Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 62 страниц)
38.
Битката бе в разгара си. Макар и променили съотношението на силите с новите копия и саби, моряците все пак отстъпваха доста по численост. Трима обсаждаха Хал като глутница хиени около черногрив лъв. Биеше се на живот и смърт и дори поглед не можеше да хвърли към сина си.
Ян Олифант беше решен да отмъсти за разрязаната буза и се нахвърли върху Том с ругатни и яростни крясъци. Не използваше върха на сабята, а нанасяше само чудовищно силни удари с острието й. Том отскачаше пред огромния хотентот, комуто отстъпваше по ръст, тегло и сила. През тия фатални секунди, той трябваше да разчита единствено на себе си. Не можеше да очаква подкрепа нито от Аболи, нито от Дениъл, нито дори от баща си. Тази нощ, или щеше да стане свидетел на пълното му възмъжаване, или щеше да види смъртта му върху пропития с кръв пясък. Изпитваше страх, но страхът не можа да стане господар на действията му. По-скоро му даде сила и пъргавина. Усети у себе си нещо, което не бе подозирал, че съществува.
Без никакво усилие се сля с грациозния ритъм на боя, както го бе учил Аболи през цялото време. Бойното поле бе вече добре осветено от пламъците и увереността му започна да се завръща. Усети как се втвърдява ръката му, щом разбра, че простакът насреща му е кръчмарски побойник, а не боец. Въпреки това, мощта на ударите му бе непреодолима като земно свлачище. Том не допусна грешката, да се опитва да й противостои със своята сила. Вместо това, отгатваше посоката на всеки от предстоящите, страховити отвесни удари. Ян Олифант издаваше всяко свое намерение с бесни погледи, гримаси на уродливото си и окървавено лице, с движенията на краката и разкриване на гърдите при вдигане на оръжието за удар.
Докато то се спускаше със свистене към главата на Том, той протягаше ръка и с леко движение на сабята отклоняваше страхотния удар, на косъм от ухото си. След всеки подобен финт Ян Олифант освирепяваше още повече, докато накрая загуби контрол над нервите си. Вдигна сабята с две ръце високо над главата си и налетя с рев на разгонен тюлен. И опит не направи да се предпази от евентуален контраудар. Цялото му тяло остана открито.
39.
Хал обезвреди единия от противниците си, като промуши рамото му. Мъжът изпищя, изпусна сабята и стиснал раната с другата ръка заотстъпва от бойното поле. Другите двама загубиха кураж и също се оттеглиха. Хал можа да си отдъхне и се огледа в трепкащата светлина на огъня.
Сърцето му спря, когато видя Том изправен пред гигантския водач на хотентотите. Бяха твърде далече, за да може да се намеси, преди великанът да нанесе удара си. В гърлото му се надигна отчаян вик за предупреждение, но той овреме го заглуши. Само щеше да разсее Том.
Той стоеше бледен като пясъка под краката си, но лицето му бе спокойно и решително. Очите блестяха предизвикателно и в погледа, насочен над острието на сабята, нямаше и помен от страх. Хал очакваше, че той ще отстъпи пред човешката канара, надвиснала отгоре му. Наклонът на раменете, както и цялото положение на тялото показваха именно такова намерение. Но внезапно левият крак скочи напред и Том цял се хвърли, с протегната към гърлото на Ян Олифант сабя, като излетяла от лъка стрела. Огромният мъж нямаше време да спусне своето оръжие за защита, нито да се отмести от пътя на литналото острие. То попадна точно в ямката под адамовата ябълка, малко над мястото, където се събират двете ключици. Потъна дълбоко в гърлото, намери връзките между два прешлена на гръбнака и с лекота ги преряза. Острието продължи нататък, докато щръкна един фут зад тила на жертвата, лъснало окървавената си повърхност в светлината на пламъците.
Вдигнатата сабя падна от безчувствените пръсти на Ян Олифант, ръцете се спуснаха встрани, като за миг фигурата му се открои като разпятие на огнения фон и той рухна в цял ръст по гръб, с отпуснато безжизнено тяло. Сабята на Том се измъкна сама, а през отвора в дихателната тръба, ударът в земята изтласка последния въздух от дробовете, с мощно гъргорене и фонтан кървава пяна.
Известно време всички мълчаха замръзнали, вторачени в гротескното тяло. След това един от хотентотите срещу Хал изписка отчаяно и търти към дюните. Останалите хукнаха след него паникьосани, като оставиха убитите и ранените по местата им.
Том продължаваше да гледа убития от него човек. Лицето му се сгърчи и той се разтрепери от шока и напускащите го ярост и страх. Хал бързо отиде при него и обгърна раменете му с ръка.
– Добър бой, момче! – похвали го той и го притисна към себе си.
– Аз го убих! – прошепна Том, невярващ на очите си.
– Иначе той щеше да те убие – отвърна Хал. Огледа хората си, пръснати по плажа.
– Кой от вас стреля с фалконета? – викна Хал срещу вятъра. – Той спаси всички ни.
– Не съм аз.
– И аз не съм.
Погледите се обърнаха към лодката и спряха върху малката фигура на носа.
– Ти ли, Дориан? – попита Хал удивен.
– Да, татко. – Дориан вдигна пушещия в ръката му фитил.
– Двете малки на лъва – тихо промълви Аболи. – Трябва бързо да потегляме, преди да е слязъл гарнизонът от крепостта, привлечен от гърмежа и огъня. – Махна с ръка към пламъците.
– Имаме ли загуби? – извика Хал.
– Видях Дик Фостър да пада – викна Алф Уилсън в отговор и отиде към проснатото тяло. На гърдите зееше страхотна рана. Алф пипна вратната артерия на падналия. – Мъртъв е.
– Други? – попита Хал.
– Не, само този – отговори Алф.
Хал почувства облекчение. Можеше да е много по-зле – би могъл да загуби син или близък приятел.
– Добре, качете Дик в лодката. Ще го погребем по християнски, когато излезем в открито море. – Вдигна кожения чувал с останките на баща си.
– Какво да правим с тоя боклук? – ритна Големият Дениъл един от ранените хотентоти. Човекът простена. – Да вземем да ги изколим.
– Остави ги! Не губи време! – Хал огледа хората си и видя, че половината имат плитки рани или пробождания, но никой не си направи труд, да съобщи за това. За пръв път ги виждаше в битка. Наистина добър и сигурен екипаж, помисли си той със задоволство. Ще дадат да се разбере на Янгири или който и да е враг.
– В лодката! – нареди той и четирима души вдигнаха внимателно тялото на Дик Фостър и го сложиха вътре. Хал остави кожения чувал до него и скочи на мястото си при руля. Хората хванаха лодката и я затикаха през пясъка с такава лекота, сякаш бе от върбови клечки. Първата вълна вдигна високо носа, те се метнаха в лодката и бързо хванаха веслата.
– Греби! – викна Хал и втора бурна вълна се стовари върху лодката, така че хората потънаха до коляно във вода.
– Греби! – викна отново Хал и моряците напрегнаха всички сили. Лодката се вдигна под невъзможен ъгъл по следващата вълна. Стигнаха гребена и застинаха за миг. Поколеба се дали да се преобърне или не, после се втурна в ниското и падна с трясък.
– Греби! – изрева Хал и те излязоха от прибоя навътре, където вълните макар и високи, не бяха така стръмни и не заплашваха да ги преобърнат. Половината мъже оставиха веслата и започнаха да изхвърлят водата, докато останалите загребаха с всички сили към далечния „Серафим“.
– Дориан! – извика Хал сина си. – Седни до мен! – Вдигна наметалото и загърна с него момчето, като здраво го притисна под прикритието му. – Как си се научил да стреляш с фалконета?
– Том ми показа – колебливо отвърна Дориан. – Лошо ли постъпих?
– Добре постъпи. – Хал го притисна по-силно. – Бог вижда, че по-добре и не можеше.
40.
Хал отнесе кожения чувал в каютата си. Двамата му сина го следваха, оставяйки по палубата локви вода. „Серафим“ се мяташе на котвеното въже, подхвърлян насам-натам от бурята.
Хал отпусна чувала със скъпоценния товар на пода до ковчега. Болтовете, които държаха капака бяха предварително охлабени и сега ги извади бързо. Вдигна капака и го остави встрани. Внимателно положи чувала вътре, като го завъртя в различни посоки, докато легна добре. Уплътни го с кълчища, за да не се тръскат и счупят по дългия път крехките кости. Том му помогна да сложи капака на място. Взе отвертката от ръката на баща си и помоли:
– Нека имам тая чест, татко!
– Ти си я заслужи – съгласи се Хал. – И двамата я заслужихте. Нека Дориан ти помогне!
Подаде на момчето друга отвертка от сандъчето с инструменти и загледа как притискат капака на мястото му.
– Когато положим дядо ви в каменния саркофаг, приготвен от мен преди двадесет години в черковната крипта на Хай Уийлд, ще му отслужим християнска служба – каза им Хал и се попита, дали всичките му синове ще бъдат заедно в този ден. Прогони нерадостните мисли. – Идете да се преоблечете в сухи дрехи! После проверете, да не би, въпреки лошото време, готвачът да е запалил огъня. Нека ви даде нещо топло за ядене и пиене.
При вратата спря Дориан с думите:
– Вече никой не може да те нарича бебе. Тази вечер ти доказа, че си мъж по всичко друго, освен по ръст. Ти спаси живота на всички ни. – Усмивката на момчето беше така лъчезарна, а красотата му, въпреки полепналите по лицето мокри къдрици, така неотразима, че сърцето на Хал се сви.
След малко той чу бърборенето на двамата братя в съседната миниатюрна каюта, освободена от сестрите Бийти, а после стъпките им заглъхнаха по коридора към камбуза, където щяха да изнудват готвача.
Хал запали две свещи и ги закрепи върху капака на бащиния ковчег. После коленичи на пода пред него и започна дългото си бдение. От време на време произнасяше на глас молитви за упокой на душата и опрощаване на греховете му. Един-два пъти му заговори тихо, припомняйки случки от съвместния им живот. Картината на страшната смърт на сър Френсис Кортни не излизаше от съзнанието му. Макар нощта да бе дълга, а той – изтощен и премръзнал, бдението приключи едва когато утринната зора, сива от бурята, започна да се прокрадва през кърмовото прозорче. Тогава се надигна и излезе на палубата.
– Добро утро, мастър Тайлър. Извикайте и двете вахти за вдигане на котва! – Хората изпълниха палубата. Неколцина застанаха при кабестана4848
Кабестан – машина за притегляне на кораби към кея.
[Закрыть] и зъбите започнаха да прищракват един след друг, докато навиваха котвеното въже. В същото време други се хвърлиха към вантите и заеха местата си по реите.
Хал нареди да се опъне фока4949
Фок – най-ниското правоъгълно платно на фокмачтата (първата от носа).
[Закрыть] за малко, колкото корабът да измъкне котвата от пясъчното дъно, после отново го събраха, щом въжето се опъна като тетива на лък. Слушаше зъбците: щрак, щрак… после продължителна пауза и пак щрак… щрак. Щракането зачестяваше, докато накрая се превърна в бърз ромон, котвата се отдели от дъното и въжето започна бързо да се навива през клюза.
– Главните платна! – изрева Хал и щом бяха пуснати, вятърът ги изпъна като тъпани. „Серафим“ нетърпеливо подскочи, леко зави нос и весело се понесе напред. Хората по реите нададоха победоносен вик. След миг от главната мачта се разнесе викът на Том:
– Слушай на палубата! Лодка!
– Какво е разстоянието? – викна нагоре Хал.
– Тъкмо се отделя от плажа. Станаха две, не – три лодки!
Хал се опря на подветрения релинг и вдигна далекогледа. Морето бе оловносиво с хиляди бели зайчета. Ниски облаци висяха над него и скриваха върха на планината. Улови в тръбата трите лодки, тръгнали срещу вятъра и течението и пенестите фонтани отстрани на носовете им. Идваха към „Серафим“.
– Имаме посетители, капитане – каза застаналия до него Нед.
Хал изръмжа и фокусира далекогледа. Виждаше холандските униформи и блясъка на байонети.
– Не мисля, че искат да ни кажат нещо, което бихме желали да чуем, мастър Тайлър. – Събра шумно далекогледа. Очевидно войници от крепостта. Снощната олелия на брега е привлякла вниманието им. Обърна гръб на далечната флотилия и с усмивка даде следващото нареждане:
– Насочете кораба към подветрената страна на „Йомен ъв Йорк“, колкото може по-близо, мастър Тайлър!
На половин кабелт от „Йомен“, корабът спря и спусна лодка. Ковчегът от тиково дърво бе натоварен в нея, както подскачаше край борда. Хал се спусна по въжената стълба след гребците, настани се на руля и заповяда курс към „Йомен“. Андерсън чакаше при релинга и Хал се изправи на кърмата, за да го приветства.
– Карам Ви товара.
– Готов съм да го приема – викна Андерсън в отговор и хората му спуснаха мрежа от главната рея. Лодката се люлееше отдолу и с големи усилия сандъкът бе настанен в мрежата.
– Вдигай! – викна Хал и ковчегът на баща му се извиси над водата, а после бе прехвърлен на палубата на „Йомен“.
– Много съм Ви задължен, сър – извика Хал към палубата високо над себе си.
– Радвам се да Ви услужа, сър – отвърна Андерсън – Желая Ви попътен вятър. – Докосна за поздрав периферията на шапката си.
– До нова среща – каза Хал.
Тогава над релинга надникна главата на Гай. Изглеждаше бледен, сякаш първите пристъпи на морската болест вече го бяха налегнали. Въпреки това, той храбро се усмихна и размаха шапка.
– Сбогом, сбогом до среща в Бомбай.
– Сбогом – отвърна Хал и усети остра болка от раздялата. Не би ли могла съдбата да се отнесе по-благосклонно към всички нас, помисли си той, но се усмихна окуражително на Гай. Опита се да му внуши бащината си любов и да му вдъхне надежда, преди да насочи цялото си внимание към обратния курс на лодката.
Макар камшичните движения на главната мачта, превърнала се в махало, да правеха изкачването по нея рисковано и страшно, Том и Дориан се добраха до сигурното си убежище в наблюдателния пост. Оттам виждаха обърнатите нагоре към тях лица на пасажери и екипаж, на палубата на закотвения „Йомен ъв Йорк“ така ясно, че различаваха чертите и израженията им.
– Ето го Гай! – викна Дориан и размаха шапка към брат си. – Гай! Ахой! Гай!
Гай вдигна глава и ги погледна. Ръцете му си останаха сключени зад гърба, а лицето му не трепна.
– Защо не ми отговаря? – с мъка попита Дориан. – Нищо не съм му направил.
– Не се измъчвай, Дори! Той не мрази теб, а мен – тихо отвърна Том и върна студения поглед на близнака си.
Зад него се тълпеше семейство Бийти. Всички те бяха пристигнали на кораба от градските си квартири, за да са готови за отплаване към Бомбай. Керълайн стоеше на няколко крачки встрани от останалите и Том я забеляза. Беше красива гледка. Фусти и поли се диплеха и пърхаха под напора на вятъра, придържаше с една ръка бонето си, а под него, непослушни къдри танцуваха по зачервени бузи. Гледаше към другия кораб с грейнали очи.
– Керълайн – извика Том. – Тук, горе! – Някакъв дявол се бе загнездил в душата му и той викаше, само за да вбеси брат си. Керълайн вдигна поглед и го видя високо в коша. Направи изненадана няколко стъпки и замаха със свободната си ръка.
– Том! – Вятърът отнесе думите й, но острият му поглед разчете по устните: – На добър час!
Гай чу гласа й, извърна се, прекоси палубата и застана до нея. Не я докосна, но гледаше към брат си със заплашителната поза на собственик.
„Серафим“ опъна още платна, силно се наклони и полетя по вятъра. Фигурите по палубата на „Йомен“ се смалиха и изчезнаха от погледа. От своя наблюдателен кош те гледаха назад към другия кораб, докато се превърна в неясен контур на хоризонта, почти неразличим, на фона на мрачната планина и скупчените сиви безформени облаци.
– Останахме само ти и аз – тъжно каза Дориан.
Том не отговори. Не знаеше какво да каже.
– Нали никога няма да забравиш клетвата, която ми даде? – настоя Дориан. – Никога няма да ме изоставиш.
– Няма да я забравя! – отвърна Том.
– Беше смъртоносна клетва – напомни му Дориан. – Най-силната.
– Знам – отвърна Том и повтори: – Няма да я забравя! – Попипа мъничкия белезникав белег на палеца си.
41.
„Серафим“ не видя суша и слънце цели двадесет и три дни след излизането си от залива Тейбъл. Сипеше се такъв пороен дъжд, сякаш самият океан се бе обърнал наопаки и заливаше палубата. Валежът не спираше ден и нощ. При тия условия, навигационните способности на Хал не струваха много – трябваше да разчита единствено на траверсната дъска и изчисленията си.
– Обикновено по тия места е слънчево и ведро – отбеляза Аболи, вдигнал поглед към облаците, завихрени пред носа. – Морските дяволи са обърнали всичко с краката нагоре.
– Някъде на изток има силен ураган – каза Нед Тайлър. – Вятърът се хвърля отгоре ни като колело – всеки път с различна посока.
– Сблъсквали сме с такива ветрове и по-рано – напомни Големият Дениъл. – Чувал съм, че не са нещо необикновено за тия ширини и по това време на годината. Но ние не сме в окото на урагана… – той спря, защото една гигантска вълна се носеше към кораба с мудно достолепие. Беше толкова висока, че „Серафим“ заприлича на черупка, а билото й се извисяваше над горната му рея. Разстоянието от нея до предишната бе повече от левга.
Хал напусна мястото си при подветрения релинг и бързо отиде до руля.
– Дай два пункта дясно на борд – спокойно нареди той. – Срещни я! – След като вълната ги вдигна и спусна, те останаха в ниското няколко дълги мига. Мъжете около руля затаиха дъх и въздъхнаха едновременно, когато носът се издигна отново.
– Мастър Фишър е прав – кимна Хал към него. – Такива бури се разпространяват на стотици мили от центъра си. Могат да обхванат целия океан от единия край до другия. Но, слава Богу, не сме попаднали в окото на урагана. Вятърът там има такава сила, че може да изтръгне главната мачта, дори върху нея да няма и помен от платно.
Големият Дениъл се обади отново:
– На Маскаренските острови съм виждал такъв вятър да изтръгва огромна палма с все корените и да я отнася на цяла миля в морето, като да беше хвърчило.
– Молете се за малко слънце – каза Нед Тайлър и погледна към мрачното ниско небе, – та да можем да измерим ширината си.
– Оставил съм голям резерв до сушата. – Хал погледна към компасната кабина, после насочи поглед на запад. – Трябва да сме отдалечени поне на двеста мили от африканския континент.
– Но Мадагаскар е един от най-големите острови на света, почти десет пъти колкото Ирландия и лежи точно на пътя ни – тихо забеляза Нед, така че кормчията да не може да го чуе. Нямаше никакъв смисъл да се обсъждат рисковете на плаването, в присъствие на екипажа.
В този момент от главната мачта се донесе вик:
– Вие на палубата! Предмет зад борда! Вляво от носа!
Групата офицери погледна напред и Хал викна през рупорната тръба:
– Главна мачта! На какво прилича?
– Прилича на корабна рея, на… – Наблюдателят замълча, после възкликна възбудено: – Не! Малка лодка, но пълна с вода. Има и хора.
Хал бързо отиде на носа и скочи на бушприта.
– Господи! Корабокрушенци, ако се съди по вида им. И живи… виждам един да се движи. Спрете и спуснете лодка да ги прибере.
Да се приближи „Серафим“ към малката лодчица беше трудна и опасна работа при това море и вятър, но най-накрая успяха да спуснат лодка и Големия Дениъл тръгна с нея на помощ. В потрошената лодка, която Дениъл изостави, защото не си струваше труда да я вземат, имаше само двама души. Вдигнаха ги на борда с помощта на мрежа, защото не бяха в състояние да се изкачат по въжената стълба.
Доктор Рейнолдс ги чакаше на палубата, където ги и прегледа. И двамата бяха в полусъзнание. Солта бе покрила с язви лицата им. Очите бяха хлътнали и почти затворени, а езиците така посинели и подути от жажда, че изпълваха устите им и се подаваха между зъбите.
– Имат нужда от вода преди всичко – каза доктор Рейнолдс, – а след това ще им направя кръвопускане и на двамата.
Подутите езици им пречеха да пият, така че докторът пъхна бронзова спринцовка в гърлата им и впръска през нея сладка вода. След това дебело намаза разядените лица, устни и ръце с овнешка мас. Ефектът върху по-младия бе направо чудотворен: след два часа той се възстанови достатъчно, за да говори членоразделно. По-възрастният обаче, бе още в безсъзнание и сякаш състоянието му се влошаваше. Доктор Рейнолдс извика Хал при сламениците на двамата болни. Той клекна и загледа, как докторът пуска кръв от по-младия пациент.
– Според науката, би следвало да му пусна още една пинта5050
Пинта – мярка за обем равна на 568 милилитра.
[Закрыть] – обърна се той към Хал, – но и първата върши добра работа. Пък и аз съм си бил винаги малко консервативен в практиката. Засега една пинта стига. – Затисна раната с топче катран и я превърза с чист плат. – Старият обаче, не се оправя и ще му пусна две пинти. – Зае се с неподвижната фигура на другия сламеник.
Хал забеляза, че след лечението младежът наистина изглежда по-добре и се наведе над него, за да попита:
– Говориш ли английски?
– Тъй вярно, капитане. Говоря – отвърна морякът. Уелският му изговор не можеше да се сбърка с друг.
– Как се казваш, момче, и от кой кораб си?
– Тафи Евънс, моля за извинение, капитане. От „Нил“ на Компанията, Бог да й е на помощ!
Бавно и внимателно Хал измъкна от него цялата му одисея. Като мярка за сигурност срещу евентуално пиратско нападение, „Нил“ плавал в конвой с още два кораба от Бомбай за Англия с товар от платове и подправки, когато налетели точно в окото на страховития ураган, на стотина левги от Маскаренските острови. Блъскан от свирепите ветрове и гигантски вълни, „Нил“ се откъснал от другите два кораба и поел вода. На петия ден, по време на втората вахта, го заляла огромна вълна. Натежал от поетата вече вода и нестабилен, корабът се преобърнал и потънал за минути. Само неколцина от екипажа успели да се спасят в малката лодка, но нямали нито храна, нито вода и повечето бързо загинали. След дванадесет дни останали само те двамата.
Докато морякът разказваше, доктор Рейнолдс източи две пинти кръв от втория пациент. Тъкмо бе изпратил помощника си да лисне легена през борда, когато възкликна със съжаление:
– Дявол да го вземе, мъртъв е бедничкият. – Отново насочи цялото си внимание към Тафи Евънс. – Този обаче, май ще устиска.
– Когато се възстановиш напълно, ще има койка за тебе, пълна надница и част от плячката. – Хал се бе навел под ниския свод. – Ще се запишеш ли?
Тафи докосна чело със слаба усмивка и каза:
– С най-голяма радост, капитане. Дължа Ви живота си.
– Добре дошъл на борда, матрос! – Хал изтича по стълбите на палубата и с лекота закрачи по нея въпреки люлеенето. Откриването на тия корабокрушенци беше чиста случайност, както и внезапното отслабване на бурята. От тях получаваше версията, която му бе необходима. Когато планът се оформи с подробности в ума му, той свика офицерите в кърмовата каюта. Те се събраха около писалището.
– Всички знаете, че в продължение на двеста години центърът на цялата търговия в района на Брега на треската е бил тук – каза той и посочи мъничката група острови на картата. – Занзибар. Логично е оттук да започне и търсенето на Янгири.
Те кимнаха в съгласие. Всеки от тях бе плавал в тия води и много добре знаеше, че трите островчета на Занзибар са идеално разположени за достъп откъм Индия, Червено море и Персийския залив и са само на няколко левги от африканския бряг. Лежаха точно на пътя на мусоните, които променяха посоката си точно на сто и осемдесет градуса, при смяна на сезона. Югоизточният мусон поддържаше плаванията от Индия до Африка, а след смяната на сезона, северозападният осигуряваше плаването в обратна посока. Плюс всичко това, Занзибар разполагаше със сигурно пристанище на главния си остров Унгуя и дори през най-лошия дъждовен сезон, биваше отминаван от страховитата маларична треска, превърнала континента в смъртоносен капан. Още преди появата на исляма, островите са били склад за Африка и Океана на Индиите, както и пазар, на който са се разменяли роби и злато, слонова кост и гуми арабика5151
Гуми арабика – разтворима във вода жълтеникава растителна смола, която се използва в хранителната и фармацевтична промишленост.
[Закрыть], скъпоценни подправки.
Обади се Алф Уилсън:
– Докато бях в плен, често чувах пиратите да говорят за Занзибар. Останах с впечатлението, че го посещават често, с цел да изтъргуват част от заграбеното, да продадат в робство пленниците, както и да стъкмят кораба и да го заредят с припаси.
– Мислиш ли, че Янгири използва Занзибар като главна своя база? – попита Хал.
– Не, капитане, не. Не мисля, че би се поставил под властта на оманския халиф. Според мен, скривалището му е другаде, а Занзибар използва само за търговски цели.
– От самото начало на плаването искам да се отбием в Занзибар. Все ме притесняваше мисълта, как ще обясним присъствието на въоръжен английски кораб по тия води, толкова отдалечени от търговския път между Добра Надежда и Индия. – Хал огледа решителните лица на присъстващите и забеляза, как Нед Тайлър и Големият Дениъл кимат. – Ако просто се изтъпаним в Занзибар, за по-малко от седмица ще се разчуе, че е пристигнал наказателен кораб за залавяне на пиратите и Янгири ще се скрие. Никога няма да го въвлечем в бой, ако не измислим убедителна и невинна причина за присъствието си в района. Бурята ни даде такава причина и спасеният корабокрушенец ни подсказа липсващото оправдание. – Всички загледаха с любопитство.
– Какво ще кажете на консула в Занзибар? – попита Нед Тайлър.
– Ще му кажа, че и ние сме били част от конвоя от Бомбай, който е включвал нещастния „Нил“. Ще кажа, че сме натоварени със скъпи стоки. Ще измисля такова баснословно съкровище, че брадата на Янгири да се покрие цяла със слюнка, като чуе за него. – Всички се засмяха, развеселени от описаната картина. – Попаднали сме в окото на урагана и сме били облъскани от него, също както „Нил“. – Хал погледна през масата към Нед Тайлър. – Вече прикрихме по-голямата част от въоръжението си, но сега искам да свалите в трюма част от реите, както и да придадете на платна, такелаж и корпус вид, който да убеди външния наблюдател в истинността на нашата версия. Можете ли да направите това, мастър Тайлър?
– Разбира се, капитане – каза Нед с готовност.
– Такива повреди биха оправдали престоя ни в Занзибар, докато всеки шпионин и всяка лодка разнасят новината за нашата участ и богат товар, по крайбрежието. – Хал продължи да излага плана си: – Докато дойде време отново да поемем на път, всеки корсар и мошеник от брега до Джида ще е долетял като муха на мед.
Въпреки все още бурното море, работата по преобразяването на „Серафим“ започна веднага. Нед бе въодушевен от поставената му задача и дърводелците започнаха да цапотят корпуса с най-разнообразни комбинации от бои. Нарочно разкъса и надупчи стария комплект платна, използван при плаването през Атлантика и подмени с него сегашния. Набеляза части от такелажа, които да се махнат, така че мореходността на кораба да не се увреди прекалено чувствително. Щяха да ги свалят, щом се появеше суша. „Серафим“ щеше да представлява наистина жалка, парцалива гледка, когато се дотътри до пристанището на Занзибар.
След три дни небето се проясни и макар морето да бе все още бурно и неспокойно, тропическото слънце отново запърли кожата им. Неговото влияние върху настроението на екипажа зарадва Хал – хората се заловиха за работа с нова енергия и жар. По пладне за първи път има възможност да снеме ширината си. Установи, че корабът се намира на дванадесетия паралел южна ширина, на двеста и петдесет мили по на север, отколкото си мислеше той.
– Ако се съди по отклонението ни на изток, би следвало да стигнем Мадагаскар в рамките на една седмица – отбеляза той, като вписа местоположението на кораба в дневника и разпореди промяна на курса на запад към Африка и островите.
