Текст книги "Мусон"

90.

Даже и без покровителството на принца, за тези седмици плаване, Дориан си бе извоювал симпатиите на целия екипаж. Всички знаеха, че детето е божа птичка и се надяваха нещо от обещаното в пророчеството да се падне и на тях. Когато минаваше през палубата, даже и най-закоравелите и злонрави моряци се усмихваха и го закачаха или докосваха косите му за късмет.

Корабният готвач му приготвяше лакомства и сладкиши, докато останалите се надпреварваха да му правят малки подаръци и да привличат вниманието му. Един дори свали муската, която носеше на врата си и я окачи на Дориан.

– Нека те пази! – каза той и направи знака против уроки.

Капитанът, Фуад, го бе нарекъл нежно маймунка с лъвско сърце и след вечерна молитва го канеше да поседи при него на руля. Той му показваше издигащите се от морето звезди, назоваваше имената на съзвездията и разказваше на Дориан легендите, свързани с всяко едно от тях.

Тези араби бяха хора на пустинята и океана. Целият им живот протичаше под покрова на небето, а звездите оставаха винаги над главите им. Те ги бяха изучавали в течение на векове и сега капитанът споделяше част от древното познание с Дориан. Предлагаше на детето рядък дар.

Момчето слушаше омагьосано, с осветено от небесата лице. После, на свой ред, казваше на Фуад английските имена на небесните светила, които бе научил от Аболи и Големия Дениъл.

Останалите моряци се скупчваха наоколо и слушаха легендите за седемте сестри, за Орион ловеца, за Скорпиона, разказвани от Дориан с приятния му тънък глас. Всички обичаха звездите, както и хубавите приказки.

Сега, след като имаше възможност да се движи свободно из кораба, вниманието на Дориан бе заето от толкова много неща, че не му оставаше време да изпитва самота или да се самосъжалява. Половината сутрин прекарваше надвесен от носа, загледан в лудориите на стадо остроноси делфини. Те пляскаха с широките опашни плавници и му хвърляха многозначителни погледи с мъдрите си очи, докато се стрелкаха насам-натам. От време на време някой от тях изскачаше от ослепителната синева на водата високо към Дориан и се усмихваше с широка уста. Той му махваше и избухваше в радостен звънък смях. Намиращите се наблизо моряци прекъсваха за момент работата си и се усмихваха с разбиране.

Щом обаче заговореше по-продължително с някого, Фуад се обаждаше ревниво:

– Ела тук, малка маймунке с лъвско сърце, ела да покараш малко! – И Дориан хващаше руля с блеснали очи, повел джонката по вятъра, усетил с ръка силата й, като на готвещ се за скок расов кон.

Понякога принцът, седнал кръстато на копринения килим под шатрата, прекъсваше беседата със своите придворни и наблюдаваше момчето с лека усмивка.

Понеже Дориан беше още момче и не бе усетил ритуалния нож на обрязването, Тахи можеше да стои с разбулено лице в негово присъствие. Тя беше презряна разведена жена. Бившият й мъж беше придворен. След като се оказала неспособна да дари съпруга си със син, тя била зарязана. Единствено съчувствието и благоволението на Ал Малик й бяха спестили участта да проси по уличките и суковете на Ламу.

Тахи беше едра и пълна, отвсякъде заоблена, с мазна кафява кожа. Обичаше да си похапва, смехът й бе сърдечен, а нравът – сговорчив. Верността и предаността й към принца стояха в центъра на мирозданието й. И изведнъж Дориан бе станал син на нейния господар.

Както и всички останали на борда, Тахи бе пленена от красивата му червена коса, необикновените бледозелени очи и млечнобяла кожа. Когато пускаше с пълна сила слънчевата си усмивка и неотразим чар, тя не можеше да му устои. Сама бездетна, тя насочи към Дориан цялата си неосъществена майчина любов, която скоро изпълни сърцето й.

Когато принцът я назначи официално за бавачка на Дориан, тя се разплака от благодарност. На Дориан не му отне много време да установи, че зад ласкавите й кравешки черти се крие проницателен ум и тънък политически усет. Тя се ориентираше безпогрешно в различните течения на власт и влияние в двора и ги направляваше с рядко умение. Тя му посочваше големите и важни лица в свитата на принца, определяше техните силни страни и слабости, учеше го как да се отнася към всеки един. Посвещаваше го в тънкостите на дворцовия етикет и как да се държи в присъствието на принца и хората му.

Нощите бяха неприятната част от времето за Дориан. Споменът за Том и баща му се прокрадваше в тъмното и го завладяваше. Една нощ Тахи се събуди от приглушени ридания, откъм противоположния край на споделяната с Дориан каюта, където бе постлан тъничкият му тюфлек. Сама отхвърлена от обществото, тя инстинктивно схвана носталгията и самотата на малкото момче, изтръгнато от семейната среда, от познатия и мил свят, захвърлено сред чужденци от друга раса, религия и начин на живот.

Надигна се безмълвно и легна до него, като го взе в топлата и мека, майчина прегръдка. Отначало Дориан се опита да я отблъсне, но после се отпусна и остана неподвижен в ръцете й. Тя зашепна гальовно над главата му всички думи на любов и привързаност, които бе таила у себе си за рожбата, отказана от безплодната й утроба. След малко, напрежението напусна тялото на Дориан, той се притисна до нея, сгуши глава между огромните й кръгли гърди и най-накрая заспа. На следната вечер той сам отиде при нея, а тя разтвори месести обятия и го приласка.

– Моето бебче – шепнеше Тахи, удивена от силата на чувствата си, – моето красиво бебче.

Дориан не помнеше уюта на майчините обятия, но празнотата от липсата им бе дълбоко скрита в душата му. Скоро Тахи успя да запълни голяма част от тази празнота.

Докато джонката приближаваше родното пристанище, принц Абд Мухамад ал Малик седеше под шатрата си, без да позволява на държавните и стопански дела да ангажират мисълта му дотолкова, че да не му остане време за размисъл върху пророчеството. Той тайно наблюдаваше момчето с внимателен преценяващ поглед.

– Ал Алама – обърна се той с фамилно име към моллата, – какви откровения имаш във връзка с детето?

Моллата заслони очи, за да скрие истинските си мисли от проницателния поглед на господаря си.

– То е очарователно и привлича хората, както медът привлича пчелите.

– Това е очевидно – отбеляза троснато принцът. – Но аз питам друго.

– Изглежда притежава атрибутите, описани от благочестивия Темтем – продължи предпазливо Ал Алама, – но трябва да минат още много години, преди да сме сигурни в това.

– Дотогава трябва да го пазим като очите си и да култивираме онези особености, които са необходими, за да се изпълни пророчеството – каза Ал Малик.

– Ще направим всичко, което е по силите ни, принце!

– Твой дълг ще бъде да го въведеш в пътя на правата вяра и му разкриеш мъдростта на Пророка, така че постепенно да повярва и да се преклони пред исляма.

– Той е още момче. Не можем да искаме мъжка глава да увенчае слабите детски плещи.

– Всяко пътуване започва с първата стъпка – възрази принцът. – Той вече говори езика на вярата по-добре от някои други мои деца, а и показа известни познания по религиозни въпроси. Явно е бил обучаван. Твой свещен дълг е да задълбочиш тези познания, да ги разшириш, така че с времето той да приеме исляма. Само така пророчеството ще може да се изпълни изцяло.

– Както нареди господарят! – Ал Алама направи знака на преклонение, като докосна устни и сърце. – Ще направя първата крачка в това дълго пътуване още днес – обеща той на принца, който кимна одобрително.

– Ако е угодно на Аллаха!

След обедната молитва, когато принцът се оттегли в покоите си, за да сподели компанията на своите наложници, Ал Алама потърси момчето. То бе потънало в разговор с Фуад. Капитанът го обучаваше в навигация, като му показваше птици и плаващи водорасли, по които можеше да съди за разположението на островите и посоката на морските течения. Наричаше ги морски реки и обясняваше на Дориан как островите и крайбрежните очертания променят тези могъщи течения, извиват ги и променят посоката им, едва забележимо влияят върху синьо-зеления им оттенък.

Под напътствията на Нед Тайлър, Дориан бе свикнал да проявява жив интерес и към най-дребните подробности в навигационното изкуство. Най-приятните му спомени бяха свързани със слънчевите измервания, които бе правил заедно с Том или очертаване на бреговата линия върху картата и вписване на данните в корабния дневник, придружавано винаги от смехове и спорове с по-големия брат.

Сега Фуад му предаваше знания за тази част от океана, наименования и навици на птици и други морски същества, поведението на плаващите водорасли. Имаше едни дребни белопери птици, които се стрелкаха и пърхаха над килватера.

– Те не се отдалечават от брега на повече от десет левги. Наблюдавай посоката на полета им и ще те изведат до суша! – учеше го Фуад.

Друг път го викаше при релинга и посочваше към водата.

– Виж, малка маймунке! Едно морско чудовище кротко като неотбито агне. – Минаваха така близо, че Дориан се надвеси, за да разгледа шарения му гръб. Забеляза, че не е като ония стотици китове, които бяха срещнали из южните части на Атлантика. Трябва да бе някакъв вид акула, но с дължина почти колкото джонката. За разлика от тигровата акула или рибата-чук, които познаваше, този звяр се движеше лениво и безстрашно през прозрачната вода. Дориан забеляза ято миниатюрни риби-пилоти, които гъмжаха точно пред огромната уста.

– Не ги ли е страх, че ще ги излапа? – викна Дориан.

– Това чудовище яде само най-мъничките морски създания, по-дребни от зърно ориз. Хлъзгава гмеж, която плава из океана. – Фуад се радваше на ентусиазма на своя ученик. – Видиш ли този кротък звяр, значи мусонът е готов да се превърне от каскази в куси, от северозападен в югоизточен.

Ал Алама прекъсна разговора и отведе Дориан настрани, където можеха да говорят насаме. Момчето изглеждаше разочаровано и последва моллата с неохота.

– Един път ти каза следното в отговор на мой въпрос – започна Ал Алама: – „Аз не съм повече от човек като вас, но просветление озари духа ми и разбрах, че Бог е един. Който иска да лицесъзре нашия Бог, нека върши праведни дела.“

– Да, благословени. – Дориан не прояви особен интерес към новата тема. С много по-голямо удоволствие би продължил оживената си дискусия с Фуад.

Все пак, той бе предупреден от Тахи за властта и могъществото на моллата.

– Той е слуга на Бога и глас на Пророка – бе казала тя. – Отнасяй се към него с голямо уважение! За доброто на всички ни! – Така че Дориан прояви исканото внимание.

– Кой те е учил на тия неща? – попита Ал Алама.

– Имах учител – отвърна Дориан, с тъжен вид – когато бях при баща си. Казваше се Алф и той ме научи арабски.

– Значи той те е накарал да изучаваш Корана, свещената книга на Пророка?

– Само отделни стихове. Караше ме да ги пиша, а после ги обсъждахме. Стихът от осемнадесета сура бе един от тях.

– Вярваш ли в Бог, Ал Амхара? – настоя моллата.

– Да, разбира се! – бързо отвърна Дориан. – Вярвам в Светия Бог Отец, Бог Син и Светия дух. – Литанията на Ордена, слушана толкова пъти от устата на Том, безотказно дойде в неговата.

Ал Алама направи опит да не позволи тревогата и отвращението, предизвикани от това богохулство, да се отразят на лицето му.

– Има само един Бог – тържествено заяви той – и Мохамед е последният му истинен Пророк.

Дориан не се интересуваше от подобни твърдения, но обичаше да спори, особено пък с високопоставени люде.

– Откъде знаете? – попита той. – Откъде знаете, че аз греша, а правият сте вие?

Ал Алама прие предизвикателството, а Дориан се излегна и пусна пороя религиозна риторика покрай ушите си, докато сам се замисли за друго.