Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 35 (всего у книги 62 страниц)
Корабът им обаче се носеше по водата и бързо приближаваше друг закотвен съд. Том забеляза, че ще се блъснат достатъчно силно, за да стане беля. Някакъв французин извика от борда на другия кораб.
– Внимавайте, изроди тъпи! Ще ни блъснете!
– Пригответе се да отблъснем! – обади се на английски някой от хората на Том.
От борда на другия кораб последва незабавен вик:
– Merde! Ils sont Anglais8282
Merde! Ils sont Anglais! (фр.) – По дяволите! Англичани!
[Закрыть]!
Том измъкна главния фал из плетеницата въжета и викна:
– По-чевръсто! Тегли!
Главното платно се вдигна по мачтата, корабът престана да се носи странично и улови вятъра. Инерцията успя все пак леко да го блъсне в закотвения съд и двата се отъркаха един о друг.
Вече и други гласове крещяха:
– Англичани! Англичаните нападат!
Задрямал на кея часови, разбуден така грубо, гръмна с мускета си и изведнъж из цялото пристанище започна канонада. Нед водеше майсторски кораба и той бързо набираше скорост. Когато погледна напред, Том съзря жълтата светлина от кърмовия фенер на „Гарвана“, който излизаше към открито море.
– Кливерите! – заповяда Том и чу пляскането на боси крака по палубата към носа. Вече се бяха поориентирали в такелажа и двата кливера литнаха нагоре почти без забавяне. Корабът реагира тутакси – хвърли се напред, водата зашипя под вълнореза му и започна да настига „Гарвана“. Но френската ескадра се размърда, на някои от мачтите вече се изкачваха бойни светлини.
Вдъхновен от засилващата се суматоха, Том изтича при едно от оръдията. То бе детска играчка в сравнение с тежкото въоръжение на линейните кораби, закотвени наоколо. Молеше се да е заредено.
– Помогни ми! – викна към Аболи и двамата отвориха амбразурния капак и изтикаха оръдието напред. Том погледна навън и видя, че минават край един от големите кораби, който им закриваше половината небе. Нямаше нужда дори да се прицелва, просто запали подсипа на оръдийцето. Докато огънят стигне основния заряд мина цяла вечност. После оръдието ревна и отскочи назад. Том чу гюлето да разбива с трясък тежката обшивка на отсрещния кораб. Разнесоха се диви гневни викове, но корабчето се носеше напред. Палубата му бе така ниско над водата, че скоро се изгуби в нощта. Някой от военните кораби даде изстрел с тежко оръдие, но от дългия му пламък Том разбра, че гюлето изобщо не лети към тях. Така и не видя, къде точно попадна тяхното. Виковете продължиха, а единичните оръдейни изстрели постепенно се сляха в оглушителна канонада. Френските кораби стреляха по въображаемия английски флот, който ги нападаше. Барутният дим се спусна като гъста мъгла над двата малки кораба. Тя почти ги откъса един от друг и Том трябваше силно да напряга очи, за да не изпусне мъничката жълтеникава светлинка на „Гарвана“.
Глъчката и изстрелите скоро останаха назад и те излязоха от дима в сладкия нощен въздух. Дочу слаби гласове, английски гласове и разбра, че мъничкият екипаж на „Гарвана“ ги приветства. Собственият му екипаж остави за миг платната и закрещя в отговор. Не бе разумно да се насочват евентуалните френски преследвачи, но Том не искаше да ги спира. Видя зъбите на Аболи да се белеят в тъмнината и се усмихна в отговор.
– Къде са французите? – попита Том и трите мърляви фигури бяха извлечени от каютата, за да се присъединят към капитана си на кърмата.
– На носа има малка лодка – каза Том. – Сега ще спрем и ще ги свалим в нея. Да си вървят у дома с най-топлите ни благопожелания.
Натовариха четиримата мъже в малката лодка и ги отпратиха. Когато разбра какво става, френският капитан се изправи на носа на мъничката черупка, с щръкнали от яд мустаци и вдигнал високо над главата свити юмруци, ги изпроводи с поток отбрани хули.
– Майка ви е крава, която ви е изтърсила всичките през другата си дупка, мокри лайна такива! Да ви пикая в майчиното мляко! Слон да настъпи на баща ви ташаците дано!
– Я говори на английски, бе! – викна Люк в отговор. – Цялата красота на поезията ти отива нахалост. – И нощта бързо отнесе яростта на капитана.
Аболи помогна на Том да нагласи главното платно и когато то се опъна като тъпан, попита:
– Ето че си имаш кораб, Клебе. Как ще го назовеш?
– Как са го нарекли французите? – Попита Алф Уилсън и се надвеси над кърмата, за да прочете надписа в светлината на закачения там фенер.
– Hirondelle. Какво означава това?
– „Лястовица“ – преведе Люк.
– Хубаво име! – съгласиха се всички. – Наистина лети като птица.
– Не обаче на тоя забравен от Бога език – възрази Том. – На благозвучен роден английски „Лястовицата“! Ще пием за негово здраве, след като го вържем за кея в реката. – Всички нададоха радостни викове.
При изгрев-слънце бяха стигнали Шиърнис и макар „Гарванът“ да опъна всички платна, той изоставаше далеч зад кърмата на „Лястовицата“. Не можеше да се мери с нея. Корабът се носеше по вятъра и хвърляше бели откоси встрани, когато носът му пресичаше гребена на оловносивите вълни.
– Харесва му, да се носи на свобода! – радваше се Нед Тайлър с лице цяло покрито от мрежа весели бръчици. – Ще трябва да му закачите една голяма шамандура отзад, да го позадържа малко.
„Лястовицата“ беше красива като младоженка, под ярките лъчи на утринното слънце. Чисто новите платна блестяха като седефени. Корабът беше толкова прясно боядисан, че Том долавяше миризма на терпентин, а палубата му бе излъскана до снежнобяло.
Насочи мислите си към товара в трюма. Повика Аболи и го прати да провери. Отвориха люковете и двамата с Алф Уилсън се спуснаха в тъмните трюмове със запалени фенери в ръка. След половин час се появиха отново с доволен вид.
– Натъпкан е до горе с брезент за корабни платна. Най-добро качество. Ще стигне за цяла ескадра бойни кораби.
Лицето на Том също грееше от радост. Знаеше какви цени ще стигне този стока в тръжната зала на Компанията.
– Мускулите на войната – заяви той. – По-хубаво от злато.
85.
Разтовариха брезента в пристанището на Компанията, а Том изпрати бележка на лорд Чайлдс. След това отплаваха нагоре по течението, за да акостират при островчето Змиоркова баница. Том остана с хората си достатъчно дълго, за да тръгне работата по преустройството на двете закрити палуби, за поемане на по-голям екипаж, както и за отделяне на мънички каюти за него и тримата офицери. В тези помещения щеше да има място колкото за една койка и моряшко сандъче, чийто капак можеше да се използва при нужда вместо писалище или планшет за морските карти. Напречните греди на корпуса бяха на такава височина от пода, че при минаване под тях, човек трябваше да се сгъва почти на две.
Том направи скици за преустройката на носовата част, така че да побере двадесет души екипаж. Променил бе първоначалната си преценка относно броя на хората, необходими за водене на кораба и отбрана в случай на нужда. Освен това, трябваше да разполага и с достатъчно място за стоки, които да му стигнат за търговия по време на тригодишно плаване, така че да се завърне с печалба.
Както личеше, в моряшкия кубрик8383
Кубрик – общо спално помещение за корабен екипаж.
[Закрыть] щеше да е доста тясно, дори при хубаво време, когато повечето хора ще спят на открито. Но при лошо, когато всичко живо се скрие долу, помещението ще се окаже прекалено тясно, дори за коравите морски вълци, подбрани от Аболи и Алф.
След като плановете бяха уточнени и дърводелците се хванаха за работа, Том и Аболи наеха гребна лодка и се спуснаха по течението. Когато се отбиха на „Леденхол стрийт“ секретарят им каза, че лорд Чайлдс е в Камарата на лордовете, където ще бъде през целия ден. Той обаче получил бележката на Том и очаквал посещението му. Секретарят подаде на Том оставеното за него съобщение.
Скъпи ми Томас,
Не очаквах така скоро да получа известие за успеха ти. Товарът от плячката е вече продаден на Адмиралтейството. Получихме чудесна печалба. Трябва да обсъдим този въпрос. Моля те, ела в Камарата и ми прати съобщение по някого от прислугата!
Твой слуга,Н. Ч.
Двамата с Аболи се отправиха покрай брега на реката към огромната правителствена сграда – Уестминстърския палат. Прислужникът пое подаденото писмо през вратата за посетители на Камарата на лордовете и не след дълго там слезе с пуфтене лорд Чайлдс. Объркан и смутен, той хвана Том за лакътя и без никакви предисловия избърбори:
– Брат ти Уилям е в Камарата. Разделихме се преди по-малко от десет минути. Трябваше да ми кажеш, как стоят нещата помежду ви. – Викна да му изпратят каретата. – Мисля, че трябва да те предупредя: Уилям е твърдо решен да търси възмездие за нараняванията, които си му причинил.
– Били сам си е виновен – започна Том сърдито, но Чайлдс го натика в дошлата пред входа карета и нареди:
– Бомбай хаус! Колкото можеш по-бързо! – Тръшна се на задната седалка до Том и каза: – Боцманът ти може да се качи отзад. – Том протегна глава през прозорчето и викна на Аболи да се качи на стъпенката.
Каретата рязко потегли и Чайлдс надигна перука, за да попие потта от темето си.
– Брат ти притежава солиден пакет акции на Компанията. Не е човек, с когото могат да се играят игрички. Не трябва да ни вижда заедно. В името на благоприличието, аз му казах, че нямам нищо общо с тебе.
– Нищо не може да ми направи! – каза Том с малко по-голяма увереност, отколкото изпитваше. Трябваше здраво да се държи за рамката на прозореца в люлеещата се карета и да крещи с цяло гърло, за да надвика тропота на копитата и гръмовния шум от търкалящите се по калдъръма железни шини на колелата.
– Мисля, че подценяваш омразата на брат си, Кортни – забеляза Чайлдс и отново нахлузи перуката на бръснатата си глава. – Няма значение кой прав, кой крив. След като човек с моето положение… бих могъл да кажа, с известно влияние… не иска да си разваля отношенията с него, какво остава за теб, лишен от наследство по-млад брат? – Чайлдс помълча малко и добави замислено: – Никога не съм срещал такава злоба, такава необуздана жлъч у когото и да било.
През останалата част от пътя до „Бомбай хаус“ мълчаха. Когато минаха през портата, Чайлдс извика на кочияша:
– Откарай ни в конюшните, не пред парадния вход!
Слезли от каретата в двора на конюшните, лорд Чайлдс вкара Том в главната сграда през малка вратичка.
– Знам, че брат ти е разпратил шпиони да те търсят. Най-добре е да не научава за днешната ни среща.
Том бързаше подир Чайлдс през безкраен лабиринт от коридори и стълбища, докато накрая се намери в малък кабинет с окичени с гоблени стени и голямо, потънало в позлата и украшения писалище по средата. Чайлдс му даде знак да седне в креслото до него и зарови в купчината документи на писалището.
– Това е ордера от продажбата на товара от „Лястовицата“ на Адмиралтейството. – Подаде го на Том. – Както ще видиш, отчислил съм обичайните посреднически такси.
– Двадесет процента! – възкликна смаян Том.
– Така е прието – сухо отбеляза Чайлдс. – Ако си дадеш труд отново да прочетеш нашето споразумение, сам ще се убедиш. Предвидено е в петнадесета точка.
Том махна с ръка.
– А за самия кораб? И от неговата ли стойност ще вземете двадесет на сто.
Започнаха да се пазарят и Том бързо разбра, защо лорд Чайлдс се е издигнал така високо в света на търговията. Обзе го потискащото усещане, че се е изправил срещу фехтувач, който го превъзхожда с няколко класи. В един момент Чайлдс помоли за извинение и остави Том насаме толкова дълго, че той започна да се върти притеснено в креслото си, а после стана и закръстосва помещението.
Междувременно в съседната стая Чайлдс бързо пишеше върху пергамент дълго послание. Докато го ръсеше с пясък и навиваше на руло, каза на секретаря:
– Изпрати Барнс при мене!
Когато кочияшът се изправи срещу му, той каза:
– Барнс, това е писмо за лорд Кортни в Камарата. Трябва да му го предадеш лично. Въпросът е на живот и смърт.
– Слушам, милорд!
– Когато се върнеш, ще откараш моя гост и слугата му до кея при Тауър. Само че, не направо. Най-напред… – Чайлдс му даде точни инструкции и като свърши, попита: – Разбра ли ме, Барнс?
– Напълно, милорд.
Чайлдс се втурна обратно в кабинета, където чакаше Том и помоли за извинение:
– Прости ми, но имаше някои дела, които не можеха да чакат. – Той радушно потупа госта си по рамото. – А сега, да се върнем към деловата част.
До към средата на следобеда Том установи, че разполага с документ за собственост на „Лястовицата“, но няма да получи нищо от стойността на товара му. Освен това, Никълъс Чайлдс поиска и двадесет и пет процента от всяка бъдеща плячка, завладяна по силата на мандата, който той бе осигурил. Том си даваше сметка, че не е нещо повече от пиле в лапите на старата лисица Чайлдс, но продължи да се съпротивлява упорито.
Единственото му предимство беше, че лордът не бе виждал „Лястовицата“, а описанието което получи, не отговаряше много точно на действителността, така че алчността му остана приспана. Освен това Чайлдс нямаше какво да прави с такъв малък съд и Том усети желанието му да се отърве от него. Упорито отстояваше позициите си и в крайна сметка Чайлдс се отказа от прекомерните претенции и прие да предостави правото на собственост върху кораба, свободно от всякакви юридически тежести. В замяна получаваше правата върху целия товар.
Чайлдс изглеждаше много доволен от това споразумение, както и следваше да бъде, според нерадостната преценка на Том. Чудеше се, как ще обясни на хората, участвали в операцията по завладяване на „Лястовицата“ в Кале, че няма да получат никакъв монетен израз на благодарност за усилията си.
– Би било много разумно от твоя страна, Кортни, ако напуснеш Англия час по-скоро и стоиш възможно по-далеч от нея, докато брат ти забрави за теб – каза Чайлдс с великодушна усмивка. – Предлагам ти, да помислиш за кожата си, защото ситуацията е много опасна.
В този момент на вратата се почука и след нареждане от страна на Чайлдс, в кабинета се появи секретарят му.
– Всичко е изпълнено, милорд. Барнс се върна и е готов да изпрати гостите Ви.
– Отлично! – кимна Чайлдс. – Наистина отлично! – Изправи се веднага и отправи усмивка към Том. – Мисля, че с това съвместната ни дейност приключва, Кортни. Доколкото разбирам, искал си да вземеш лодка от Тауър?
Той придружи любезно Том до парадния вход, където чакаше Барнс с каретата. Докато стискаха ръце за сбогом, Чайлдс попита небрежно:
– Накъде ще поемеш с новия си кораб? И кога ще отплаваш?
Том усети някаква клопка и се измъкна с думите:
– Току-що станах собственик. – Засмя се и продължи: – Още не съм мислил по този въпрос. – Чайлдс го гледаше внимателно в очите, дебнещ за най-малък признак на неискреност и Том се видя принуден да продължи: – Мисля, че пристанищата по южното средиземноморско крайбрежие на Франция ще бъдат най-подходящ район за по-нататъшната ми дейност. Или може би френската територия Луизиана в Мексиканския залив. Можем да пресечем Атлантика.
Чайлдс изсумтя неубеден до край.
– Най-искрено се надявам, Кортни, че не ти се върти из главата мисълта да минеш Добра Надежда, за да търсиш изчезналия си брат в Океана на Индиите?
– Господи, сър! – изсмя се отново Том. – Не съм толкова луд, че да тръгна към Добра Надежда в тоя леген.
– Всички територии отвъд Добра Надежда са отдадени на достопочтената Компания по силата на кралски указ. Всеки натрапник ще понесе най-суровото наказание, предвидено от закона. – От стоманения блясък на очите му ставаше напълно ясно, че не би се ограничил в рамките на закона, ако ще преследва такова тежко престъпление. Според една моряшка пословица, „няма закон отвъд чертата“, което означава, че законите на цивилизацията невинаги намират приложение в отдалечените точки на океана.
Чайлдс го стисна здраво за рамото, за да подчертае сериозността на думите си:
– Всъщност, трябва да проумееш простата истина, че ако излезеш толкова глупав и се появиш из моите райони, ще трябва да се страхуваш от мен много повече, отколкото от брат си.
– Уверявам Ви, милорд, за мен Вие сте голям приятел и по никакъв начин няма да допусна това да се промени – заяви Том убедено.
– Е, тогава значи сме се разбрали – каза Чайлдс, заменил строгото си изражение с усмивка, толкова искрена като тази на Том и се разделиха.
Всъщност, това няма никакво значение, помисли си самодоволно Чайлдс. Оттук маршрутът му води право в ръцете на неговия брат. И добави на глас:
– Върви с Бога! – Продължи полугласно: – Или с дявола. – После помаха с пухкава ръчица.
Том скочи леко в каретата и даде знак на Аболи да седне до него. Чайлдс се дръпна назад и кимна към кочияша, който му отговори с многозначителна усмивка и допиране на камшика до периферията на шапката. Тръсна юздите и екипажът пое.
86.
Том и Аболи бяха така потънали в разговор, че никой от двамата не гледаше, къде ги кара кочияшът. Тесните улички дотолкова си приличаха една с друга, че нямаше начин да се ориентират. Докато каретата ги тресеше по калдъръма, Том разправяше на Аболи разговора си с Чайлдс.
Най-накрая Аболи отбеляза:
– Не е чак толкова лоша сделка, колкото си мислиш, Клебе. Имаш си „Лястовицата“ и екипаж за него.
– Ще трябва да платя на Люк Джарвис и хората, които дойдоха с нас в Кале от собствения си джоб – възрази Том. – Те очакват дял от плячката.
– Предложи им място на борда и пай от бъдещите плячки. Това ще ги въодушеви повече.
– От „Серафим“ ми останаха само шестстотин лири, с които трябва да оборудваме и снабдим с припаси кораба.
– Не – отвърна Аболи, – имаш хиляда и двеста лири.
– Що за дивотии дрънкаш, Аболи? – Том се извърна и го загледа втренчено.
– Все нещо ми е останало от всичките тия години, дето плавах с баща ти. Ще го добавя към твоите пари. – Аболи сви рамене. – И без това, няма какво друго да ги правя.
– Ще ми станеш равноправен партньор. Ще подпишем договор. – Том не направи опит да крие задоволството си.
– Ако ти досега не си спечелил доверието ми, какво ще помогне парче хартия? Само да се харчат пари за адвокати.
– С хиляда и двеста лири ще можем да преустроим кораба, както и да го снабдим с припаси и достатъчно стока за търговия. Няма да съжаляваш, стари ми приятелю, заклевам се.
– За малко неща в живота си съм съжалявал – отвърна безстрастно Аболи. – А когато намерим Дориан, вече за нищо няма да съжалявам. А сега, ако сме приключили с приказките, искам малко да поспя.
Облегна се назад и затвори очи. Том скрито заразглежда лицето му, възхитен от простата житейска философия и вътрешна сила, които правеха личността му така завършена и уравновесена. Той няма пороци, мислеше си Том, не го тревожат стремеж към власт или трупане на богатства, обладан е от могъщо чувство за лоялност и чест, стоик и човек с дълбока природна интелигентност, личност в пълно съгласие със себе си, способен да се наслаждава на всички дарове от своите неведоми горски богове, както и да понася всички трудности и злини, които съдбата може да изправи насреща му.
Гледаше черния полиран череп, върху който никакъв косъм – бял или черен – не издаваше възрастта му. Погледна лицето. Сложната плетеница на татуировката скриваше всяка следа, която времето би могло да остави там. На колко ли години е всъщност? Изглеждаше така извън времето, както парче обсидиан. И макар сигурно да бе доста по-възрастен от баща му, нито силата, нито ловкостта бяха отстъпили пред годините. Само той ми остана, мислеше си Том, смаян от силата и дълбочината на чувството, което го свързваше с този едър мъж. Той е мой баща и мой съветник. Нещо повече – той ми е приятел.
Без да отваря очи, Аболи изведнъж проговори и измъкна Том от неговия унес:
– Това не е пътят към реката.
– Откъде знаеш? – Том погледна навън и видя само тъмните фасади на сгради, които изглеждаха изоставени в мистериозната светлина на гаснещия ден. Тесните улички бяха пусти, ако не се смятат няколко случайни, увити в наметала фигури, тръгнали Бог знае накъде или застанали, злокобни и неподвижни в тъмни входове, с лица скрити, така че не можеше да се каже жени ли са или мъже. – Откъде знаеш? – повтори Том.
– Пътуваме в друга посока. Ако ни караше към кея на Тауър, отдавна трябваше да сме стигнали.
Том не се съмняваше в усета на Аболи за посока и време – те бяха безпогрешни. Той се подаде през прозореца и викна към кочияша на капрата:
– Къде ни караш, човече?
– Където нареди Негово Превъзходителство. На Спайтълфийлдс маркет.
– Не там, идиот такъв – кресна Том. – Искаме да отидем при Тауър.
– Трябва да съм разбрал криво, но съм сигурен, че Негово Превъзходителство нареди…
– Чумата да го тръшне Негово Превъзходителство! Карай, където аз ти казвам! Трябва ни лодка, да ни отведе нагоре по реката.
Като негодуваше на глас, кочияшът обърна каретата и запълни с нея тясната улица, а лакеят дърпаше предния кон за юздечката, за да го накара да се подчини.
– Ще стигнем Тауър след шест часа, предупреди кочияшът. – Никаква лодка няма да намерите по това време.
– Това е наша грижа – озъби му се Том. – Ти карай където ти казват, човече!
Начумереният кочияш подкара конете в тръс и те се залюляха и заподскачаха през локви и коловози назад по пътя, откъдето бяха дошли. Постепенно ги обгърна мека, стелеща се мъгла – предвестник на настъпващата вечер. Около къщите, покрай които минаваха, се увиваха сиви ластари дим и дори тропотът от копитата на конете и железните шини на колелата бе приглушен от дебела бяла пелена. Изведнъж застудя. Том потръпна и придърпа плаща около себе си.
– На удобно място ли ти е сабята, Клебе? – попита Аболи.
Том го погледна изненадано:
– Защо питаш? – каза той, но сложи ръка върху сапфира на ефеса и здраво стисна ножницата между коленете си.
– Може да ти потрябва – изсумтя Аболи. – Надушвам предателство. Дебелакът не ни е пратил за зелен хайвер току-така.
– Кочияшът е сбъркал – възрази Том, но Аболи се засмя тихичко.
– Не е сбъркал, Клебе. – Очите му бяха вече отворени, а собствената му сабя излезе на инч от ножницата, за да се върне на място с металическо щракване. След още една продължителна пауза, той се обади отново: – Сега сме близо до реката. – Том понечи да попита, откъде знае, но Аболи го изпревари: – Усещам влагата и мирис на вода.
Едва бе затворил уста и кочияшът изведе екипажа от тясната уличка и спря до ръба на каменен кей. Том надникна навън. Повърхността на реката бе така плътно застлана с гъста мъгла, че отсрещният бряг не се виждаше. Дневната светлина бързо чезнеше, а с тъмнината се спускаше някакво вледеняващо лошо предчувствие.
– Това не е мястото! – викна Том към кочияша.
– Вървете по брега в тази посока! – посочи с камшика мъжът. – Няма и двеста стъпки оттук.
– Закарай ни, щом е толкова близо! – Том бе изпълнен с подозрения.
– Каретата е твърде широка, за да мине оттук, а по околния път е много далече. Пеша ще стигнете за минута.
Аболи го докосна по рамото.
– Нека го послушаме. Ако това е капан, много по-лесно ще се отбраняваме на открито.
Те стъпиха в калта, а кочияшът каза усмихнат:
– Един истински джентълмен щеше да намери шестаче за всичките ми грижи.
– Аз не съм джентълмен, а и ти не си проявил никакви грижи – отвърна Том. – Следващия път слушай по-внимателно нарежданията и карай, където трябва!
Кочияшът изплющя ядно с камшик и каретата отгърмя в мъглата. Погледаха как се стопяват страничните й светлини и Том въздъхна дълбоко. Реката силно вонеше, влажно и лепкаво, с острата миризма на открити канали, които се изливаха направо в нея. Мъглата се сгъстяваше и разреждаше, като някаква приказна завеса. Пред тях се бе проснала крайбрежната алея. От лявата им страна се виждаше водата, на два фатома под тях, а отдясно алеята опираше в гола тухлена стена.
– Наблюдавай дясната страна – промълви Аболи. – Аз ще държа брега.
Том забеляза, че е преместил ножницата от дясно, така че ако се наложеше да се бие с лявата ръка, което естествено не би го затруднило ни най-малко, да не си пречат с Том.
– Тръгвай по средата!
Двамата поеха рамо до рамо по алеята, загърнали наметала до брадичките си, но готови всеки миг да ги разтворят и да оголят саби. Тишината и сгъстяващият се мрак им действаха потискащо. Отпред в мъглата мъждукаше някаква светлина, колкото ръбът на крайбрежната алея да не потъне в тъмнината. Том забеляза, че светлината идва от самотен фенер.
Като приближи още, видя спускащите се към водата каменни стъпала на пристана.
– Това е мястото – каза Том тихо, за да го чуе само Аболи. – Виж, има една лодка с лодкар.
Едрата тъмна фигура на лодкаря стоеше права в отвора на стълбището. Широкопола шапка скриваше очите му, а яката на пелерината бе вдигната пред устата. Лодката бе привързана за една от железните халки на каменната стена. Оставил бе запаления фенер на най-горното стъпало и той хвърляше огромната му сянка върху каменната настилка. Том се подвоуми.
– Тази работа не ми харесва. Прилича на сцена в очакване актьорът да си каже репликата. – Говореше на арабски, за да не бъде разбран от някой скрит слушател. – Защо ще чака лодкарят, ако не знае, че ще се появим.
– Спокойно, Клебе! – отвърна Аболи. – Не се оставяй да те заблуди лодкарят. Не той е опасността. Трябва да има други.
Продължиха с твърда крачка към фигурата, но погледите им шареха по околните сенки. Изведнъж от мрака изникна още един силует и препречи пътя им на сабя разстояние. Той отметна назад върху раменете капишона си и показа глава, увенчана с гъсти руси къдри, блеснали в оскъдната светлина.
– Добър вечер и добра среща, прекрасни джентълмени. – Гласът на жената беше дрезгав и лъстив, но Том забеляза отблъскващите петна руж по бузите и дебелия слой грим върху големи устни, засинели мъртвешки в слабата светлина на фенера. – За един шилинг ще отведа и двама ви пред райските порти.
Беше ги спряла в едно стеснение на алеята, където не можеха да се развъртят, а сега нацупи устни и се ухили срещу Том в ужасяваща пародия на прелъстителка.
– Отзад! – викна Аболи на арабски и Том чу леки стъпки по каменната настилка. – Аз ще го поема, а ти не изпускай курвата от око – добави Аболи. – Защото ако се съди по гласа, под полите си крие чифт най-обикновени ташаци.
– Шест пенса за двамата, скъпа – каза Том и пристъпи напред. В този момент чу Аболи да се обръща, но не отлепи поглед от пачаврата. Аболи се плъзна леко срещу първия от двамата мъже, изникнали от тъмното зад гърба им. Ударът беше толкова бърз, че жертвата му дори не успя да вдигне оръжието си за защита. Острието мина под гръдния кош и се показа от другата страна в областта на бъбреците. Човекът изпищя.
Аболи използва дължината на острието и силата на лявата си ръка, за да отхвърли тялото назад върху втория нападател, като нанизана на харпун голяма риба. Сабята се измъкна от корема и двамата мъже отстъпиха, вкопчени един в друг. Раненият продължаваше да пищи – див, злокобен звук в нощта – и пречеше на съучастника си да нападне. Вторият удар на Аболи бе нанесен над рамо към лицето на противника.
Улучен право в устата, човекът изпусна оръжието си и се хвана с две ръце за пострадалото място. Между пръстите му потече гъста тъмна кръв. Олюля се назад по алеята и падна възнак от ръба й. Чу се плисък, когато трупът удари тъмните води и потъна веднага под повърхността.
Другият се отпусна на колене, притиснал корем с ръце, а после падна ничком на земята. Аболи се извърна, за да помогне на Том, но закъсня.
Курвата бе извадила сабя изпод наметалото, а когато се хвърли към Том, перуката й падна и разкри остригано теме и грубовати мъжки черти. Том беше готов за атаката и я посрещна с контраудар. Убиецът беше изненадан: не очакваше такава бърза реакция и не успя да вдигне гарда си.
Том нанесе висок удар в основата на шията, където няма кости, за да отплеснат удара. Острието мина през трахеята и големите кръвоносни съдове и задра в гръбначния стълб. Том го измъкна и удари втори път един инч по-ниско. Сега сабята намери връзките между два прешлена и премина отвъд.
– Напредваш, Клебе. – Аболи подсвирна, когато курвата се строполи и остана неподвижна с поли разкрили тънки и космати, бели крака. – Но още не сме приключили. Ще има и други.
Наизлязоха от входове и сенки като бездомни кучета, надушили мърша. Том не си направи труд да ги брои, но бяха много.
– Гръб в гръб – нареди Аболи и прехвърли сабята в другата ръка. Сега тясната алея, която им се бе видяла като капан, стана тяхна крепост. Реката пазеше единия им фланг, а тухлената стена без прозорци на триетажна постройка – другия.
Том разбра, че от двете страни на алеята напират много нападатели, но те можеха да се бият само един по един. Следващият, който се изправи срещу Том, държеше обкована в желязо тояга и още от първия насочен към главата му удар стана ясно, че човекът владее отлично грозното си оръжие. Том изпита благодарност към Аболи, задето насила го бе карал да се упражнява с подобно в Хай Уийлд. Той се шмугна под тоягата, като не посмя да рискува тънкото острие на сабята си срещу такова брутално оръжие и се приготви за следващи удар. Знаеше, че ще бъде мушкане в главата. Не можеше да отскочи встрани, защото би оставил незащитен широкия гръб на Аболи. Шестфутовата дължина на тоягата позволяваше на нападателя да остане извън обсега на сабята, до момента в който нанесе втория мушкащ удар. Том отклони съвсем леко глава в последния миг и обкования край на тоягата мина като копие на инч от бузата му. После я хвана с лявата ръка и се остави мъжът да го придърпа към себе си. Замахна със сабята, а синьото острие изсъска и блесна като мълния.
Преряза гърлото на нападателя като бръснач малко под брадичката и въздухът излетя през отвора на трахеята с ужасяващо свистене.
Мъжът зад него наблюдаваше като хипнотизиран страховитата гледка, докато убитият все още се олюляваше, описвайки кръг с горната част на тялото си. Така се бе заплеснал, че не можа да посрещне достатъчно бързо следващия напад на Том. Той бе отново високо, към шията, но жертвата съумя да се отмести и острието потъна в рамото. Оръжието, което носеше, издрънча върху камъните. Човекът хвана раненото си рамо и с вик „За Бога, убиха ме!“, се извърна и блъсна в идващия след него. Те се сляха в движеща се човешка маса и за Том бе трудно да набележи определена цел. Той мушна три пъти напосоки в купчината, силно и бързо, като всеки път се разнасяше нов писък на болка. Единият се заклати назад и падна в реката, размахал бясно ръце сред облак пръски. Останалите се затътриха обратно, всеки притиснал раненото място, а лицата им сивееха в оскъдната светлина.
Том дочу звуци зад гърба си. Някой стенеше приглушено, друг хлипаше от болка, трети риташе на земята, като кон със счупен крак. Том не отделяше очи от хората пред себе си, но трябваше да се увери, че Аболи пази гърба му.
– Аболи, да не си ранен? – попита го тихичко.
И веднага един дълбок глас се обади отзад с презрение:
