Текст книги "Мусон"

15.

Тази нощ Том почти не спа. Лежеше на сламеника си с Дориан от едната страна и Гай от другата и слушаше хъркането, стенанията и мърморенето на останалите спящи на оръдейната палуба. Отново и отново викаше в съзнанието си всяка подробност от случилото се в кърмовата каюта, всяко движение и докосване, миризмата й, звученето на гласа, докато я галеше, хлъзгавата мекота на най-съкровените й части и тяхната топлина. Едва дочака следващия ден, за да я види в каютата на мастър Уолш. Макар че щяха да са заети главно с писане върху плочите и изслушване на досадните монолози на мастър Уолш, той жадуваше за един поглед или докосване, които да потвърдят огромното значение на случилото се помежду им.

Когато най-накрая влезе в каютата след квичащите си сестри, Керълайн не обърна никакво внимание на Том и отиде право при мастър Уолш.

– Мисля, че светлината на мястото ми е твърде слаба и уморява очите ми. Мога ли да го сменя и да седна до Гай?

– Да, разбира се, млада мистрес – съгласи се начаса Уолш, видимо небезразличен към прелестите й. – Трябваше по-рано да ми кажете, че не се чувствате удобно до Том.

Гай с готовност започна да прави място за Керълайн, но Том се почувства изигран и се опита да привлече вниманието й, като я фиксираше с поглед. Тя, обаче, съсредоточи цялото си внимание върху плочата за писане и не вдигаше поглед.

Най-накрая мастър Уолш забеляза странното поведение на Том и го попита:

– Да не те е пипнала морската болест?

Том бе засегнат и възмутен от подобно предположение.

– Чувствам се отлично, сър.

– Повтори тогава, какво казах току-що! – поиска Уолш.

Том се замисли и почеса брадичката си, като в същото време ритна Дориан под масата. Дориан веднага дойде на помощ:

– Казахте, че тавтологията е…

– Благодаря ти, Дориан – спря го Уолш. – Говорех на брат ти, не на теб. – Хвърли неодобрителен поглед към Том. Винаги се дразнеше, когато надарено с ум момче, не иска да го използва. – Е, сега, след като те отърваха Том, може би ще ни осведомиш за значението на тая дума.

– Тавтологията е ненужно повтаряне на някакво значение, което е било вече изразено по друг начин – отговори Том.

Уолш изглеждаше разочарован. Беше се надявал да разобличи невежеството му и да го унижи пред останалите.

– Ерудицията ти е смайваща – сухо каза той. – Би ли ни дал и някой пример?

Том се замисли и после каза:

– Педантичен педагог? Досаден учител?

Дориан избухна в смях и дори Гай вдигна развеселен поглед. Двете пикли не разбраха и дума, но като забелязаха зачервеното лице на Уолш и победоносната усмивка на Том със скръстени пред гърдите ръце, усетиха, че идолът им е отново победител и доволно закудкудякаха. Единствена Керълайн продължи да драска по плочата си, без да вдигне глава.

Том беше объркан и наранен. Все едно, че нищо не се е случило помежду им. След като победата му над Уолш не можа да я трогне, той опита да привлече вниманието й по други начини. Когато Керълайн беше на палубата, той прибягваше до цялата си сила и новопридобити умения, за да я впечатли. Подражаваше номерата на по-старите, като притичваше с ръце над главата по реята до мястото си или се спускаше от бизанмачтата3333
  Бизанмачта – кърмова мачта.


[Закрыть] на един път, като грубото въже подпалваше дланите му, а той тупваше боси крака на палубата близо до мястото, където стои тя. Керълайн се извръщаше, без да го погледне.

Затова пък, към Гай и Дориан бе самото внимание. И дори към мастър Уолш. Музикално безнадеждният Том беше изключен от заниманията им и Керълайн демонстрираше удоволствието си от общуването с Гай. Двамата си шушукаха дори по време на уроците, а Уолш им правеше забележки с половин уста. Том се възмути:

– Не мога да си реша задачата по тригонометрия от тия двамата, дето шушукат непрекъснато.

Уолш се усмихна отмъстително:

– Не забелязвам някакво особено усилване на мисловния ти процес, Томас, дори и в условия на абсолютна тишина.

В този момент Керълайн избухна в звънък смях и се облегна на рамото на Гай, сякаш за да сподели шегата с него. Погледът, който хвърли към Том, беше злобен и подигравателен.

Том, както и Дориан бяха наследили острото зрение на баща си, затова често ги пращаха на мачтата като наблюдатели. Том започна да харесва тези продължителни бдения във високия кош – това бе единственото място в претъпкания кораб, където можеха да останат сами. Дориан умееше да държи устата си затворена и те оставаха часове наред в приятелска тишина, потънали в мисли и блянове.

Докато по-рано мечтите на Том бяха свързани с битки и слава, с непознати земи и морета, слонове, китове и огромни маймуни по планински върхове, които така оживено бе обсъждал с Аболи и Големия Дениъл, сега всичките му мисли се въртяха около Керълайн. Представяше си топлото й тяло, което бе пипал, но не бе виждал, очите й, обърнати към него с обожание и любов, представяше си как правят ония чудесни неща, които бе вършил с Мери и останалите момичета от селото. Само че му се виждаше някак кощунствено да намесва ония момичета в бляновете си за Керълайн.

Представяше си, как я спасява от обгърнатия в пламъци кораб, чиито палуби гъмжат от пирати, как скача с нея през борда и доплува до снежнобелия пясък на коралов остров, където са сам-сами. Сами! Това беше проблемът, с който се сблъскваше при всяка своя мечта. Как да останат сами. „Серафим“ можеше да си плава така, ако ще до края на света, но нямаше начин да останат сами.

Отчаяно се мъчеше да измисли такова място на борда, където биха могли да останат насаме макар за няколко минути, далеч от любопитни очи – при условие, че съумее да я убеди, да отиде с него. Което, трябваше да си признае, не изглеждаше много вероятно.

Помисли си за товарния отсек на трюма, но той беше закован и запечатан с печатите на Компанията. Кабините в кърмовата част. И най-голямата от тях не предлагаше условия за уединение – пълни бяха догоре с народ. Решително нямаше къде да остане насаме с Керълайн, за да излее любовта си или да проведе по-нататъшно проучване на сладостите, с които разполагаше. Но от това въображението му не се успокояваше.

Когато времето позволяваше, Дориан и Том вземаха канчетата с вечерята си и отиваха на носа, където се хранеха седнали на палубата в компанията на Аболи, а понякога и на Големия Дениъл. След вечеря, лягаха по гръб и гледаха нощното небе.

Дениъл сочеше нагоре с глинената си лула и им показваше, как небосклонът се променя с всеки изминал ден от придвижването им на юг. Показа им големия Южен кръст, който всяка следваща вечер се изкачваше все по-високо върху небосклона, мигащите мъглявини на Магелан, виснали отгоре.

Аболи разказваше племенни легенди за различните съзвездия, а Големият Дениъл му се присмиваше.

– Я се разкарай, дивак такъв черен! Остави ме да им разкажа християнската истина! Това е Орион, могъщият ловец, а не някакъв див бушмен.

Аболи не му обърна внимание и една вечер им разправи легендата за глупавия ловец, който изстрелял всичките си стрели по стадо зебри – в този момент посочи звездния пояс на Орион, – и когато срещнал лъва, нямало с какво да се защити. Тук посочи Сириус. – И поради глупавата си непредвидливост, се намерил на лъва в тумбака. – Това е много по-интересна история, от гледна точка на слушателя – самодоволно приключи Аболи.

– И от тази на лъва също – съгласи се Големият Дениъл, изчука лулата си и стана. – Имам работа да върша на тоя кораб, за разлика от някои – подчерта той и тръгна да си прави обиколките.

След като си тръгна, останалите помълчаха известно време. Дориан се сви като кученце и заспа почти веднага. Аболи въздъхна доволно, после измърмори нещо на езика на гората, който двамата често използваха насаме.

– Глупавият ловец би научил много неща, ако беше живял достатъчно дълго.

– Какви например? – попита Том на същия език.

– Понякога е по-добре да не си хвърляш всичките стрели по зебрата като глупак и то отдалече.

– Какво искаш да кажеш, Аболи? – попита Том, седнал на палубата и обхванал свитите пред гърдите колене с ръце. Той усещаше някакъв скрит смисъл в казаното.

– На глупавия ловец не му стигат ум и хитрост. Колкото повече тича, толкова по-бързо бяга дивечът. А който го види, вика: „Дръжте го, глупавия ловец!“ И се търкаля от смях.

Том обмисли казаното. Свикнал бе да търси скрит смисъл в приказките на Аболи. Изведнъж разбра и се размърда неспокойно:

– Подиграваш ли ми се, Аболи?

– Никога не бих направил това, Клебе, но ме е яд, като гледам как по-долу стоящи от тебе ти се смеят.

– Какъв повод съм им дал?

– Много силно тичаш и всеки на борда разбира, какво гониш.

– Керълайн ли имаш предвид? – Гласът на Том премина в шепот. – Толкова ли е очевидно?

– Няма нужда да ти отговарям. По-добре ми кажи, какво най-много те привлича у нея.

– Ами, тя е хубава – започна Том.

– Поне не е грозна – засмя се Аболи в тъмното. – Но онова, което те вбесява е, че не те забелязва.

– Не разбирам, Аболи.

– Ти я гониш, понеже тя бяга, а тя бяга, понеже я гониш.

– А какво да направя?

– Постъпи като умния ловец и си легни при извора! Дивечът идва там самичък.