха през заспалия лагер. Батула и Люк Джарвис вървяха като привидения отпред и заобиколиха един огън. Някакъв арабин се размърда, седна и се вторачи в тях, когато минаваха край него, но не обели и дума, отпусна се отново на земята и покри глава.
– Дръж се, Дори! – шепнеше Том в ухото му. – Почти излязохме. – Продължиха към гората и когато се намериха между дърветата, Том понечи да въздъхне с облекчение. Точно в тоя миг някакъв дрезгав глас викна съвсем отблизо на арабски:
– Що за хора сте? Изправете се, в името на Бога и се представете!
Том посегна към сабята, но Дориан спря ръката му и отговори на същия език:
– Нека Аллах бъде милостив към теб, приятелю! Аз съм Мустафа от Мухаид и съм болен от дизентерия. Приятелите ме водят на скришно в храстите.
– Не си сам в мъките си, Мустафа. Мнозина боледуват от тая болест в лагера – съчувствено откликна часовият. – Мир за тебе и за червата ти също!
Продължиха бавно нататък. Изведнъж в нощта изникна Батула.
– Оттук, ефенди! – прошепна той. – Конете са близо.
Чу се удар от конско копито и от тъмнината се появи Ясмини, хукнала към Дориан. Те се вкопчиха един в друг, зашепнали любовни слова, но Том нежно ги раздели и заведе Дориан при най-силния кон. Вдигнаха го с Аболи на седлото, където той се олюля несигурно. Том върза глезените му с ремък, прекаран под корема на коня, а зад гърба му качиха Ясмини.
– Здраво да го държиш, сестричке, – каза й Том! – Да не вземеш да го изтървеш настрани!
Възседна собствения си кон и хвана юздата на дориановия.
– Води ни у дома, Аболи! – промълви той и се обърна към заспалия лагер. – Ще спечелим само няколко часа преднина. После ще полетят след нас като рояк стършели.
