Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 62 страниц)
65.
Щом влезе в кърмовата каюта, разбра, че за последните няколко часа, състоянието на баща му се е влошило.
Миришеше на болест, а Хал, цял зачервен, не можеше да си намери място. Отново бе изпаднал в делириум.
– По цялото ми тяло пълзят плъхове… Черни… космати… – Прекъсна думите си с писък. Заудря нещо, което Том не можеше да види. Силно уплашен, той прати лодка да доведе доктор Рейнолдс.
Надвеси се над Хал и докосна лицето му. То беше толкова горещо, че Том рязко дръпна ръка. Аболи донесе съд със студена вода и двамата дръпнаха завивките от изпосталялото, пламнало в огъня на треската тяло. Щом откриха чуканчетата, каютата се изпълни с воня от гниене, от която на Том му се повдигна.
– Кажете на доктора да бърза! – изрева той и чу как повтарят командата му към приближаващата лодка. Двамата с Аболи измиха трескавото тяло и го завиха с мокри чаршафи с надежда да свалят температурата. Том видя с облекчение забързалия по стълбата доктор Рейнолдс. Той свали превръзките и вонята в каютата се засили.
Том стоеше зад доктора и надничаше ужасен към чуканчетата, останали от краката на баща му. Те бяха пурпурно червени и подути, а шевовете почти не се виждаха, врязани в подпухналата плът.
– Ах! – възкликна Рейнолдс и се надвеси да помирише раните с вида на познавач, поднесъл към носа си скъп сорт вино. – Узрели са много добре. Сега вече мога да махна конците.
Нави ръкави и поиска нощното гърне.
– Дръж го отдолу под чуканчето – нареди той на Том. – Натискай го! – каза докторът на Аболи, който се надвеси над Хал и внимателно притисна раменете му с огромните си ръчища.
Рейнолдс хвана здраво един виснал през цепката на раната конец и силно го дръпна. Хал се сгърчи и изкрещя, а на челото му изби пот. Черният конец се откъсна и изхлузи през раната, последван от струйка жълто-зелена гной, която закапа гъста като сметана в подложеното цукало. Хал припадна и се отпусна възнак.
Рейнолдс взе гърнето от Том и помириса вонящия секрет.
– Чудесно! Напълно доброкачествено. Няма и помен от газова гангрена.
Том клечеше отстрани, а докторът измъкваше един по един конците от възпалената, подута плът. Всеки конец завършваше с мъничко жълтеникаво парченце – мъртва останка от кръвоносен съд, хваната във възела. Докторът ги пускаше в гърнето. Когато свърши, направи нови превръзки с чист памучен плат.
– Не трябваше ли първо да измием краката? – попита Том неуверено.
Рейнолдс поклати решително глава.
– Нека си заздравеят с гнойта! По-безопасно е да оставим природата сама да си свърши работата, без да й се месим – каза той сурово. – Шансовете на баща ти да се оправи са вече много по-големи и след още няколко дни ще мога да махна конците от шевовете.
Баща му прекара нощта много по-леко, а на сутринта треската и възпалението на раните бяха намалели значително.
След три дни Рейнолдс махна останалите конци. Преряза шевовете с ножици, а после с пинсети от слонова кост измъкна едно по едно всички парченца конец от изтормозената плът.
След още няколко дни, Хал беше вече в състояние да сяда, подпрян с възглавници, и внимателно да изслушва докладите на Том.
– Изпратих пленената джонка на юг към Глориета, да доведе „Агнето“. Ще се върнат не по-рано от две седмици – каза му Том.
– Ще се чувствам по-спокоен, когато отново поставим скъпия му товар под защитата на оръдията си – отвърна Хал. – Сега е много уязвим, легнал там без охрана.
Сметките на Том се оказаха верни и точно след четиринадесет дни малката джонка и достолепното „Агне“ навлязоха в протока през рифа, за да пуснат отново котва в лагуната на Flor de la Mar.
66.
Том нареди да доведат Мустафа, капитана на джонката и уплашения му екипаж от килиите в крепостта, където бяха затворени след пленяването им от „Минотавър“. Когато ги строиха на пясъчната ивица, всички се тръшнаха на колене, напълно убедени, че сетният им час е дошъл.
– Не смятам да ви обвинявам в пиратство – успокои ги Том.
– Аллах вижда, че казвате самата истина, възвишени – пламенно се съгласи Мустафа и удари чело в земята. Когато вдигна глава, то бе покрито с бял пясък като захаросана поничка.
– Освобождавам ви – увери го Том, – но при едно условие. Трябва да откарате до Занзибар едни пътници. Главният сред тях е, както и Вие, честен човек и син на Пророка. С него ще пътуват също жените и децата, които заварихме при Ал Ауф.
– Нека Аллах Ви благослови, о премъдри и всемилостиви! – Мустафа стори нов поклон, а към брадата му се стекоха радостни сълзи.
– Все пак – прекъсна Том благодарствените излияния, – за мене не остава и капка съмнение, че бяхте дошли тук, за да търгувате с Ал Ауф при пълното съзнание, че неговите стоки са пиратска плячка и че върху им тежи невинната кръв на избитите от него моряци.
– Бог ми е свидетел, че не знаехме! – викна разгорещено Мустафа.
Том наклони глава и погледна небето. После сухо отвърна:
– Бог изглежда не желае да свидетелства. Ето защо, аз ви определям глоба от шестдесет и пет хиляди златни динара, която, по една щастлива случайност, точно съвпада с размера на сумата, открита в джонката при залавянето ви.
Мустафа изквича ужасен от тази чудовищна несправедливост, но Том се извърна и каза на пазачите:
– Освободете ги! Пуснете ги на джонката и да се махат! Да вземат всички жени и деца със себе си! Арабският доктор Бен Абрам, също ще тръгне с тях, но нека преди това го доведат при мен!
Когато лекарят пристигна, Том го отведе към края на пясъчната ивица, за да се сбогуват насаме.
– Мустафа, капитанът на джонката прие да ви отведе до Занзибар. – Том махна с ръка към малкия кораб, закотвен в лагуната. – Вече взема жените и децата.
Загледаха бежанците, качвани на кораба, стиснали в ръце бебета и жалки вързопи с имуществото си.
Бен Абрам поклати тържествено глава.
– Аз благодаря от все сърце, но истинските заслуги ще бъдат отбелязани от Аллах срещу името Ви. Още сте млад, но ще станете могъщ. Видях Ви в битка. Всеки, който може да победи Ал Ауф е истински воин. – Замълча за миг и продължи: – Отношението Ви към по-слабите, към вдовиците и сирачетата, показва, че използвате силата си с разум и чувство, а това ще Ви направи велик.
– И Вие сте човек с голямо сърце – отвърна Том. – Гледах Ви, как се грижите за болни и ранени, дори и за ония, които не следват повелите на вашия Пророк.
– Бог е велик – каза Бен Абрам. – В неговите очи всички заслужават милост.
– Дори и децата.
– Особено децата – съгласи се Бен Абрам.
– Ето защо, стари татко, сега ще ми кажете каквото знаете за моя брат и каквото скривате до тоя момент!
Бен Абрам се стресна и погледна Том в очите, но той отговори твърдо на погледа и лекарят сведе глава.
– Вие знаете името на човека, който е купил братчето ми от Ал Ауф – настоя Том. – Знаете го!
Бен Абрам почеса брадата си и погледна към морето. Най-накрая въздъхна и каза тихо:
– Да, знам го, но той е могъщ човек от царско потекло. Не мога да го издам. Затова не Ви казах името му, макар че Ви съчувствам. – Том запази мълчание и остави стареца да се пребори със съвестта си и чувството си за дълг. Най-после той промълви: – Вие знаете името му. – Том го погледна объркан. – Заловихте една от джонките му – припомни Бен Абрам.
Лицето на Том се проясни.
– Ал Малик! – възкликна той. – Принц Абд Мухамад ал Малик?
– Аз не съм произнасял името му! – каза Бен Абрам. – Не съм предал моя принц!
– Значи лаката рупии на борда на неговата джонка наистина е била предназначена за откупуване на моя брат, както и предполагахме? – попита Том.
– Не мога да кажа, че е така – разроши брада Бен Абрам, – но и не казвам, че не е.
– И двамата с баща ми бяхме убедени в това, но не мога да разбера, как така Дори е пуснат от острова, преди да са пристигнали парите. Не мога да повярвам, че Ал Ауф ще се довери на когото и да е и ще изпрати такъв ценен роб като Дори, преди да му е платено изцяло за него.
Старецът отговори:
– Принцът е най-могъщият човек в цяла Арабия, ако не смятаме по-възрастния му брат – самия халиф. Ал Малик не знае броя на корабите си и теглото на златото си, числото на войниците и камилите, на робите и жените си. Славата му се простира от могъщата река Нил до северните пустини, на изток до империята на Великия Могул, на запад до забранените гори на Африка, а на юг – до земите на Монаматапа.
– Искате да кажете, че Ал Ауф му е имал такова доверие?
– Искам да кажа, че Ал Ауф не се доверяваше на никое живо същество, освен на принц Абд Мухамад ал Малик.
– Когато си тръгнете оттук, Бен Абрам, Вие ще отидете в Ламу, където управлява Ал Малик, нали?
– Да, ще се прибере в Ламу – потвърди старецът.
– И може би пак ще видите моя брат?
– Всичко е в ръцете Божии.
– Ако Бог позволи, ще предадете ли на брат ми една вест?
– Вашият брат е много красиво и храбро момче – усмихна се Бен Абрам при спомена за него. – Аз го наричах моето малко червено лъвче. Заради добрината, която проявихте към мен, както и заради моята привързаност към него, аз ще му предам вашата вест.
– Кажете на брат ми, че ще остана верен на смъртоносната клетва, която съм му дал. Никога няма да я забравя, дори и в смъртния си час.
67.
Дориан седеше на сламеника, проснат върху каменния под. Единствен източник на свеж въздух бе тесният процеп срещу него. Оттам проникваше по някой порив на мусона и правеше задуха донякъде поносим. Когато наостреше слух, дочуваше гласовете на другите затворници, оковани в килиите по протежение на тесния коридор. Приглушеният им ропот избухваше от време на време в ядни викове срещу пазачите араби или в гневни разправии помежду им. Бяха като натъпкани в тесни клетки кучета, а гнетящата жега превръщаше тези по природа агресивни моряци в истински убийци. Предния ден бе чул страхотна караница в съседната килия, а после един от затворниците бе удушен, под окуражителните възгласи на съкилийниците си. Дориан потръпна при тоя спомен и се отдаде на заниманието, с чиято помощ разчиташе да надвие мъчителното еднообразие на пленничеството. Дълбаеше името си в стената, като за целта използваше брънка от оковите на краката си. Мнозина негови предшественици бяха оставили спомен за себе си в меките коралови блокове на стената.
– Може би някой ден Том ще види този надпис и ще разбере, какво се е случило с мен – прошепна той и продължи да чегърта стената.
Тъмничарите го оковаха едва предния ден. Отначало го оставиха свободен, но вчера го хванаха при опит да се измъкне през амбразурата. Дориан не се обезкуражи от тридесетте фута, разделящи процепа от земята и бе успял да провре горната част от тялото си през отвора, когато зад гърба му се разнесоха уплашени викове и тъмничарите го вмъкнаха обратно за глезените.
Държаха го здраво, а той се мяташе като риба на сухо.
– Ал Ауф няма да има милост за нас, ако неверническото кутре се нарани. Донесете окови! – Един ковач смали прангите, за да не се изхлузват от тънките му глезени. – Гледайте желязото да не го прежули! Ал Ауф ще убие всеки, който одраска кожата му или откъсне и косъм от червената му коса.
Ако не се смятат оковите, отнасяха се към него внимателно и с уважение. Две забулени жени го извеждаха всяка сутрин на двора, въпреки съпротивата му. Събличаха го, мажеха тялото му с благовонни масла, а после го къпеха в един басейн с дъждовна вода. На борда Дориан бе карал по цели месеци без баня. От една страна, нямаше достатъчно вода за подобни глезотии, а от друга, всички моряци бяха убедени, че прекомерно честото миене лишава кожата от естествените й мазнини, поради което е нездравословно. Мюсюлманите проявяваха някаква неестествена слабост към прекомерните грижи за личната хигиена – Дориан ги гледаше, как се мият по пет пъти на ден, преди да извършат ритуалните си молитви – и макар това да бе очевидно опасно за здравето му, нямаше как да се спаси от всекидневното водно мъчение. Дори започна да очаква с нетърпение тия проблясъци в отегчителното всекидневие на пленничеството и всеки следващ път, изразяването на дълбока неприязън към изтезанието му струваше все по-големи усилия.
Понякога правеше вяли опити да ухапе някоя от жените, особено когато се занимаваха с по-интимни части от анатомията му. Те скоро свикнаха с това и избягваха атаките му, като се заливаха от смях. Не преставаха да се възхищават от червените му коси и не спираха да ги разресват, галят и сплитат в дебели венци на главата му. Сменили бяха смрадливите му дрипи с чиста бяла роба.
Изобщо, за него се грижеха добре. Сламеникът му бе застлан с мека овча кожа. Дадоха му копринена възглавница и лоена лампа, за да осветява дългите часове на нощта. Постоянно имаше на разположение стомна вода, винаги студена, поради изпаренията през порите на глинения съд. Жените го хранеха по три пъти на ден и макар отначало да се закле, че напук на тях, ще се остави да умре от глад, уханията на храната, която му носеха, бяха непреодолимо изкушение за младежкия му апетит.
Макар че самотата на съществуването му беше трудно поносима, той си даваше сметка, че трябва да е благодарен, че не е захвърлен в някоя от останалите килии. И баща му, и Том го бяха предупреждавали какво може да се случи на едно хубаво малко момче, ако попадне в ръцете на гнусни и покварени мъже.
Веригата му беше достатъчно дълга, за да стига перваза под прозорчето и макар да имаше възможност да стъпва върху него, за да гледа навън, вече нямаше как да повтори опита си за бягство. Когато не се трудеше върху надписа на стената, той гледаше часове наред към лагуната, в която бе закотвена флотилията на Ал Ауф. Жадуваше да зърне крайче от горните платна на „Серафим“ в далечния син хоризонт. „Том ще дойде“, обещаваше си сам всяка сутрин, загледан към изсветляващия океан.
Всяка привечер гледаше как хоризонтът потъва в пурпурно винените оттенъци на морето и ободряваше духа си с думите:
– Том обеща, а той винаги изпълнява обещанията си. Сигурен съм, че ще дойде.
На всеки няколко дни тъмничарите го водеха при Бен Абрам. Мюсюлманският доктор го бе нарекъл „лъвче“, което му отиваше. Тъмничарите познаваха нрава му не по-зле от двете жени и го предаваха на лекаря с облекчение. Докторът го преглеждаше внимателно от червеното теме до петите, търсейки и най-малка следа от лоши грижи или грубост. Особено внимаваше да не прежулят оковите кожата на краката му, както и да го хранят добре.
– Как се отнасят към теб, червено лъвче?
– Всеки ден ме бият – отвръщаше предизвикателно Дориан. – И освен това ме горят ме с нажежени игли.
– А добре ли те хранят? – усмихваше се благосклонно при тая нагла лъжа Бен Абрам.
– Дават ми червеи и миша пикня.
– Тая диета явно ти се отразява много добре – отбеляза Бен Абрам. – Ще трябва и аз да опитам.
– Пада ми косата – възрази Дориан. – Скоро ще оплешивея и Ал Ауф ще те прати на бесилката. – Дориан знаеше за особеното значение, което мюсюлманите отдават на косата му. Старецът се хвана на номера с плешивостта само първия път.
Сега отново се усмихна и разроши пищните кичури.
– Ела с мен, плешиво лъвче! – Хвана го за ръка и Дориан за първи път не направи опит да се изскубне. В болката от постоянната самота, която с всички сили се мъчеше да прикрие, Дориан изпитваше неудържимо влечение към благия старец. Отиде с него в приемната зала, където чакаше Ал Ауф.
Тези процедури, при които Дориан бе показван на поредния потенциален купувач, протичаха по собствен ритуал. Докато се разправяха и пазаряха, докато проучваха косите и тялото му, Дориан гледаше начумерен с театрална омраза и ярост и съставяше наум най-гнусните обиди, които можеше да сътвори с помощта на все по-обхватния си речник от арабски думи.
Всеки път, в хода на преговорите, настъпваше мигът, в който купувачът питаше:
– А говори ли той езика на Пророка?
Тогава Ал Ауф се обръщаше към Дориан с думите:
– Кажи нещо, дете!
Дориан се изправяше и правеше достояние на присъстващите поредната си творба:
– Нека Аллах зачерни лицето ти, а зъбите да изпадат от гнилата ти уста! Нека напълни червата ти с глисти и дано пресъхне вимето на всичките ти кози, даже и на ония, с които спиш!
Тези изявления винаги се посрещаха с неописуемо смайване от страна на потенциалните купувачи. Когато впоследствие Бен Абрам го водеше към килията, той го мъмреше превзето:
– Как може такова хубаво дете да приказва такива лоши неща? – Но очите му, скрити в мрежи от безброй бръчици, весело блещукаха.
Когато влезе в залата последния път обаче, Дориан усети някаква промяна в атмосферата. Човекът, на когото го показваха, не беше някой груб капитан на джонка или тлъст и мазен роботърговец. Този беше принц.
Седеше върху купчина килими и копринени възглавници в средата на залата, а гърбът му бе изправен и осанката царствена. Макар дузина слуги да седяха отзад в пози на раболепно подчинение, у него нямаше и следа от високомерие. Достойнството му беше величествено, а присъствието – внушително. В семейната Библия у дома, в Хай Уийлд, имаше рисунка на Свети Петър. Приликата бе така поразителна, че Дориан се смая. Обзе го религиозно благоговение.
– Поздрави всемогъщия принц Ал Малик – каза Ал Ауф, когато Дориан застана безмълвен пред превъплъщението на Христовия апостол. Ал Ауф видимо се притесняваше от естеството на предстоящия поздрав, защото нервно подръпна брада. – Покажи уважение към принца или ще заповядам да те напердашат! – подкани го той.
Дориан отлично съзнаваше, че това е празна заплаха – Ал Ауф не можеше да си позволи повреди по безценната стока и остана вторачен благоговейно в мъжа пред себе си.
– Направи селям на принца! – заповяда Ал Ауф.
Дориан усети как всичките му бунтовни пориви повяхват в присъствието на този човек. Без да си дава сметка какво върши, той потъна в дълбок поклон.
Ал Ауф остана смаян и реши да се възползва от неочакваната възможност, с надежда че момчето ще се въздържи от по-нататъшни забележки по повод разни кози и гнили зъби.
– Говори на възвишения принц! Поздрави го на езика на Пророка! – заповяда той.
Без да се замисля особено, Дориан си спомни един урок с Алф Уилсън през един дълъг следобед на задната палуба на „Серафим“, легнал неподвижен в зоната на безветрието. Алф се опитваше да им изясни сходството между исляма и християнството. Зарецитира с ясен, приятен глас Корана:
– Аз не съм повече от човек като вас, но просветление озари духа ми и разбрах, че Бог е един. Който иска да лицесъзре нашия Бог, нека върши праведни дела.
Всички в залата зяпнаха. Дори принцът се наведе напред и впери поглед в ясните зелени очи на Дориан.
Той остана изключително доволен от сензацията, която предизвика. Много обичаше представленията, организирани от мастър Уолш в Хай Уийлд или на борда на кораба, в които обикновено играеше женски роли. Без съмнение, това беше най-високо оцененото му изпълнение.
В настъпилата тишина, принцът бавно стана и се обърна към мъжа непосредствено зад себе си. По одеждите му Дориан разбра, че е молла, религиозен водач, ислямски свещеник.
– Разтълкувай думите на детето! – нареди принцът.
– Това е сто и десети стих от осемнадесетата Сура – отвърна неохотно моллата. Лицето му бе кръгло и лъскаво от охолен живот, а в скута му се кръглеше шкембенце. Фитилестата козя брада беше къносана в бледооранжево. – Детето цитира стиха правилно, но и един папагал може да бъде научен да повтаря думи, които не разбира.
Принцът се обърна към Дориан:
– Какво ще рече „праведност“, дете?
Алф Уилсън го бе подготвил и Дориан не се поколеба:
– Това е истинска почит към Бога и тя изключва преклонение пред идоли, обожествяване на хора, на природни сили и най-вече на собствената личност.
Ал Малик попита моллата:
– Така ли говорят папагалите?
Светиня му изглеждаше объркан.
– Не, Господарю, това бяха мъдри слова.
– На колко години си, дете? – Острият поглед на Ал Малик се впи в Дориан.
– На единадесет, почти дванадесет – гордо отвърна той.
– Мюсюлманин ли си?
– По-скоро бих се съгласил носът ми да окапе от проказа – отвърна Дориан. – Аз съм християнин.
Нито принцът, нито моллата показаха, че са изненадани или ядосани от този яростен отказ. Те самите биха отхвърлили по същия начин всеки намек за вероотстъпничество.
– Ела насам, момче! – каза му Ал Малик, без заплаха в гласа и Дориан се приближи. Протегна ръка и хвана кичур току-що измита, лъскава коса. Дориан търпеливо изчака, да я прокара между пръстите си. – Такава трябва да е била косата на самия Пророк – замислено каза принцът.
Всички присъстващи сляха гласове:
– Да го благослови Бог!
– Можеш вече да го отпратиш – обърна се принцът към Ал Ауф. – Видях достатъчно, а сега трябва да поговорим.
Бен Абрам хвана Дориан за ръка и двамата се отправиха към вратата.
– Пазете го добре, но се отнасяйте внимателно към него! – извика подире им Ал Малик. Бен Абрам изпълни жеста на уважение и преклонение, като докосна с пръсти устните и сърцето си, след което поведе Дориан към килията му.
