Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 51 (всего у книги 62 страниц)
126.
Не позволи на Батула да го придружи. Щом падна нощта, плътно се уви в роба, яшмак и тюрбан, яхна един кон и излезе от града в северна посока. Спомняше си всяка пътека, поточе, горичка и мангрово блато.
Прокрадваше се през палмовите горички, докато насреща му изникна стената на харема, могъща и мрачна в мрака, преди да се покаже лунният лик. Откри древните развалини и върза кобилата в един храсталак наблизо, който не се виждаше от пътеката на дървосъбирачите. Не очакваше да се натъкне на някой островитянин в тоя час, защото всички бяха суеверни и се страхуваха от горските джинове.
Катереше се през купчините срутена зидария и си пробиваше път през гъсталаците, докато стъпи в скритата чиния. Отворът на тунела бе цял обрасъл и ясно личеше, че никой не го бе използвал през всичките тия години.
Приседна на коралово блокче, откъдето можеше да държи под око както края на тунела, така и околността. Не се наложи да чака дълго, тъй като скоро бяло сияние освети източния небосклон, а после луната се показа над върховете на палмите и заля местността със сребърна светлина.
Чу тихи звуци, леки стъпки и шепот откъм тунела:
– Доуи? Тук ли си? – Гласът беше по-дрезгав отколкото го помнеше. Кожата му настръхна.
– Тук съм, Яси.
Клонките, които скриваха отвора се раздвижиха и тя излезе в лунната светлина. Носеше проста бяла роба и парче плат на главата. Веднага забеляза, че е доста пораснала, но тялото й си оставаше стройно и гъвкаво като фиданка, походката й лека и чевръста, като на подплашена газела. Тя замръзна на място, после бавно махна воала от лицето си.
Дориан се задъха. Беше толкова красива на лунната светлина. Макар и пораснала, личицето й си бе останало с изящни и миниатюрни черти, високи скули и огромни очи. Когато се усмихна, устните се разтвориха пълни и сочни, за да покажат равни бели зъби.
Той се изправи и махна яшмака си. Ясмини промълви:
– Толкова си голям. И брада… – Тя млъкна колебливо.
– А ти си станала много хубава жена.
– Така ми липсваше – прошепна Ясмини. – Всеки Божи ден…
Изведнъж се втурна към него и той протегна ръце. Ясмини трепереше притисната до гърдите му и тихичко хлипаше.
– Не плачи, Яси! Моля те, не плачи!
– Толкова съм щастлива! – ридаеше тя. – През целия си живот не съм била така щастлива!
Сложи я да седне на кораловото блокче и тя престана да плаче, като се дръпна назад, за да разгледа лицето му.
– Чувах за теб даже в харема. Разправят, че си станал велик воин, че си спечелил жестока битка в пустинята и си превзел Мускат заедно с нашия баща в друго страшно сражение.
– Не съм спечелил тия битки самичък. – Той се усмихна и проследи с пръст очертанията на устните й. Разговаряха бързо и нетърпеливо, като се прекъсваха един друг и оставяха нещата недоизказани, за да се прехвърлят на друга тема.
– Какво стана с маймунката ти Джини? – попита Дориан.
И отново сълзи напълниха очите й, блеснали под лунните лъчи.
– Джини умря – прошепна тя. – Куш я хвана в безценната си градина и я преби с лопата. После ми изпрати телцето й като подарък.
Дориан отново смени темата, говори за по-приятни спомени от детството и скоро тя пак се разсмя. След това и двамата замълчаха, а тя сведе срамежливо очи. Каза, без да го поглежда:
– Помниш ли как ме заведе да се къпем в морето, когато бяхме деца? Тогава за пръв път излязох от харема.
– Помня. – Гласът му бе пресипнал.
– Ще ме заведеш ли пак тази нощ? – Погледна го в очите. – Моля те, Доуи!
Тръгнаха ръка за ръка между дърветата и стигнаха до пустия, осветен от луната пясък. Сенките на палмите лежаха тъмнопурпурни върху неговата белота, а водата светеше с маслени отблясъци като черна перла.
Откакто бяха идвали тук предишния път, пещерата в пясъчната скала бе станала по-дълбока под действието на приливите. Спряха при входа и тя попита:
– Грях ли е това, което правим?
– И да е, не ме интересува – отвърна той. – Знам само, че те обичам и не се чувствам грешник, когато съм с теб.
– И аз те обичам – отвърна Ясмини. – Не бих могла да обичам повече нещо или някого, даже сто години да живея. – Развърза робата около врата си и я остави да се свлече на пясъка. Остана само по копринени шалвари.
Дориан я гледаше, затаил дъх. Гърдите се бяха налели, а зърната им стърчаха потъмнели. Гладката кожа светеше като вътрешната страна на мидена черупка.
– Ти ме дразнеше, че съм приличала на маймуна! – промълви Ясмини наполовина предизвикателно, наполовина свенливо.
– Вече не. – Дориан си пое дъх. – Никога не съм виждал толкова красиво нещо.
– Страхувах се че няма да ти харесам. Искам да ме харесваш, Доуи. Кажи ми, че ти харесвам, моля те!
– Обичам те – отвърна той. – Искам да станеш моя жена и съпруга.
Тя се засмя от радост, хвана ръцете му и ги сложи върху гърдите си. Те бяха топли и еластични, а зърната им се втвърдиха, докато ги галеше нежно с пръсти.
– Аз съм твоя. Мисля, че винаги съм била твоя. Не знам как се прави, но искам да стана твоя жена тази нощ.
– Сигурна ли си, любима? Ако се разбере, ще последва опозоряване и ужасна смърт.
– Да бъда без теб, ще бъде много по-ужасна смърт от всичко, което може да измисли Куш. Знам, че не може да продължи винаги, но нека бъда твоя жена поне тая нощ. Покажи ми как, Доуи! Покажи ми!
И той постла робата си на пясъка, и я положи внимателно на нея. Бавно, с безкрайна нежност, тихи звуци на почуда и изненадани ахкания, с продължителна болезнена тръпка преминала в радостна наслада, те станаха любовници.
127.
В последвалите дни Дориан потъна до гуша в грижи около подготовката на предстоящия поход във вътрешността. Изкупи почти всички налични товарни животни на острова и изпрати една от джонките на юг до Занзибар, за да направи същото. Изкупи голяма част от зърното и търговските стоки на пазара.
Прекарваше часове наред в разговори с водачи и участници в нападнати и ограбени кервани. Опитваше се да установи самоличността на бандитите, тяхната численост, както и въоръжението и методите им. Направи обща оценка на загубите и остана поразен. Над три лаки златен прах, двадесет и седем тона слонова кост и повече от петнадесет хиляди току-що пленени роби бяха преминали в ръцете на разбойниците. Халифът имаше пълно право да се тревожи.
Що се отнася до самите нападатели, сведенията бяха мъгляви и противоречиви. Според едни, имало бели мъже, франки, и черни копиеносци и стрелци с лък. Според други, всички били диваци. Един разправяше, че нападали само нощем, когато керванът е спрял за сън, а друг каза, че нападнали дългата му колона роби и носачи посред бял ден, избили всички пазачи араби и само той успял да се спаси. Друг търговец съобщи, че му пощадили живота, както и на всичките му хора, но им отнели ценностите. Дориан разбра, че няма съгласие по въпроса за самоличността на разбойниците, а способите им за нападение са разнообразни. Едно беше ясно: явяваха се от юг като горски джинове и по същия начин безследно изчезваха.
– Какво правят със заловените роби? – попита Дориан, но арабите свиха рамене. – Трябва да ги продават някъде – настоя той. – За транспортиране на такива огромни количества, ще им трябват големи кораби.
– Не са забелязвани подобни флотилии по протежение на целия Бряг на треската – отговаряха хората и недоумението му нарасна.
Безспорните сведения, върху които да гради планове за предстоящи действия, бяха оскъдни. Единственото, което можеше да стори, беше да охранява керваните, за да съживи почти замрялата търговия. Изправени пред тежките загуби, търговците от Ламу и Занзибар не се решаваха да финансират нови експедиции.
Обмисляше и възможността за активни действия. Да намери убежищата на бандитите, да ги проследи като диви животни, каквито бяха и да ги унищожи. За целта, нае всички останали без работа, поради спирането на търговията, следотърсачи и водачи на кервани.
Не можеше да започне кампанията, преди да се сменят сезоните, защото сега беше времето на Голямата влага и всички долини бяха наводнени, а Брегът на треската напълно оправдаваше страховитата си слава. Все пак, трябваше да бъде напълно готов да опъне платна, щом се обърне вятърът и куси задуха отново.
Мисълта за куси винаги насочваше мислите му към Ясмини. Същият вятър щеше да я откара на север към нейния жених. Стомахът му се свиваше от безсилие и гняв. Помисли си да пише до халифа в Мускат и да го помоли да отмени сватбата. Дори обмисли възможността да признае любовта си и да помоли за разрешение, да се ожени за Ясмини.
Срещаха се на брега всяка вечер, но когато сподели идеята си с нея, тя се разтрепери от страх.
– Не мисля за себе си, Доуи, но ако нашият баща само заподозре, че ни свързва любов на мъж и жена, цялата му обич към теб няма да го спре. Дългът на честта ще го накара да постави въпроса пред моллите, за да отсъдят според Шериата. За двама ни той предвижда само една присъда. Не, Доуи, няма изход за нас по този път. Съдбата ни е в ръцете на Бога, а той не всякога е милостив.
– Тогава ще те отвлека – заяви Дориан. – Ще взема една от джонките и неколцина от най-верните си хора и ще отплаваме нанякъде, където да изживеем живота си в любов.
– Няма такова място на земята, Доуи! – отвърна Ясмини с печал. – И двамата принадлежим към исляма и в неговите земи няма място за нас. Ще бъдем низвергнати и преследвани цял живот. Ти си велик човек тук и скоро ще станеш още по-велик. Баща ми и целият му народ те обичат. Няма да позволя всичко това да бъде изгубено заради мен!
Голяма част от скъпоценното им време заедно минаваше в обсъждане на тази безизходица. Лежаха прегърнати и си шепнеха безспир. Разбрали, че няма нито изход, нито избавление, двамата се любеха с дива страст, сякаш така можеха да отклонят ръката на неумолимата съдба, надвиснала над главите им.
Преди зазоряване, Дориан я отвеждаше до дупката, тя го целуваше за сбогом и поемаше към харема по Прохода на ангела. През деня, някога игривото и щастливо момиче, обичано от всички в харема, оставаше бледо, мълчаливо и отпуснато. Приятелките и цялата прислуга започнаха постепенно да се тревожат. А нищо в този малък и затворен свят не можеше да убегне от ушите и очите на Куш.
Скритата им и безнадеждна любовна идилия продължи през месеците, оставащи до смяната на мусона. Експедиционните сили за континента бяха почти готови да отплават, а последните подробности около сватбата на Ясмини вече се уточняваха. Зестрата й бе изпратена от Мускат на жениха в Абу Даби, а чеизът се опаковаше, за да бъде натоварен на джонката, която щеше да я отведе хиляди мили на север, в друг дворцов затвор, където да прекара остатъка от живота си.
– Не мога да допусна това! – каза й Дориан. – Ще те спася, дори ако трябва да се откажа от всичко в тоя живот.
– Не, Доуи! Няма да ти позволя! Много други жени те очакват занапред. Ще спечелиш слава и щастие и без мен.
– Няма – отвърна той. – Други не ме интересуват. Искам само теб!
– Тогава никога вече няма да мина през Прохода на ангела. Ако не ми обещаеш, че ще избиеш тая лудост от главата си, това ще бъде последната ни среща, Доуи. Искам да ми се закълнеш!
– Не мога.
– Тогава няма да се видим повече.
Разбра, че решението й е твърдо.
– Моля те, Яси, не бъди така жестока и към двама ни!
– Тогава нека се любим за последен път!
– Яси, не мога да продължа живото си без теб.
– Ти си силен. Ще продължиш. Нека се любим. Дай ми някаква опора, нещо което да помня през годините.
И те се разделиха при входа на тунела. Ясмини се втурна назад през тесния проход с невиждащи от сълзи очи. Докато се измъкваше през дупката в гробницата на светията, една огромна ръка я стисна за рамото и я изправи на крака.
Започна да се мята и рита, а Куш се кикотеше в лицето й, хванал я без усилие.
– Много години чакам тоя миг, малкото ми курвенце. Знаех си, че един ден ще ми паднеш в ръчичките. Винаги си била много самонадеяна и вироглава.
– Остави ме! – писна тя. – Пусни ме долу!
– Няма – отвърна Куш. – Сега си моя! Никога повече няма да пренебрегваш моите правила! Другите ще слушат писъците ти, ще се свиват от страх в постелите си и ще разберат, каква е цената на греха.
– Баща ми – изплака тя. – Бъдещият ми съпруг. Те ще те накарат скъпо да си платиш, ако ми направиш нещо.
– Баща ти надали знае как се казваш. Той има още много дъщери, макар никоя от тях да не е пачавра като тебе. А бъдещия ти съпруг не е луд, да прибира в харема си скапан и наяден плод. Не, малката ми! От тук нататък принадлежиш само на Куш.
128.
Евнухът я отнесе в тясна килийка до гробището, в дъното на градините, отделена от останалата част на харема с разцъфнал жив плет. Двама от подчинените му, също евнуси, едри и затлъстели, но много яки, чакаха там. И тримата се хилеха в предвкусване на удоволствието, съблечени по препаски и вече изпотени в задуха на килията. Те докосваха разголеното й тяло, галеха стройните й крайници, душеха косите и щипеха малките обли гърди. Когато я съблякоха напълно, вързаха китките и глезените й с ремъци и я приковаха към дървена рамка с разкрачени крака и разперени ръце. Тогава Куш се изправи между краката й с почти блага усмивка.
– Въвлечена си в блудство. Знаем кой е мъжът, но за голямо мое съжаление, неговата власт е твърде голяма, за да му се въздаде според делата. Наказанието му ще бъде, да разбере за твоята участ. Целият останал свят извън тия стени ще знае, че си умряла от треска. Много хора мрат от нея през този сезон. Аз обаче ще имам грижата, любовникът ти да научи истината. Докато е жив ще го мъчи съзнанието, че е виновен за необичайната ти, мъчителна смърт.
Все още усмихнат, той се наведе и сложи тлъстата си длан върху интимните й части, като погали мекото гнезденце фини тъмни косъмчета между бедрата.
– Сигурно си чула, какво става с лошите момичета, попаднали в тази стая. Ако обаче не си, аз ще ти обяснявам в хода на действието.
Кимна към един от евнусите, който застана до него с дървен поднос в ръце. Върху подноса лежаха две малки пакетчета, загънати в тънка оризова хартия. Имаха форма на рибки, дълги колкото човешки пръст, с изтънени краища. Лъщяха под светлината на лампите, защото бяха дебело намазани с овча лой.
– Във всяко има по пет унции стрити люти чушки. Сам си ги отглеждам в градинката. От най-лютите са. Сокът от моите плодове може да разкапе устата и на най-коравия могул, дето цял живот само люто къри яде. Слагам си ръкавици от кучешка кожа, когато стривам праха.
Внезапно навря тлъстия си показалец дълбоко в нея.
– Едното пакетче за тая хубава, благоуханна дупчица отпред. – Ухили се в лицето й, когато Ясмини изпищя от изненада, болка и унижение. Евнухът измъкна пръст и отново го навря малко по-назад. – А второто за другата, по-тъмна дупка отзад. – Той измъкна пръст, помириса го и сбърчи нос към другите двама, които се затресоха от смях.
Взе едното пакетче от подноса. Ясмини го гледаше ужасена и започна отчаяно да се мята.
– Дръжте й краката – изръмжа Куш. Единият разчекна коленете колкото бе възможно. Куш раздели свилените косъмчета и меките устни под тях. После пъхна с опитна ръка намасленото пакетче в тялото й.
– Виждаш ли как Ал Амхара е направил път и улеснил задачата ми – каза той и обърса ръка в препаската си. – Предницата е готова. Да видим сега отзад. – Той взе второто пакетче. Помощникът му хвана в ръце малките обли бутове на Ясмини и грубо ги дръпна настрани.
Тя бе прехапала устни, а зъбите аленееха от собствената й кръв. Мяташе гъвкавото си златисто тяло, доколкото позволяваха ремъците, а към косите й се стичаха сълзи.
Куш завря свободната си ръка между бутовете.
– Разтвори повече! – викна към помощника си. – А така! Я колко е стегнато.
Хлипането на Ясмини премина в остър писък.
– Готово! – злорадстваше Куш. – Цялото го натъпках, докъдето можах да стигна. – Отстъпи крачка и добави: – Вържете здраво глезените и коленете й, та да не може да изплюе бонбончетата!
– Двамата се хванаха чевръсто за работа, а после станаха, за да се насладят на резултата от усилията си.
– А сега вървете да доизкопаете гроба на курветината. – Евнусите излязоха и скоро откъм гробището се чуха добродушните им закачки и скърцането на лопати в песъчливата почва.
Куш клекна до Ясмини.
– Смъртната ти носилка е готова, както и чаршафът, с който ще те спуснем в земята. – Посочи към един от ъглите на стаята. – Я виж тука! Сам съм изрязал надгробната ти дъска, със собствените си любящи ръце. Има си и надпис. – Куш го показа. – Тук е изписана датата на смъртта ти. Пише още, че си умряла от треска.
Ясмини мълчеше с вдървено тяло. Очите й, широко отворени и блеснали от сълзи, оставаха приковани върху лицето на евнуха.
– Разбираш ли, лютивият прах е толкова силен, че ще прояде хартията, а собствените ти сокове ще му помогнат отвън. Много скоро хартията ще се разпадне и прашецът ще докосне тайните ти местенца.
Махна с галеща длан косите от лицето й, а с палец обърса сълзите от ъгълчетата на очите, с почти майчина нежност.
– Най-напред ще усетиш леко жилване, а после то бързо ще прерасне в пожар, бушуващ пожар, чиито пламъци ще те накарат да замечтаеш за прохладата на ада. Доста курветини съм видял да умират по тоя начин, но досега не съм успял, да намеря думи за описване на страданията им. Утробата и вътрешностите ти ще бъдат изядени като от стотици плъхове, заглозгали мекотата на тялото ти, а писъците ти ще стигнат ушите на всяка жена в харема. И когато се изправят някой ден пред изкушение, ще се сетят за тебе.
Дишането му стана тежко, а изразът на лицето унесен, запленен от рисуваната картина на страдание.
– Кога ще започне? – попита риторично той. – След час или два, или дори повече. Не може да се каже с точност. Колко ще трае? Не мога да ти отговоря. По-слабите умират за едно денонощие, а по-издръжливите за четири, като не спират да пищят и за миг. Мисля, че ти си от издръжливите, но бъдещето ще покаже.
Отиде до вратата и подвикна към гробокопачите:
– Още ли не сте свършили? Докато не го изкопаете, никакво връщане тук за сеира!
– Още малко. – Единият спря и се подпря на лопатата. Над ръба на изкопа се виждаше само върха на бръснатата му глава. – Ще свършим преди да се е разпаднало първото пакетче.
Куш се прибра и разположи удобно туловището си на една пейка край стената.
– Очакването е много интересна част от цялата работа – съобщи той. – Някои молят за милост, но аз знам, че ти си твърде горда за това. Понякога, най-смелите се опитват да скрият от мене мига, в който се разпада пакетчето. Искат да ми отнемат удоволствието, но не успяват за дълго. – Той се изкикоти. – Не за много дълго!
Скръсти ръце пред меките си женски гърди и се облегна на стената.
– Ще бъда с тебе до края, Ясмини, да споделя всеки един прелестен миг. И положително ще пролея някоя и друга сълза над гроба ти, защото съм човек мекушав и чувствителен.
129.
Новината, че Куш е затворил ново момиче в къщичката край гробището бързо обходи харема и щом я чу, Тахи разбра с безнадеждна увереност, кое е то. Разбра също, какво точно трябва да направи. Без миг колебание, наметна шала и сложи фереджето си. Грабна кошницата, в която всеки път носеше от пазара продуктите, поръчани от някоя дворцова съпруга или наложница. Като престаряла самотна жена, тя имаше право да се движи свободно между харема и света отвъд неговите стени и едно от всекидневните й задължения беше посещението на пазара. Излезе от безрадостната си обител в задната част на кухненските помещения и се завтече през галерията покрай външната стена. Страхуваше се да не я спре някой евнух, преди да стигне портите.
Дълбока, непривична тишина висеше като покров над харема и градините, а галериите пустееха. Не се чуваше ни детски смях, ни женска песен, а огнищата в кухнята бяха студени. Всички обитателки на този женски свят се бяха притаили с децата си в своите покои. Толкова беше тихо, че когато Тахи спря и се ослуша, единственият шум бе шумът от кръвта й, пулсираща в ушите й.
Само един евнух охраняваше портите и той я познаваше добре. До такава степен бе завладян от драматичното напрежение на тишината, че хвърли бегъл поглед върху откритото й за разпознаване лице и махна нетърпеливо с пухкава ръка.
Щом излезе от полезрението му, Тахи захвърли кошницата и се впусна в тромав бяг. След миля сърцето й щеше да изскочи от умора. Едва дишаше. Строполи се край пътеката и не можеше да намери сили да се привдигне.
Някакво момче роб се зададе откъм полето, подкарало две магарета, натоварени с мангрова кора. Тахи се изправи с мъка и затършува под полите си за кесията.
– Дъщеря ми умира – каза тя на момчето. – Трябва да й доведа доктор. – Протегна сребърна рупия. – Закарай ме до него и ще ти дам още една, щом стигнем крепостта!
Момчето хвърли влюбен поглед към среброто и закима енергично. Развърза товара на едното магаре и го остави да падне край пътеката. Помогна на Тахи да се качи на самара, после плесна задницата на малкото животно и го подгони в тръс с весел смях и викове:
– Дръж се здраво, стара майко! Рабат е бърз като стрела. Ще те закараме на пристанището, преди да мигнеш.
