Текст книги "Мусон"

81.

Времето не стигаше за събиране на всички братя-рицари. Единствени графът на Ексетър и неговия брат живееха достатъчно близо, за да дойдат на погребението. Обаче офицери и моряци, плавали с Хал, започнаха да се стичат от всички краища на страната и всяко нейно пристанище. Някои изминаваха пеша по петдесет мили, само и само да присъстват. Нед Тайлър, Алф Уилсън и Люк Джарвис успяха да седнат до олтара, а простите моряци и работниците от имението се скупчиха отзад, както и в двора на черквата.

– Няма да харча с мъка печелените си лири за ядене и пиене на всички скитници и пияници в страната – реши Уилям и плати само за поканените гости. За хората, дошли сами да почетат паметта на баща му, Том купи месо и пиене със собствени пари.

Два дни след като запечатаха тялото в новия саркофаг в криптата, Уилям отпътува за Лондон, където се забави почти три седмици. Преди да замине, изпрати Елис с бебето при баща й. Том беше сигурен, че го прави, за да не може да говори с нея. Празната къща му действаше така потискащо, че той нае стаи в „Кралския дъб“, където прекарваше дните си в компанията на Нед Тайлър, Алф Уилсън и мастър Уолш, обсъждайки последните подробности на експедицията за издирване на Дориан.

Въз основа на вахтените разписания и снабдителните списъци, изработени заедно с Хал, той направи изчисления за необходимата сума, които щеше да представи на Уилям, след завръщането му в Хай Уийлд. Времето работеше против Том – есента бързо напираше за пореден път. Разполагаше с малко повече от три месеца, за да съоръжи корабите, да прекоси Бискайския залив и да стигне до по-кротките южни води, преди зимните бури да блокират този маршрут.

– Хване ли ни зимата, ще трябва да чакаме още една година – измъчваше се Том. Започна да договаря необходимите му припаси с търговците от името на Уилям. То беше не по-малко сериозна гаранция от тази на който и да било солиден банкер. Нае голям склад на пристанището за съхраняване на стоките и изпрати Нед и Аболи да събират нужните му хора. След триумфалния завършек на предишната експедиция, не беше никакъв проблем да се набере най-добрият възможен екипаж – по-голямата част моряци от „Серафим“. Те бяха вече изпили парите си и нямаха търпение да се запишат при Том.

Нед Тайлър и Алф намериха и втория нужен кораб, като го спазариха на съвсем прилична цена. Собствениците обаче, отказваха да предадат корабите, преди да им бъде платено изцяло. Том трябваше да сдържа нетърпението си.

Уилям се върна от Лондон в края на септември с победоносен вид – заел бе мястото си в Камарата и го бяха представили в двореца. През целия си престой в града, остана гост на лорд Чайлдс в „Бомбай хаус“. Чайлдс благосклонно го въведе в средите на висшето общество на Лондон, както и в кръговете на властта. Пак под натиска на лорд Чайлдс, стана член на надзорния съвет на Компанията. Като се възползва от последната плячка на баща си, той бе увеличил акционерното си участие до седем процента, като по такъв начин стана един от петимата с най-голям брой акции след Короната.

Градската мълва разпространяваше новината, че Елис се е върнала при него в къщата и че очакват ново бебе.

Щом научи за завръщането на Уилям, Том тръгна към Хай Уийлд, преизпълнен с нетърпение да обсъди с брат си плановете за експедицията. В дисагите на коня носеше две метални кутии. Те съдържаха всички документи, натрупани през последните седмици: договори за покупко-продажба на двата кораба, фактури на търговци, доставили припаси и необходимото за корабите снаряжение.

Пристигна в голямата къща преди пладне, за да завари Уилям затворен в библиотеката за продължителен разговор с управителя. Том завари с изненада цяла тълпа, очакваща да бъде приета от лорд Кортни. Тълпяха се в преддверието и Том прецени с поглед, че са петнадесетина души. Повечето от тях познаваше. Там бе семейният адвокат Джон Ансти, надзиратели и инженери от мините, както и кмета със старшите съветници от града. Том не познаваше останалите, но ги поздрави любезно и се заприказва с Ансти, докато чакаше брат му да го приеме.

По пладне помисли, че той не знае за присъствието му и изпрати бележка чрез иконома Еван, който се върна почти веднага със сконфузен вид.

– Милорд каза, че ще Ви извика, когато може, а до тогава трябва да чакате.

Следобедът течеше мъчително. От време на време Еван идваше, за да извика някого в библиотеката. Привечер Том остана сам.

– Милорд ще Ви приеме сега, мастър Томас – каза сконфузено Еван.

Стиснал по една метална кутия под всяка мишница и обуздал раздразнението си от начина, по който се бяха отнесли с него, Том влезе в библиотеката. Завари Уилям прав с гръб към камината, повдигнал с две ръце пешовете на сюртука си, за да грее задните си части.

– Добър вечер Уилям. Надявам се, че пътуването ти до Лондон е било успешно. Чух, че са те представили в двореца. Поздравявам те! – Сложи кутиите на масата.

– Много мило от твоя страна, братко. – Тонът на Уилям бе отчужден. В тоя момент влезе Еван с два бокала върху сребърен поднос и предложи първо на Уилям. После приближи Том и докато той поемаше чашата, попита:

– Ще останете ли за вечеря, сър?

Преди да успее да отговори, Уилям се намеси:

– Не мисля, Еван. Мастър Томас няма да се бави. Сигурен съм, че възнамерява да вечеря с приятелите си – грубияни в града.

И двамата с Еван го погледнаха смаяни, но Уилям продължи невъзмутим:

– Това е засега, благодаря ти, Еван! Вечерята в осем, както обикновено. До тогава не искам да ме безпокоят!

Отпи от коняка и вдигна вежди към боядисаните в черно тенекиени кутии.

– Сигурен съм, че не си дошъл, само за да ме поздравиш.

– Идвам, за да одобриш списъците, свързани с експедицията, както и да видиш разходите, които вече съм направил за нейната подготовка.

– Каква експедиция? – попита Уилям с фалшиво недоумение. – Не си спомням, да съм те молил да харчиш за моя сметка. Или може би, не съм чул добре?

– Твоето обещание пред баща ни! – Том направи опит да не показва смущението си. – Почти съм свършил с приготовленията – Той отвори кутиите и подреди документите в акуратни купчинки по протежение на масата. – Това са вахтените разписания. Намерих сто и петдесет отлични моряка. Това е целият екипаж, който ще ми трябва. Всички са плавали с баща ни и аз ги познавам много добре. Мога да гарантирам за всеки един.

Уилям си стоеше при огъня. На устните му се появи лека загадъчна усмивка, но погледът оставаше студен.

– Това са документите по закупуване на двата кораба. Прегледал съм ги и двата. Идеални са за нашите цели, а цената им успях да сваля общо с четири хиляди лири. – Погледна Уилям, но брат му мълчеше. Почака малко, за да му даде възможност да каже мнението си и упорито продължи: – Това е пълен списък на необходимите ни припаси и стоки. По-голямата част от тях вече съм купил и складирал на пристанището. Боя се, че бях принуден да платя надути цени, но Адмиралтейството купува като лудо за нуждите на военния флот. Търсенето на барут и гюлета, въжета и платна е страхотно. От началото на войната цените са се вдигнали почти двойно.

Изчака за отговор и добави притеснено:

– За плащанията съм дал дума. Парите за направените покупки, както и за корабите ми трябват веднага. Останалото може да почака малко.

Уилям отиде до едно от кожените кресла и се тръшна в него. Том понечи да заговори отново, но той го прекъсна с вик към една от прислужничките:

– Сюзън!

Трябва да бе чакала това повикване зад вратата, защото се появи веднага. Том я познаваше. Беше още дете, когато замина на плаване с баща си, но докато го нямаше, беше станала хубаво момиче с черни къдри, надничащи изпод бонето и блестящи сини очи с немирни пламъчета в тях. Тя направи малък реверанс към Том и бързо се изправи пред Уилям.

Той вдигна единия си крак. Сюзън го взе между колене и обърнала задник към него, хвана ботуша за петата и носа. Натисна напред с колене, за да го изхлузи. Когато видя крака си свободен, Уилям размърда пръсти в чорапа и подаде другия крак. Сюзън повтори процедурата, но щом освободи и тоя крак, Уилям бръкна с него под полата й. Тя изписка игриво и почервеня.

– Милорд! – извика момичето, но вместо да се измъкне, приведе тяло напред, за да улесни проучването му.

След малко Уилям се засмя.

– Хайде да те няма, нахална палавница такава! – Измъкна крака изпод фустите, опря го в задника и закачливо я тласна към вратата. Тя изприпка навън, като хвърли дяволит поглед от вратата назад.

– Когато привършиш с упражняване на правата си като господар на Хай Уийлд, ще можем ли да се върнем към експедицията?

– Продължавай Томас, моля! – подкани го той с жест.

– Ще погледнеш ли списъка на разходите.

– Да бъда проклет, Томас. Не ме отегчавай с твоите списъци. Карай направо и кажи, каква сума искаш да изпросиш.

– Искам да изпрося само онова, което обеща на баща ни. – Том се владееше все по-трудно. – Двата кораба и основните разходи… – започна той.

– Казвай де! – викна Уилям. – Изплюй камъчето. Колко?

– Общо възлиза на малко повече от деветнадесет хиляди лири – каза Том, – но сумата включва и стойността на търговски стоки, които ще разменя срещу слонова кост, злато, мед и гуми арабика, което ще донесе прилична печалба… – Том спря, защото Уилям избухна в смях. Започна с усмивка, докато накрая цял се затресе. Том го наблюдаваше и удържаше с всички сили гнева си. Уилям се давеше от смях.

Том не можеше да сдържа повече раздразнението си.

– Може би съм малко тъп, не схващам, какво ти е толкова забавно, братко?

– Да, Томас, тъп си. Дебелата ти глава още не е проумяла, че сега аз съм господарят на Хай Уийлд и всяко пени тук е мое, а не на бащината ни сянка.

– Не искам за себе си всичко това. То е за Дориан. Заради клетвата, която си дал пред баща ни – сурово каза Том. – Ти му даде дума! Обвързан си с клетва!

– Не мисля така, Томас. – Уилям спря рязко смеха си. – Накрая баща ни бе в делириум. Умът му витаеше. И да съм казал нещо, то е било за да му угодя. Не съм имал сериозни намерения. Би било пълно безумие, да прахосвам наследството си заради приумиците на един умиращ. Деветнадесет хиляди лири! Ти трябва да си се побъркал напълно, ако дори за миг си допускал, че ще ти дам подобна сума просто ей така, за да гониш вятъра до края на света. Не, скъпи ми братко, избий си го от главата.

Том го гледаше онемял.

– Ще престъпиш тържествената си клетва? Били, аз не правя това за собствено удоволствие. Става дума за измъкването на собствения ти брат от ръцете на неверника.

– Да не си посмял още веднъж да ме наречеш Били! – Уилям надигна чашата си и пресуши последните капки коняк.

– Няма. Съгласен съм, съществуват и по-подходящи наименования. Измамник? Мошеник? Как още може да се нарече човек, който предава собствения си малък брат и престъпва дадената пред баща си клетва?

– Не се отнасяй с неуважение към мен! – Уилям запрати чашата в камината и тя се разби. Изправи се и тръгна заплашително към Том. – Или ще си налягаш парцалите, или ще ти счупя кокалите! – Лицето му потъмня от бяс.

Том не помръдна.

– Както на Елис ли? – попита той рязко. – Много си смел, стане ли дума за тормоз над слуги и жени, братко. Цар на лъжците си, щом нарушаваш думата си и се отказваш от тържествено поети задължения.

– Малък келеш! – Лицето на Уилям бе станало тъмночервено и сякаш започваше да се подува. От красотата и безгрижието му не бе останал и помен. – Няма да говориш така за жена ми!

Том бе напипал слабото му място. Разбрал бе, как може да го уязви.

– Много трябва да внимаваш, Били. Ами ако Елис ти отвърне? Не би имал шанс срещу й в честен бой. Можеш да опиташ с бебето. Това сигурно ще ти хареса повече. Да нашариш задничето на малкия Френсис с камшика, а? – Наблюдаваше го внимателно. Следеше погледа на застаналия на пръсти, стиснал юмруци Уилям, за да отгатне намеренията му и посрещне нападението.

– Том, моля те, Том! – За голяма негова изненада, лицето на брат му се сгърчи. Гневът го бе напуснал и той изглеждаше смутен. – Не говори така. Моля те! – Раменете му се приведоха и той протегна умолително ръце. – Прав си. Дължа това на бащината ни памет. Обещахме да изгладим отношенията си. – Тръгна към Том с протегната дясна ръка. – Ето ръката ми, Том! Поеми я!

Тая внезапна промяна го смая. Том се поколеба, но гневът и обидата му започнаха да се уталожват, а и Уилям се усмихваше топло. Пък и казаното от него бе вярно: те бяха обещали на баща си. Подаде непохватно ръка. Брат му я стисна здраво и го погледна усмихнат в очите. И тогава внезапно дръпна с всичка сила към себе си. В същото време наведе глава и подложи горната част на челото си под носа му.

Пред очите на Том избухна рой искри. Чу звука от счупения хрущял на носа. Кръв бликна и от двете му ноздри и той политна назад. Но Уилям още стискаше дясната ръка и отново го дръпна към себе си. Уилям беше левичар. Това бе предимство. Пред погледа на Том продължаваха да минават мълнии, а съзнанието му бе замаяно. Изобщо не забеляза стрелналия се към лицето му юмрук. Той намери главата отстрани и го запрати заднишком на библиотечната маса. Документите се разлетяха от нея, като вдигнати от вятър, а Том се сгромоляса възнак на пода. Макар все още замаян, той направи опит да се изправи и отговори на ударите.

Уилям измъкна кинжала си и се хвърли през масата, докато Том заставаше на колене. Съзря блесналото острие в мъглата на размътеното си зрение и отклони с ръка насочения право в гърдите му кинжал. Оръжието се заби в рамото, като разпра палтото. Том почти не усети пробождането под удара на братовото си тяло. Паднаха и двамата, опрели гърди до гърди. Вкопчи се в китката на Уилям, когато оня опита да забие кинжала в окото му и двамата започнаха да се търкалят по полирания под на библиотеката.

– Сега ще те изкормя – ръмжеше Уилям и промени ъгъла на ударите. Том трябваше да мобилизира цялото си размътено съзнание и сили, за да му противостои. Върхът на кинжала бе на инчове от лицето му. Макар през последните три години да бе водил уседнал господарски живот, уменията на борец и силата на Уилям оставаха ненакърнени.

Блъснаха се в един шкаф в дъното на помещението. В този миг Том бе отгоре и използва възможността да удари стисналата кинжал ръка на брат си в дъбовата дъска на една полица. Уилям изскимтя и хватката му отслабна. Том повтори удара с всичка сила. Видя окървавените кокалчета, но Уилям не пускаше кинжала. Том отново блъсна ръката върху полицата и този път Уилям ахна от болка и изпусна оръжието. Никой от двамата не би могъл да го вземе, без да пусне противника си. Известно време останаха вкопчени един в друг, после Том успя да свие колене под себе си и започна да се изправя. Уилям ставаше заедно с него. Сега стояха един срещу друг, всеки стиснал китката на другия. Уилям опита да събори Том на пода, но не успя. Опита пак и Том умишлено се наведе накъдето го дърпаше брат му, за да използва и неговата сила, когато го блъсна в шкафа. Натоварен с тежки томове, той се извисяваше почти до високия таван. Уилям се стовари върху него с такава сила, че цяла секция от шкафа се отдели от стената и полетя към тях. Лавина подвързани в кожа томове се посипаха отгоре им, а тежкият шкаф набра инерция. Затиснеше ли някого, щеше да го смаже. И двамата разбраха това, пуснаха се и отскочиха. Секцията се стовари в хаос от натрошени дъски и стъкла.

Задъхани, те се изправиха един срещу друг над развалините. От счупения нос на Том бликаше кръв и капеше по предницата на ризата му. Той бе възвърнал ясното зрение и яростта си.

– Винаги си бил подлец, Били. – Тръгна към него, но Уилям се извърна и хукна към окачените на отсрещната стена множество оръжия. Имаше стоманени щитове, заобиколени от стотици режещи и мушкащи остриета, събирани от поколения Кортни по всички бойни полета, на които се бяха сражавали. Уилям свали тежък меч, принадлежал на офицер от конната гвардия на крал Чарлз.

– Сега ще приключим веднъж завинаги – заяви Уилям мрачно и развъртя меча във въздуха, за да свикне с тежестта му.

Том бавно отстъпваше. Той не можеше да стигне до стената, за да вземе някакво оръжие, нито имаше възможност да се измъкне през двойната врата. Помисли за изпуснатия на пода кинжал, но той бе затрупан с книги. Избърса с ръкав кръвта от лицето си и продължи да отстъпва.

– Ха! Ха! – изкрещя Уилям, като усили темпото и направи няколко напада. Том се видя принуден да ги избегне с подскоци и навеждания. Уилям го притискаше към най-отдалечения от вратата ъгъл.

Том видя капана и се опита да го избегне, но брат му отново го притисна натам с бързи удари отляво и от дясно на главата. Том преценяваше стила и майсторството му. Забеляза, че не е овладял нищо ново от дните, когато се упражняваше с Аболи. Уилям все още си оставаше по-добър борец, отколкото фехтувач. Погледът издаваше намеренията му и макар мушкащият му и сечащ ляв удар да бяха бързи като глава на хапеща пепелянка, обратните му удари, както и връщането в позиция бяха тромави.

Сега нападна внезапно, подценил възможностите на невъоръжения си противник. Том отстъпи с бързи танцуващи стъпки, като следеше очите на брат си. Гърбът му опря останалата права част от библиотечния шкаф и видя победоносния поглед на Уилям.

– Ето сега, сър! – Той насочи удара си към гърдите и Том го изчака да започне, преди да се отмести встрани. Мечът мина под мишницата и се заби в една дебела книга зад гърба му. Острието остана за малко в нея, но Том не направи грешката да дърпа меча от ръцете на брат си и изпореже длани в него. Докато Уилям се мъчеше да освободи оръжието, Том се наведе и бързо вдигна от земята една тежка книга. Запрати я в лицето на брат си. Тя го удари в челото и като политна назад, Уилям освободи меча.

Замахна към втурналия се край него Том, но все още не бе възстановил напълно равновесие и слабият удар нанесе повърхностна рана. Тя пусна още малко кръв, но Том успя да премине. Насочи се към стената с оръжията. Чу меките стъпки на обутите в чорапи крака зад гърба си и инстинктивно разбра, че брат му ще го настигне, преди да е успял да свали нещо от стената и ще го убие с удар в гърба. Рязко промени посоката и чу ругатнята на брат си. Чорапите се пързаляха по хлъзгавия под.

Том стигна масата и грабна сложения по средата масивен сребърен свещник. Насочил го пред себе си, той се извърна за да посрещне следващия удар. Брат му вдигна меча високо над себе си и го стовари към главата на Том. Беше непохватен удар и щеше да се окаже фатален за нападателя, ако и Том имаше меч в ръка. Той парира със свещника и стоманата дрънна в мекия метал. Болка прониза внезапно спряната ръка на Уилям и той изпъшка, но отново вдигна меча, за да повтори удара.

По-бърз при връщането в позиция, Том замахна със свещника, като с бойна секира и удари противника си в гърдите под вдигнатата ръка. Чу се счупване на ребро, като шум от настъпено клонче, Уилям изпищя от болка, но не можа да спре започнатия вече удар. Острието изсъска покрай главата на Том и се заби във великолепно полирания орехов плот на масата.

Том отново удари със свещника, но брат му се извърна и омекоти удара. Все пак, залитна към купчината книги и се спъна в нея. Почти падна, но с яростен замах на изпънатата си дясна ръка, успя да запази равновесие. Том се спусна към вратата и Уилям го подгони със свирепи удари, които за малко не достигаха целта си.

Том изскочи в салона и видя сабята си окачена в преддверието. Огромният сапфир грееше като пристанищен фар, зовящ облъскан от бурята кораб. Докато минаваше през отворената врата, Том блъсна крилото й назад в лицето на Уилям. Той го подпря с рамо, но спечеленият миг бе достатъчен за Том, да стигне антрето и да откачи сабята от стената. Извърна се светкавично и блокира поредния удар с лакираната и инкрустирана ножница. Отскочи назад и преди Уилям да успее да настъпи, измъкна синьото острие на сабята.

Тя заблестя в дясната му ръка като втвърден слънчев лъч. Отблясъците й заиграха по стените и тавана над мястото, където бе застанал като закован, за да посрещне удара на брат си най-после на равна нога. Уилям отстъпи пред трептящото, като готова да нападне кобра, острие, хвърлящо златисти отблясъци в очите му.

– Да, братко. Сега ще приключим с това веднъж завинаги! – върна му думите Том, като тръгна с десния крак в серия бързи стъпки, вперил поглед в черните очи на брат си. Уилям започна да отстъпва и Том забеляза в погледа му страх. Разбра нещо, което бе подозирал винаги – Уилям беше страхливец!

И защо трябва да се изненадва? Побойниците обикновено са страхливи. Том започна серия много бързи мушкащи удари. Уилям почти щеше да падне, отстъпвайки заднишком, в желанието си да ги избегне.

– Бърз си като подплашен заек, братко – присмя се в лицето му Том, но не отслаби внимание и за миг – уплашеният леопард е най-опасен. Левичарите са неудобни противници. Всичко при тях е наопаки и човек лесно може да остави незащитена, смятаната обикновено за сигурна страна. За щастие, Аболи бе обръщал специално внимание на тази особеност по време на уроците си. Той си служеше еднакво добре и с двете ръце и често пъти прехвърляше сабята в лявата по средата на схватката с желание да обърка Том. В началото успяваше, но Том беше схватлив ученик.

Уилям се спъна и подхлъзна, падна на едно коляно. Движението изглеждаше непринудено, но Том забеляза погледа на брат си, както и приготвеното за сечащ нисък удар острие. Целта беше ахилесовото сухожилие. Вместо да стъпи в капана, Том отскочи и бързо заобиколи към по-слабата ръка.

– Прахосваш дарованието си, братко – усмихна се Том с окървавена уста. – Би могъл да направиш блестяща кариера в театъра.

Уилям бе принуден да скочи на крака срещу нападащия отдясно Том, който започна да го притиска към основата на огромната вита стълба с поредица удари, като всеки път променяше ъгъла и равнището им. Уилям се справяше трудно с блокажите, постепенно започна да се задъхва и погледът му се изпълни от ужас. Ситни капчици пот избиха по челото му.

– Не се плаши, Били! – усмихна му се Том над светналата стомана. – Като бръснач е. Почти няма да усетиш как влиза. – Следващият удар разряза ризата на Били, без да докосне гладката като слонова кост кожа под нея. – Почти като сега – никаква болка.

Уилям стигна стълбата, извърна се и хукна нагоре, като вземаше по три стъпала наведнъж. Том бе по стъпките му и бързо го настигаше. Уилям го чу и трябваше отново да се отбранява на площадката. Посегна инстинктивно към кинжала, но канията на пояса му бе празна.

– Няма го там, Били – напомни му братът. – Никакви мръсотийки повече. Ще трябва да се биеш с каквото имаш в ръка.

Уилям разполагаше с превъзходство във височина над застаналия по-ниско Том. Отново опита удара отгоре, но той не представляваше сериозна заплаха за фехтувач от калибъра на Том. Блокира го с лекота и задържа острието на меча срещу своето, като едновременно успя да се изравни с Уилям на площадката. Натискаха един срещу друг, сплели оръжия на височината на очите си.

– Когато си заминеш, Били, титлата минава върху малкия Френсис. – Том се опитваше да не издава напрежението си. Уилям имаше яки рамене и двете остриета трептяха под напора.

– Елис ще му бъде настойничка, а тя никога няма да изостави Дори – допълни Том и отхвърли брат си със силен тласък. В същия миг направи стъпка назад и наведе върха на сабята до гърлото на противника си. – Виждаш ли Били, налага се да те убия, па макар само заради Дориан. – И Том мушна напред. Беше смъртоносен удар и за да се спаси, Уилям отскочи устремно назад. Блъсна парапета зад гърба си, който се строши със силен пукот на разцепено дърво.

Уилям падна в преддверието на десет стъпки под площадката, оплел ръце и крака. Блъсна се в пода със страхотен трясък и изтърва меча. За момент не можа да си поеме дъх и остана възнак, замаян и безпомощен.

Том скочи през дупката в парапета, присвил се във въздуха с котешка грация, за да се приземи леко, обирайки силата на удара с пружиниращи крака. Отпусна се на коляно и скочи отново. Ритна встрани меча на Уилям, като го плъзна по пода в другия край на помещението и се надвеси над проснатото тяло.

Опря върха на сабята в основата на шията, където през отвора на ризата се подаваха къси черни косъмчета.

– Както сам каза, Били, веднъж завинаги. Всичко между нас свърши – промълви мрачно Том и натисна. Някаква непреодолима сила дърпаше ръката му назад. Проби кожата на гърлото, но не можеше да отиде по-нататък. Опита отново, събрал всички сили, но могъщата ръка го задържаше.

Стоеше надвесен над Уилям, страховита окървавена фигура с трепереща сабя в ръка и лице, изкривено в грозна гримаса на гняв и безсилие. Направи го! Гласът на разума звънна в ушите му и отново натисна, а дясната ръка не го послуша. Направи го! Убий го веднага! Направи го заради Дори, ако не заради теб самия!

И ето, далечният глас на бащата надвика другия. „Вие сте братя. Братята не бива в никакъв случай да враждуват. Искам от вас да забравите старите разпри и заради мен да станете отново истински братя.“

Искаше да извика в отговор „Трябва да го направя!“

Уилям лежеше по гръб, прикован от сабята, а очите му бяха пълни със сълзи на ужас. Отвори уста, за да измоли живота си, но от нея не излязоха думи, а само някакъв гарванов грак.

Том усети, как се издуват на възли мускулите и сухожилията на ръката му в усилието да изпълнят командата на мозъка и острието мръдна малко напред в меката кожа. Светла кръв бликна през малката рана и Уилям се загърчи като червей.

– Моля те! Ще ти дам парите, Том – прошепна той. – Този път ще ти ги дам.

– Никога вече не мога да ти вярвам. Ти наруши една свещена клетва. Ти не признаваш законите на честта – отвърна Том и погнусата от братовата му страхливост и коварство дадоха сили на ръката му. Този път щеше да успее.

– Том!

Уплашен вик прокънтя из смълчаната къща. За миг Том си помисли, че майка му го вика от гроба. Вдигна поглед. Някаква нетленна фигура се бе изправила на стълбата и Том бе скован от суеверен ужас. После видя, че това е Елис с детенцето на ръце.

– Недей, Том, не го убивай!

Том се поколеба.

– Ти не разбираш. Той е въплъщение на злото. Знаеш, че е самият дявол.

– Той ми е мъж и баща на Френсис. Не го прави, Том! Заради мен!

– И за двама ви с бебето ще е по-добре да умре – отвърна Том и отново насочи внимание към жалкото скимтящо същество в краката си.

– Това е убийство, Том. Ще те намерят и накрай света и ще те окачат на бесилото.

– Хич не ме интересува – каза Том и това бе истина.

– Ако те убият, кой ще спаси Дориан? Заради него, ако не заради мен, не извършвай това злодеяние!

Правдата в тия думи го порази в сърцето и той потръпна от болка. После направи крачка назад.

– Ставай! – заповяда той и Уилям се изправи. – Махай се от очите ми! И когато следващия път вдигнеш ръка срещу жена си, спомни си, че й дължиш живота си!

Уилям отстъпи заднишком до стълбата и видял се в безопасност, хукна нагоре по нея, за да потъне в дългата галерия.

– Благодаря ти, Том! – Елис гледаше към него със скръбен поглед.

– И двамата ще съжаляваме за това един ден – отвърна той.

– Всичко е в ръцете Божии!

– Трябва да си вървя. Не мога да стоя тук, за да те пазя.

– Знам – отвърна със смирен шепот тя.

– Никога повече няма да стъпя в Хай Уийлд – твърдо продължи Том.

– Знам и това – съгласи се тя. – Върви с Бога, Том! Ти си добър човек, какъвто беше и баща ти. – Тя се извърна и изчезна в галерията.

Том постоя малко, замислен над чудовищните си думи. Никога повече нямаше да стъпи в Хай Уийлд. След смъртта си нямаше да легне редом с предците си в подземието на параклиса горе. Гробът му ще бъде изкопан в чужда и дива страна. Потръпна при тая мисъл. После се наведе, за да вдигне от пода пояса с ножницата. Опаса нептуновата сабя.

Погледна през вратите към библиотеката. Документите му бяха пръснати по пода. Отиде там, като се готвеше да ги събере, когато една мисъл го спря. Няма нужда вече от тях. Огледа се бавно. Помещението бе преизпълнено със спомени за баща му. Още една връзка с детството му се скъсваше тук. После погледът му падна върху корабните дневници на Хал, подредени на лавица край стената. Точни записки за неговите плавания. Всяка тяхна страница, собственоръчно изписана от него, съдържаше навигационни напътствия и информация, по-ценна от всичко останало в цялата къща. Том си отиваше завинаги. Толкова поне мога да си позволя да взема, помисли си той. Свали томовете от лавицата и излезе в преддверието.

Еван, икономът на къщата чакаше там с двама лакеи. Държеше зареден пистолет във всяка ръка.

– Негово Превъзходителство изпрати за шерифа. Заповяда ми да Ви задържа, докато пристигне, мастър Том.

– Е, и какво ще направиш, Еван? – Том сложи ръка върху ефеса на сабята си.

– Конят Ви е оседлан отпред, мастър Том. – Еван наведе дулата на пистолетите. – Надявам се да намерите мастър Дориан. Ще ни липсвате на всички тук, в Хай Уийлд. Върнете се някой ден!

– Сбогом, Еван – каза Том с пресипнал глас. – Благодаря ти!

Слезе по стълбата, пъхна книгите в дисагите и се метна на седлото. Обърна коня към морето и пое по дългата чакълеста алея. Преодоля порива си да се обърне и да погледне назад от портата.

– Свършено е! – промълви той. – Всичко е свършено! – Пришпори коня по тъмния път.