Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 31 (всего у книги 62 страниц)
– Сър, Хенри! Господи, човече! Краката ви! Загубил сте краката си?!
Хал се усмихна слабо.
– Да, милорд, трябваше да се заплати определена цена. Ние, моряците, наричаме това „сметката на касапина“.
– Трябва да Ви изведем от тоя кораб. Ще ми бъдете гост в „Бомбай хаус“, докато се възстановите. Каретата ми е на кея. Ще извикам лекарите си, най-добрите в Лондон. Нищо няма да Ви липсва, обещавам.
74.
Едно от първите неща, които свърши Хал, след като пристигна в „Бомбай хаус“ бе да пише на Уилям, за да му съобщи за огромната плячка и предстоящото удостояване с баронска титла. Писмото стигна Девън след седмица.
С него в ръка Уилям викна да приготвят коня му и след час излетя бясно през портите на Хай Уийлд към лондонския път. Носеше се без почивка, спирайки само колкото да сменят изтощения кон на пощенската станция.
Пет дни след като остави Хай Уийлд, той влезе в парка на „Бомбай хаус“ под проливен следобеден дъжд. Остави наетия кон на коневръза, а после подгизнал и кален до кръста, нахлу през парадния вход, като отстрани с ръце иконома и лакеите, които се опитаха да осуетят проникването му в къщата.
– Аз съм най-големият син на сър Хенри Кортни. Искам незабавно да ме заведете при него.
Щом чу познатото име, един от секретарите забърза към входа. Името Кортни бушуваше като ураган над града през последните дни. Всяка печатница в Лондон размножаваше листовки с описания на подвизите му в Океана на Индиите. Част от тях съдържаха най-необуздани фантасмагории, но като злободневна тема, Хал бе изместил дори новината за последните английски победи във Франция, а името му не слизаше от устата на хората по кръчмите и изисканите салони в цял Лондон. За да вдигнат още градуса на напрежението, из града бяха разлепени огромни съобщения за предстоящ търг в сградата на Компанията на „Леденхол стрийт“, на който щеше да се разпродаде плячката описвана като „най-голямото съкровище, отвоювано от противника за цялата история на корабоплаването“.
За няколкото дни след пристигането на кервана, акциите на Обединената компания на търговците в Англия за връзки с Източните Индии, което бе пълното и помпозно наименование на Компанията на Джон, повишиха цената си с 15 процента. През последните пет години Компанията бе изплащала по 25 на сто годишни дивиденти, но очакваната реализация на това огромно богатство вдигна стойността на акциите до нечувани висоти.
– Слава Богу, че пристигнахте, сър! – обърна се към Уилям секретарят. – Баща Ви непрекъснато пита за Вас. Моля, позволете ми да Ви заведа при него.
Поведе Уилям по широка извита мраморна стълба. Когато стигнаха първата площадка, Уилям рязко спря пред огромен портрет на прапрадядото на лорд Чайлдс и погледна към двамата мъже, слизащи насреща му.
– Добра среща, мили ми братко! Не чу Бог молбите ми горещи и ето те, дошъл да тормозиш душата ми. Ти и тоя черен дивак. – Вторачи поглед в Аболи.
Том се изправи на площадката срещу Уилям. Извисяваше се цял инч над него. Измери го с поглед, като започна от калните ботуши и свърши с намръщеното му лице, после студено се усмихна.
– Трогнат съм дълбоко от твоето излияние на привързаност. Можеш да бъдеш сигурен, че изпитвам абсолютно същите чувства.
Макар че не го показа, Уилям бе силно впечатлен от промяната, настъпила у брат му за изтеклото време. Беше възмъжал и порасъл, изпълнен със самоувереност. Мъж, с когото трябва да се съобразяваш.
– Без съмнение, ще ни се предостави случай да продължим тази приятна беседа – кимна за раздяла с глава Уилям. – Сега обаче, дългът ми на първороден син ме зове при моя баща.
Том отмина с мълчание хапливата забележка относно първородството на Уилям, макар че го засегна. Той отстъпи встрани и леко се поклони с думите:
– На твоите услуги, братко!
Уилям мина край него и без да се обръща, стигна портретната галерия на къщата. Секретарят го отведе до края й, където почука с жезъла си на двукрила врата. Тя се отвори начаса и Уилям влезе в изискано обзаведена спалня. Четирима облечени в черно хирурзи се бяха скупчили около поставено на нисък подиум легло с балдахин. Уилям отгатна професията им по засъхналите петна кръв върху дрехите. Когато приближи, те се обърнаха към него.
Познал човека в леглото, Уилям замръзна на място. Спомни си якия и енергичен мъж, който отплава от пристанището на Плимут. Този грохнал старец със сребърна брада, обръсната глава и измъчени черти, не можеше да е същият.
– Молех се Богу за пристигането ти. Ела да ме целунеш, Уилям!
Уилям отново се втурна напред, коленичи край леглото и притисна устни към бледата бащина буза.
– Благодаря на Бога, че е запазил живота ти и е помогнал толкова бързо да се възстановиш от раните си – каза Уилям с радост, зад която криеше истинските си чувства. Умира, мислеше той със смесица от въодушевление и тревога. Имението е почти в ръцете ми. Както и това прословуто съкровище, което е донесъл от мародерските си странствания. – Надявам се, че се чувстваш така добре, както изглеждаш? – попита Уилям и пое мършавата, студена ръка, отпусната върху брокатената покривка. Боже мой! Ако старият пират умре преди посвещаването, край с баронството. Без пояса на благородничеството около кръста, вкусът дори на това огромно богатство, дето е отмъкнал от варварите, ще си остане кисел.
– Ти си добър и любящ син, Уилям, но не плачи още за мен! Дори на тия гробокопачи тук – посочи той четиримата прочути хирурзи заобиколили леглото, – няма да им бъде толкова лесно да ме уморят. – Хал направи опит да се засмее. Смехът прозвуча някак кухо в екливото помещение. Никой от докторите не се усмихна.
– Любовта ми към теб се усилва от гордостта, която ме преизпълва заради завоюваната от теб слава. Кога ще заемеш мястото си сред лордовете, татко?
– В близките няколко дни – отвърна Хал. – И в качеството си на мой най-голям син, ти ще наблюдаваш удостояването ми с високата чест.
– Сър Хенри – намеси се един от докторите, – не смятаме, че ще бъде разумно да отивате в Камарата на лордовете в това състояние. Дълбоко сме загрижени…
Уилям скочи на крака и се нахвърли върху лекаря, преди той да изложи опасенията си.
– Дрън-дрън, човече. И последният глупак би видял, че баща ми има достатъчно сили, за да се отзове на призива на своя суверен. Аз ще бъда до него всеки момент. Всяко негово желание ще изпълня със собствените си ръце.
След четири дни слугите свалиха Хал по стълбите в носилка, а край нея сновеше неспокойно Уилям. Каретата на лорд Чайлдс чакаше готова пред парадния вход, а Том и Аболи стояха зад кордона конници, които щяха да я ескортират.
Лакеите оставиха носилката на земята до каретата и за момент настъпи объркване, понеже никой не знаеше какво да прави по-нататък. Том бързо излезе напред, като избута брат си с рамо и преди докторите да успеят да се намесят, вдигна с лекота баща си и влезе в каретата с измършавялото тяло на ръце.
– Татко, това е неразумно. Подлагаш силите си на огромно изпитание с това пътуване – прошепна той в ухото му, докато го настаняваше и завиваше с дебел губер.
– Кралят може да замине за континента заради войната и кой знае кога ще се върне отново.
– Тогава нека ние с Аболи те придружим – примоли се Том. – Уилям е забранил.
– Той ще се погрижи за мене – отвърна Хал, като придърпа около раменете си лъскавите кожи. – Ти трябва да останеш тук с Уолш, за да пазиш интересите ни при търга. Много разчитам на тебе, Том.
Том знаеше, че истинската причина за този отказ, бе нежеланието на баща му да се събират двамата братя на едно място.
– Както кажеш, татко! – примири се той.
– Щом приключи тая работа с лордовете и търгът свърши, можем да се приберем в Хай Уийлд и да обмислим, как да спасим Дориан.
– Ще очаквам завръщането ти тук – обеща Том и излезе от каретата.
Уилям се качи, седна до баща си, кочияшът изплющя с камшик и екипажът затрополи през портите навън.
Том се обърна към Аболи:
– Стига му, дето Черният Били ще го тръска насам-натам в тая таратайка. Няма да му позволя същото на връщане към Хай Уийлд. Тоя разбит път да Девън ще го довърши. Трябва да откараме татко до Плимут с кораб. Морето е по-подходящ път за него, а и ние с теб ще се грижим за него по-добре.
– Нямаш кораб, Клебе – напомни му Аболи. – „Серафим“ и „Минотавър“ принадлежат на Компанията.
– Тогава ще наемем друг.
– В Канала е пълно с френски капери.
– Ще ни трябва нещо малко и бързо. Достатъчно малко, за да не възбужда апетита им и достатъчно бързо, за да се измъкнем при нужда.
– Мисля, че познавам собственика на такъв съд – отвърна замислен Аболи. – Освен, ако нещо се е променило, докато ни нямаше.
75.
Наддаването във великолепната сграда на Компанията, разположена на „Леденхол стрийт“, продължи четири дни. Том седеше до мастър Уолш, за да записва ставките за отделните стоки.
Главната тръжна зала бе оформена като циркова арена. Концентрични редици пейки се издигаха от катедра, поставена на нисък подиум в средата. Пейките бяха така претъпкани от търговци, техни секретари и деловодители, че нямаше място за всички желаещи да влязат. Мнозина бяха успели да се доберат единствено до правостоящи места край стената, но и те участваха ентусиазирано, като крещяха ставките си и размахваха високо каталози, за да привлекат вниманието на аукционера.
Докато слушаше, как ставките се вдигат с лудо увлечение, Том си мислеше за сандъците злато, заключени в хранилищата под тръжната зала. В нощта на пристигането на кервана ги бяха прекарали от кея на Компанията с каруци, по тъмните калдъръмени улички и с петдесет моряка охрана.
Стана ясно, че предвидената от лорд Чайлдс обща сума ще бъде значително надхвърлена в истеричното наддаване, което започна. С всеки изминал ден, Том виждаше как паят му набъбва.
– Мили Боже! – изненада се той, когато в последния ден привърши с драскането на сметките си. – Та аз може да получа над хиляда лири! – Това беше колкото един миньор или полски работник в Хай Уийлд изкарва за цял живот. Остана сащисан от такова състояние, докато се сети, какъв ще е паят на баща му. – Почти сто хиляди! – възкликна Том. – Плюс хермелиново наметало и баронски саблен колан с диаманти. – После устните му се свиха от гняв. – И всичко това ще падне право в лапите на Черния Били. На Черния Били, който си изповръща червата всеки път, когато стъпи на кораб.
Докато размишляваше мрачно върху тази несправедливост, аукционерът изрева с магарешки глас следващия тръжен предмет:
– Уважаеми Лордове, дами и господа, имаме честта и удоволствието да предложим на благосклонното ви внимание един изключително рядък и прекрасен трофей, който ще заплени въображението дори и на най-изтънчените и видели свят люде между вас. – С театрален жест той вдигна парчето плат, скриващо от погледа голям буркан от дебело прозрачно стъкло, поставен върху масичка. – Това не е нищо друго, освен спиртосаната глава на прословутия и кръвожаден разбойник и корсар Янгири или Ал Ауф – Лошият.
Залата се разшумя като кошер и търговците проточиха настървено шии към отрязаната глава, плаваща в своята спиртна баня. Том бе шокиран при вида на това лице. Тъмната му коса се полюляваше като водорасли около него. Едното око бе отворено. То сякаш открояваше единствено Том сред тълпата и го гледаше с леко недоумение. Устните бяха изкривени от болка, сякаш още усещаше пронизващата целувка на стоманеното острие, отделила главата от тялото.
– Хайде господа! – подкани ги аукционерът. – Това е нещо стойностно. Мнозина из цялата страна биха платили шестаче, за да му хвърлят един поглед. Чух ли някой да казва пет лири?
Силен гняв започна да завладява съзнанието на Том. Той бе взел тая глава като доказателство пред ръководството на Компанията за успешно изпълнената мисия, а не за да бъде показвана като допълнителна екстравагантна атракция от пътуващ цирк. Неговото вродено чувство, както и възпитанието му, изискваха уважение и зачитане достойнството на победения противник. Това, че Ал Ауф бе пленил и продал в робство Дориан нямаше нищо общо.
Без да се замисли, той викна сърдито:
– Десет лири! – Не разполагаше с такава сума, но паят от плячката щеше да му я осигури. Всички глави в залата се извърнаха към него. Дочу шепота им:
– Това е момчето на Хал Кортни, оня, дето е отрязал главата.
– Да, той е. Дето подкастрил Ал Ауф.
– Как се казва?
– Том Кортни. Момчето на сър Хал.
Аукционерът се поклони театрално към него.
– Храбрият майстор на сабята и екзекутор на корсаря лично предлага десет лири. Ще има ли повече?
Някой от първите редици заръкопляска и околните се присъединиха. Постепенно аплодисментите се превърнаха в рев – всичко живо ръкопляскаше и тропаше с крака.
Том искаше да им викне да спрат. Да им каже, че не е убил този човек, за да спечели тяхното благоволение. Само че, не съществуваха думи, с които да опише какво чувстваше, когато му вземаше главата и какво изпитва сега, докато тя плава в стъкления съд, за развлечение на тия недодялани селяндури.
– Десет лири първи път! Десет лири втори път! Продадено на мастър Том Кортни за сумата от десет лири.
– Платете ги от пая ми, – сухо каза Том на Уолш и скочи на крака. Искаше да излезе на чист въздух, далеч от погледите и усмивките на тая тълпа чужди хора. Проби си път през навалицата и се втурна надолу по огромното стълбище.
Когато излезе на „Леденхол стрийт“, вън валеше. Наметна плаща на раменете си, нахлупи широкополата шапка с роялистко перо и оправи пояса на сабята си, преди да излезе изпод колонадата. Някой го докосна по рамото и той рязко се извърна. Потънал в мислите си, Том не бе забелязал Аболи в тълпата безделници, напълнила фоайето.
– Открих нашия човек, Клебе. – Аболи избута напред някакъв висок и слаб мъж, загърнат в моряшко наметало и със скрито под монмътска7575
Монмътска шапка – шапка с особена кройка и перо, носена от привържениците на Джеймс Скот, дук на Монмът (1649–1685), английски политик и бунтовник.
[Закрыть] шапка лице. В първия миг Том не можа да се сети, за какво говори Аболи.
– Човекът, който ще превози баща ти с кораб по море, вместо по разбития път – напомни му той.
– Хайде да обсъдим въпроса на по халба ейл – предложи Том и тримата притичаха до кръчмата на ъгъла с „Корнхил“.
В задушното предно помещение, натъпкано с адвокати и чиновници, потънало в ароматите на тютюнев дим и бирена мая, те свалиха плащове и шапки. Том погледна в лицето доведения от Аболи човек.
– Това е капитан Люк Джарвис – каза Аболи. – Плавал е с баща ти и мене на стария „Пегас“.
Том го хареса от пръв поглед. Имаше живи интелигентни очи и осанка на изпечен моряк. Лицето му носеше печата на сол и морско слънце.
– Люк разполага с бърз катер и познава всеки инч от Канала – особено френските пристанища – като пръстите на ръката си – каза Аболи с многозначителна усмивка. – Може да се измъкне от всеки митничар или жабар. – Том не схвана намека веднага и Аболи поясни: – Ако ти трябва пратка висококачествен контрабанден коняк, този човек ще ти я осигури.
Том се усмихна при мисълта, че Люк е контрабандист. Наистина, не можеше да се намери по-добра възможност за бързо спускане по Канала. Корабчето му бе сигурно бързо като невестулка и способно да прекоси тия опасни води при буря или в безлунна нощ. Том стисна ръката му.
– Аболи Ви е казал, какво ни трябва. Колко ще ни струва, капитане?
– Дължа живота си на сър Хенри. Даже нещо повече – отвърна Люк Джарвис, като докосна белезникавия белег през лявата си буза. – Няма да взема и пени. Ще бъда горд да му услужа.
Том не го разпитва за белега, а благодари и добави:
– Аболи ще Ви съобщи, когато баща ми е готов за път.
76.
Когато лорд Кортни се завърна от първото си посещение в Камарата на лордовете, Том веднага забеляза, колко е изтощен от пътя и церемонията. Внимателно го пренесе на ръце до спалнята в „Бомбай хаус“ и Хал заспа почти на секундата. Том остана край постелята му до смрачаване, когато един лакей донесе поднос с вечеря.
– Къде е Уилям? – попита немощно Хал, докато Том поднасяше към устата му лъжица супа.
– Отиде при мастър Семюълс в банката. Лорд Чайлдс му даде платежен запис за пая от плячката и той отиде да го депозира – отвърна Том. Не се разпростря върху обстоятелството, че интересът на Уилям към здравето на баща им рязко пресъхна, след като наследяването на баронската титла бе поставено извън съмнение. Главна грижа за него сега беше златото, което искаше да вложи на сигурно място при банкерите от „Странд“. Там щеше да се намира под контрола му.
– Трябва да почиваш, татко. Трябва да събереш сили за пътуването до дома. Почти всичко свършихме в Лондон. Колкото по-скоро те върнем в Хай Уийлд, толкова по-бързо ще възстановиш здравето си.
– Да, Том – внезапно се оживи Хал. – Искам вече да се прибирам. Научи ли, че Уилям и Елис са ме дарили с внук? Нарекли го Френсис, на дядо ти.
– Да, татко. Уилям ми каза. – Брат му бе подчертал, че вече е осигурил наследник за титлата и имението, така че всякаква надежда на Том следва да угасне. – Наел съм кораб, да ни закара до Плимут. Капитан е Люк Джарвис. Помниш ли го? Казва, че си му спасил живота.
– Люк? – усмихна се Хал. – Добро момче. Радвам се да чуя, че си има собствен кораб.
– Само едно катерче, но много бързо.
– Искам веднага да потеглим, Том. – Хал стисна ръката му с нетърпелив израз на лицето.
– Трябва да изчакаме докторите. Да видим те какво ще кажат.
Мина цяла седмица, преди лекарите да дадат с неохота съгласието си, Хал да бъде качен на борда на „Гарвана“, корабчето на Люк Джарвис. Потеглиха от кея на Компанията късно следобед, за да изминат най-опасната част от пътя нощем.
Уилям не беше с тях. След като се успокои за съдбата на парите от плячката, депозирани на сигурно място в банката на Семюълс, той нямаше търпение да се завърне към делата си в имението.
– Всяка моя минута извън Хай Уийлд ни струва пари. Нямам и капка доверие на тия слабоумни нехранимайковци, които съм оставил там, докато ме няма. Ще дойда да посрещна кораба, веднага щом пристигнете, татко.
77.
„Гарванът“ се оказа достоен за репутацията си. Том стоеше до Люк Джарвис при руля, а катерът пореше нощните води на пролива. Люк искаше да научи всяка подробност от плаването им до Индиите и ненаситно разпитваше.
– Исусе! Как не съм знаел за това плаване на капитан Хал. Щях да се запиша начаса.
– Ами жена ти и децата? – светна бели зъби в тъмното Аболи.
– Няма да умра, ако не чуя повече бебешки плач или мрънкане на жена. – Люк дръпна от лулата си и огънчето озари суровите черти на лицето му. После извади лулата от устата си и посочи с нея на изток. – Виждате ли ония светлини там? Това е Кале. Бях там преди три нощи. Трябваше да товаря бренди. Каналът е пълен със стоки, като краставо куче с бълхи. – Той се усмихна алчно в звездната светлина. – А получи ли човек мандат, трябва да се разкарва за плячка чак до Ориента.
– Не изпитвате ли угризения, като търгувате с французите по време на война? – попита озадачено Том.
– Все някой трябва да го прави – отвърна Люк. – Иначе, откъде бренди за храбрите ни войничета? Аз съм патриот. – Това бе казано сериозно и Том не го подложи на съмнение. Той си мислеше за казаното по повод на френските търговски кораби, натъпкани със стока.
Когато „Гарванът“ швартова на плимутския кей, видяха че Уилям е удържал думата си. Беше изпратил голяма карета с меки ресори и слуги, готови да качат Хал в нея. Потеглиха с умерена скорост към Хай Уийлд и през целия път минаваха край групички мъже и жени, селскостопански работници, миньори и арендатори, наизлезли да приветстват с „добре дошъл“ Негово Превъзходителство лорд Кортни. Хал настоя да седне, за да могат да го виждат, а когато забележеше познато лице, караше кочияша да спре, за да стисне ръка на човека през прозореца.
Когато завиха през портите и каретата заскърца по алеята към къщата, всички слуги наизлязоха по стълбите. Някои от жените плачеха, заради състоянието на Хал, а мъжете поздравяваха с дрезгави гласове.
– Исус е с Вас, милорд! Сърцата ни се радват за благополучното Ви завръщане у дома.
Елис Кортни, съпругата на Уилям, чакаше на най-горното стъпало. Държеше бебето на ръце, мъничко създание с червено сбърчено личице. То заскимтя кисело, когато майка му го положи за момент в ръцете на Хал, но той се усмихна гордо и целуна бебето по темето, увенчано с гъста черна коса.
Прилича на маймуна, помисли си Том. После се вгледа внимателно в лицето на Елис. Макар да не бе имал възможност да я опознае, когато се омъжи за Уилям, той я бе харесал, воден от инстинкта си. Беше хубава и весела, а сега едва я позна. Излъчваше някаква меланхолия. Очите бяха пълни с тъга и макар кожата все още да бе свежа и гладка като на праскова, изразът на лицето оставаше загрижен. Когато внесоха Хал вътре, тя се забави на стълбите, за да поздрави Том.
– Добре дошъл у дома, братко! – Целуна го по бузата и направи реверанс.
– Имаш хубаво бебе. – Том го докосна с непохватни пръсти и бързо ги дръпна, когато бебето заскимтя отново. – Хубаво като майка си – допълни той неубедително.
– Благодаря, Том – отвърна тя с усмивка, а после снижи глас, за да не я чуят слугите: – Трябва да говоря с теб! Не сега, но при първа възможност. – Извърна се бързо и подаде бебето на една дойка, а Том последва баща си по стълбите.
След малко мина по коридора към задните стаи. Стигна до стаята на Дориан. Отвори вратата и застана на прага. Остра болка го прониза, докато оглеждаше малкото помещение. Имаше усещането, че братчето му е излязло току-що. Боядисаните в ярки цветове униформи на оловните му войничета блестяха строени по роти върху перваза на прозореца, а над леглото висеше направеното от Том хвърчило. Спомените бяха твърде болезнени. Затвори безшумно вратата и се спусна по задното стълбище.
Промъкна се през кухнята и конюшните, за да затича леко към параклиса на хълма. В криптата беше тъмно и прохладно. Едничък лъч светлина падаше през отвора на куполовидния й таван. Забеляза с облекчение ковчега с тялото на дядо си, положен на пода до каменния саркофаг, приготвен преди толкова време за него. Благополучно бе завършил дългото плаване от Бомбай през Добра Надежда до дома. Приближи ковчега, сложи длан върху капака му и прошепна:
– Добре дошъл у дома, дядо! Тук ще се чувстваш по-удобно, отколкото в пещерата на оня далечен и див бряг.
После тръгна покрай каменните гробове, докато стигна средния. Спря пред него и прочете надписа на глас:
– Елизабет Кортни, съпруга на Хенри и майка на Дориан. Взета от морето, преди да разцъфти напълно. Почивай в мир!
– Дориан го няма днес. Но скоро ще дойде – високо каза Том. – Кълна се!
Продължи към саркофага на собствената си майка, надвеси се над капака му и целуна студените мраморни устни на релефния й образ. После коленичи и промълви:
– Ето, че се завърнах, мамо. Гай е добре. Той е в Индия, работи за Компанията на Джон. Женен е. Жена му, Керълайн, ще ти хареса. Хубаво момиче с приятен глас. – Приказваше й, като да бе жива и остана до саркофага, докато слънчевият лъч довърши своя кръг по каменните плочи и накрая угасна, потопил подземието в полумрак. Изкачи се опипом по стълбите и излезе в нощта.
Изправи се загледан към притъмнелите очертания на така познатите и толкова чужди днес хълмове. Зад тях съзря далечното море. То сякаш го мамеше отвъд мигащите светлинки на пристанището. Изпълваше го усещането, че е отсъствал цял един живот, но вместо да се успокои, цялото му същество бе обладано от изгарящото желание да тръгне на път. Африка беше някъде далеч и натам го дърпаше неспокойното му сърце.
– Интересно – прошепна той, – дали изобщо някога ще се почувствам уютно, ако се установя на едно място?
Когато стигна подножието на хълма, купчината сгради се бе превърнала в тъмна сянка, щръкнала сред плъпналите над полята нощни мъгли. Като стигна до стената на обора, Том рязко спря, забелязал някаква фигура под разперените клони на вековен бук, извисен мрачен и могъщ над поляната. Беше фигура на жена, цяла в бяло и Том изпита суеверен трепет, защото тя изглеждаше като нетленен дух. В имението се разправяха най-различни легенди за обитаващите го духове. Когато бяха малки с Гай, дойката им редовно ги плашеше с такива приказки.
– Няма призрак, който да ме уплаши – реши Том и събрал кураж, тръгна към момичето в бяло. То изглежда не усещаше приближаването му, докато не се изравниха. Тогава вдигна уплашен поглед и Том позна снаха си Елис. Щом и тя го позна, прихвана поли с ръце и затича към къщата.
– Елис! – извика Том и хукна подире й. Тя не се обърна, а затича още по-бързо. Настигна я върху чакълестата алея пред къщата и я хвана за китката.
– Елис, аз съм, Том. Не се плаши!
– Пусни ме! – уплашено отвърна тя и вдигна поглед към прозорците, които вече грееха с веселата светлина на свещите.
– Искаше да ми кажеш нещо – напомни й той. – Какво е то?
– Не тук, Том. Ще ни види заедно.
– Били? – Том бе озадачен. – Какво от това?
– Нищо не разбираш. Пусни ме!
– Не ме е страх от Черния Били – каза й той с хлапашко високомерие.
– А би трябвало – отвърна тя. Измъкна ръката си и изтича леко по стълбите към къщата. Останал на алеята с ръце на кръста, Том гледаше след нея. Вече щеше да се обърне, когато нещо го накара да вдигне поглед.
Брат му стоеше прав до един от високите прозорци на втория етаж. Светлината струеше зад гърба му, така че се виждаше само висок елегантен силует. И двамата останаха неподвижни известно време, после Том махна с досада и последва Елис вътре.
Том беше в стаята си, когато чу слаб звук, съвсем не на място, дори в тази старинна къща с всичките й скърцащи греди и свирене на вятъра над начупения покрив. Замръзна на мястото си с полуразвързана вратовръзка, заслушан с наведена глава. След малко звукът се донесе отново. Като отчаян вопъл на хванат в капан заек, тъничък и жаловит. Приближи прозореца и дръпна резето. Когато отвори широко капаците, в стаята нахлу морският бриз, а писъците станаха по-силни. Бяха на човек. Плачеше жена, а някакъв мъжки глас прекъсваше риданията й.
Том се надвеси от прозореца. Сега вече разбра, че звуците идват от долния етаж, където бяха разположени големите спални. Гласовете внезапно замлъкнаха и той се готвеше да затвори прозореца, когато дочу удар. Трябва да е бил доста силен, за да се чуе толкова ясно и сърцето на Том се сви при писъка на жената. Този път беше така остър и препълнен с болка, че Том веднага разпозна гласа.
– Тая мръсна свиня! – изръмжа той и се хвърли към вратата.
По риза и с развени краища на връзката той затича по коридора към стълбището, което взе на два скока.
Когато стигна вратата на бащините си покои, Том се поколеба. Дверите зееха широко отворени, а завесите на балдахина бяха вдигнати, така че виждаше фигурата на баща си под бродираната завивка. Беше облегнат на куп възглавници и когато забеляза тичащия Том, рязко извика:
– Не! Том, ела тук!
Той не му обърна внимание и продължи към вратата на Уилям в дъното на коридора. Натисна бравата, но тя се оказа заключена и той заблъска със свити юмруци.
– Отваряй, дяволите да те вземат, Били! – изрева Том. Последва дълга тишина и той си пое дъх, за да извика отново, когато вратата безшумно се отвори и в рамката застана Уилям. Запълваше отвора с тялото си, така че Том да не може да погледне вътре.
– Какво искаш? – попита Уилям. – Как се осмеляваш да идваш пред вратата ми и да крещиш? – Той бе също по риза, а лицето му аленееше от гняв или напрежение, а в очите горяха бесни пламъци. – Марш оттук, мръсно нагло пале!
– Искам да говоря с Елис – не отстъпи Том.
– Вече си говорил с нея днес. Елис е заета. Не можеш да я видиш сега.
– Чух някой да пищи.
– Не е било оттук. Сигурно си чул чайка или пък писъка на вятъра в корниза.
– Имаш кръв по ризата. – Том посочи мъничките алени пръски по ръкава. Уилям погледна надолу и студено се усмихна. Измъкна дясната си ръка иззад гърба и засмука раната върху подутите й кокалчета. – Ударих се във вратите на шкафа.
– Искам да видя Елис.
Понечи да си проправи път, но в тоя момент чу гласа на Елис:
– Том, върви си, моля те! Не мога да говоря с теб сега. – Гласът й бе пълен с болка и сълзи. – Моля те, Том, послушай съпруга ми! Не можеш да влезеш вътре.
– Е, вярваш ли ми сега? – попита презрително Уилям. – Елис не иска да те види. – Отстъпи навътре и затвори вратата.
Том остана на мястото си, без да знае какво да прави. Вдигна ръка, да почука отново, но гласът на баща му го спря. Хал пак го викаше:
– Ела тук, Том! Искам да те видя!
Извърна се от вратата и отиде край бащината постеля.
– Татко, чух…
– Нищо не си чул, Том. Нищо.
– Обаче чух. – Гласът на Том беше пълнен с обида и гняв.
– Затвори вратата! Искам да ти кажа нещо. – Том се подчини и пак застана до леглото.
– Има едно нещо, което трябва да помниш докато си жив, Том. Никога не бива да се месиш в отношенията между мъж и жена. Елис принадлежи на Уилям. Той може да прави с нея каквото пожелае и ако ти застанеш помежду им, той има право да те убие. Нищо не си чул.
Когато слезе за вечеря, Том още кипеше от гняв. Върху дългата полирана маса имаше три прибора и Уилям бе заел вече мястото си начело.
– Закъсняваш, Томас – каза той с безгрижна усмивка, красив и натруфен с тежка златна верига около врата и рубинена брошка на гърдите. – Ние в Хай Уийлд сядаме в осем часа за вечеря. Моля те, да се съобразяваш с реда в тая къща, докато си неин гост!
– Хай Уийлд е родният ми дом – възрази студено Том. – Аз не съм гостенин.
– По въпроса може да се разисква, но аз заемам противоположно становище.
– Къде е Елис? – Том посочи с поглед празното място от ляво на Уилям.
– Съпругата ми е неразположена – спокойно отвърна Уилям. – Няма да ни прави компания тази вечер. Седни, ако обичаш!
– Странно е наистина, но нямам апетит. Има нещо в атмосферата тук, което прави храната отблъскваща. Няма да вечерям с теб тази вечер, братко Уилям.
– Както желаеш! – сви рамене Уилям и насочи вниманието си към високата чаша, която икономът пълнеше с червено вино.
В сегашното си настроение Том не смееше да рискува да остане под един покрив с брат си. Той си взе наметалото и хукна към конюшните. Викна високо и по стълбата от сеновала над оборите се спуснаха конярите. Оседлаха му кон и той измина първата миля в галоп, изправен на стремената и вперил поглед в тъмнината. Студеният нощен въздух охлади донякъде гнева му и той се смили над животното, като го подкара в тръс по плимутския път.
Намери Аболи и Люк Джарвис в кръчмата „Кралския дъб“, близо до пристанището. Те искрено му се зарадваха и Том пресуши първата халба ейл, без да я отделя от устни или да си поема дъх.
По едно време се изкачи по задната стълба в малка стаичка с прозорец към пристанището, придружен от някакво засмяно момиче, което го подкрепяше и което го хвана, за да не падне назад по стълбата.
