Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 62 страниц)
53.
– Долу на палубата! – извика Том от поста си високо на фокмачтата, свил длани пред устата като фуния. – Платно!
– Посока и разстояние! – викна нагоре Нед Тайлър.
– Вляво от носа. Две левги.
Хал чу виковете от каютата си и скочи на крака така енергично, че мастилницата пръсна капки по картата. Бързо ги избърса и изтича към вратата. Излезе на палубата по риза.
– Мачтата! Какво е? – извика нагоре той.
– Малък съд с триъгълно платно – разнесе се отговорът на Том. – А, забелязаха ни. Променят курса встрани от нас.
– Гузен негонен бяга – отбеляза Големият Дениъл, застанал край руля.
– Или предпазлив – възрази Нед Тайлър.
– Залагам златна гвинея срещу сухо лайно, че идва от острова на Ал Ауф – каза Големият Дениъл.
Хал погледна към тях.
– Ще си поговорим с тия приятели, мастър Тайлър. Опънете всички платна и ги засечете, които и да са!
В опитите си да побегне по вятъра през неспокойните води, малката джонка нямаше никакви шансове пред „Серафим“. За половин час той я настигна и започна да я приближава застрашително.
– Гръмнете им един път, мастър Фишър! – нареди Хал и Големият Дениъл забърза към носовите оръдия. След няколко минути се разнесе единичен изстрел. Хал наблюдаваше през далекогледа и след секунди видя фонтан разпенена вода да се издига на половин кабелт встрани от бягащата джонка.
– Мисля, че дори неверник би разбрал казаното на този език – промърмори той и думите му бяха потвърдени начаса – джонката се подчини на неотвратимата си участ. Тя спусна единственото си платно и застана срещу вятъра.
– Пригответе въоръжен патрул за изпращане на борда им! – нареди Хал, докато приближаваха малкото корабче.
Големият Дениъл поведе хората си в една от лодките. Скочи в джонката и потъна в нейния трюм. В същото време хората му прегледаха палубата и събраха на едно място малобройния екипаж под заплахата на оголени саби. След няколко минути Големият Дениъл отново се показа на палубата и махна с ръка към „Серафим“.
– Капитане, цялата е пълна с бали коприна и всичките носят печата на Компанията.
– Пирати, Господи! – Хал се усмихна за пръв път от много дни и викна в отговор: – Остави мастър Уилсън с пет души да я управляват! Докарай капитана и целия екипаж тук под охрана!
Големият Дениъл доведе шашардисаните араби на борда, а Алф Уилсън вдигна платното на джонката и последва „Серафим“, поел стария си курс срещу вятъра.
Арабският капитан не остави да му вадят думите с ченгел.
– Казвам се Абдула Уазари от Ламу. Аз съм честен търговец – добави той угоднически.
– Къде купи сегашния си товар, Уазари.
– Платил съм добросъвестно със собствени пари, Аллах вижда – започна да го усуква капитанът.
– И естествено, не си забелязал, че балите в трюма ти до една носят печата на английската Източноиндийска компания.
– Аз не съм крадец. Не съм ги задигнал. Купих ги с честен пазарлък.
– Кой ти ги продаде, Уазари, честни търговецо? И къде?
– Продаде ми ги човек на име Мусалим бин Янгири. Откъде можех да знам, че са собственост на тази английска компания?
– Само от онова, което са видели собствените ти очи – сухо отбеляза Хал на английски и продължи на арабски: – Къде срещна този Янгири?
– На остров Дар ал Шейтан.
– Къде се намира той? Кога потегли оттам?
– На около петдесет левги оттук. Вдигнахме платна вчера призори.
Тези данни съвпадаха с координатите от корабния дневник на баща му. Хал се извърна и закрачи напред-назад в размисъл върху чутото. Ал Ауф изглежда провеждаше търг на острова си за разпродажба на награбената плячка. Арабските търговци от всички западни морета положително налитаха като мухи на мед, за да напълнят складовете си със закупени на изгодни цени, крадени стоки. Отново се обърна към Уазари:
– Лично ли видя Янгири или си се пазарил с някого от помощниците му?
– Лично. Току-що се бе завърнал от жестока битка с невернически кораб. Неговият собствен бе закотвен в залива, много тежко пострадал… – Мисълта че може би в момента е стъпил върху палубата на същия този невернически кораб, накара Уазари да замлъкне. Лицето му доби хитроват израз.
– Каза ли Янгири, дали е пленил някой неверник по време на битката? – попита Хал, а Уазари поклати глава. – Не ти се е похвалил с един млад роб, едно франкско момче на около единадесет или дванадесет лета? – Хал положи усилия въпросът да прозвучи нехайно, но забеляза кратък блясък в очите на арабина, който той, като добър търговец бързо прикри.
– Аз съм вече стар и паметта ми изневерява – каза Уазари. – Може би известна гостоприемност и добрина биха я опреснили.
– Например? – поинтересува се Хал.
– Ако например, господарю мой, пуснете мене и кораба ми да продължим пътя си. Това ще е добрина, записана срещу името Ви в златната книга.
– Една добрина не идва сама – отвърна Хал. – Бъди добър към мен, Уазари и може би аз ще бъда добър към теб. Чу ли нещо за франкско дете, докато беше при Янгири, наричан още Ал Ауф?
Арабинът задърпа брадата си колебливо, а после отвърна с въздишка:
– Ах да, спомням си нещо такова.
– Какво си спомняш? – попита Хал и без да ще, докосна дръжката на кинжала си.
Арабинът не пропусна това бегло движение.
– Спомням си, че преди два дни Янгири предложи да ми продаде роб, франкско дете, но говорещо езика на Пророка.
– Защо не го купи? – Хал приближи толкова, че усети дъха на сушена риба – спомен от последния обяд на търговеца.
Уазари се изсмя:
– Цената му бе една лака! – Повтори все още невярващ: – Цяла лака рупии за едно момче!
– Това е откуп за принц, а не цена за роб – съгласи се Хал. – Видя ли момчето?
– За една лака? – Уазари гледаше поразен. – Каза първо да видел парите, а после щял да покаже детето. Аз съм беден човек, така и казах на Янгири. Откъде да намеря цяла лака?
– А защо иска такава цена? – настоя Хал.
– Твърди, че това е детето от пророчеството на Темтем – отвърна Уазари.
– Не знам такова пророчество.
– Светията предсказва, че от морето ще дойде дете с коса като цвета на залеза.
Хал усети как сърцето му литва, сякаш да излезе от гърдите. Душата му запя. Извърна се, да не види Уазари лицето му и отиде до подветрения релинг. Остана дълго там, като остави вятъра да разбърква черните кичури около лицето му. После ги приглади с две ръце назад и се обърна към Уазари:
– Наистина направи добрина – каза му той и погледна Нед Тайлър с усмивка. – Нека върнат този човек и екипажа му в джонката! Пуснете ги да си вървят по пътя!
Нед беше смаян:
– Да ги пусна по пътя им? Моля за извинение, капитане, ами крадената коприна?
– Да си я задържат! – Хал се засмя високо и всеки който го чу, зяпна в него. Дълго време не се бе засмивал. – Това е дребна отплата за онова, което той ми даде.
– Какво Ви даде той, капитане? – попита Нед. – Макар да не е моя работа.
– Надежда! – отвърна Хал. – Той ми даде надежда.
54.
През нощта катерът се прокрадна до южния край на Flor de la Mar. Имаше още час до изгрева на луната и тъмнината беше пълна. Хал можеше да съди за приближаването до сушата единствено по фосфоресциращата огърлица на прибоя. Платното бе свалено. Макар и боядисано черно, той искаше да сведе до минимум вероятността да бъдат забелязани от брега.
През деня „Серафим“ остана отвъд линията на хоризонта, за да не го видят наблюдателите на Ал Ауф. След залез-слънце той приближи, за да спусне катера и сега ги очакваше на две мили от брега. Уговорена бе цяла система от ракетни сигнали. Ако попаднеха в беда, „Серафим“ щеше да дойде да ги прибере. До тоя момент не бяха срещнали никакво препятствие. Южната част на острова изглеждаше пуста, макар да видяха трепкащи светлини от фенери и огньове в северната, когато минаваха край нея.
Ако скиците на баща му бяха точни, в южния край имаше закътано заливче и Хал насочи, лодката към него. В катера имаше двадесет души, но на брега смяташе да слезе със съвсем малка група. Нямаше намерение да напада форта или корабите в залива – това бе разузнавателна акция със задача да установи с какви сили разполагат корсарите и къде държат Дориан. Надяваше се да слезе на брега и да се измъкне, без да алармира гарнизона и дори без да разберат, че е идвал.
Дочу плясъка на оловната тежест и миг след това гласът на Големия Дениъл съобщи откъм носа:
– Мярка четири.
Измерваше дълбочината лично – не смееше да довери никому тази отговорна задача. Дъното рязко се издигаше към брега. Една голяма вълна нагърби лодката и Хал съжали, че няма поне малко светлина, та да се ориентира. Прибоят се чуваше съвсем близо пред тях.
– Имайте готовност, момчета! – каза тихо Хал на гребците и усетил кърмата да се надига от поредната вълна добави: – Греби! – Катерът се задържа върху гребена и литна напред. Хал му помагаше с леки движения на руля. Вълната изпълваше с рева си цялото пространство наоколо и изведнъж се стовари върху пясъка.
Тримата скочиха в дълбоката до кръста вода и вдигнали пистолети над главата си, излязоха на брега. Големият Дениъл върна лодката в дълбокото, отвъд линията на прибоя, за да чака завръщането им.
Спряха далеч от обсега на вълните.
– Аболи, остави ракетите тук! – каза Хал и Аболи пусна на пясъка тежкия, увит в брезент вързоп. – Да се надяваме, че няма да ни потрябват. Презаредете оръжието си!
Разнесе се щракане и чукане при смяната на заряда. Дългият път в лодката и нагазването във водата даваха на морето възможност да овлажни барута в пистолетите. Не взеха дългите мускети, защото бяха тежки и неудобни за носене, а и ползата от тях нощем не беше голяма.
– Как си, Том? – прошепна Хал. Неговото присъствие на острова караше съвестта му да се бунтува.
– Отлично – отвърна момъкът. На Хал му се щеше, да не се бе клел с него. Всеки път, когато се опиташе да го държи настрана от бедата, Том се възползваше от тази клетва. Не можа да му откаже участие в тази нощна експедиция и сега се оправдаваше вътрешно с обстоятелството, че зрението му е значително по-добро от неговото и дори от това на Аболи. Може би щяха да се възползват от острия му поглед в предстоящата нощ.
– Води ни! – нареди Хал и те потеглиха в индийска нишка. Той бе втори, а в ариергарда крачеше Аболи. Теренът беше открит, лишен от храсти или трева, но те трябваше внимателно да следват стъпките на Том. Гнездата на морските птици бяха разположени така нагъсто върху кораловия пясък, че помежду им почти не оставаше място за стъпване, а черните гърбове на пернатите ги правеха почти незабележими. Птиците цвъркаха и грачеха недоволно под стъпките на хората, но гласовете им потъваха в общата шумотевица на огромната птича колония. От време на време някое и друго клъвване пускаше по капка кръв от нечий гол глезен, но общо взето до сериозни стълкновения не се стигна и най-накрая те влязоха в палмовата горичка в края на пясъчната ивица.
Том ги поведе по-бързо, като вървеше под прикритието на дърветата, но не се отдалечаваше от белите коралови пясъци на плажа. След около половин час спря и когато Хал застана до него, посочи напред:
– Ето го залива – прошепна той. – Виждам закотвените кораби, но не мога да кажа с положителност кой от тях е „Минотавър“. – За Хал тъмнината оставаше напълно непрогледна. Уазари го бе уверил, че преди четири дни корабът е бил тук и предвид тежките поражения, нанесени му от „Серафим“, надали е отплавал през това време.
– Луната ще се покаже много скоро – промълви Хал. – Тогава ще сме сигурни. Но междувременно, заведи ни по-близо!
Запълзяха напред през гъсталака под дърветата. Земята бе покрита с изсъхнали палмови листа, които шумно се трошаха при натиск. Оставаше да разчитат на Том да ги преведе през всички опасности. Хал сбърчи нос, доловил мирис на дим откъм огньовете и други не така приятни миризми на корсарския стан: гнили риби глави и мърша, боклук и открити отходни дупки. След малко спря, усетил сладникавата воня на разлагащи се трупове. Нямаше как да я сбърка – позната му бе от толкова много битки. Мигом помисли за Дориан и неговата уязвимост, но с усилие на волята прогони тази мисъл и се съсредоточи върху непосредствената си задача. Продължиха бавно пътя си.
Отпред заблещукаха светлинки и когато отново спряха, доловиха приглушени гласове. Някой се молеше, а друг цепеше дърва. Към тези шумове се прибавяха тихият ропот на ванти и рангоути, подрънкването на вериги откъм закотвените в залива кораби. Стигнаха края на гората и различиха очертанията на залива долу.
– Ето го „Минотавър“ – тихо се обади Том. – Не може да се сбърка. – За Хал посоченият силует си оставаше просто едно по-тъмно петно.
– Луната ще изгрее съвсем скоро – отвърна той и те се притаиха в очакване.
Най-накрая тя се показа безмълвна в сребърното си лъчисто одеяние и корабите в пристанището добиха твърди очертания. Съзряха голите реи на „Минотавър“ на фона на звездното небе. Хал видя, че в залива има още три европейски кораба, както бе казал и Уазари. Всичките пленени от Ал Ауф.
– Том, ти оставаш тук! – прошепна Хал.
– Татко… – опита се да протестира синът му.
– Без приказки! – отсече Хал. – Справи се със задачата си добре, но сега оставаш тук в безопасност, докато се върнем.
– Но, татко… – Том бе дълбоко уязвен.
Хал не му обърна внимание.
– Ако се случи нещо… ако се разделим един от друг, връщаш се на брега и викаш катера!
– А вие какво ще правите? – попита Том.
– Ние с Аболи ще хвърлим по един поглед на корабите долу. С нищо не можеш да ни помогнеш.
– Искам… – започна пак Том, но Хал го прекъсна:
– Стига! Ще ни чакаш тук! Хайде, Аболи!
Двамата се надигнаха безшумно и след миг изчезнаха, оставяйки Том самичък в края на гората. Той не се страхуваше – твърде много беше ядосан. Бяха го измамили, отнесли се бяха с него като с дете, след като толкова пъти доказа, че не е.
– Дал съм клетва – пенеше се той. – Не мога да си седя тук, ако има и най-малка възможност да помогна на Дори. – Трябваше да мобилизира всички сили, за да се опълчи срещу волята на баща си, съзнателно да престъпи категоричната му заповед. Изправи се неуверено. – Това е мой дълг! – започна да се окуражава сам. Не тръгна по стъпките на баща си и Аболи, а заобиколи покрай пясъчната ивица на брега. Баща му бе показал картата на острова, както и скицата на стария форт, направени от дядо му преди петдесет години, така че разполагаше с ясна представа къде се намира и накъде е тръгнал.
Луната бе вече изгряла над дърветата и той вървеше бързо. Видя отраженията на бледите зъбери на крепостта отпред и когато се насочи към тях, попадна на една пътека в същата посока. Тръгна по нея, усети засилваща се воня на разложена човешка плът и не след дълго замръзна в началото на едно открито пространство.
Поляна, пълна с трупове, се простря пред погледа му. Голи човешки тела висяха от примитивни бесилки, смразяващи от ужас кръвта, в призрачната светлина на луната. Прониза го суеверен страх, който не му позволи да мине между мъртвите. Заобиколи поляната под сянката на дърветата и това решение се оказа удачно, защото след няколко минути, в противоположния край на откритото пространство, откъм крепостта се появи група облечени в роби фигури. Ако бе продължил по пътеката, щеше да налети право на тях.
Остави ги да отминат и продължи скрит в гората, за да се притаи няколко минути по-късно в подножието на посребрената от лунна светлина крепостна стена. Гневът му се бе уталожил и той се почувства страшно самотен и уязвим. Даваше си сметка, че най-разумно би било да си признае, че е сглупил и бързо да се върне на мястото си, преди баща му да е разбрал, че го няма. Което щеше да стане скоро. Реши да оправдае с нещо простъпката си. Тръгна внимателно покрай стената, докато стигна главната порта. Тя зееше отворена, но пазачите се бяха скупчили под арката й. Изглеждаха заспали, но той не си позволи да рискува да ги приближи още. Спотайва се известно време в сянката. От едната страна на портата беше закрепена факла, в чиято светлина различи масивните, яки талпи на вратата.
Обърна се и тръгна назад по стъпките си край стената. От изток луната осветяваше ярко белите коралови блокчета и Том установи, че на места стената е в развалини. Външният ред блокове бе срутен и гъста растителност пълзеше нагоре. Фикусови дървета впиваха яки корени във фугите на стената, а диви лиани, превърнати в чудовищни черни питони от лунните лъчи, виеха стебла между камъните.
Щура идея завладя съзнанието му: ще се прехвърли вътре по лианите и ще потърси Дори. Тъкмо обмисляше тази възможност, когато над главата му се разнесе тиха кашлица. Сви се в сянката и потърси с поглед източника й. Веднага забеляза една чалма на назъбената стена. Разбра, че по цялото протежение на крепостната стена са разположени постове и сърцето му се сви при мисълта, колко лесно щеше сам да се хвърли в ръцете им. Промъкна се скришом покрай цитаделата и зави зад северозападния й ъгъл.
Високо над земята забеляза тесни прорези в стената, твърде малки за да се промъкне човек. Повечето бяха тъмни, но от няколко струеше жълтеникава светлина от фенер или маслена лампа. Зад тия цепки имаше килии или други помещения.
Клекнал долу до самата стена, Том гледаше с мъка нагоре. Дориан можеше да е затворен зад всяко едно от тия прозорчета. Представи си самотата и страха на братчето си и душата му се препълни с болка и обич.
И изведнъж, почти без да си дава сметка какво прави, Том закръгли устни и изсвири първите тактове от „Испански жени“:
Довиждане и сбогом, испански хубавици,
Довиждане и сбогом красавици испански.
По заповед злощастна, отплаваме за Англия…
После притихна в очакване на отговор. Такъв не последва. След малко се изправи и отиде малко по-нататък край стената. Отново изсвири мелодията и зачака.
Погледът му долови някакво раздвижване. Преместена бе лампата зад едно от високо разположените прозорчета. Забеляза как се промени ъгъла на сянката. Сърцето му лудо заби и той се притисна към стената. Тъкмо се готвеше да свирне отново, когато между лампата и прозореца се появи тъмното очертание на една глава. Някой надничаше през процепа, но не можа да различи лицето му. И тогава един сладък, любим глас зашепна в нощта:
Ще викнем ний, ще литнем ний над океана див,
Ще викнем ний, ще литнем ний над бурното море…
„Дори!“, понечи да извика с всичка сила Том, но разумът овреме го стисна за гърлото. Той приближи стената, напускайки закрилата на гората. Забеляза една усукана лиана да пълзи по кораловите блокчета на една ръка разстояние от осветения процеп, в който още се виждаше главата на Дориан. Хвана я и увисна на нея. Ръцете му трепереха от възбуда и напрежение, но лианата бе здраво захваната в стената и не поддаде. Свали пояса със сабята и го остави заедно с пистолета при корена на пълзящото растение.
Започна да се изкачва. Цялото му тяло и всеки негов мускул бяха набъбнали и заякнали в резултат от тежкия труд по корабния такелаж и сега се катереше с непринудената пъргавина на маймуна. Изравни се с процепа и проточи шия към него.
– Дори? – тихо прошепна Том.
Отговорът последва начаса:
– Том! Знаех си, че ще дойдеш. Знаех, че ще изпълниш обещанието си.
– Ш-шт, Дори! Не така високо! Можеш ли да се провреш през прозореца? – попита Том.
– Не, прикован съм с верига към стената.
– Не плачи, Дори! Ще те чуят.
– Не плача. – Сърцераздирателното му хлипане се чуваше ясно, макар да запушваше устата си с две ръце.
– Мислиш ли, че ще мога да мина през процепа? – попита Том. – Ще дойда да те освободя.
– Не знам, Том. Той е така тесен, а ти си толкова голям.
– Няма друг начин. Трябва да опитам. – Той започна да се придвижва по едно разклонение на лианата, което минаваше по-близо до прозорчето. Усещаше я да провисва под теглото му, но продължи бавно нататък, докато стигна края й. Все още поне три стъпки го деляха от ръба на отвора, а до земята имаше двадесетина. Пусна едната ръка и се протегна към процепа.
– Внимавай, Том!
Напипа дълбока пукнатина в стената, за която можеше здраво да се захване. Пусна и другата ръка от лианата. Люшна се на дясната си ръка, а с лявата започна трескаво да търси друг захват. Пръстите на краката му драскаха по гладката стена, но без да намерят място за стъпване.
– Дръж! – Дориан бе протегнал и двете си ръце през прозорчето. – Дай си ръката!
Том улови с благодарност китката на братчето си и сключиха захвата, наричан от моряците маймунски. Тежестта на Том дръпна телцето на братчето в процепа и заклещи раменете му в него. Том веднага прецени, че щом Дориан не може да мине, то неговото масивно тяло, натрупало мускули в резултат от тежката работа по мачтите, няма никакъв шанс. Паднал бе в капан. Не можеше да се вмъкне вътре, а лианата остана извън обсега на лявата му ръка.
– Нищо не става, Дориан, ще трябва да дойдем отново. – Лицата им бяха само на стъпка едно от друго.
– Моля те, не ме оставяй тук, Том! – Гласът на Дориан се извиси истерично.
– „Серафим“ чака край самия бряг. Татко, Аболи и аз, всички сме тук. Скоро ще се върнем да те вземем.
– Том!
– Дори, не вдигай такъв шум! Кълна ти се, ще се върнем.
Том се мъчеше да хване лианата, но Дориан се бе вкопчил в другата му ръка като удавник.
– Том! Не ме оставяй сам, Том!
– Пусни ме, Дори! Ще падна заради тебе!
От бойницата на стената над главите им се разнесе вик. Някой крещеше на арабски:
– Кой е? Кой е там долу?
– Пазачите! Дори, пусни ме! – Том погледна нагоре и съзря две надвесени към него глави на фона на звездния небосклон. Той бе проснат върху стената, с ръка стисната здраво от Дориан. Видя единият пазач да прехвърля кремъклийката си през ръба на стената и я насочва право в лицето му. – Пусни ме, Дори! – Том сви колена отпред и се отблъсна с крака от стената в мига, когато пушката изгърмя и от дулото излетя ярък език огън и искрици горящ барут.
Чу куршумът да свисти покрай главата му, но вече падаше неудържимо покрай стената, носеше се през двадесетфутовото разстояние с напиращи към гърлото вътрешности, докато се удари в земята със зашеметяваща сила. Въздухът излетя през устата му и той остана да лежи, борейки се да напълни празните си дробове.
Втори изстрел откъм билото на стената го съживи. Този път не чу куршум, но се изправи с още хъхрещи и свирещи гърди. Опита се да побегне към дърветата, но когато стъпи на левия си крак, пареща болка го прониза чак до слабините, сякаш гигантски стършел прободе целия му крак с жилото си.
Скочи с усилие на волята, затича преодолял болката и грабна сабята и пистолета си. Куцукайки като се стремеше да не натоварва ранения крак, той хукна към гората. Чуваше зад себе си отслабващите викове на Дориан, пронизителни и безутешни, в които само неговото име се открояваше ясно. Причиняваха му по-силна болка от наранения глезен. Преди да измине и сто ярда, изстрелите и виковете бяха разбудили целия гарнизон.
Том спря и се подпря на един дънер. Докато препасваше сабята си, направи опит да се ориентира и да реши накъде да поеме. Разбираше добре, че няма да успее да стигне сам до южния край на острова, където чакаше лодката. Оставаше само да се надява, че баща му и Аболи ще чуят цялата врява и ще дойдат да му помогнат. В тая тъмница, осъществяването на такава възможност изглеждаше доста съмнително.
Не му остана много време за размисли, защото гората изведнъж оживя. Хората си подвикваха един на друг и на всеки една-две минути се разнасяха изстрели. Обстрелваха нощните сенки, заприличали им на хора.
– Кой е? Какво става? – Откъм залива идваха други мъже, които му отрязваха пътя към сборния пункт.
– Франк, неверник. Видях лицето му.
– Къде отиде?
– Към залива.
– Откъде е дошъл? Не се виждаше никакъв невернически кораб.
Гласовете приближаваха и Том чуваше как човешки крака се спъват в ниския гъсталак. Отдели се от дънера, стъпи отново на ранения крак и закуцука. Не бе изминал и петдесет метра, когато зад гърба му се разнесе вик:
– Ето го! Не го изпускайте! – Нов изстрел разцепи въздуха и куршумът се заби в близко дърво. Стисна зъби от болка и побягна с всички сили.
Потеше се от острата болка. Потта се стичаше по лицето, пълнеше очите му и го заслепяваше с люта пелена. Всяка стъпка му причиняваше страдание, от което мълнии пронизваха мозъка, но той не спираше. Преследвачите го настигаха. Погледна назад и видя белите им роби да се мяркат между дърветата.
Заобиколи един голям гъсталак, през който не би могъл да мине и когато стигна от другата страна, някаква огромна сила го нападна изненадващо изотзад и го събори на земята. Съпротивляваше се яростно, но нападателят бе стиснал китката му като в менгеме. Теглото на човека върху него го натискаше плътно в меката песъчлива почва.
– Том! – чу в ухото си бащиния глас. – Не се блъскай! Гък да не си казал! – Обзе го радостно облекчение. – Ранен ли си? – попита тревожно Хал. – Защо куцаш?
– Глезена ми – отвърна Том. – Паднах и мисля, че е счупен.
Шумът от преследвачите приближаваше.
– Видяхте ли го? – викна някакъв арабин. – Накъде тръгна?
– Видях го да отива натам – отвърна друг глас. Идваха все по-близо. И тогава Аболи прошепна:
– Момчето не може да им избяга. Аз ще ги заблудя, за да имате време да се доберете до лодката. – Той скочи от мястото до Хал, където бе легнал и се втурна в нощта. Когато се отдалечи на двадесетина ярда, започна да вие на арабски:
– Ето го там! Връща се към края на острова. Заобиколете го! – Изпразни пистолета си и хукна през гората.
Веднага последва страхотна олелия от викове и изстрели.
– Ето го!
– Оттук! Обградете го!
Хал тикна лицето на Том в сухите листа по земята.
– Тихо! Не мърдай!
До самата му глава се чуха стъпки, но той дори не се опита да вдигне лице. Чу как шумът от смачкани сухи листа се отдалечава към източния край на острова, а виковете на Аболи се носеха все по-слаби.
Постепенно се възцари тишина и Хал освободи врата на Том от хватката си.
– Кой крак е? – попита студено той.
Том се изправи задъхан.
– Този.
Хал го опипа с пръсти и каза осъдително:
– Напуснал си поста си. Заради теб можеха всички ни да избият. Овчата ти глупост излага Аболи на смъртна опасност.
– Съжалявам, но просто трябваше да го направя – отвърна все още задъхан Том. – Намерих Дори!
Ръцете на Хал замръзнаха и той погледна Том с бледо под лунните лъчи лице.
– Намерил си го? Къде?
– В крепостта. Говорих с него през прозореца.
– Господи! – прошепна Хал. Гневът му се уталожваше. – Как е той?
– Много е уплашен, но нищо не са му сторили. Окован е в една от килиите откъм северозападната страна.
Хал се замисли и каза:
– В момента не можем да направим нищо за него. Трябва да се върнем на кораба. – Стисна здраво рамото на Том. – Добре си се справил, но никога повече не нарушавай заповедите ми. Глезенът ти се подува бързо. Трябва да се връщаме на брега. – Стана и изправи Том на крака. – Облегни се на мен! Тръгваме!
По-голямата част от оставащата нощ премина в мъчително промъкване през гората към южния край на острова. Въпреки нетърпимите болки, Том не преставаше да се тревожи за съдбата на Аболи. Спираха на всеки половин час, за да се ослушват за него или преследвачите му, но повече нищо не чуха.
Луната се спускаше към материка, когато най-сетне успяха да се довлекат до птичата колония. Глезенът на Том бе отекъл като тиква и Хал го влачеше, поел върху себе си голяма част от тежестта му.
Яйцата се търкаляха и хрущяха под стъпките им, а птиците се надигнаха в тъмен облак над тях, грачеха и кръжаха около главите им в лунната светлина. Налитаха да ги кълват по главите, но и двамата носеха дебели шапки.
– Пази си очите! – извика Хал, докато се мъчеха да прогонят пернатите с ръце. – Клюновете им са като копия.
– Хората на Ал Ауф ще чуят тая патърдия, независимо от разстоянието.
Най-накрая, въпреки какофонията от птичи гласове, те чуха шума от прибоя в заливчето и преодоляха последните няколко ярда. Хал забеляза тъмното петно върху пясъка, където бе оставил ракетите.
– Слава Богу! – прошепна той, защото и двамата бяха вече на края на силите си. Изведнъж нададе тревожен вик: – Пази се! Засада!
От тъмнината излезе огромна тъмна фигура. Хал пусна Том на пясъка и измъкна сабята си.
– Какво ви забави толкова много, Гундуане? След час ще съмне – проговори Аболи в тъмнината.
– Аболи! Бог да те благослови!
– Лодката чака отвъд прибоя – каза им Аболи и вдигна Том като малко дете. – Не пускайте ракета! Ще я видят пиратите. Хайде, време е да напуснем това място.
Свирна един път пронизително и силно, а откъм тъмното море свирнаха в отговор. После Том дочу скърцането на весла в ключовете им – Големият Дениъл насочваше катера към тях.
