Текст книги "Мусон"

Автор книги: Уилбур Смит

сообщить о нарушении

Текущая страница: 48 (всего у книги 62 страниц)

Спусна си при Ибрисам и го възседна. Той се изправи бързо след допира на ездитната палка и хукна да догони колоната. Щом се показа иззад скалата, преследвачите го забелязаха и Дориан дочу слабите им, но войнствени викове в студения утринен въздух. Извърна се на седлото точно навреме, за да забележи облачетата барутен дим. Ездачите стреляха по него.

Разстоянието беше твърде голямо и той даже не чу свистенето на куршуми. Ибрисам, Свиленият вятър, продължи необезпокоен и настигна своите в началото на пясъчния склон. Тук пясъкът бе хлъзгав и рохкав. Краката на животните потъваха в стичащи се кристалчета.

Колоната започна трудно изкачване, като след всяка крачка се хлъзгаше половин назад, а камилите стенеха, уплашени от коварната почва под краката си. Едно от първите животни приклекна на задник, направи отчаян опит да стане и се преметна назад, като затисна ездача със седлото. Дориан бе достатъчно близо, за да чуе писъка на човека и хрущенето при счупването на двата му крака. След това тежкото животно се плъзна надолу в безформена купчина чак до началото на пясъчния склон, повлякло оплетения в стремената ездач и осеяло пясъка с мехове за вода и изпотрошено снаряжение.

Дориан се спусна натам и с помощта на сабята освободи човека. Батула го видя и се върна да помогне. Камилата му се спускаше сред облаци пясък и когато слезе долу, той скочи до господаря си. Двамата вдигнаха ранения с разлюлени крака на седлото на Ибрисам.

Опашката на колоната бе стигнала вече средата на склона. Принцът и авангардът бяха в основата на скалистата верига, пред цепнатината на прохода.

Дориан хвана юздите на Ибрисам и го поведе нагоре. Погледна назад към долината и видя устремените преследвачи. Камилите им бягаха в галоп, оставили врящи облаци зад гърба си, ездачите размахваха оръжия, надали бойни викове, робите им се вееха по вятъра в последен напън да ги настигнат, докато те се борят с опасните пясъци.

Внезапно от височината се чуха мускетни изстрели. Принцът бе строил хората, стигнали устието на прохода и ехото от залпа се понесе по скалната верига. Дориан забеляза поне трима нападатели, съборени от седлата от тежките оловни топчета, а една камила бе вероятно ударена в челото, защото предните й крака се подкосиха, тя се преметна през глава, изхвърлила ездача си високо във въздуха, преди да се просне на коравата пясъчна повърхност. Атаката загуби силата и устрема си и докато Батула и Дориан се блъскаха нагоре по склона, над главите им се разнесе втори залп.

Отговори му безредна стрелба от ниското, където противникът се спешаваше и откриваше огън по катерещата се нагоре двойка. Куршумите вдигаха пясъчни стълбчета около краката на Дориан, но сякаш някаква магия го пазеше, защото и двамата с Батула продължиха невредими пътя си.

Вир-вода от пот и с последни сили, те извлякоха камилите до края на пясъчния склон, където стъпиха на твърдия камък на прохода. Спрял да си поеме дъх, Дориан бързо се огледа.

Камилите бяха отведени на сигурно място зад първия завой на оградения с високи отвесни стени тесен проход, а хората му се бяха върнали бързо, за да заемат огневи позиции зад пръснатите пред входа скали, откъдето можеха да стрелят по неприятеля.

Дориан огледа долината и забеляза отоманските ескадрони, пръснати на много мили по белезникавата равнина, но всички идваха насам. Прецени набързо числеността им.

– Сигурно са близо хиляда! – реши той и избърса щипещата очите му пот с края на чалмата. После бързо прегледа Ибрисам, като прокара длани по хълбоците и бутовете му, уплашен да не напипа кръв от огнестрелна рана, но животното бе невредимо. Хвърли поводите на Батула.

– Заведи камилите зад укритието – нареди той – и нека се погрижат за ранения.

Докато Батула отвеждаше камилите във вътрешността на прохода, Дориан тръгна да търси принца. Ал Малик бе клекнал с мускет в ръка и с пълно самообладание тихо напътстваше скрилите се зад скалите воини. Дориан клекна до него с думите:

– Господарю, това не е работа за Вас. Тя е моя.

Принцът се усмихна.

– Дотук се справяш добре. Трябваше да оставиш тоя непохватен човек сам да се оправя. Твоят живот струва колкото стотици негови.

Оставил без внимание както забележката, така и похвалата, Дориан каза тихо:

– Само с половината от хората мога да задържа неприятеля тук много дни, докато свършим водата. Ще пратя останалата половина с Батула, да Ви придружи през прохода до оазиса Мухаид.

Принцът го погледна в очите. Лицето му беше загрижено. Шансовете бяха двайсет на хиляда. Макар позицията да бе превъзхождаща, врагът положително щеше да се окаже упорит и находчив. Разбираше жертвата, предлагана от Дориан.

– Остави Батула тук – каза принцът, – а ти ела с мен в Мухаид. – Тонът му бе въпросителен, той не заповядваше.

– Не, господарю – възрази Дориан. – Не мога да постъпя така. Мястото ми е тук, при моите хора.

– Прав си. – Принцът се изправи. – Не мога да искам от теб да пренебрегнеш дълга си, но заповядвам, да не се биеш до смърт.

Дориан сви рамене.

– Смъртта сама прави своя избор. Тя не се интересува от нашите съображения.

– Задръж ги тук до утре заран! – каза Ал Малик. – Това ще ми даде възможност да стигна Мухаид и да вдигна Ауамир. Ще се върна с цяла армия.

– Както господарят повели! – отвърна Дориан, но принцът забеляза пламъка на сладострастното предвкусване на битката в очите му и това го разтревожи.

– Ал Салил – каза той твърдо, като хвана рамото на Дориан, за да подчертае думите си, – не мога да ти кажа колко време ще ми е нужно, за да се върна с воините от Ауамир. Задръж ги тук до утре сутринта! Не по-късно! След това, хуквай към мен толкова бързо, колкото може да бяга Ибрисам. Ти си ми талисман и аз не мога да си позволя, да те загубя.

– Господарю, трябва да тръгвате веднага. Всяка секунда е скъпа.

Върнаха се при камилите и Дориан бързо раздели хората на две групи: едната за отбрана на прохода и друга – за ескорт на принца. Поделиха останалата вода и храна – една четвърт за групата на принца и останалото – за Дориан.

– Ще ти оставя всички наши мускети, петте буренца барут и торбите с куршуми – каза принцът на Дориан.

– Ще ги използваме добре – обеща той.

След няколко минути всичко бе готово и принцът с Батула застанаха начело на колоната. Ал Малик погледна от седлото си надолу към Дориан.

– Нека Аллах бъде твоят щит, синко!

– Вървете с Бога, татко мой! – отвърна Дориан.

– За пръв път ме наричаш така.

– За пръв път изпитвам истинско синовно чувство.

– Оказваш ми чест! – промълви сериозно принцът и докосна шията на камилата с ездитната палка. Дориан се загледа след тях, а колоната залъкатуши между двете отвесни каменни стени и изчезна зад първия завой. След това съсредоточи мислите си изцяло върху предстоящата битка. Върна се към входа на прохода, за да разгледа с очи на войник долината и скалите. Прецени положението на слънцето. Беше малко след пладне. Предстоеше дълъг ден и още по-дълга нощ.

Набеляза слабите точки в своята отбрана, от които би се възползвал противникът и обмисли какви контрамерки да предприеме във всеки отделен случай. Най-напред ще опитат фронтална атака нагоре по склона, реши той, като ги гледаше как се събират в компактна маса в подножието на пясъчния склон. Започна да обхожда хората си, подмяташе закачки и ги разместваше на най-благоприятните позиции, като същевременно проверяваше дали барутниците и торбите им с куршуми са пълни.

Още не бе разставил последните стрелци, когато откъм долината се донесе далечен зов на рог, последван незабавно от бой на тъпани и засилващ се рев от първите редици, хукнали нагоре по склона.

– Спокойно! – викна Дориан на хората си. – Задръжте огъня, братя войни! – Тупна по рамото един мъж с преплетени дълги кичури черна коса и двамата се усмихнаха един на друг. – Първият изстрел е най-сладък, Ахмед. Нека бъде точен!

Продължи по редицата.

– Изчакай, докато се изпречат пред самото дуло, Хасан!

– Искам да го оставиш на място още с първия изстрел, Мустафа!

– Пусни ги да дойдат толкова близо, Салим, че даже и ти да не пропуснеш!

Макар да се смееше и шегуваше, той внимателно следеше нападателите по склона. Бяха турци, мъже по-тежки от подобните на птици деца на пустинята, с дълги мустаци и обли бронзови шлемове с предпазители за носа. Върху раираните си вълнени роби носеха плетени брони. Доста тежко снаряжение за пустинни условия, реши Дориан, докато те се бореха със свличащите се пясъци, а първоначалният им див устрем постепенно се превърна в мъчително трудно изкачване. Дориан се изправи на ръба, сякаш за да ги посрещне с добре дошли и се ухили насреща им с ръце на кръста. С това искаше не само да вдъхне смелост на хората чрез личен пример, но и да не допусне някой припрян да наруши заповедта му и стреля преждевременно.

Един от турците спря и вдигна мускета си. Лицето му лъщеше от пот, а ръцете трепереха от изтощение. Дориан замръзна на мястото, а турчинът стреля. Куршумът изсвири край главата на Дориан и въздушната струя издуха един златночервен кичур върху бузата му.

– Не можете ли да стреляте по-точно, вие, любовници на кози нещастни? – Той се изсмя в лицето им. – Елате горе! Елате тук, да изпитате на гърба си гостоприемството на Саар!

Подигравките му дадоха нови сили на първите нападатели и те се впуснаха в тромав, нескопосан бяг през последните няколко ярда на склона. Дориан отстъпи в редицата на собствените си хора.

– Бъдете готови, братя! – тихо им каза той и запъна ударника на кремъклийката.

Една редица тръгнали рамо до рамо турци се появи пред погледа им. Потъналите в пот лица тъмнееха от нахлулата в тях кръв. Повечето бяха захвърлили собствените си мускети по време на изкачването. Сега размахаха ятагани и с прегракнал рев се нахвърлиха срещу бранителите.

– Огън! – викна Дориан и саарци дадоха залп. Двадесет мускета гръмнаха като един в продълговат облак барутен дим. Куршумите срещнаха турската редица. Дориан видя, как собственият му изстрел направи дупка в жълтите зъби на един плещест и мустакат турчин. Главата му се метна назад. От тила бликна фонтан кръв, а ятаганът излетя от ръката му. Стовари се възнак върху друг турчин, който едва бе превалил ръба, извади го от равновесие и двамата се затъркаляха надолу по склона, като увлякоха със себе си още трима други към дъното.

– Дайте да ги насечем! – извика Дориан и те изскочиха иззад скалите към тълпата турци на ръба на склона. Смъртоносната атака отхвърли нападателите назад. Те се препъваха в собствените си убити и падаха през ръба. Площадката бе разчистена и саарци се втурнаха срещу все още пъплещите нагоре нападатели. На тяхна страна беше предимството на наклона, а турците бяха изтощени почти до краен предел.

Схватката приключи бързо, атаката беше отбита, а нападателите лежаха ранени или убити. Останалите невредими се пързаляха и тичаха надолу по склона, без да обръщат внимание на сърдитите крясъци на командирите си, като ги блъскаха и увличаха със себе си.

Саарци подскачаха на ръба на скалната площадка, развели бради и роби, като сипеха подигравки и мръсни обиди след бягащите. Дориан видя от пръв поглед, че никой от хората му не е убит, нито дори ранен, докато поне дузина турски трупа се валяха полузарити в пясъка по склона.

– Това е само първото блюдо от угощението. – Той овладя ликуването си. В тази първа атака взеха участие не повече от сто души. – Няма да опитат пак по този начин.

Започна да обхожда хората, като им викаше да презаредят мускетите, но мина известно време, докато успее да ги овладее.

– Искам десет души да се качат на скалите. – Той ги извика поименно и прати високо горе, откъдето можеха да наблюдават цялата верига от хълмове, както и всяко движение на неприятеля в долината. Предполагаше, че сега щяха да изкачат пясъчния склон, далеч встрани от устието на прохода, вън от обсега на неговите мускети, за да нападнат от две страни по фланговете. Комбинирано с нова фронтална атака, това нападение щеше да бъде по-трудно за отбиване.

Дориан знаеше, че в крайна сметка, хората му ще бъдат натикани в тесния проход, където ще се видят принудени да изградят последната си отбранителна линия. Като разчиташе на разставените по скалите наблюдатели, той взе шестима души и влезе в прохода, за да подбере най-изгодната позиция.

Почти три години бяха изтекли откак мина за последен път оттук, но си спомняше, че на едно място скалите се вдават навътре. Скоро го откри и тук наистина беше толкова тясно, че натоварена камила би минала с мъка. Зад теснината имаше каменопад и по негово нареждане шестимата саарци оставиха оръжието и струпаха преграда от камъни, зад която можеха да се скрият.

Камилите бяха налягали зад следващия завой и Дориан отиде да се убеди, че са оседлани и готови за светкавично измъкване, щом турците успеят да преодолеят последното му укрепление. Ибрисам нададе къс рев на обич и той го погали по главата, преди да се върне обратно при входа на прохода.

Изпратените по скалите воини стояха на позициите си, а другите се бяха пръснали по протежение на каменната площадка. Зареждаха допълнителните мускети, оставени от принца и ги подпираха на удобни места. Щяха да им дадат възможност за втори изстрел в разгара на битката.

Дориан приклекна на ръба и погледна надолу към неприятеля. Макар слънцето да бе високо и жегата непоносима, соленото поле гъмжеше от оживление. Постоянно прииждаха нови групи ездачи, които се вливаха във вражите редици, а турски офицери яздеха напред-назад, за да проучат терена. Шлемове и оръжия блестяха, а над главите се рееше бяла пелена от прах.

Изведнъж оживлението точно под мястото, където бе застанал Дориан, се усили още повече. Разнесе се звук на рог. Приближаваше малобройна кавалкада, чийто авангард развяваше знамена в пурпурно и зелено – цветовете на Великата Порта. Нямаше съмнение, че пристига командването на вражеските сили. Когато приближиха, Дориан ги разгледа с интерес. Забеляза две фигури в центъра на групата, които ако се съди по великолепните им одеяния и скъпа сбруя на камилите, трябваше да са висши офицери. Единият беше турчин, което личеше от бронзовия му кръгъл щит и шлем със стоманен предпазител за носа. Това ще да е отоманският генерал, реши Дориан и насочи вниманието си към втория офицер – арабин. Дори от това разстояние у него личеше нещо познато и Дориан се размърда притеснен. Увит бе в скъпи вълнени роби, но ясно личеше, че е едър мъж. Лентата, придържаща тюрбана му, бе от златен филигран, а ножницата на извития ятаган лъщеше със същия благороден блясък. Даже и сандалите му бяха златни. Мъжът беше конте. Да пукна, ако не го познавам, каза си Дориан. Усещането ставаше все по-силно и той напрегна памет, за да открие търсеното име.

Командващите спряха в подножието на склона, доста извън обхвата на мускетния огън на бранителите и турският офицер насочи далекоглед към устието на прохода. Без да бърза, той внимателно огледа скалите, после свали тръбата и се обърна към подчинените си, които се бяха скупчили раболепно отзад. Те се пръснаха на секундата и започнаха да дават разпореждания.

Последва нова вълна оживена дейност. Правеха точно онова, което бе предположил Дориан: след няколко минути, стотици тежковъоръжени мъже започнаха да изкачват склона от двете страни на прохода. Бяха далеч извън обхвата на мускетен изстрел, но Дориан знаеше, че щом стигнат върха, щяха да се прокраднат насам и да атакуват прохода отстрани.

– Ал Салил! Турските лайноядци пак идват. – Съгледвачите на Дориан споделяха наблюденията си от скалите. От местата си те виждаха по-далеч от него и сега го предупреждаваха, че първите вече са стигнали горния край на склона и са тръгнали насам.

– Застреляйте всеки, който приближи достатъчно! – извика Дориан и начаса последва безреден огън. Саарци стреляха по изкачилите се горе турци, а те отвръщаха на огъня. От време на време, се разнасяше вик на ударен воин, но наблюдателите предупреждаваха, че турците постепенно заемат позиции, от които можеха да започнат първото си нападение срещу входа на прохода.

Макар съзнанието му да бе заето с всичко ставащо наоколо, Дориан не откъсваше поглед от златосандалестия арабин, който яздеше до турския генерал. Най-накрая пристигна керван товарни камили и на земята бе свалена ярко боядисана кожена шатра. Двадесетина души я опънаха и застлаха сянката под нея с килими, които отрупаха с възглавници. Турският генерал слезе от камилата и отиде да седне на сянка. Арабското конте накара камилата си да легне, след което се измъкна непохватно от седлото. Последва турчина под шатрата и сега вече Дориан можа да види широките му плещи и издутото под робата шкембе. Не бе направил и пет крачки, когато Дориан забеляза куцането: мъжът щадеше десния си крак. Това бе достатъчно, за да събуди спомена. Пред очите му оживя схватката при старата гробница, в градината на харема в Ламу, както и падането, при което бе счупен крака.

– Заин! – прошепна той. – Заин ал Дин! – Беше някогашният му враг от детските дни, сега начело на армия, облечен като принц на Оман.

Дориан усети как цялата някогашна враждебност и омраза се връщат в съзнанието му. Заин отново бе станал негов неприятел. Но какво прави той тук? Преследва собствения си баща? Дориан беше смутен. Дали знае, че и аз съм тук?

Опита се да открие логиката на това странно, неочаквано обстоятелство. Заин живя в двора на Мускат толкова дълго, че положително бе дълбоко затънал в сложния и объркан водовъртеж на неговите интриги, а може би посветен и насочван в тях от своя чичо, халифа. Освен ако не бе претърпял някакви много сериозни промени от времето, когато Дориан го бе познавал като момче, Заин положително се е впуснал с удоволствие в дворцовите игри. Явно и той е станал пионка на Високата Порта. Може дори да е стоял в основата на капитулацията пред отоманците.

– Предателска свиньо – измърмори Дориан, загледан към него с отвращение. – Ти би продал родината и народа си, дори собствения си баща. Каква е цената? Каква награда ти предложи Портата, Заин? Самия трон в Мускат, за да седнеш на него като тяхна марионетка?

Заин ал Дин се настани до турския генерал в сянката на шатрата и един роб му подаде чаша. Той отпи и Дориан забеляза, че си е пуснал рядка чорлава брадица, но бузите му си оставаха дебели и гладки. Вдигна поглед право към Дориан, който свали чалмата и разтърси огнени къдри. Чашата се изплъзна от пръстите на Заин. Дориан му махна весело. Заин не отговори, а само се сви на място като надута жаба. В този момент отдясно се разнесоха изстрели и Дориан тръгна да подкрепи отбраната от тази страна на прохода.

– Внимавайте, Ал Салил – извика един от наблюдателите, – идват!

– Колко са? – викна Дориан в отговор и се скри зад скалата при Ахмед.

– Много! – чу се отговорът. – Твърде много!

Скалата от тази страна на входа беше силно извита напред, така че не можеха да виждат на повече от двадесет стъпки, но чуха гласовете на мъжете отвъд издатината, както и звука от приближаващи стъпки, звъна на бронзови щитове, блъскани в скалите, скърцането на кожени ремъци от брони и ножници.

– Спокойно! – тихо каза Дориан. – Изчакайте ги! Нека дойдат съвсем близо!

Изведнъж иззад скалата се показа първата турска редица. Нямаше място за повече от трима наведнъж, но отзад другите напираха буквално по петите им.

– Аллах акбар! – ревнаха те. – Бог е велик!

В първата редица изпъкваше висок белязан от едра шарка мъж със стоманен сарацински шлем на главата, мрежеста броня и двуостра бойна секира в ръце. Той изскочи пред другарите си и избра Дориан. Впери поглед в очите му и тръгна към него, вдигнал с две ръце брадвата високо над главата си.

Беше на една ръка разстояние. Дулото на дългата кремъклийка почти опираше лицето му, когато Дориан стреля. Куршумът удари турчина в гърлото и той се отпусна на колене, стиснал раната с ръка. Прекъснатата артерия изпомпваше между пръстите му дебели, лепкави струи кръв и той падна ничком на земята.

Дориан остави празния мускет и грабна заредения подпрян наблизо, като запъна ударника. Друг воин прескочи убития турчин и Дориан го простреля в гърдите. Той се строполи с ритници и гърчове на скалата.

Дориан захвърли безполезния вече мускет и измъкна сабята си. Тръгна напред, за да блокира пътеката. Ахмед бе застанал отдясно, а Салим отляво. Раменете им се допираха. Врагът напираше срещу тях в тълпа, по трима в редица, а отзад идваха други, готови веднага да заемат местата на падналите. Дориан обичаше да усеща дръжката на бойната сабя в ръката си. Оръжието, което държеше днес, му бе подарено на раздяла от принца, когато напускаше Ламу. Изковано в Дамаск, то бе гъвкаво като върбова клонка и остро като зъб на змия.

Първия уби на място, забил сабя под ръба на шлема право в черното му око. Острието продължи към мозъка. Бързо изтегли сабята и остави жертвата си да падне на земята. Тогава нахлуха други с вдигнати щитове и вече нямаше нито място, нито време за изтънчени фехтовални трикове. Рамо до рамо те мушкаха и сечаха в тълпата, крещяха и подскачаха напред и назад, наляво и дясно върху тясната площадка.

Предупредителните викове на съгледвачите от скалите бяха почти удавени в шумотевицата на битката.

– От ляво и по фронта!

Дориан ги чу и съсече още един противник, преди да се дръпне назад, като пропусна Мустафа край себе си, да заеме мястото му.

Огледа се и видя, че докато се бе сражавал на десния фланг, турците нападаха от всички други страни. Петима от хората му се сражаваха отчаяно, за да отбият нападението отляво, където врагът натискаше с всичка сила. В същото време двеста турци се катереха фронтално по пясъчния склон. За кратките мигове, докато правеше своята оценка, двама от хората му бяха убити. Половината глава на Салим бе отсечена с брадва, а гърдите на Мустафа бяха пронизани и паднал на колене, той бълваше фонтани светла кръв.

Дориан знаеше, че не може да си позволи подобни загуби, а от друга страна атакуващите по фронта турци почти бяха стигнали ръба. Воините, които изпрати на скалите, се спускаха надолу, недочакали заповедта му, за да се включат в битката. Изпита чувство на благодарност, когато и последните няколко стъпки бяха преодолени и те тупнаха долу. И двата му фланга бяха започнали да се огъват под напора на врага, а отдолу всеки момент щеше да нахлуе ревяща тълпа.

– Гръб към гръб! – викна Дориан. – Прикривайте се един друг! Назад в прохода!

Образуваха плътен отбранителен полукръг и турците подскачаха наоколо, докато те отстъпваха към прохода. Нападателите дадоха още загуби под святкащите остриета и изстрели от упор.

– Бързо! – заповяда Дориан. – Тичайте!

Обърнаха се и побягнаха навътре, помъкнали ранените със себе си, докато неприятелските воини се скупчиха при входа, като си пречеха един на друг.

Дориан викна към шестимата скрити зад стеснението:

– Не стреляйте! Ние сме!

Издигнатата от камъни стена бе висока до гърдите и трябваше да се катерят по нея. Скритите от другата страна помагаха за прехвърляне на ранените.

Когато и последният саарец прехвърли стената, неприятелят нахлу с рев в тесния проход. Шестимата, които чакаха в прохода, нямаха търпение да се включат. Напълнили бяха всички мускети, които бяха наредили покрай стените на прохода, заедно с изправени до тях копия.

Първият залп по нахлуващите турци спря устрема им и предизвика суматоха и объркване, докато предните се опитваха да отстъпят, а напиращите зад тях ги блъскаха напред. Вторият залп, почти от упор, промени съотношението на силите и оцелелите турци хукнаха обратно, за да изчезнат зад завоя. Макар и скрити от скалата, ехото усилваше гласовете им и Дориан долавяше ясно всяка дума, докато те ругаеха Саар и се подканяха да подновят атаката. Даваше си сметка, че отдихът преди поредното нападение ще бъде кратък.

– Вода! – заповяда той. – Донесете един мях. – Задухът в прохода бе като в пекарна, а битката беше тежка. Залочиха смрадливата солена вода от горчивите извори на Гаил я Ямин с такова удоволствие, сякаш бе шербет.

– Къде е Хасан? – попита Дориан, докато броеше хората си.

– Видях го да пада – отвърна глас, – но пренасях Заид и не можех да се върна за него.

Обзе го чувство за непоправима загуба, защото Хасан бе сред любимците му. Оставаха му само дванадесет души все още годни за бой. Довлекли бяха дотук петима ранени, но бяха принудени да оставят другите на милостта на турците. Сега отнесоха тези петима при камилите, а после Дориан разпредели хората на четири равни групи.

Стената при стеснението можеше да се отбранява най-много от трима души. Дориан разстави групите една зад друга, така че след изстрел, едните щяха да се снишат и изтеглят за презареждане, та да могат следващите веднага да заемат мястото им. По такъв начин се надяваше да поддържа непрекъснат огън по настъпващите турски пълчища. Може би щеше да ги задържи до смрачаване, но се съмняваше, че ще изкарат нощта.

Малцина от хората му бяха все още на крака, а турците се славеха като страховити и неустрашими бойци. Знаеше, че са изобретателни и рано или късно ще се домогнат до стратегическо решение, което да превъзмогне всичките им отбранителни усилия. Надяваше се, да спечели още малко време за Ал Малик, а накрая щяха да си пробият път с копия и саби.

Насядаха зад стената в притихналото, нажежено пространство на прохода, за да пазят силите си.

– Заменям мястото си в рая за една лула кееф. – Миска се ухили, докато намотаваше парче мръсен плат около горната част на лявата си ръка. Опияняващият дим на тази билка потиска страха на боеца и го прави нечувствителен към болка.

– Ще ти напълня една и лично ще я запаля, когато се настаним в палатите на Мускат – обеща му Дориан, но млъкна, като чул, че някой го вика по име.

– Ал Салил, братко! – проеча гласът. – Сърцето ми се радва да те види отново. – Гласът беше писклив, почти момичешки.

Макар и тембърът да бе променен, Дориан го позна.

– Как е кракът ти, Заин ал Дин? – викна той в отговор. – Ела тук, да ти счупя и другия, та съвсем като патка да заклепаш!

Невидим зад извивката на скалата Заин се изкикоти.

– Ще дойдем, мили братко, повярвай, ще дойдем и когато го сторим, аз ще се смея, а турските ми съюзници ще ти вдигнат полите и ще те опънат на седлото на камилата ти.

– Мисля, че това на тебе ще ти хареса повече, Заинке. – Оня млъкна. После се обади пак:

– Чуй ме, Ал Салил. Тук е кръвният ти брат Хасан. Ти го изостави, за да избягаш като страхлив чакал. Той е още жив.

Дориан усети студени тръпки по гърба му.

– Той е смел мъж, Заин ал Дин. Позволи му да умре с чест – викна Дориан. Беше се сприятелил с Хасан още в деня на пристигането си в Саар. Имаше две млади жени и четирима сина – най-големият петгодишен.

Ужасяващ вик се разнесе иззад скалата, вик на смъртна болка и гневно възмущение.

– Ето ти едно подаръче от твоя приятел. – Нещо малко, меко и кърваво излетя иззад скалата. То се претъркаля по песъчливия проход и спря пред стената. – Нали ти трябваше още един чифт ташаци, Ал Салил, братко мой? – извика Заин ал Дин. – Ето ти ги. Там, където отива Хасан, няма да му трябват.

Саарци простенаха и заругаха, а Дориан усети сълзи да парят очите му. Викна със задавен глас:

– Кълна се в името Божие, един ден ще ти върна същото!

– Е, братко – отново се обади Заин, – щом това куче ти е толкова скъпо, аз ще ти го върна. Но преди да го сторя, искам да погледна черния му дроб.

Последва нов страховит вик, след което Хасан бе изхвърлен иззад скалата и запратен залитащ към тях. Беше гол, а между краката му личеше тъмна, кашкава от кръв дупка. Бяха разпрали корема и червата му се клатушкаха край коленете, червени и хлъзгави. Залитна към Дориан с широко отворена уста. Издаде мучащ звук, а устата му представляваше кървава рана. Заин ал Дин му бе отрязал езика.

Преди да стигне стената, той се свлече на земята в немощни гърчове. Дориан скочи отвъд преградата с мускет в ръка. Допря дулото до тила на Хасан и стреля. Черепът се пръсна. При звука от изстрела турците се изляха в прохода като придошла река. Дориан скочи обратно.

– Огън! – извика той и първият залп изплющя като шепа чакъл, ударил настъпващите.

Схватките избухваха с променлива сила през няколкото останали часа дневна светлина. Постепенно проходът се запълни с трупове на убити противници. Купчината им стигаше на височина почти до ръба на стената. Гъсти талази барутен дим пълнеха пространството и те задъхани стреляха и презареждаха оръжията си. Мирисът на пушек се смеси с металическия дъх на кръв и воня на газове от разкъсани черва, а потта се лееше в жегата и лютеше в очите им.

Като използваха купчината трупове на собствените си хора вместо нападателна платформа, турците три пъти успяваха да стъпят на стената и три пъти саарци ги отблъскваха. Когато се смрачи, само седмина араби можеха да застанат зад Дориан, като всички бяха ранени. В затишието след всяка атака, те отнасяха убитите и ранените си при легналите камили. Нямаше кой да се погрижи за ранените, така че Дориан остави по един мях с вода до главата на всеки, който все още имаше сили да пие.

Джауб, по прякор Котката, бе с разсечено от брадва дясно рамо. Дориан не можа да спре пулсиращия артериален кръвоизлив.

– Време е да си отивам, Ал Салил – прошепна той, докато се мъчеше да се изправи на колене. – Дръж сабята вместо мен.

Дориан не можеше да откаже на тази последна молба. Не можеше да остави другаря си от десетки битки в ръцете на турците. С вледенено сърце той опря здраво ефеса в земята и постави връхчето на извитата сабя встрани от гръдната кост, точно срещу сърцето.

– Нека Аллах и неговият Пророк те благословят, приятелю! – промълви Джауб и падна напред. Острието го прониза цял и се показа окървавено между плещите му. Дориан се изправи и хукна към стената, точно когато в прохода нахлу с вой нова турска орда. Отблъснаха и тях, но още двама от защитниците паднаха в боя. Надявах се, да ги задържа по-дълго, помисли Дориан, тежко отпуснат върху окървавената стена. Надявах се да дам повече време на баща ми, да вдигне Ауамир, но твърде малко останахме и май всичко вече свърши.

В прохода се спускаше гъст мрак. Скоро турците щяха да пропълзят незабелязани до самата стена.

– Бин Шибам – изграчи той към застаналия до него войн. Гърлото му бе пресъхнало от жажда и прегракнало от викове. – Донеси последния мях и дървата за огрев от камилските самари. Ще утолим жажда и ще осветим нощта с последния си огън.

Скокливи пламъци огряха каменните стени на прохода с ръждива неравна светлина и от време на време някой саарец хвърляше през стената нова главня, за да разпръсне сенките, под чието прикритие биха могли да припълзят турците.