Текст книги "Мусон"

80.

След заминаването на гостите и четиримата рицари, в Хай Уийлд се възцари тишина и запустение. Елис прекарваше повечето време в покоите си. Том я видя един път да язди сама през хълмовете, но като си спомни си последиците от последната им среща, не посмя да я доближи.

Уилям беше потънал в управлението на имението и прекарваше дните си в канцелариите на калаените мини, в разговори с управителя или в неочаквани посещения с цел да залови кръшкачи или злосторници. Прегрешенията се наказваха с камшик и незабавно прогонване от имението. Връщаше се в къщата привечер, за да прекара един час с баща си, преди вечерята точно в осем. Хранеше се сам, понеже Елис не искаше да седне на масата с него, а Том си намираше оправдания, за да вечеря в стаята си или в някоя от околните кръчми, където в компанията на Аболи и Люк Джарвис, Нед Тайлър и Алф Уилсън, намираше по-сърдечна среда.

Месеците отлитаха един по един, а Том ставаше все по-неспокоен и нетърпелив. Докато Уилям беше извън къщата, той прекарваше по-голямата част от деня с баща си. Пренасяше го до библиотеката на партера и го настаняваше в кресло до дългата дъбова маса. После сваляше от високите претъпкани лавици книгите и картите, които искаше Хал. Разгъваха ги на масата и задълбочено обсъждаха всяка подробност на плаването, което баща му никога нямаше да осъществи.

Мастър Уолш, украсил носа си с чифт нови очила, седеше откъм противоположния край на масата и записваше това, което му диктуваше Хал. Съставяха подробни списъци на припаси и снаряжение, както и вахтени листове за корабите, с които отново щяха да поемат към Индийския океан.

– Два кораба – реши Хал. – Не толкова големи, колкото „Серафим“ и „Минотавър“. Бързи, подвижни съдове, но добре въоръжени, защото положително ще ни се наложи отново да се бием с варварите. Да не газят прекалено дълбоко, защото сигурно ще трябва да навлизаме в устията и по течението на реките на Брега на треската.

– Ще изпратя Алф Уилсън и Нед Тайлър да потърсят подходящи кораби – намеси се нетърпеливо Том. – Могат да тръгнат покрай брега и да надникнат във всяко пристанище от Плимут до Маргейт. Но с тая война на континента, няма да е лесно да се намери нещо подходящо.

– Ако имаш с какво да платиш, ще видиш колко е лесно – отбеляза Хал. – Даже и да се наложи да похарча и последната дребна монета от спечеленото при последното плаване, за да вземем Дориан от арабите, ще са добре вложени пари.

– Можем да пуснем обява – предложи мастър Уолш.

– Добра идея! – каза Хал.

– Бихме могли също да поискаме кораб на компанията от лорд Чайлдс – обади се Том.

– Не! – поклати глава Хал. – Ако Чайлдс разбере, че се готвим да поведем флотилия към районите, които Компанията счита за своя територия, той ще направи всичко възможно, за да ни попречи. Компанията е твърдо против това, което тя нарича „антимонополна търговия“ и дори против плаването във води, считани от нея за свои.

Ден след ден, те продължаваха своите дискусии и планове. Петнадесет дни след като Том изпрати Нед Тайлър и Алф Уилсън по крайбрежието, те се завърнаха с новината, че са намерили кораб. Бил идеален за техните цели, но собствениците искали престъпно високата цена от седем хиляди лири. Носеха договор за подпис и предадоха желанието на продавачите, да им се плати с банков ордер.

Хал ги разпита най-подробно за състоянието на кораба, след което затвори очи и остана така толкова дълго, че Том се уплаши.

– Татко! – Скочи от мястото си и отиде при Хал. Докосна бузата му и усети, че гори от треска. – Негово Превъзходителство не е добре. Помогнете ми, момчета! Трябва да го качим горе в леглото му. – Даже мастър Уолш хвана една от дръжките на креслото и дружно го занесоха на горния етаж.

След като настаниха Хал в леглото, Том изпрати да доведат доктор Рейнолдс от дома му в Плимут. Отпрати Нед Тайлър и останалите да чакат долу. Когато излязоха, заключи вратата на спалнята, за да не нарушават усамотението им. Отметна завивките и започна с трепет да сваля превръзките от чуканчетата на баща си.

По това време Хал бе вече изцяло в плен на внезапния пристъп на треската и започна да бърбори несвързано, изпаднал в делириум. Когато махна и последното парче плат, Том видя че раната се е отворила отново и от нея пак тече жълт секрет. Познатата тежка миризма изпълни помещението и Том разбра, че дълбокото възпаление отново е загризало бащината му плът, само че този път по-опасно от всякога. Цялото чуканче бе в яркочервени линии, сякаш го бяха шибали с камшик. Доктор Рейнолдс го бе предупредил за тоя симптом и Том заопипва слабините на баща си с пръсти разтреперани от мисълта, какво биха могли да открият. Жлезите бяха подути и твърди като кестени и Хал простена, когато синът му ги докосна.

– Газова гангрена – потвърди доктор Рейнолдс, когато пристигна. – Този път не мога да го спася.

– Не може ли да отрежете поразеното място? – извика Том. – Не може ли да дренирате, както първия път?

– Отишла е много високо. – Рейнолдс проследи с пръсти червените линии, които буквално пред очите им започваха да обхващат долната част на корема.

– Трябва да направите нещо! – примоли се Том.

– Заразата изгаря цялото тяло като огън в суха трева. Баща ти ще умре до сутринта – заяви Рейнолдс със смразяваща простота. – По-добре да доведат големия ти брат, да се сбогува.

Том изпрати Аболи да намери Уилям, но той бил слязъл в калаената мина в Ийст Рашуолд. Аболи чака до смрачаване, когато най-после големият син на Хал се появи. Щом чу за влошеното състояние на баща си, Уилям препусна в галоп към къщата. Нахлу в спалнята с такава демонстрация на загриженост, че би могла да се сбърка с искрена.

– Как е той? – обърна се Уилям към доктор Рейнолдс.

– Съжалявам, че трябва да го кажа, но лорд Хенри си отива.

Без да обръща внимание на Том, Уилям коленичи откъм краката на баща си.

– Татко, аз съм, Уилям. Чуваш ли ме? – Хал потръпна при звука на гласа му, но не отвори очи. – Отговори ми! – настоя Уилям, но дишането на баща му беше повърхностно и слабо. – Отива си – каза Уилям.

Том му хвърли остър поглед. Стори му се, че долавя нотка на задоволство.

– Няма да чакаш дълго, Били – съгласи се той безстрастно. – До сутринта ще си станал лорд Кортни.

– Ти си жалък малък мръсник – озъби се Уилям. – Ще те накарам скъпо да платиш за тия си думи.

Никой не пророни звук през следващия час, после Уилям внезапно се изправи:

– Часът е осем и ще пукна от глад. Не съм ял цял ден. Ще слезеш ли за вечеря?

– Оставам тук – отвърна Том, без да вдигне поглед. – Може да дойде в съзнание и ни да потърси.

– Рейнолдс ще ни повика. За една минута ще дойдем от трапезарията.

– Върви, Били. Аз ще те извикам! – обеща му Том и Уилям тръгна вдървено към вратата.

Върна се след половин час, като бършеше устни със салфетка.

– Как е? – попита Уилям колебливо.

– Не си му липсвал – отвърна Том. – Не се притеснявай, Били. Той не може да те лиши от наследство, затова че си ходил да си хапнеш.

Настаниха се за дългото бдение – всеки застанал от една страна на леглото, а Рейнолдс, проснат облечен върху легло в съседната стая и тихо похъркващ.

Голямата къща затаи дъх, а нощта отвън бе така тиха, че Том чуваше как часовникът от черковната кула отброява часовете. Когато удари един, той погледна към брат си от другата страна на леглото. Главата му бе отпусната на бродираната покривка и дишаше тежко.

Том докосна с длан челото на баща си. Сякаш не беше толкова горещо. Може би треската отстъпва отново, както толкова пъти досега. За пръв път тази нощ усети лек полъх надежда.

Баща му се размърда от допира и отвори очи.

– Тук ли си, Том?

– Тук съм, татко – отвърна синът, като се мъчеше гласът му да прозвучи безгрижно. – Ще се оправиш. Ще вдигнем заедно платна, както говорихме.

– Няма да дойда с теб, момко – призна най-после Хал онова, което отдавна бе известно на Том. – Това плаване ще трябва да извършиш самичък.

– Бих искал… – започна Том, но бащата потърси ръката му.

– Не губи време в празни приказки – прошепна той. – Не остава много. Дай ми дума, че ще намериш Дориан вместо мен!

– Давам ти моята дума, тъй както съм дал тържествена клетва пред Дори.

Хал въздъхна и отново затвори очи. В пристъп на страх, Том си помисли най-лошото, но Хал отвори очи.

– Уилям? Къде е Уилям?

Звукът на собственото му име събуди Уилям и той надигна глава.

– Тук съм, татко.

– Дай ми дясната си ръка, Уилям – поиска Хал. – И ти Том, дай ми твоята. – Двамата подадоха ръце и Хал продължи: – Уилям, ти знаеш каква ужасна съдба сполетя най-малкия ти брат.

– Да, татко.

– Възложил съм на Том задължението да го открие и спаси. Том прие това задължение. Сега възлагам нещо и на тебе. Слушаш ли ме, Уилям?

– Да, татко.

– Тържествено изисквам от тебе, да помогнеш с всички сили и средства на Том, да изпълни задачата си. Ще го снабдиш с корабите, които са му необходими. Ще платиш за наемане на екипажи, закупуване на припаси и всичко останало. Няма да се стискаш, а ще изпълниш точно списъците, които сме съставили двамата с Том.

– Разбирам волята ти, татко – кимна Уилям.

– Тогава, закълни се! – настоя Хал с по-висок глас. – Няма време.

– Заклевам се! – каза Уилям с тих и искрен глас.

– Слава Богу! – промълви Хал. Полежа малко мълчалив и неподвижен, сякаш събираше сили за един последен напън. Ръцете им обаче, стискаше здраво. И проговори отново: – Вие сте братя. Братята не бива в никакъв случай да враждуват. Искам от вас да забравите старите разпри и заради мен, да станете отново истински братя.

Уилям и Том останаха безмълвни, без да поглеждат баща си.

– Това е моето предсмъртно желание! Бъдете така добри да го изпълните! – помоли Хал.

Том проговори пръв:

– Аз съм готов да забравя всичко, което е минало. Занапред ще засвидетелствам на Уилям уважение и привързаност, каквито заслужава.

– Повече не мога и да искам – прошепна Хал. – А сега е твой ред, Уилям. Закълни се пред мен!

– Ако Том спази това обещание, аз ще му отвърна със същите чувства – отвърна Уилям, без да поглежда към Том.

– Благодаря ви! Благодаря и на двама ви! Сега бъдете с мен през малкото време, което ни остава да сме заедно!

Беше дълга нощ. На няколко пъти Том мислеше, че баща му си е отишъл, но когато се навеждаше над устните му, долавяше тихи въздишки и едва чуто дишане. След това вероятно се бе унесъл, защото следващото нещо, което чу, бе кукуригането на петлите отвън. Погледна виновно към Уилям, който се бе проснал наполовина върху леглото и хъркаше тихичко. Лампата бе угаснала, но първите проблясъци на зората се прокрадваха под завесите.

Том докосна лицето на баща си и с пронизителна болка в гърдите усети, че то е студено. Опипа с пръсти шията, за да долови артериалния пулс, но нямаше нищо, нито искрица живот.

Не трябваше да заспивам. Изоставих го най-накрая. Том се наведе и целуна баща си по устните. По бузите му се стичаха сълзи и капеха върху бащиното лице. Изтри ги с края на чаршафа и отново го целуна.

Изчака още почти половин час, докато светлината в спалнята стана по-силна. После разгледа лицето си в огледалото, закачено на стената отсреща, за да се убеди, че контролира напълно мъката си. Не искаше Черният Били да го види слаб. Пресегна се над леглото и разтърси брат си за рамото.

– Събуди се, Били! Татко почина!

Уилям вдигна глава и го погледна замаяно. В слабата светлина на утрото, погледът му беше мътен и блуждаещ. Сведе очи към бледото лице на Хал.

– Значи най-после свърши! – каза Уилям. Изправи се вдървено и се протегна. – Господи, ама дълго се помайва, старият мошеник. Мислех си, че никога няма да ми отстъпи мястото си.

– Татко е мъртъв! – Том помисли, че не е чул добре. Дори и Черният Били не можеше да бъде така безсърдечен.

– По-добре да извикаме доктор Рейнолдс, да потвърди смъртта и да го запечатаме в новата му луксозна гробница, преди да е променил решението си. – Уилям се засмя на собствения си черен хумор и извика високо доктора, който се дотътри полузаспал от съседната стая. Той бързо прегледа Хал, наведе се към устните му, пъхна ръка под нощницата, за да потърси сърдечен пулс, накрая поклати глава и погледна Уилям.

– Баща Ви наистина ни е напуснал, милорд. – Том бе поразен от бързината и лекотата, с която стана всичко. Били бе вече барон на Дартмут. – Желаете ли да се разпоредя за поклонението и погребалната церемония, милорд?

– Разбира се – отвърна Уилям. – Ще Ви бъда задължен. За много неща трябва да се погрижа. Ще трябва да отида до Лондон, колкото е възможно по-скоро. – Вече говореше повече на себе си, отколкото на останалите. – Трябва да заема мястото си в Камарата на лордовете, после да се видя с мастър Семюълс в банката… – Млъкна и погледна към Том. – Искам да се погрижиш за погребението. Време е да започнеш да си изкарваш хляба с нещо.

– За мен ще бъде чест – опита се да го засрами Том, но Уилям продължи:

– Скромно погребение в най-тесен семеен кръг. Да свършим с това, колкото може по-бързо. Епископът ще прочете молитвите, ако успеем да го опазим достатъчно дълго трезвен. След седмица – реши бързо той. – Подробностите оставям на теб! – Протегна се отново. – Господи, колко съм гладен! На закуска съм, ако ти потрябвам за нещо.