Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 62 страниц)
Половината гарнизон вече се тълпеше над главите им, като стреляше към края на гората. Четиристотин английски моряка крещяха и изпращаха унищожителни залпове към бойниците на крепостната стена.
Хал и Дениъл бяха защитени от малък перваз, който минаваше под бойниците, но щом побегнеха назад, щяха да попаднат право под дулата на арабите, докато тичат през поляната към гората. Хал хвърли последен поглед към съскащите фитили – огънят бе стигнал на инч от дупките в буретата – и скочи на крака с думите:
– Мисля, че е време да си тръгваме.
– Не виждам причини за бавене, капитане – ухили се с оголени венци Големият Дениъл и двамата хукнаха рамо до рамо през празното пространство.
В същия миг силата на виковете отгоре се удвои и всеки арабин от стената насочи оръжието си към тях. Тежките оловни топчета свистяха покрай ушите им и се забиваха дълбоко в пясъка до петите им. Откъм гората се носеха окуражителни викове и толкова ожесточени изстрели, както и откъм бойниците.
– „Серафим“! – крещяха моряците. – Давай, Дени! Тичайте, капитане!
Времето спря за Хал. Също както под вода, всяко движение сякаш отнемаше цяла минута. Гората като че си оставаше все на едно и също разстояние, а изстрелите се сливаха в оловна градушка.
И ето, Големият Дениъл бе улучен и то не от един, а от два куршума едновременно. Единият удари коляното му отзад, счупи костта и кракът се сгъна като дърводелски метър. Другият го намери в хълбока и счупи бедрената кост в горната й част. Падна в пясъка с усукани и безпомощни крака.
Хал изтича няколко стъпки, докато осъзнае, че е сам. Спря и се обърна.
– Бягайте! – викна му Големият Дениъл. – Не можете ми помогна! И двата ми крака заминаха. – Лицето му бе цяло в пясък, очите и устата – пълни. Хал хукна към него в бурята от мускетен огън.
– Не! Не! – изрева Големият Дениъл и от устата му се разхвърча облак слюнки. – Бягайте назад, глупако! Бягайте!
Хал стигна до него и се наведе към раменете му. Опита се да го повдигне и бе ужасен от теглото на огромното тяло. С двата си извадени от строя крака, Дениъл не можеше да му помогне. Хал си пое дълбоко дъх, промени захвата и напъна отново. Този път успя да надигне тялото на Дениъл от земята и се опита да пъхне рамо под мишницата му.
– Безполезно е – промълви Големият Дениъл в ухото му, сгърчен от болка, докато счупените краища на бедрото му се отъркаха едно в друго. – Бягайте, спасявайте се!
На Хал не му стигна въздух за отговор, затова напрегна сетни сили и опънал всяка фибра на мускули и сухожилия, повдигна Дениъл. От усилието му притъмня, а през мозъка му минаха мълнии, но огромната фигура на Дениъл бавно се отлепи от земята и той прегърна Хал през раменете с дясната си ръка. Останаха в това положение един дълъг миг, вкопчени един в друг, неспособни да мръднат и крачка.
– Вие сте луд – прошепна Големият Дениъл с устни на инч от ухото на Хал. – Барутът ще гръмне всеки миг…
Зад бойница на високата стена един арабски мускетар насипа шепа едър черен тютюн в дулото на оръжието си и натика отгоре му платнен тампон. Куршумът стискаше между зъбите си. Представляваше безформено парче чугун, който той сам бе изпилил до облата, подходяща за цевта форма. Изплю го в дулото и с помощта на дървен шомпол го натика навътре. После обърна оръжието и постави дългата му цев в каменната основа на бойницата. Насочи с треперещи пръсти тънка струя ситен барут в подсипа и запъна докрай петлето.
Когато вдигна приклада до рамото си и погледна над стегнатата с бронзови пръстени към ложата цев, видя фигурите на двамата неверника на поляната, все още неподвижно вкопчени един в друг като любовници.
Внимателно се прицели в допрените им една до друга глави и силно дръпна твърдия спусък. Петлето се спусна и кремъкът даде искра под резкия металически удар. Барутът в подсипа пламна с пуфтене и бяло облаче пушек и за миг стрелецът помисли, че мускетът ще откаже, но той изрева оглушително и подскочи в ръцете му, като го блъсна силно в рамото.
Очуканото парче чугун започна да се превърта във въздуха щом се видя на свобода извън дулото на мускета. Полетя към мястото, от което Хал и Големият Дениъл се мъчеха да се измъкнат. Изпратено бе към главата на Хал, но така загуби височина при полета, че за малко изобщо нямаше да го удари. В крайна сметка попадна в глезена, отнесе част от петата и разби дребните костици на ходилото.
Щом стъпалото бе избито изпод крака му, Хал рухна под теглото на Големия Дениъл и двамата останаха така един до друг на земята.
– Бягайте! В името Божие, Бягайте! – крещеше Големият Дениъл в лицето на Хал. – Сандъците ще гръмнат всеки миг!
– Не мога! – избъбри през болката си Хал. – Удариха ме! Не мога да стана!
Големият Дениъл се подпря на лакът и погледна крака на капитана си. Мигом забеляза, че раната е осакатяваща и насочи поглед към пирамидата от барутни сандъци под арката на портата, само на тридесет фута от мястото, където лежаха.
Огънчето на един от фитилите бе стигнало катраненото топче върху дупката на сандъка. Експлозията беше въпрос на секунди. Големият Дениъл прегърна Хал в мечешките си обятия и легна отгоре му.
– Слизай от мене, дяволите да те вземат! – заблъска се Хал под чудовищното тегло, но в тоя миг най-долното сандъче експлодира и предизвика избухването на останалите четири.
Двеста и петдесет фунта черен барут изгоря в едничък взрив и силата на ударната вълна бе катастрофална. Тя откърти тежките порти от пантите им и запрати раздробените талпи навътре в двора. Разруши каменната арка и превърна бойниците в лавина от коралови блокове, оръдия и прах. Двадесетина или повече араби се свлякоха с нея, мачкани и погребвани под развалините.
Пушек и прах се издигнаха на двеста стъпки право в небето, където застинаха в заплашителните очертания на градоносен облак. Ударната вълна помете поляната и удари лицето на гората, като откърши дебели клони, огъна палмовите дървета и раздра листвениците им като ураганен вятър.
Големият Дениъл и Хал лежаха по средата на пътя й. Тя ги прегази с валяк от прах и парчетии. Изтръгна въздуха от дробовете им и ги затъпка в земята като с копита на побесняло стадо биволи. Хал усети как се издуват тъпанчетата му, а ударът се стовари право в мозъка. Загуби сетивата си и му се стори, че се превърта през някакво черно пространство, а главата му цепят мълнии. Върна се бавно от това далечно и мрачно място, а наранените му тъпанчета ревяха и свиреха в спомен за ужасяващия тътен, но през всичките тия звуци той долови безплътния боен вик на своите моряци, тръгнали от гората в атака. Те минаха като един покрай мястото, където лежеше и стигнаха разрушената порта. Скупчиха се там, като се блъскаха един друг през купищата отломъци, но накрая си пробиха път през пушек и прах, за да плъзнат из двора на крепостта. С оголени саби и провесени езици като на хрътки, подгонили елен, те се нахвърлиха върху ошашавените защитници на крепостта в дивата оргия на опиянение от битката.
Ослепен от праха, Хал се опита да седне, но някаква огромна тежест затискаше гръдния му кош и го приковаваше към земята. Задави се, закашля се и опита с примигване да махне песъчинките от насълзените си очи. Макар да драскаше немощно по огромното туловище върху себе си, силите не му стигаха да се освободи.
Постепенно зрението му се избистри, а ревът в ушите му отслабна до жуженето на кошер пчели, затворени в черепа му. Видя лицето на Големия Дениъл над себе си: очите широко отворени с втренчен поглед, а главата клима насам-натам при опитите на Хал да го катурне. Беззъбата уста зееше, а езикът му бе провиснал от нея. Смес от кръв и слюнка капеше топла върху бузата на Хал.
Подлуден от ужас, той направи върховно усилие и се измъкна изпод огромното отпуснато тяло. Седна крайно изтощен и се взря в човека до себе си. Прикривайки го, Големият Дениъл бе поел върху си основния удар на взривната вълна. Тя бе отнесла дрехите, оставяйки го по ботуши и колан. Увлеченият пясък бе охлузил цялата кожа от гърба и задника му и сега приличаше на прясно одран елен. Камъни и всякакви отломъци бяха накълцали гърба му, разкривайки белезникавите ребра.
– Дени? – повика го Хал. – Дени, чуваш ли ме?
Въпросът беше безполезен, рожба на собственото му объркване. Опита да се приближи, но си даде сметка, че не е господар на собствените си крака. Погледна към тях. Единствено те не бяха попаднали под закрилата на тялото на Дениъл. И двата крака бяха голи, а плътта обезобразена, сякаш прекарана през зъбците на кабестана. Парченца кост стърчаха от кървавата маса. Не усещаше никаква болка, така че съзнанието му отказа да възприеме видяното. Не можеше да повярва, че е загубил и двата си крака. Не желаеше да гледа повече тази картина на опустошение.
Използва лактите си, за да допълзи до Големия Дениъл, като ги забиваше в меката почва, а разкъсаните крака се влачеха отзад. Легна до огромното тяло и го обхвана с ръце. Залюля го нежно, както някога бе люлял малкия си син, за да заспи.
– Всичко ще се оправи! Ще преживеем и това заедно, както винаги – зашепна той. – Всичко ще се оправи, Дени!
Не усети, че плаче, докато не видя собствените си сълзи да падат върху обърнатото нагоре лице на Дениъл, като топли капки тропически дъжд, отмиващи белите песъчинки от широко отворените очи.
Така ги намери доктор Рейнолдс, дошъл откъм гората с двамата си санитари.
– Погрижете се първо за Дени! – помоли Хал.
– Господ вече го е поел под собствените си грижи – тихо отвърна доктор Рейнолдс, докато вдигаха Хал на носилка с виснали от нея крака.
59.
Том погледна назад към залива. От върха на ниската бяла дюна, където лежаха, той виждаше ясно двата кораба с правоъгълни платна на около миля зад рифа. Грациозният „Серафим“ водеше „Минотавър“ с неговите черни платна и заплашителен, могъщ вид. Под погледа му, те смениха галса и поеха на юг, напускайки поста си пред входа на залива.
Том се надигна на едно коляно и погледна над билото на дюната към крепостните стени, на около двеста крачки от тях. Тежкият облак барутен дим се разсейваше, понесен от мусона към морската шир. Горният край на стената бе отрупан със стотици глави, мургави брадати лица, под тюрбани и чалми. Защитниците размахваха мускети и подскачаха победоносно върху стената. Том чуваше възбудената врява и дори долавяше някои от фразите, отправени към двата английски кораба:
– Дано Бог почерни лицето на неверника!
– Бог е велик! Той ни дари победа!
Том започна да се изправя на крака.
– Нещо не е наред. Досега трябваше да са взривили портата.
Аболи се пресегна и го стисна за китката. Придърпа го долу до себе си.
– Спокойно, Клебе! Понякога най-тежката част от битката е изчакването.
И тогава чуха изстрели от противоположния край на крепостта, а всички арабски глави от бойниците се извърнаха в тази посока. Виковете и подигравките им стихнаха.
– Неверникът напада портите! – изкрещя един глас и мигновено настана суматоха. Даже и артилеристите напуснаха постовете си и хукнаха по стената, за да се изправят пред лицето на тая нова заплаха. Стената опустя за секунди и Том отново скочи на крака.
– Сега е моментът! След мен!
Аболи пак го смъкна долу.
– Търпение, Клебе!
Том се мъчеше да се освободи от хватката му.
– Не можем да чакаме повече! Трябва да отидем при Дори!
Аболи поклати глава.
– Дори и ти не можеш да се изправиш сам срещу хиляда души.
Том погледна към прозорчето, зад което знаеше, че е окован Дориан.
– Трябва да му дойде наум, да даде някакъв сигнал, да ни покаже къде се намира. Да размаха риза или нещо такова. – Но веднага го оправда: – Той е още дете. Невинаги се сеща какво да направи.
Кресчендото на ожесточена мускетна стрелба се донесе откъм далечния край на цитаделата.
– Чуваш ли, Клебе? – удържа го Аболи, – баща ти и Дени поставят заряда пред портата. Няма да чакаме дълго.
После експлозията продъни тъпанчетата им, а тътенът ги оглуши. Висок стълб прахоляк се издигна във висините и се изду като градоносен облак. Из него се премятаха разни парчетии, късове скали и горящи предмети, които оставяха димни следи на фона на синьото небе. Том видя едно бронзово оръдие да се извисява на сто фута във въздуха. Човешки тела и откъснати крайници излитаха още по-високо, заедно с дебели греди и други отпадъци.
Преди Том да дойде на себе си, Аболи се изправи и закрачи през празното пространство към крепостта. Том скокна и хукна след него, но полите на арабската дреха се плетяха в краката му, така че успя да го настигне чак при стената на цитаделата.
Аболи коленичи и направи стреме със сключените пръсти на двете си ръце. Без миг бавене, Том стъпи в него с огромния си ботуш и Аболи го вдигна високо към клоните на една смокиня, впила корени и стебло във фугите между отделните блокове на стената. Том се катереше като маймуна – не го спираха нито чифтът пистолети, затъкнати в пояса, нито ножницата на сабята, която го удряше през краката. Аболи и другите трима го следваха по петите, но Том стигна горния край на стената преди тях. Добра се до място, където бе започнала да се срутва и прехвърли крак през ръба.
Изпречи му се смаяно кафяво лице. Един арабин не се бе поддал на общия порив, предизвикан от глъчката при крепостната порта. С вик на изненада той отскочи при внезапното появяване на Том и се опита да насочи мускета си към него. Извитите петлета на оръжието се закачиха в гънка на робата му и докато той се бореше с тях, сабята на Том излетя от канията като птица. Острието преряза гласните струни на арабина, така че следващият му вик си остана само намерение. Отстъпи няколко крачки и падна, с размахани ръце, от петдесет фута във вътрешния двор зад гърба си.
Докато Аболи и тримата моряка прехвърляха стената, Том бързо огледа стените и двора на крепостта. През гъстите облаци прахоляк и пушек прозираха неясните очертания на арабите, които бягаха от развалините на портите. Подивяла от ужас тълпа се мъчеше да си пробие път по стената, надалеч от димящия ад, който, до преди миг, беше главна порта на цитаделата.
И ето, през взривените двери се изля друга ревяща тълпа – тичаха английските моряци. Те се препъваха из отломъците и се катереха по стълбищата, за да налетят върху пиратите по стената. Последваха два-три мускетни изстрела и Том видя един моряк да пада от стълбата. После двете страни се смесиха в ревяща и виеща, сечаща и мушкаща маса от биещи се мъже.
Том потърси с поглед баща си из тълпата. Обикновено той изпъкваше и в най-голямата бъркотия, с високия си ръст и черна брада, но сега не можа да го открие. Нямаше и време да гледа повече.
– Насам! – викна той и поведе хората си към най-отдалечените от портата стълби. Робите им осигуряваха добра защита и арабите ги пропускаха край себе си, без да им обръщат внимание. Том стигна необезпокояван средата на стълбището. Там видя аркообразен вход, който водеше към вътрешността.
Охраняваха го двама пазачи. Единият се опули срещу европейските черти и светли очи на Том и вдигна ятагана си високо над главата. С див вик стовари извитото острие към главата на противника си.
Том се дръпна с приклякане и нанесе бърз и елегантен контраудар. Сабята потъна дълбоко в гърдите на арабина. Когато я измъкна, въздухът напусна със свистене пробития гръден кош през раната и мъжът падна на колене. Аболи уби втория пазач със същата бързина. Прескочиха труповете и нахлуха в тесен и неосветен коридор.
– Дори! – викна Том. – Къде си? – Захвърли чалмата от главата си – повече не се нуждаеше от маскировка. Искаше Дориан да го познае. – Дориан! – отново извика той. Гласът му прокънтя някак неестествено в коридора, а в отговор чу многоезичен брътвеж.
От двете страни на коридора се виждаха вратите на десетина или повече килии. Оригиналните врати сигурно отдавна бяха изгнили, защото бяха заменени с нови, грубо сковани от сурови талпи, решетъчни рамки. Том видя призрачно бледи, брадати лица да надничат през отворите в тях и ноктести ръце да се протягат умолително към него. Веднага разбра, че това са пленници от завладените кораби. Дориан трябваше да е сред тях. Душата му запя.
– Дориан!
Един глас се обади на английски:
– Бог да Ви благослови, сър, всички се молехме час по-скоро да дойдете!
Аболи измъкна тежката греда, с която бе залостена вратата и затворниците се изсипаха от тясната си каменна килия в коридора. Том почти потъна в човешкия парцалив и вонящ поток, с мъка си проби път и продължи да наднича в останалите килии.
– Дориан! – надвика общата врява той. Мъчеше се да прецени в коя килия бе видял брат си, но не можа да се ориентира.
Сграбчи един от освободените затворници и завика в лицето му, като в същото време го разтърсваше за раменете:
– Има ли тук едно малко бяло момче с червена коса?
Човекът го погледна сякаш виждаше луд, измъкна се и хукна след останалите към вътрешния двор. Том стигна до последната килия в края на коридора. Вратата бе открехната и той влезе в тясно помещение с каменни стени. Беше пусто. На пода имаше тюфлек натъпкан с палмови листа и с това се изчерпваше цялата мебелировка на помещението. През тесния процеп в противоположната на входа стена се процеждаше слънчев лъч и Том бързо отиде до него. Погледна към залива и двата кораба в открито море.
– Тази е! – промърмори той. Скочи на перваза под прозорчето и надникна навън. Видя лианата недалеч от лицето си. – В тази килия бяха затворили Дори. Но къде е сега?
Скочи на пода и се огледа. Към стената бяха циментирани железни гривни за оковаване на пленници. Целите стени бяха изпъстрени с надписи, надраскани в меките блокчета. Видя португалски имена и дати от преди век, обрасли с мъх и плесен. Имаше и по-съвременни добавки с арабски букви и той разчете една извадка от седемнадесетата сура на Корана, която му бе позната, защото Алф Уилсън го бе карал да я учи наизуст: „Седемте небеса и земята и всичко по тях, свидетелстват за Неговата Слава“. Отдолу личеше друга драсканица, направена с тока на колан или друг метален предмет. Тя бе скоро издълбана с разкривен детски почерк: „Дориан Кортни – 3-ти февруари 1691“.
– Бил е тук! – високо извика Том. – Аболи, Дори е бил тук!
Аболи се появи на вратата, като я запълни цяла с огромното си черно тяло.
– А сега къде ли е, Клебе?
– Ще го намерим!
Том се забави само колкото да изхлузи робата, която пречеше на движенията му и да я захвърли в ъгъла. След това се втурнаха назад по коридора към ярката светлина на деня. Битката продължаваше да бушува в двора под тях, както и по стената, но от пръв поглед личеше, че защитниците на крепостта са разгромени. Стотици от тях бяха избягали през разрушените порти и захвърлили оръжие, бягаха към гората. Други бяха сгащени в различни ъгли. Някои молеха на колене пощада, но Том видя и други, които се хвърляха от стените, вместо да се опълчат срещу сабите на англичаните. С издути като балони бели роби, те политаха с вой към земята.
Някои обаче продължаваха съпротивата. Една групичка от десетина души бе заела източния бастион и предизвикателно ревеше: „Аллах акбар!“ – „Аллах е велик!“. Под погледа на Том, англичаните налетяха върху им, изклаха ги набързо и оставиха труповете да се валят по бойниците.
Том отчаяно търсеше да зърне мъничка фигура с червена къделя на главата, но от братчето му нямаше и следа. Някаква жена изкачваше тичешком стълбата срещу Том. Черното фередже бе отвято от вятъра и главата й оставаше непокрита. Беше почти дете. Дългите й черни коси се развяваха около изпълненото с ужас лице, а въгленовите очи бяха като на подгонена от хрътки сърна. С възбудени викове и смях, подире й търчаха четирима английски моряка. Ризите им бяха мокри от кръвта на избитите от тях, а покритите с кървави капки лица лъщяха, зачервени от похот.
Стигнаха момичето на върха на стълбата и го тръшнаха на земята. Трима го притиснаха към каменните плочи и вдигнаха полите на дългата роба. Показаха се стройни кафяви крака и гладък корем. Четвъртият моряк разкопча бричовете си и се хвърли върху й.
– Разработи ни дупката, приятел! – насърчаваха го другарите му. На Том и през ум не му бе минавало, че подобен ужас е възможен. Като кандидат за посвещаване в Ордена на Свети Георги и Светия Граал, той бе обучаван, че войната е благородно занимание, а всички войни са галантни рицари. Понечи да се намеси, но Аболи стисна китката му в железния си юмрук.
– Остави ги, Клебе! Това е правото на победителя. Нашата задача е да намерим Бомву. – Използва прякора, който бе дал на Дориан и който на езика на гората означаваше „Червения“.
– Не можем да им позволим това! – избухна Том.
– Не можем и да ги спрем – прекъсна го Аболи. – Ще те убият, ако се опиташ. Дай да намерим Бомву! – Момичето ридаеше сърцераздирателно, но Аболи повлече Том надолу към двора.
В този му край попаднаха на лабиринт от древни стени и входове. Някои врати зееха отворени, но повечето бяха здраво залостени, а прозорците заковани. Дориан можеше да се намира зад всяка от тях. Том знаеше, че братчето му е объркано и уплашено. Трябваше да го открият, преди да пострада в битка или грабеж.
– Започни от другия край! – викна Том към Аболи. – Аз от този.
Не изчака да види, дали Аболи ще го послуша, а хукна към първата врата. Беше заключена. Опита се да я разбие с рамо, после отстъпи и ритна масивния железен кофар. Вратата не мръдна. Том се огледа и позна един от моряците на „Серафим“, затичан с брадва в едната ръка и пистолет в другата. Ръцете му бяха в кръв до лактите, а лицето изпълнено с екстаза и опиянението от битката.
– Чарли! – викна Том и човекът го чу през пелената на безумна жажда за кръв, покрила съзнанието му. – Разбий тази врата! – нареди му Том.
Чарли се ухили, възхитен от перспективата за нова разруха.
– Дръпни се на страна, Томи, моето момче! – викна той и се хвърли срещу вратата. С два мощни удара на брадвата тя висна безпомощно на пантите си. Том я ритна и влезе в помещението. Изведнъж попадна в плетеница от стаички и коридори. Втурна се напред, като надничаше във всяко помещение. Явно бяха напуснати много набързо, защото навсякъде се валяха в безпорядък дрехи и завивки.
Изведнъж чу силно тропане над главата си и погледна към паянтова стълба в края на коридора. Някой сякаш се мъчеше да излезе от заключена стая. Може би Дори! Сърцето му заби лудо. Без да му мисли повече, Том литна по стълбата, като вземаше по две стъпала наведнъж. В горния й край, видя отворена масивна врата, с щръкнал от бравата огромен железен ключ. Вмъкна се през нея в продълговато и тясно помещение. Прозорците бяха заковани и то тънеше в полумрак.
– Дори! – извика Том и бързо се огледа. Веднага разбра, че не е затвор. Покрай стената срещу закованите прозорци, бяха наредени малки дървени сандъчета. Много приличаха на онези, които бяха взели от джонката на Ал Малик, сандъчетата с откупа за Дориан. Това трябва да бе част от съкровището на Ал Ауф. Може би най-ценната.
Капаците на четири от сандъчетата бяха отковани. Въпреки тревогата за брат си, Том бе очарован от тяхното съдържание. Разпозна характерните торбички, в които арабите съхраняват златни монети. Извади една и я претегли в длан. Теглото и формата на монетите, която усещаше през плата, разсеяха всякакви съмнения.
– Злато! – прошепна Том. В тоя миг забеляза оставени на пода, до сандъците, кожени дисаги. Те бяха наполовина пълни с платнени торбички. Изглежда бе прекъснал нечия подготовка за напускане на завладяната крепост. Шумът, който бе чул, е бил причинен от разковаването на капаците.
Който и да е бил този човек, той трябва да е все още наоколо. Едновременно с тази мисъл, Том долови леки стъпки по плочника зад гърба си. Това го накара да настръхне и да се хвърли към вратата.
Ал Ауф се бе стаил зад вратата, когато чу шума от стъпките на тичащ към него човек. Том го позна веднага. Видял го бе на палубата на „Минотавър“, когато „Серафим“ нападаше. Оказа се по-висок, отколкото си мислеше Том, а хищните му, дълбоко поставени очи, имаха тъмния и свиреп поглед на лешояд. Беше гологлав, без тюрбана си. Черните му кичури, прошарени със сребърни нишки, се спускаха към раменете и смесваха с брадата. Устните се опънаха в дивашка усмивка, а пистолетът в лявата ръка се насочи към главата на Том.
За част от секундата, той погледна в бездънното дуло на оръжието, а после в светещите очи на Ал Ауф, присвити над цевта. С металическо щракване, което прозвуча като гръм между тесните стени на помещението, петлето падна и подсипът се възпламени с леко пуфкане и бяло облаче дим. Том присви очи в очакване куршумът да се забие в челото му, но това не се случи – пистолетът засече.
Ал Ауф остана за миг заслепен от дима и блясъка на възпламенения в подсипа барут. Това време бе достатъчно за Том да скъси дистанцията помежду им. Забелязал бе, че пистолетът е с две цеви и показалецът на пирата трескаво търси втория спусък. Даваше си сметка, че не може да разчита на късмета си още един път и че следващият изстрел ще е фатален.
Замахна със сабята към протегнатата с пистолета ръка и острието се заби във вътрешната страна на китката. Сряза като с бръснач снопчето кръвоносни съдове и безжизнените пръсти изтърваха пистолета. Той тупна върху дръжката си и втората цев нададе яростен рев. Куршумът разби един от дървените сандъци, а Ал Ауф политна назад, посегнал към ятагана, окачен на украсения със скъпоценни камъни пояс. Успя да го измъкне точно навреме, за да отбие насочената право в основата на гръдната му кост сабя.
Том не очакваше такава пъргавина. Среброто в косите и брадата го бе подвело. Корсарят беше бърз като леопард, а в ударите на ятагана му се усещаше силата на два пъти по-млад мъж. Докато Том отстъпваше след удара си, Ал Ауф се отпусна на едно коляно и замахна към глезените. Такъв удар би могъл да му отреже краката. Том нямаше време да отстъпи. Затова подскочи във въздуха и кривото острие светна под тежките му ботуши. Все още във въздуха, Том нанесе сечащ удар към главата на пирата, но той отскочи встрани като змия под камък. Оставил бе локва кръв на плочника, а китката му продължаваше да блика. Том блокира ответния удар и финтира високо, но Ал Ауф контрира и се приведе под сабята, насочил удар към стомаха на Том. Той отскочи и ударът остана къс. Започнаха да обикалят в кръг, вперили поглед един в друг, в усилие да отгатнат следващия ход на противника. Остриетата дрънчаха и стържеха едно о друго, в търсене на слабо място.
Кракът на Том се подхлъзна в кървавата локва и пиратът мигновено се възползва от залитането му, за да се метне като стрела, протегнал ръка към хълбока му. Том отплесна ятагана и принуди нападателят да отстъпи. Вече познаваше противника си. Беше бърз и пъргав, а възрастта не бе намалила силата на ръката му.
Плъзна се към здравата му ръка, подмами го с мигновено разкриване и когато Ал Ауф се подведе и нападна, Том удари ятагана отдолу нагоре, вплете го в собственото си оръжие и силно натисна. Сега се изправиха лице в лице, гърдите им почти допрени, а остриетата кръстосани на височината на очите. Том напъна с цялата мощ на младите си, широки рамене и Ал Ауф отстъпи крачка. Том усещаше как силите напускат корсаря, изтичайки през раната на другата му ръка. Том отново натисна, но Ал Ауф не бе отслабнал толкова, колкото показваше. Той рязко се извъртя и Том политна, лишен от съпротива пред напора си. Ал Ауф отново приклекна. Том трябваше да го очаква – достатъчно добре бе опознал вече бойните прийоми на противника си. Като по някакво чудо, с котешка пъргавина успя да изхвърли встрани долната част на тялото си и върхът на ятагана драсна хълбока му. Той раздра плата на бричовете и сряза плитка рана в еластичния като каучук мускул на крака.
Раната не беше тежка, а Ал Ауф се бе разкрил цял в устрема на удара си. Том бързо насочи сабята си към него и пиратът едва успя да вдигне гарда. Том го увлече в дълга серия. Двете остриета святкаха във въздуха, стържеха така остро, че опъваха нервите им като струни, ръкохватките вибрираха в дланите им.
Най-накрая Том успя да превърне схватката в чисто състезание по физическа сила и издръжливост. Ал Ауф не можеше да прекъсне серията. Това би значело да отвори гарда си, а нямаше съмнение, че ударът на Том ще последва със скоростта на мълния. Беше класическа дълга серия, на която го бе научил Аболи.
– С тоя трик баща ти уби Шрьодер – му беше казал той. – А тоя холандец бе най-добрия фехтувач, когото съм виждал да размахва сабя. След баща ти, искам да кажа.
Том мобилизира цялата сила на китката си и пиратът отстъпи. Двете остриета продължаваха да описват дъги, а върху кафявото чело започна да избива пот. Тя се стичаше по набръчканото от усилие лице, към очите и брадата му. Победоносен възторг обзе Том. Кръвта продължаваше да тече от китката на противника, а цялото му лице се сгърчи в ужасяваща гримаса на отчаяние. Отчаяние и смърт.
Внезапно Том промени ъгъла на китката и върхът на сабята застина на инч от очите на пирата. Той се предаде. Въпреки волята му, дългите кафяви пръсти се разтвориха и ръкохватката на ятагана им се изплъзна. Том го подхвана със сабята си и с рязко движение на китката го запрати към противоположната стена, където оръжието издрънча и падна на плочника.
Ал Ауф направи опит да се шмугне към вратата, но като усети сабята опряна на гърлото си, се подчини на нейния натиск и облегна гръб о стената. Том бе силно задъхан и му трябваше малко време, за да проговори.
– Има един-единствен начин да спасиш живота си – промълви той с неравен глас. Очите на пирата се присвиха, когато чу неверника да говори така добре собствения му език. – Ще ми предадеш франкското момче, което си затворил.
Ал Ауф го погледна втренчено. Вдигнал бе ранената ръка до гърдите си и се мъчеше да спре кръвта, като я стискаше със здравата.
– Отговаряй! – викна Том и натисна по-силно върха на сабята в гърлото на корсаря. – Говори, свинско чедо! Дай ми момчето и ще те оставя жив!
Арабинът потръпна под натиска на острието.
– Не знам за такова момче…
– Много добре знаеш. Онова с червената коса – прекъсна го Том.
Ал Ауф изви устни в подигравателна усмивка.
– За какво ти е Ал Амхара, Червения? – попита той и в погледа му светна страшна омраза. – Да не ти е любовник?
Сабята потрепери в ръката на Том.
– Ал Амхара ми е брат.
– Много си закъснял тогава – злорадо изрече Ал Ауф. – Той е вече на място, където не можеш го намери!
Том усети как някакви стоманени клещи стягат гърдите му. Започна да се задушава. Дориан бе мъртъв.
– Лъжеш. – Непоносима болка му пречеше да намира нужните арабски думи. – Знам, че е тук! Видях го със собствените си очи. Ще го открия!
