Текст книги "Мусон"

52.

Джонката бе предназначена за търговия с роби, за превоз на товари мъка през пролива до пазарите на Занзибар. Пропита бе от вонята на човешки изпражнения и унижението на човешкия дух – отвратителна смрад, изпълнила малкия съд и просмукала косите и дрехите на всеки стъпил на борда. Тя проникваше в дробовете на Дориан с всеки поет дъх и сякаш разяждаше самата му душа.

Окован бе в трюма. Желязната верига минаваше зад една от основните греди на корпуса и краят и бе занитен към друга брънка. Прангите на краката му бяха ръчно ковани и свободният край на веригата бе свързан със специално пригодена за целта халка. В продълговатия и нисък трюм имаше място за стотина души, но Дориан беше сам. Кацнал на една греда, той се стараеше да не докосва с крака зловонната трюмна вода, която се плискаше насам-натам при всяко люшване на тесния корпус, пълен с люспи и парчета напоена с вода копра6363
  Копра – месестата част от кокосов орех.


[Закрыть] – остатъци от предишни товари.

През около час, капакът над главата му се вдигаше и някой член на арабския екипаж надничаше любопитно вътре. Поредният тъмничар му подаваше паница ориз и риба или зелен кокосов орех с отрязана горна част. Кокосовият сок беше сладникав и леко пенлив и Дориан го изпиваше жадно, но не докосваше готвеното от полуизгнила, сушена на слънце риба.

Ако не се смятат оковите и вонята в трюма, арабските му тъмничари се отнасяха към него с най-голямо внимание. Нещо повече, явно се безпокояха за битието му и се стараеха да не остане гладен или жаден.

Четири пъти за последните два дни, капитанът бе слизал долу в робската тъмница и бе стоял пред него с втренчен поглед. Трудно можеше да се прецени израза на лицето му. Беше висок мъж с орлов нос и много тъмна, проядена от сипаница кожа на лицето. Той бе измъкнал Дориан от морето и бе държал ятагана до гърлото му. При първото си посещение направи опит да го разпитва:

– Кой си ти? От къде си? Правоверен ли си? Какво правеше на невернически кораб? – Изговорът на капитана бе особен и някои думи звучаха съвсем не така, както му ги бе казвал Алф Уилсън, но Дориан разбираше всичко без затруднение и можеше да отговори. Той обаче, държеше главата си наведена и не желаеше да приказва. Страшно му се искаше да излее страха и гнева си върху този арабин. Искаше да го предупреди, че е син на богат и могъщ човек, но си даваше сметка, че това би било крайно глупаво. Искаше да му викне: „Баща ми скоро ще дойде да ме търси и когато това стане, няма да има милост нито за теб, нито за когото и да било от хората ти.“

Стискаше зъби, прехапал език, за да не отговори неволно на някой въпрос.

В края на краищата, капитанът се отказа да го разпитва и като клекна до него, хвана в ръка дебел кичур от косата му. Погали го почти с обич. За изненада на Дориан, започна да нашепва молитва:

– Бог е велик. Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк.

При по-нататъшните си посещения в тъмницата, той не направи втори опит да го разпитва. Всеки път обаче, изпълняваше един и същ ритуал с косата на Дориан, като шепнеше молитви.

Последният път измъкна неочаквано ятагана от ножницата му. Бдителността на Дориан бе приспана от досегашното му поведение и сега се дръпна уплашен, при вида на лъсналото пред лицето му острие. Едва успя да заглуши вика си.

Арабинът оголи криви жълти зъби в ужасна усмивка, която предполагаше, че ще го успокои и вместо да нарани Дориан, отряза дълъг кичур от златисточервената му коса, преди да прибере ятагана на мястото му.

Всичко това смути и обърка Дориан. В смрадливия мрак на тъмницата разполагаше с достатъчно време да размишлява по въпроса. Ясно му бе, че цветът и мекотата на косата му са нещата, които силно впечатляват похитителите и очевидно имат определено значение за тях. Когато го извлякоха от морето, за него не остана никакво съмнение, че мигом ще излеят върху му цялата си омраза и гняв. Ясно помнеше притиснатия към гърлото ятаган и дори сега, прекарвайки пръсти по мястото, усещаше коричките върху плитките резки, оставени от него.

Едва когато капитанът свали шапката от главата му и дългата коса се пръсна по вятъра, острието бе свалено от гърлото. В целия ужас на тия мигове, Дориан не бе обърнал внимание на възбуденото бръщолевене и шумни препирни около себе си, докато похитителите го смъкваха и приковаваха в робската тъмница. Спомняше си обаче, как всеки човек в джонката се натискаше да докосне или погали главата му. Сега в съзнанието му изплаваха откъслеци от тогавашните приказки.

Мнозина споменаваха думата „пророчество“, а други произнасяха някакво име, очевидно високо почитано от тях, защото всички казваха в хор: „Аллах да го благослови!“ В ушите на Дориан това име звучеше като „Темтем“. Уплашен и толкова самотен, той се свиваше върху гредата и мислеше за Том и баща си, страдаше за тях с копнеж, който заплашваше да разкъса сърцето в гърдите му. Понякога задремваше, но всеки път джонката се разтърсваше от удара на някоя по-голяма вълна и го будеше, политнал от несигурното си убежище. Можеше да следи смяната на дните и нощите при честото отваряне на капака, за да му подават храна и вода или за да се спусне капитанът за поредния си сеанс. На дванадесетия ден от плаването оковите бяха свалени от глезените му. Измъкнаха го през отвора на палубата, където слънчевата светлина блесна с такава сила след мрака на тъмницата, че Дориан трябваше да заслони очи с ръка. Трябваха му няколко минути, за да нагоди зрението си към тоя блясък и едва тогава, все още примигващ болезнено, можа да се огледа. Половината екипаж се бе скупчил възхитен около него в кръг. Този път внимателно слушаше, какво се говори.

– Това наистина е част от пророчеството, слава на Бога.

– Не може да е така, защото Ал Амхара не говори езика на Пророка. – Дориан схвана, че под Ал Амхара, което означава Червеният, имаха предвид него самия.

– Внимавай, не богохулствай, Ишмаел. Не ти е работа да решаваш, дали той е дете на пророчеството или не е.

– Пътищата господни са неведоми – обади се друг и всички викнаха в хор:

– Слава на Бога!

Дориан погледна над кръга брадати тъмнокожи лица към носа на джонката. Вятърът гонеше вълните пред тях и къдреше сребърните им гребени под яркото слънце, но на хоризонта се бе излегнал тъмен, някак неестествен облак. Вгледа се в него така напрегнато, че вятърът напълни очите му с влага. Приличаше на димен вихър, но след малко, благодарение на острия си младежки поглед, той съзря очертанията на палмови дървета под облака и разбра, че това са птици.

Докато гледаше, по-малки ята от десет-двадесет пернати прелитаха над кораба, забързани да се присъединят към това многобройно сборище. Искаше да разгледа по-добре, какво има пред тях и в същото време да провери нагласата на похитителите си, да разбере с каква свобода разполага. Тръгна напред и кръгът се разстъпи пред него – правеха му път с уважение, сякаш се бояха или не желаеха да го спират. Един докосна главата му, но Дориан не обърна внимание.

– Пазете го добре! – викна от руля капитанът. – Да не вземе да избяга!

– Айде бе, Юсуф – отговори му един от арабите, – толкова ли е чак благословен Ал Амхара, та да литне като ангела Гибраел? – Всички се разсмяха и никой не спря Дориан. Той отиде напред и се облегна на дебелата мачта.

Постепенно образът на палмите под птичия облак стана по-плътен и той забеляза един нос в северния край на суша, която очевидно бе остров. Когато наближиха, блеснаха в бяло и стените на голяма правоъгълна постройка. После забеляза оръдията по стените й, както и флотилия кораби, закотвени в залива под стените на крепостта.

– „Минотавър“! – възкликна внезапно Дориан, разпознал високите мачти и осанката на кораба, срещу когото „Серафим“ се бе сражавал съвсем неотдавна. При превъзхождащата скорост, трябва да е пристигнал тук доста преди малката джонка. Закотвен бе с оголени реи по средата на пристанището и когато доближиха още, Дориан можа ясно да види повредите, причинени от оръдията на „Серафим“. Успя да прочете и изписаното с арабски букви ново име: „Дъх на Аллаха“.

Той не бе единственият европейски кораб в залива – имаше още четири, един по-голям, а останалите по-малки от „Минотавър“. Дориан реши, че и те трябва да са завладени от корсаря търговски кораби, от плаващи из Изтока конвои. Пет големи кораба, натъпкани със скъпоценни стоки си бяха огромна плячка. Нищо чудно, че името на Ал Ауф кара всичко живо надлъж и шир да трепери от страх.

Мислите му бяха прекъснати от вик:

– Готови! – Извикал бе Юсуф, капитанът, от руля. Последва тропот на боси крака по палубата – екипажът се бе втурнал да сменя галса на джонката. Завъртяха триъгълното платно назад, а после напред от другата страна на мачтата. То се изду откъм щирборда и капитанът насочи кораба в тесния проход през рифа – страж на залива.

– Вкарайте Ал Амхара в предната каюта! Скрийте го от очите на часовите от крепостните стени! – извика Юсуф и двамина хванаха Дориан за ръце. Заведоха го внимателно до малката кабинка на предната палуба и го затвориха вътре. Вратата бе залостена, но от двете страни на кабината имаше илюминатори. Дориан надникна навън. Откри се прекрасен изглед към залива, докато джонката навлизаше в канала.

Той извиваше през кораловия риф и после поемаше точно под стената на крепостта. Дориан погледна към мортирите, надничащи от амбразурите и видя кафявите лица на разчетите им зад тях. Тънички струйки синкав дим от запалените фитили се виеха над стената, а приветствените викове на гарнизона срещаха ентусиазиран отговор от страна на екипажа. Капитанът хвърли котва недалеч от кърмата на „Дъх на Аллаха“ и извика над кротката прозрачна вода към една от леките лодки, изтеглени на плажа в подножието на крепостната стена. Последва продължителен и оживен спор сред екипажа, подслушан внимателно от Дориан през тънката дървена стена на кабината, за това, кой ще придружи капитана и Ал Амхара на брега. Накрая Юсуф реши спора, като избра трима души и ги изпрати в лодката, в качеството им на ескорт. После се появи в кабината и показа жълти зъби в ужасяваща и неискрена усмивка.

– Отиваме на брега при Ал Ауф.

Дориан го гледаше с празен поглед, без да показва с нещо, че е разбрал, така че Юсуф изрази волята си със знаци:

– Трябва да скрием красивата ти коса – мърмореше при това той. – Искам да изненадам Ал Ауф. – Смъкна груба сива роба от дървен клин зад вратата и даде знак на Дориан да я нахлузи. Той се подчини, макар дрехата да вонеше на човешка пот и гнила риба. Юсуф нагласи качулката, така че да прикрие лицето и косите му, после го хвана за ръка и го поведе към чакащата лодка.

Откараха ги до брега, където скочиха върху скърцащия бял коралов пясък. Тримата араби оградиха Дориан и Юсуф поведе групата през палмова горичка към стената на крепостта. Минаха през малко гробище по средата на горичката. Някои от гробниците бяха много стари – кораловата мазилка се лющеше от стените им на парчета. Кръстовете бяха счупени и съборени на земята. В другия край личаха пресни гробове, без надгробни камъни. В черната още пръст бяха забити бели флагчета на къси дръжки, цели изпъстрени с молитви и цитати на арабски. Надгробните знаменца плющяха под пристъпите на мусона.

Излязоха от гробището и пътеката продължи да се вие през палмовата горичка към форта, докато изведнъж отново излязоха на открито. Дориан замръзна на място от страх и изненада. Голи човешки тела бяха окачени на трипоиди6464
  Трипоид – геометрично тяло, тристранна пирамида.


[Закрыть], сглобени от груби пръти, от двете страни на пътеката. Явно това бе място за екзекуции.

Някои от жертвите бяха още живи. Те дишаха и правеха слаби движения. Един изпъна тяло и високо изстена, преди да се отпусне във въжетата си. Много от останалите бяха мъртви – някои от няколко дни. Чертите им бяха застинали в гримасата на последния ужас, коремите им – издути от газове, а кожите червени и на язви от въздействието на слънчевите лъчи. Всички те, живи и мъртви, бяха жестоко измъчвани. Дориан видя ужасен един с черни и овъглени чуканчета, вместо ръце и крака. Други имаха празни дупки на местата на извадените им с нажежено желязо очи. Езици бяха изтръгвани от устите и сини облаци мухи кръжаха над зейналите дупки. Някои от още живите молеха дрезгаво за вода, а други зовяха Бога. Един бе втренчил тъмен поглед в минаващия край него Дориан и повтаряше с монотонен шепот: „Бог е велик, Бог е велик“. Езикът му бе така почернял и подут от жажда, че думите едва се разбираха.

Един от пазачите на Дориан се изсмя и излезе от пътеката. Погледна умиращия и му каза:

– Богохулство е да се произнася името на Аллаха с твоите уста! – Извади ятагана си, а с другата ръка сграби спаружените гениталии на мъжа. Отряза ги с един замах на острието и ги натика в устата на жертвата – Това ще те накара да замълчиш! – изхили се той. Мъченикът не даде никакъв признак на болка – понесеното дотук бе минало границата.

– Винаги си бил циркаджия, Ишмаел – скара му се надменно Юсуф. – Хайде, върви, губиш ни времето с твоите маймунджилъци.

Пазачите завлякоха Дориан до порта в задната стена на крепостта. Тя бе широко отворена и неколцина облечени в роби пазачи клечаха в сянката на стената, подпрели на нея дългите си кремъклийки.

Том непрекъснато бе внушавал на Дориан, че трябва внимателно да запаметява всяка подробност в нова обстановка. Качулката скриваше лицето му, но не пречеше на очите да забележат, че портата е много стара и прогнила, а пантите са почти изядени от ръжда. Стените обаче, бяха много дебели и здрави. Биха устояли и на най-жесток обстрел.

Пазачите познаваха добре капитана на джонката. Не си дадоха труд да станат, а само размениха обичайните цветисти приветствия и махнаха на групата да влиза. Намериха се във вътрешния двор на форта и Дориан отново се огледа внимателно. Забеляза, че основните сгради са много стари. Кораловите блокчета бяха огладени от вятъра, а на места – паднали. Правени бяха обаче скорошни ремонти и дори в тоя миг група зидари се трудеше върху стълба, водеща към бойниците. Старите покриви бяха заменени с пластове палмови листа, които не бяха успели да изсъхнат напълно. Прецени, че близо двеста души се шляят в сянката на крепостната стена. Едни бяха постлали молитвените си килимчета и изпънали тела връз тях. Други, събрани на групички, хвърляха зарове или пушеха наргиле, бърбореха, докато почистваха мускетите или точеха ятаганите си. Някои подвикваха традиционния поздрав „Селям алейкум!“, а похитителите на Дориан отвръщаха: „Алейкум селям“.

По средата на двора бяха разпалени няколко готварски огнища под навес от палмови листа. Забулени жени се суетяха около тях, печаха хлебни питки върху железни скари или бъркаха съдържанието на поставени на триноги над огъня черни котли. Когато Дориан и придружителите му минаха край тях, вдигнаха глави, но не поздравиха, а очите им останаха скрити.

Във външната стена на крепостта бяха изградени помещения с врати към двора. Част от тях изглежда се използваха за складове или барутни погреби, защото пред вратите им имаше часови. Юсуф каза на хората си:

– Изчакайте ме тук! Може пък да изпросите нещо от жените, да натъпчете вечно гладните си търбуси.

Хвана здраво Дориан за ръка и го повлече към входа в средата на укреплението.

Пътят им препречиха двама стражника.

– Каква работа имаш тука, Юсуф? – попита единият. – Какво те води неканен пред вратата на Мусалим бин Янгири?

Известно време се разправяха, като Юсуф доказваше правото си на допуск, а стражата доказваше властта си, да му го откаже. Най-накрая единият пазач се умори:

– Не си избрал подходящ момент. Господарят изпрати вече двама на оня свят днеска. Сега преговаря с търговци от материка. Но ти винаги си бил безразсъден, Юсуф, все искаш да плуваш в едни води с тигрова акула. Влизай на своя отговорност! – Пазачът отпусна сабята и отстъпи с усмивка.

Юсуф хвана още по-здраво ръката на Дориан, но пръстите му трепереха. Вмъкна момчето през вратата и изсъска в ухото му:

– Долу! Долу по корем!

Дориан симулира неразбиране и се възпротиви на усилията на другия да го смъкне на пода. Боричкаха се известно време, после Юсуф се отказа и го остави прав, но сам запълзя по пода към групата от четирима мъже, разположили се в другия край.

Все още прав, Дориан се опита да овладее безпокойството си и се огледа. От пръв поглед забеляза, че макар стените от коралови блокчета да бяха неизмазани, красяха ги пъстроцветни и скъпи килими. Останалата мебелировка беше оскъдна: грубият под добре почистен, но гол, ако не се смята ниската масичка и множеството възглавници, на които се бяха настанили четиримата. Те наблюдаваха с видимо презрение пълзящия към тях Юсуф, който редеше литания от възхвали:

– Велики господарю! Любимецо на Аллаха! Меч на исляма! Унищожителю на неверниците! Мир за тебе!

Дориан разпозна мъжа, седнал насреща. За последен път го бе видял на юта на „Минотавър“. Знаеше, че никога няма да забрави това лице.

Под зеления тюрбан, то изглеждаше като издялано от тиково дърво или някакъв друг неподатлив материал. Кожата бе изпъната по черепа, така че скулите изглеждаха твърде изпъкнали. Веждите гладки и високи, носа – извит и тънък. Увисналата до пояс брада беше разделена на две и къносана до светлокафяво. Под увисналите мустаци се виждаше тънката рязка на устата.

Лишената от устни, като на влечуго, уста се отвори и разнеслият се глас прозвуча меко и мелодично, ала жестокият тъмен поглед разсейваше заблудата.

– Трябва да имаш много сериозна причина, за да прекъснеш нашия разговор – промълви Ал Ауф.

– Могъщи господарю, аз съм само едно камилско лайно, съхнещо под слънчевата светлина на Вашето присъствие. – И Юсуф допря три пъти чело о пода.

– Това поне е истина – съгласи се Ал Ауф.

– Донесъл съм ти голямо съкровище, Любимецо на Пророка, – Юсуф надигна глава достатъчно високо, за да може да кимне към Дориан.

– Роб? – попита Ал Ауф. – Водиш ми роб, на мене, дето съм натъпкал всички пазари по света с роби?

– Юноша – потвърди Юсуф.

– Аз не съм педераст – отвърна Ал Ауф. – Предпочитам паничка мед вместо кофа лайна.

– Юноша – заломоти уплашен Юсуф. – Но не какъв да е. – Още един път тикна чело о пода. – Златно момче, но по-ценно от злато.

– Дрънкаш със заобикалки, сине на болна горска свиня.

– Ще ми позволите ли, да покажа това съкровище пред милостивия Ви поглед, о Всемогъщи? Тогава ще разберете, че говоря истината.

Ал Ауф кимна и почеса къносаната си брада.

– По-бързо! До гуша ми дойдоха дивотиите ти.

Юсуф стана на крака, но се сгъна почти надве, отпуснал глава в знак на дълбоко уважение. Хвана Дориан за ръка и го повлече напред. Беше се изпотил от страх.

– Прави каквото ти казвам сега – зашепна свирепо той в опит да прикрие страха си, – или ще накарам да те скопят и ще те дам на хората си вместо курва. – Издърпа го в средата на стаята и се изправи до него.

– Велики господарю, Мусалим бин Янгири, ще Ви покажа нещо, което никога не сте виждал досега! – Почака малко, за да нарасне напрежението и с театрален жест дръпна качулката от главата на Дориан. – Гледайте! Короната на Пророка, предсказана от светията!

Четиримата седнали мъже се вторачиха мълчаливо в Дориан. Той вече бе свикнал с реакцията на всеки арабин, който го виждаше за пръв път.

– Къносал си му главата – проговори най-накрая Ал Ауф, – както аз съм сторил с брадата си. – Гласът му обаче бе несигурен, а в израза му личеше страхопочитание.

– Не, Господарю. – Юсуф набираше самочувствие. Възрази безнаказано на Ал Ауф, простъпка, за която мнозина бяха платили с живота си. – Сам Бог е боядисал косата му, точно както е направил и с главата на Мохамед, едничкият му истински Пророк.

– Слава на Бога! – измърмориха останалите по навик.

– Дай го тук! – нареди Ал Ауф. Юсуф сграбчи Дориан за раменете и почти го отдели от пода, в стремежа си да угоди.

– Внимателно! – предупреди го Ал Ауф. – Отнасяй се към него внимателно! – Сърцето на Юсуф подскочи от радост при тази забележка, защото тя означаваше, че Ал Ауф не е отхвърлил изцяло твърденията му за момчето. Започна да бута Дориан по-внимателно и го натисна да падне на колене пред корсаря.

– Аз съм англичанин. – За нещастие детският глас трептеше и отнемаше от силата на думите му. – Дръж далеч от мен окървавените си ръце!

– Сърцето на черногривия лъв е неотбитото му малко – отбеляза одобрително Ал Ауф. – Но какво казва той? – Никой не можа да му отговори и Ал Ауф погледна отново към Дориан. – Не говориш ли арабски, малкия?

Сърдит отговор на същия език се надигна към устните на Дориан, но той го потисна и продължи на английски:

– Можеш да вървиш право в ада и предай поздравите ми на дявола, когато стигнеш! – Това бе един от любимите изрази на баща му и той усети как куражът му се връща. Опита да се изправи, но Юсуф натискаше раменете му.

– Не говори арабски – каза Ал Ауф и в гласа му се долови известно разочарование. – А това е част от пророчеството на Свети Темтем, да бъде благословено името му вовеки.

– Може да се научи – предложи Юсуф с отчаяние в гласа. – Ако ми го оставите, за един месец ще го науча да казва целия Коран наизуст.

– Не е същото – поклати глава Ал Ауф. – Според пророчеството, едно дете ще дойде от морето с мантията на Пророка върху главата си и ще говори на езика на Пророка. – Загледа Дориан смълчан. Невероятно предположение започна да се оформя в главата на момчето: никой арабин не бе виждал червена коса в живота си. Започваше да разбира, че я разглеждаха като някакъв религиозен знак свише. Казваха, че Пророкът им Мохамед имал същата коса. Спомни си бегло, че Алф Уилсън бе споменавал същото, когато обясняваше в дългите си лекции вярванията на исляма. Явно сам Ал Ауф бе къносал брадата си в подражание на Пророка.

– Може би тази коса все пак е просто изкусно боядисана – каза мрачно корсарят. – Ако е така, – смръщи се той внезапно към Юсуф, – веднага заминаваш заедно с детето в гората за екзекуции.

Дориан усети как дъхът му спира от ужас при мисълта за такава възможност. Споменът за нещастниците от трипоидите в горичката беше болезнено пресен в съзнанието му.

Юсуф бе отново на пода, брътвейки колко е невинен, докато опитваше да целуне краката на Ал Ауф. Корсарят го ритна и извиси глас:

– Пратете да повикат Бен Абрам, лекаря!

След няколко минути един възрастен арабин дотича и се поклони пред Ал Ауф. Косата и веждите му бяха сребърнобели. Лицето белееше като яйчена черупка, а в очите му светеше бистър ум. Дори Ал Ауф говореше с него приветливо.

– Прегледай това франкско момче, чичо. Косата му с естествен цвят ли е или е боядисана? Кажи ми дали е здрав и правилно сложен.

Ръцете на доктора върху главата на Дориан бяха нежни, но силни и Дориан се подчини неохотно на тяхната воля. Бен Абрам разтърка свилените червени кичури между пръстите си, като издаваше остри къси звуци през зъби. После отстрани с две ръце косите и внимателно разгледа кожата на главата, като го въртеше насам-натам, за да улови повече светлина от високите зарешетени прозорци. Помириса главата, за да установи аромат на някаква билка или химикал.

– За петдесет години медицинска практика не съм виждал такова нещо, нито при мъж, ни при жена, макар да съм чувал за хора далече на север, които имали такава коса.

– Значи не е боядисан. – Ал Ауф седна изправен върху възглавниците си. Явно интересът му се събуди отново.

– Това е естественият цвят на косата му – потвърди лекарят.

– А останалата част от тялото?

– Ще разберем. Нека се съблече!

– Той не говори езика на Пророка. Трябва сам да го съблечеш.

Дори двамата с Юсуф не успяха да изпълнят заповедта. Дориан се съпротивляваше като котка, която се опитват да натопят надолу с главата в кофа студена вода. Той се извърташе, риташе и хапеше, докато накрая се видяха принудени да повикат двама от пазачите, да го усмирят. Застана гол между тях, като всеки бе стиснал по една ръка, за да му попречат да прикрие слабините си.

– Погледнете цвета и структурата на кожата – възхити се Бен Абрам. – Красива е като най-фина бяла коприна, като кожата на султанския жребец. Няма и петънце по нея. Допълва изцяло цвета на косата и премахва и последното съмнение, че той е естествен.

Ал Ауф кимна.

– А тялото?

– Дръжте го! – викна Бен Абрам на пазачите. Ухапаната му ръка още кървеше. Внимателно започна да опипва малките бели гениталии на Дориан.

– Яйцата му още не са слезли в торбичката, но иначе са здрави. – Хвана детския пенис с два пръста. – Както се вижда, още не е обрязан, но… – Той изтегли назад кожицата и розовата главичка щръкна навън.

Дориан се замята в ръцете на пазачите и цялата му решимост да пази мълчание се изпари пред срама от това унижение.

– Свиньо неверническа! – развика се той на арабски. – Махни си мръсните лапи от пишката ми или, кълна се в Бога, ще те убия!

Ал Ауф се тръшна на възглавниците, а чертите му се опънаха от изненада и религиозно рвение.

– Говори! Ето го пророчеството сбъднато!

– Аллах е милостив! Слава на светлото Му Име! – извикаха в хор мъжете от двете страни. – Това е пророчеството на Свети Темтем.