Текст книги "Мусон"

118.

Дориан Кортни се изправи. Беше паднал на колене в молитва към Бога на своите предци. Тръгна по ръба на скалата, после се наведе и вдигна едно камъче, което бе привлякло погледа му. Овлажни го с език и остави слънчевите лъчи да го огреят. Беше розов ахат с бледосини ивици, а отгоре имаше кристали с чистотата на диамант. Красиво камъче.

Надвеси се и го пусна да полети петстотин стъпки надолу. Камъчето се смали бързо и изчезна от погледа му, преди да стигне морската повърхност. Не остави след себе си нито плясък, нито пръски, нито каквато и да било следа. Изведнъж, за пръв път от седем години насам, той си спомни малката Ясмини, напуснала живота му по същия начин.

Вятърът издуваше робата зад гърба му, но той бе здраво стъпил с разкрачени крака и не се боеше от бездната пред себе си. От дясната му страна червената скала, извисена стръмно над морето, беше разсечена от тясна клисура. На самото й дъно, притиснати несигурно към брега, се виждаха палми и белите куполи на селцето Шир. Хората на Дориан бяха на стан, сред ниските бодливи акации и палмови дървета по-нагоре по долината. Синкавият дим от лагерните огньове се устремяваше право в небето, докато стигне вятъра над скалите, който го поемаше към страховитите хълмове и дюни на пустинята.

Дориан заслони очи и погледна към морето. Корабите бяха приближили. Четири великолепни джонки с извисени кърми и плетени платна, флотилията на принц Ал Малик. Появили се бяха още призори, но вятърът духаше срещу тях и те скъсяваха разстоянието до брега много бавно, като непрекъснато сменяха галса. Дориан присви очи, за да прецени разстоянието и разбра, че ще изтекат още много часове, преди да влязат в залива и да хвърлят котва.

Дориан не можеше да си намери място от нетърпение. Толкова време бе изтекло откакто видя за последен път принца, своя осиновител. Извърна се с гръб към бездната и загледа назад към пътеката, която водеше до древната гробница. Тя стоеше на билото на този скалист нос с избледнял от столетните милувки на слънцето купол.

Ал Алама и шейховете на Саар бяха все още потънали в молитва, прострели килимчета в сянката на гробницата, обърнати към свещения град, разположен на север отвъд стотици мили нажежена пустиня. Дориан забави крачка, за да не смути религиозното им рвение.

В Саар не знаеха, че не е мюсюлманин. По настояване на принца, той скриваше това обстоятелство през цялото време, откакто живееше сред местните хора. Известно му бе, че не биха го приели с такава готовност, ако подозираха, че е неверник. Смятаха, че е поел обет да не се моли в присъствието на други вярващи, а да се обръща към Бога в усамотение. Всякога, в часа за молитва, той напускаше останалите и се отправяше в пустинята.

Останал сам, Дориан се молеше на Бога на предците си, коленичил в пясъчната пустош, но с времето, устните му все по-трудно намираха верните думи, а молитвите ставаха все по-повърхностни. Постепенно го завладяваше странното усещане, че е изоставен от собствения си Бог. Губеше вярата на своето детство и се чувстваше объркан и обезсърчен. Спря на билото на хълма и загледа коленичилите и проснати по очи мъже. Не за пръв път завиждаше за непоклатимата им вяра. Изчака да свършат молитвите и започна да се спуска надолу. Повечето мъже бяха слезли по каменистата пътечка към селото. Скоро край гробницата останаха само двама.

Батула, неговият копиеносец, бе клекнал с неизчерпаемо търпение в сянката на легналите до него две камили. Бронзовият боен щит беше вързан към седлото на ездитната камила на Дориан, а в кожен калъф беше пъхнат мускет. Върхът на дългото му копие блестеше под слънчевите лъчи, а от него се полюляваше зелен пискюл. С това се изчерпваше цялото снаряжение на пустинния воин.

Ал Алама също го очакваше, седнал на завет върху голата червена скала. Дориан тръгна по пътечката натам. В брадата на моллата се бяха появили първите сиви нишки, но кожата му си оставаше опъната и въпреки многомесечната езда из пустинята и намалените дажби, не беше отслабнал. Гледаше с наклонена глава приближаването на Ал Салил, Изтегления меч.

Ал Салил бе израсъл, а под дългите развети роби се криеше жилесто и кораво тяло с изпита и калена от пустинята плът. Приближаваше с еластична походка, като на бягаща камила, а в осанката на раменете и забулената глава имаше нещо властно и подчиняващо.

– Името му е добре избрано – каза си Ал Алама. Когато приближи съвсем, той го покани с жест и младият мъж седна до него на скалата. Краката му се сгънаха отдолу, седеше с грациозната непринуденост на роден в Саар, а кривата сабя в ножница от кожа и злато почиваше в скута му. Виждаха се само очите: останалата част от лицето му беше скрита зад омотания край на чалмата. Очите бяха пронизващи, зелени и светли, и въпреки пясъка и ярката светлина на пустинния ден, не бяха налети с кръв. Дориан бавно разви плата от лицето си и се усмихна на моллата.

– Радвам се на завръщането ви! Липсвахте ми, свети отче! – каза той. – Като няма с кого да се препирам, животът ми стана скучен.

– Скучен? – Ал Алама скри усмивката си. – Шейховете ми разправят друго. Шестнадесет врагове са нанизани вече на копието ти.

Дориан подръпна брада, чиито къдри се разбягаха под пръстите му, ярки като току-що излята мед.

– Отоманците са лесни за убиване – каза скромно той, но усмивката не слезе от устните му.

Все още си е така очарователен, както при първата ни среща на остров Дар ал Шейтан. Ал Алама разгледа лицето му: високо чело на учен се противопоставяше на твърдата линия на устата и брадичката, които издаваха воина и родения водач.

– Защо ме доведе тук, стари татко? – попита Дориан и се наведе напред, за да го погледне в очите. – Ти нищо не правиш без причина.

Ал Алама се усмихна на свой ред и тихо попита в отговор:

– Знаеш ли чий е този гроб?

Дориан погледна към обезцветения купол и порутените стени.

– На някой свят мъж – отвърна той. Имаше много такива гробници. Някои пазеха пръснатите тук-там оазиси във вътрешността, други бяха накацали по насечените хълмове и скалисти вериги, покрай южното крайбрежие.

– Да – съгласи се Ал Алама. – Свят мъж.

– Не мога да прочета името – каза Дориан, защото повечето надписи по стената бяха изтрити от пясъчните бури. Все още личаха отделни цитати от Корана, а и някои други, които Дориан не можеше да определи – може би думи на самия погребан.

Ал Алама се изправи и започна да обикаля гробницата, като четеше все още личащите надписи. След малко и Дориан стана, за да се присъедини към него.

– Ето един цитат от светеца погребан тук. Може би ще те заинтересува. – Ал Алама посочи към горния край на стената.

Дориан разчете част от него с голяма мъка:

– Сирачето, което идва от морето – започна той и Ал Алама кимна окуражително, – с езика и короната на Пророка… – Дориан млъкна. – Не мога да го разчета по-нататък, много е разрушено.

– С езика и короната на Пророка, но с помръкнало сърце на езичник – помогна Ал Алама. Дориан приближи и впери поглед нагоре.

– Когато светлина изпълни това сърце, той ще събере пясъците на пустинята, които са разделени, а справедливият и благочестив негов баща ще седне върху слонски гръб.

Дориан се върна при Ал Алама.

– Какво е това? Не е от Корана. Като стих звучи приятно, но няма никакъв смисъл. Кои са езикът и короната на Пророка? Как може сираче да има баща? И какво общо има слонът?

– Пророкът е имал корона от червена коса, а езикът му естествено е бил арабски – свещения език. – Ал Алама се изправи. – В палатите на Мускат се пази трона на Оман, изваян от огромен слонски бивник. Тълкуването на останалата част от пророчеството оставям на тебе. Ако приложи думите към себе си, дори и такъв тъп ученик като Ал Салил, би трябвало да разгадае гатанката на Светия Темтем.

– Темтем! – възкликна Дориан. – Това ли е гробът на светията? – Вгледа се в ерозиралия надпис и този път името изпъкна като човешка фигура в тъмна мъгла. – Пророчеството! Тези думи дадоха ново русло на живота ми. – Изпита благоговение, но това чувство се смеси с гняв и негодувание срещу тия няколко загадъчни думи, изсечени толкова отдавна и едва четливи днес, заради които бе пропуснал толкова много неща в живота си и заради които трябваше да понесе толкова много страдания. Искаше да им се опълчи, да възрази и да ги опровергае, но Ал Алама вече бе преполовил пътеката към селцето, оставяйки го сам, изправен пред своята участ.

Дориан остана там дълги часове. От време на време крачеше ядосан край стената, в търсене на нови късове познание. Четеше ги на глас, като подлагаше на изпитание по-скоро звученето, отколкото съдържанието им и се мъчеше да вникне в скрития им смисъл. Понякога клякаше, за да се вторачи в една-единствена дума или израз, а после бързаше назад към посочения от Ал Алама надпис.

– Ако аз съм сирачето, за което говориш, тогава много грешиш, старче. Аз никога няма да вляза в тия рамки. Аз съм християнин. Никога няма да приема исляма. – Той предизвикваше древния светия. – Никога няма да събера разделените пясъци на пустинята, каквото и да означава това.

– Господарю! – Гласът на Батула наруши мислите му и Дориан се изправи. – Корабите! – Копиеносецът посочи към скалите. – Влизат в залива.

Батула вдигна камилите и ги насочи към пътеката. Дориан се затича и бързо ги настигна, преди да са се спуснали по склона. Когато се изравни със собственото си животно, Дориан викна:

– Ибрисам! Свилени ветре! – При звука на гласа му, камилата извърна глава и погледна надолу с огромните си тъмни очи, украсени с два реда гъсти мигли. Приветства го с къс приглушен рев. Беше чистокръвно животно. Дориан се метна на седлото, разположено на седем стъпки от земята, с лек скок. Докосна шията с дългата ездитна палка и премести тежестта си по-напред в изработеното от най-фина кожа седло, окичено с великолепни орнаменти, пискюли и ленти, боядисани във всички оттенъци на червеното, жълтото и синьото. От него висяха плетени торби с бродирани сребърни звезди по тях.

Ибрисам отвърна на докосването и преместването на тялото с преминаване в елегантен и удобен за ездача ход, с който веднъж бе носил любимия си господар с десет мили за час, в продължение на осемнадесет часа без почивка, от устието на Уади Тауб, през страховитите равнини на Мудаил, осеяни с белите кости на изчезнали кервани, чак до възсолените води на оазиса Ма Шадид.

Камилата обичаше Дориан като вярно куче. След целодневен преход през опасните пясъци, тя не заспиваше в пустинната нощ, без той да легне до нея. Независимо колко жадна или гладна беше, видеше ли го, преставаше да пие или пасе, за да пъхне муцуна в него, в очакване на ласка и нежна дума.

Понесоха се към долината, като задминаха Батула, преди да стигнат дъното. Целият лагер беше с краката нагоре. Камили ревяха, хора крещяха и стреляха във въздуха, като се стичаха от всички посоки към брега. Ибрисам понесе Дориан през цялата дива процесия до златния пясък.

Когато принц Ал Малик стъпи на брега, Дориан пръв се втурна да го приветства. Лицето му бе открито. Коленичи пред принца, за да целуне ръба на дрехата му.

– Нека всичките Ви дни бъдат позлатени със слава, господарю. Дълго време погледът ми жадуваше да съзре вашия лик.

Принцът го изправи на крака и го погледна в лицето.

– Ал Салил! Ако не беше цветът на косите ти, нямаше да те позная, сине мой! – Прегърна го и здраво го притисна към гърдите си. – Сега виждам, че всичко което са ми писали за теб е вярно. Наистина си станал мъж.

После принцът отиде да поздрави шейховете на Саар, които го наобиколиха. След като ги прегърна един по един, той тръгна по долината, начело на триумфална процесия. Пустинните войни постилаха палмови клонки под стъпките му, благославяха го, целуваха ръба на робата му и изпразваха кремъклийки във въздуха.

В сянката на гората, близо до извора бе опъната кожена шатра, достатъчно просторна да събере сто човека. Страните й бяха навити, за да минава през нея морският бриз, а пясъкът бе покрит с килими и възглавници. Принцът зае място по средата, а шейховете насядаха в полукръг пред него. Роби донесоха стомни с изворна вода, за да измият ръцете си. После пристигнаха огромни бронзови плата с високи купчини жълт ориз, залят с разтопено масло от камилско мляко, както и уханни гозби от овнешко с подправки.

Ал Малик вземаше по късче от всяко блюдо с дясната си ръка. Някои изяждаше сам, други слагаше в устата на хората пред себе си. По този начин им оказваше чест. Това беше знак за благоволението му и тези закоравели, ястребоподобни войни, които не знаеха броя на белезите по лицата и телата си, се отнасяха към него с уважение и любов, като деца към своя баща.

Когато се нахраниха, принцът даде знак и все още пълните подноси бяха изнесени навън, пред насядалите обикновени воини, за да се гостят и те.

Червеното слънце се изтъркаля зад хълмовете и звезди набодоха притъмнялото пустинно небе. Отново измиха ръце и робите разпалиха наргилетата. Страните на шатрата бяха спуснати, шейховете се приближиха до принца и кехлибарените мундщуци на наргилетата, започнаха да преминават от ръка в ръка. Гъст облак дим от турски тютюн закръжи около главите им. В жълтата светлина на лампите се поде разговор.

Първият проговорил каза:

– Портата е изпратила петнадесет хиляди мъже да превземат Мускат. Якуб им отворил вратите на града. – Високата Порта бе символ за могъществото на турската Отоманска империя. Седалището й беше в Истанбул. Ал Узар, по-възрастният брат на принца, слаб и безпътен халиф на Оман в Мускат, най-после бе капитулирал пред отоманците без бой. Един Аллах знаеше какви подкупи и обещания бе получил за това, но той пуснал окупаторската армия на Портата в града и сега независимостта и свободата на всички пустинни племена се намираха под ужасна заплаха.

– Той е предател! Аллах ми е свидетел! Продаде ни в робство – обади се един от по-възрастните шейхове. Останалите изръмжаха като стадо лъвове и погледнаха Ал Малик.

– Той е мой брат и мой халиф. Дал съм му клетва за вярност! – заяви Ал Малик.

– Велики Боже! Той вече не е владетел на Оман – възрази един от шейховете. – Превърнал се е в играчка на Портата.

– Разврати хиляди момчета, а сега сам стана курва на турците – съгласи се друг. – С предателството си, той освободи и Вас, и всички нас от дадената клетва.

– Поведете ни, могъщи господарю! – призова трети. – Ние сме след Вас. Поведете ни към портите на Мускат и ние ще Ви помогнем да прогоните отоманците и да седнете в слонския трон на Оман.

Те говореха един подир друг и всички казваха същото:

– Ние Ви помолихме да дойдете при нас, а сега Ви молим да ни поведете.

– Ние, хората от Саар Ви се заклеваме. Можем да вдигнем три хиляди копия под знамето Ви.

– А останалите племена? – попита принцът, който не искаше да вземе прибързано такова съдбоносно решение. – Какво ще кажат Ауамир и Байт Имани? Ами Байт Катир и Нарасис?

– Ние в Саар не можем да говорим от тяхно име – отвърнаха събраните, – защото между нас и мнозина от тях съществува кръвна вражда. Но и техните шейхове Ви очакват там, в пясъците. Идете при тях и може би, да даде Бог, те също ще се вдигнат и ще тръгнат с нас към Мускат.

– Съобщете ни волята си! – помолиха всички. – Съобщете ни волята си и ние ще Ви се закълнем!

– Ще ви поведа – каза принцът тихо и обветрените кафяви лица на шейховете грейнаха от радост. Един по един, те започнаха да коленичат пред него и да целуват краката му. После той извади извития си ханджар и те всички докоснаха с устни стоманеното острие. След това хванаха принца за ръце, изправиха го и го изведоха навън, където, под слънцето, чакаха войните.

– Ето го новият халиф на Оман – казаха те, а воините извикаха в израз на вярност и изпразниха мускети във въздуха. Бойните тъпани забиха, а ехото от зловещия вой на роговете се разнесе откъм високите зъбери над гробницата.

Дориан приближи до баща си сред радостното оживление и го прегърна.

– Аз и хората ми сме готови да Ви заведем в Ауамир при изворите на Мухаид.

– Да тръгваме тогава, синко! – съгласи се принцът. Дориан го остави и тръгна през горичката с викове:

– Оседлавай! Тръгваме веднага!

Войните затичаха към камилите, като ги зовяха по име и скоро целият лагер потъна в глъч – готвеха се за път. Камилите ревяха, докато ги товареха с водни мехове и докато събаряха и опаковаха шатрите.

Преди да се покаже новата луна, всички бяха готови за път – дълга колона облечени в роби, забулени мъже, качени върху високите си животни. Женската камила на принца беше масленожълта. След като се настани на седлото, Дориан й заповяда да се изправи. Ал Малик седеше непринудено. Роден в пустинята воин от детинство, той представляваше внушителна гледка под първите лунни лъчи.

Дориан изпрати напред авангард от двадесет души и остави ариергард зад колоната. Сам застана до принца. Потеглиха към пустинята.

Движеха се бързо. Всички камили бяха състезателни животни и при това, ако не се смятат меховете с вода, леко натоварени. Изкачиха клисурата и пред тях се появи пустинята, безкрайна и смълчана, с тъмнопурпурните си скалисти хълмове и блеснали сребърни дюни, проснати далеч на север. Звездна плащеница светеше над виещата се змия от хора и животни. Пясъкът приглушаваше шума от стъпките на камилите и единствените звуци в нощната тишина бяха скрибуцането на седлата и тихите подвиквания „Внимавай, дупка!“.

Дориан яздеше унесен от ритмичния ход на Ибрисам, а под тях, миля след миля, се стелеше суровата повърхност на пустинята. Тъмните хълмове наоколо имаха причудливи форми, изпълнени със сенки и тайнственост, а звездите и полумесецът на исляма осветяваха пътя им в нощта. Той гледаше нагоре в небето не само, за да се ориентира в нощта и назъбената пустош, а защото бе запленен от хипнотичното очарование на тия древни фигури светлина и техния неотвратим ход през небесата.

Неизвестно защо, именно в такива мигове Дориан чувстваше миналото си по-близко. Усещаше присъствието на Том. Толкова много звездни нощи бяха прекарали заедно, кацнали в такелажа на стария „Серафим“. Аболи, Големият Дениъл и Нед Тайлър го бяха научили да назовава звездите и сега си ги шепнеше тихо. Толкова много от тях носеха арабски имена: Ал Нилам, Ал Нитак, Минтака, Саиф…

Докато яздеше в компанията на мъжа, станал негов баща, и на тия диви и свирепи като ястреби войни под собствената му команда, Дориан се замисли за древното пророчество на Свети Темтем, каквото го бе видял изписано на порутените стени на последното земно обиталище на стария мъдрец. Постепенно бе обзет от почти религиозно чувство за някаква неотменима съдба, която го очаква тук, под пустинното небе.

Спряха след полунощ, когато големият Скорпион легна ниско над скалистите хълмове. Един от шейховете на Саар дойде при принца, за да си вземе сбогом и повтори клетвата си.

– Отивам да вдигна моето племе – обърна се той към Ал Малик. – Преди да се напълни тая луна, ще Ви намеря при изворите на Ма Шадид с петстотин копия зад гърба си – обеща той.

Изчакаха камилата му да поеме бързо на изток и продължиха пътя си. Още два пъти спираха през тази нощ, за да се отделят от колоната други шейхове, получили благословията на принца и обещали, преди да изчезнат в пясъците, че ще се присъединят към него при изворите на Ма Шадид по пълнолуние.

Продължиха напред, докато откриха поле тучна захра8686
  Захра – вид пустинно растение.


[Закрыть], поникнала на място, благословено преди много месеци от дъжда на гръмотевична буря. Спряха и пуснаха камилите да пасат, а хората започнаха да берат снопове от „цветето“, защото беше предпочитана от камилите храна. Натоварили сноповете върху животните, те продължиха пътя си, докато зората оцвети източния хоризонт в розово и оранжево.

И отново спряха, този път за стануване, накараха камилите да легнат и им дадоха набраната захра. После свариха кафе и опекоха тестени питки на огньове от суха камилска тор. След като се нахраниха, легнаха увити в робите си. Часовете на нетърпима жега, когато очертанията на скалите трептяха във въздуха като мираж, прекараха в сън. Дориан бе легнал в сянката на Ибрисам и звуците от оригванията му и търкането на зъбите, докато преживя храната, се носеха близки и успокояващи. Наспа се добре и стана привечер, когато въздухът захладя.

Докато колоната се надигаше и подготвяше за дългия нощен преход, Дориан изпрати малък патрул, под командата на Батула, напред, за да разузнае пътя. После възседна Ибрисам и се върна по стъпките им, за да се убеди, че не ги следят.

Така се живееше в тези сурова, враждебна земя, в която племената бяха постоянно във война или кръвна вражда, където набезите за отвличане на камили или жени бяха всекидневие, а мисълта за отмъщение обладаваше съзнанието на всеки мъж.

Дориан установи, че гърбът им е чист. Обърна, подкара Ибрисам в лек тръс и скоро настигна основната колона. След полунощ стигнаха горчивите извори на Гаил я Ямин. Там вече бе опънат малък лагер и хората излязоха от шатрите и наобиколиха камилата на принца с радостни възгласи и изстрели във въздуха.

Лагеруваха два дни под пръснатите финикови палми на Гаил я Ямин, където изворната вода беше толкова солена, че можеше да се пие само с камилско мляко. Хората се спускаха за нея дълбоко под земята, откъдето я вадеха в кожени ведра, за да напоят камилите. След дългия безводен преход, животните пиеха ненаситно. Ибрисам пи с прекъсвания и за няколко часа успя да излочи двадесет и пет галона8787
  Галон – мярка за обем равна на четири кварта или осем пинти.


[Закрыть].

Тук и последните шейхове от Саар се отделиха от колоната и се пръснаха в различни посоки, за да отидат при своите хора, като оставиха принца под закрилата само на малкия отряд на Дориан, който трябваше да го придружи през последния етап от пътуването, до изворите на Мухаид, за среща с шейховете от Ауамир.

Ездата през солените равнини преди хълмовете на Шийа им отне три денонощия. Дори под лунната светлина тези равнини белееха като сняг, а следите от стъпки на камилите оставаха като тъмни петна по блестящата повърхност. На третата сутрин видяха хълмовете далеч пред себе си, бледосиня ивица, озъбена като тигрова акула срещу зората. Стануваха в плитка уади8888
  Уади – сухо водно корито.


[Закрыть], където няколко бодливи дръвчета им предложиха известна закрила срещу слънчевите лъчи. Преди да си легне, Дориан се изкачи до брега на уади, за да разгледа далечните хълмове. Червените назъбени скали бяха вече ярко осветени от слънцето.

Хълмовете на Шийа бележеха границата между Саар и Ауамир. Дориан насочи поглед към един връх с форма на крепостна кула. В Саар го наричаха Кулата на вещицата. Под него минаваше проходът, който щеше да ги изведе в териториите на Ауамир. Дориан се усмихна доволен, че е довел колоната през равната пустош точно пред прохода, после се изправи и тръгна надолу по брега на уади, за да намери сянка за дневния сън.

Вечерта на същия ден, когато колоната бе готова да продължи, Дориан тръгна, както обикновено, назад. На половин миля от лагера той се натъкна на следа от чужда камила. Дотолкова бе вече свикнал с живота в пустинята, че можеше да разпознае стъпките на всяко животно от своя отряд. Тази следа показваше, че непознатият ездач бе дошъл от запад и бе пресякъл пътя им. Дориан разчете следите и почти видя как мъжът слиза от камилата, за да проучи тяхната диря, как отново възсяда и я следва почти две мили, преди да се отклони и отиде зад малко голо възвишение, издигнато като гръб на слон над бялата като сол равнина. Там бе оставил камилата и бе изпълзял до билото на възвишението. Змиевидната следа ясно личеше.

Когато се изкачи по нея, Дориан видя дръвчетата, под които бяха прекарали деня. Разбра, че непознатият бе лежал известно време на това място, а после бе изтичал към камилата си. Направил бе широк полукръг около лагера и бе поел право към хълмовете на Шийа и Кулата на вещицата над прохода. Съгледвачът имаше поне осем часа преднина и вече сигурно бе стигнал прохода.

Изводите, които можеха да се направят от откритието, бяха злокобни. Новината за пристигането на Ал Малик и хората му в пустинята за среща с племенните водачи явно бе стигнала до халифа в Мускат и неговите отомански съюзници. Може би бяха изпратили отряд срещу тях и най-подходящото място за засада бе именно прохода при Кулата на вещицата.

Няколко минути бяха нужни на Дориан, за да обмисли следващия си ход. Метна се на седлото на Ибрисам и го поведе бегом. Понесоха се през бялата равнина и не след дълго колоната се показа пред тях, хвърлила тъмни сенки върху бялата повърхност. Ариергардът му викна да спре, а после разпознаха Ибрисам.

– Това е Ал Салил, за Бога!

– Къде е Батула? – викна Дориан, когато приближи достатъчно.

Копиеносецът му се втурна назад. Когато пристигна, махна шала и откри лице.

– Много бързате, господарю. Да не би да има някаква опасност?

– Следвал ни е непознат ездач – каза му Дориан. – Наблюдавал ни е отдалеч, докато сме станували, после се е отправил към прохода, може би за да предупреди хората, които ни чакат там. – Той разказа набързо, какво е открил и изпрати Батула с още двама души по стъпките на непознатия. Погледа малко след тях и забърза към принца.

Ал Малик изслуша внимателно доклада на Дориан.

– Имаме много врагове. Това положително са слуги на отоманците или на брат ми, халифа. Аллах вижда, мнозина са онези, които искат да попречат на срещата ми с племената от вътрешността. Какви са плановете ти, синко?

Дориан посочи напред. Тъмните хълмове на Шийа се издигаха като непрекъсната стена петстотин стъпки над солените равнини.

– Господарю, не знаем числеността на врага. Аз разполагам с тридесет мъже и мога да се изправя пред два или три пъти по-многоброен противник. Ако обаче, отоманците наистина са научили за Вашето посещение, те са в състояние да изпратят цяла армия срещу Вас.

– Много е възможно.

– Проходът при Кулата на вещицата е най-лесният и бърз път до Ауамир, но на запад има друг, по-малък проход. – Дориан простря ръка над сребърната долина. – Известен е под названието Проходът на умната газела и за да стигнем до него, трябва да направим обход от много левги, но аз не мога да рискувам да вляза в Кулата на вещицата, за да попадна в капана на голям отряд отоманци.

Ал Малик кимна.

– На какво разстояние се намира другият проход? Можем ли стигна там преди изгрев?

– Не – отвърна Дориан. – Дори да подгоним камилите с всичка сила, няма да стигнем по-рано от средата на предобеда.

– Тогава, да тръгваме – каза Ал Малик.

Дориан нареди на авангарда, да промени посоката на запад. Сгъстиха строя и като оставиха принца по средата, тръгнаха бързо напред, като всеки се оглеждаше внимателно. Животните бяха все още с пресни сили и солта захрущя под стъпките им. Бял облак прах се вдигна зад тях и заблестя в нощния въздух.

Спряха за малко след полунощ, за да дадат отдих на камилите и да изпият по глътка смесена с камилско мляко вода, след което продължиха.

В най-тъмната нощ, четири часа преди зазоряване, откъм ариергарда се донесе тревожен вик. Дориан обърна камилата и пое назад.

– Какво има? – започна той и веднага млъкна, щом забеляза няколкото камили, идващи към тях. Не бяха много, но можеха да се окажат преден отряд на цяла армия.

– Боен строй! – заповяда Дориан и освободи ствола на копието си в кожения му калъф. Колоната бързо се престрои в отбранителна фаланга с принца по средата. Тогава Дориан тръгна срещу новодошлите и викна:

– Ал Салил! – Отговорът дойде незабавно и той позна гласа на Батула.

– Батула! – Поеха един срещу друг в галоп, а после Дориан обърна своето животно и тръгна редом с Батула, за да могат да говорят.

– Какво ново?

– Боен отряд, много хора – отвърна Батула. – Чакат при Кулата на вещицата.

– Колцина?

– Петстотин, може би повече.

– Какви са?

– Турци и масакара. – Масакара беше племе от крайбрежието на Мускат и Сур. За Дориан нямаше съмнение, че са хора на халифа, особено след като с тях имаше и турци.

– На стан?

– Не, преследват ни с голяма скорост.

– Откъде са разбрали, че сме променили посоката?

– Мога само да предполагам, че са пуснали множество съгледвачи, а и облакът, който оставяте, се вижда от много мили. Пламти като фар в лунната светлина.

Дориан погледна нагоре и видя, че половината небосклон е покрит от него.

– На какво разстояние са зад теб?

Батула пусна края на чалмата и откри лицето си.

– Ако беше ден, щяхте ясно да различите облака прах от камилите им. Пригответе копието си, Ал Салил. Ще има здрав бой преди залез утре.

Продължиха ездата през цялата нощ, докато зората огря източния небосклон и стана светло.

– Продължаваме! – извика Дориан към принца и насочи Ибрисам към черна вулканична скала, щръкнала петдесет стъпки над бялата равнина от лявата им страна. Стигнал до нея, той скочи от камилата и се изкатери на самия връх.

Зората блесна в очите му и светлината бързо се усили – чудотворното рождение на пустинния ден. Пред погледа му се издигаха назъбени дивите хълмове на Шийа. Цветовете им бяха великолепни, като на някои тропически птици. Ярко златно и червено с ивици пурпур и всички оттенъци на оранжевото. Ясно виждаше Прохода на умната газела, тъмна цепка, прорязала назъбената отвесна скала от горе до долу. Белите пясъци затрупваха полите на веригата като наклонена платформа, а ветровете бяха изваяли дюните под страховитите скали в причудливи фантастични форми.

После Дориан се обърна назад към пътя, по който бяха дошли и забеляза облака прах, вдигнат от турците над блестящата равнина недалеч оттук. В този миг първите слънчеви лъчи надникнаха през процепите по скалистото било. Макар Дориан все още да оставаше в сянка, равнината зад него пламна и той видя слънчеви зайчета, заиграли по върховете на копията на приближаващите ездачи.

– Батула греши – прошепна той. – Много повече са! Може би хиляда.

Бяха пръснати в широк фронт. Много ескадрони, задните забулени в облака прах, вдигнат от тези отпред.

– Трябва да има предател – промълви Дориан. – Не биха изпратили толкова много войска, ако не са напълно сигурни, че принцът ще мине точно оттук.

Най-близкият отряд яздеше почти по средата на вражеската линия, малка група войни, изпреварили доста останалите. Бяха толкова близо, че той можеше да различи очертанията на камилите и ездачите им през талазите мъгла от пустинен прах. Не можеше да ги преброи, но предположи, че са около двеста души в тази първа група, а от начина им на езда личеше, че са калени войни.

Присви очи и се опита да прецени тяхната скорост и тази на собствените си хора. Камилите на врага бяха с пресни сили, а неговите – уморени от нощната езда. Настигаха ги и състезанието до входа на Прохода на умната газела, нямаше да бъде леко.