Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 62 страниц)
31.
– Наученото от приятелката на Дениъл снощи изяснява някои неща – каза Хал и огледа решителните лица на офицерите, събрани в кърмовата каюта. – Едното е, че Янгири е свил гнездо някъде в тоя район. – Надвеси се над проснатата върху писалището маса и очерта с пръст кръг около Мадагаскар. – Оттук може да контролира както южните, така и източните търговски пътища.
– Главното е да се открие базата му – изръмжа Аболи. – Няма причина да е непременно на голям остров. Има стотици други, пръснати на две хиляди левги, от брега на Оман до Маскареновите острови на юг.
– Прав си – съгласи се Хал. – Към тях следва да прибавим и други десетки, дето нито ги знаем, нито имат име, нито са отбелязани на която и да е карта. Може да си плаваме сто години и пак да не открием и проучим всичките. – Вдигна поглед към лицата им. – Щом не можем да отидем при него, какво ни остава?
– Да го примамим при нас – отвърна Нед Тайлър.
Хал пак кимна.
– Да го накараме да излезе от леговището си. Да му хвърлим стръв и да чакаме. Това трябва да стане край Брега на треската. Ще трябва да кръстосваме край Мадагаскар и Занзибар, да се мотаем по цялото африканско крайбрежие. – Всички изсумтяха одобрително.
– Със сигурност той има шпиони на всяко пристанище на Индийския океан. Те му съобщават за възможната плячка – заговори Дениъл. – Поне аз щях да постъпя така, ако бях пират.
– Да – извърна се Хал към него. – Ще се отбиваме във всяко пристанище, за да покажем колко сме богати и колко зле въоръжени.
– Два бойни кораба с по тридесет и шест оръдия всеки? – усмихна се Нед Тайлър. – Това е достатъчно, за да обезкуражи който и да е пират.
– Един кораб – отвърна Хал и се усмихна на озадачените им физиономии. – „Йомен“ ще продължи сам към Бомбай, веднага щом се появи. Ще вземе пасажерите и целия товар, който успеем да натъпчем в трюма му. Към Брега на треската ще отплаваме сами.
– Дори и сам, „Серафим“ представлява голяма сила – отбеляза Алф Уилсън. – Достатъчно голяма, за да подплаши пиратите.
– Докато дойде време да вдигнем платна, няма да личи. – Хал разгъна чертежите на корабния корпус, върху които бе работил, откак прекосиха екватора. – Троянски кон, господа. Това ще приготвим за мастър Янгири.
Те се скупчиха около масата, високо изразяваха одобрението си, разгорещено коментираха и правеха предложения, схванали идеята на Хал.
– Целта ни е да направим да изглежда като един тромав, невъоръжен и богато натоварен търговски кораб. Първо амбразурите…
На другата сутрин Хал обиколи закотвения кораб с лодка. Нед Тайлър и двамата корабни дърводелци бяха в нея и Хал им обясняваше, какви изменения иска да се направят по фасадата на „Серафим“.
– Можем да оставим всички орнаменти и златни бои, каквито са – посочи Хал красивите фигури по носа и кърмата. – Придават на кораба малко лекомислен вид, като на кметската яхта в Лондон.
– По-скоро като на френски курварник – изсумтя Големият Дениъл.
– Освен това, лорд Чайлдс ще се ядоса много, ако повредим малкия му шедьовър. – Хал посочи бордовете на кораба. – Оръдейните амбразури са нашата главна грижа. – Те бяха оградени със златни листа, което правеше корпуса особено елегантен, но от друга страна ясно подчертаваше огневата мощ на „Серафим“. – Ще започнете с тях – нареди Хал на дърводелците. Искам да се маскират пантите на оръдейните капаци. Намажете ги с катран и после ги боядисайте, така че да се слеят с корпуса. – Още цял час обикаляха кораба и обсъждаха дребни поправки, които щяха да го направят по-безопасен на вид.
Докато гребяха назад, Хал каза на Големия Дениъл:
– Една от причините да пуснем котва толкова далеч от брега, вън от съображението да не попаднем в обсега на бреговите оръдия, бе да не допуснем любопитни очи от плажа да видят с какво се занимаваме тук. – Кимна към лодчиците, накачулили кораба. – Щом започнем работа, искам да ги разгониш. Трябва да изхождаме от предпоставката, че Янгири има свои хора на пристанището. Не искам бдителни погледи да следят всяка наша стъпка, а пъргави езици да разпространяват сведения за това.
Като се върна в каютата, Хал написа писмо до мастър Бийти, на адреса му в града, с което го уведомяваше, че ще продължи към Бомбай заедно със семейството си на борда на „Йомен ъв Йорк“, когато пристигне и че Гай ще пътува с него. Доволен беше, че може да уреди въпроса с писмо, вместо да се разправя с мастър Бийти лично.
– Е – произнесе той на глас, докато посипваше писмото с пясък, – така ще се преборим с побойническите и любовни наклонности на мастър Том. – След като сложи восъчния си печат, Хал прати да повикат Големия Дениъл, за да отнесе писмото на брега. – Още ли не се вижда „Йомен“? – попита той, щом главата на Дениъл надникна от вратата.
– Няма го, капитане.
– Кажи на вахтения офицер да ме извика в мига, в който върхът на мачтата му се появи на хоризонта. – Вече няколко пъти бе давал същото разпореждане. Дениъл изви поглед към тавана и засмука голите си венци в израз на подчинение. Хал скри усмивката си. Големият Дениъл можеше да си позволи такава волност.
32.
Той стоеше под бесилката в ярката светлина на утрото. Все още юноша, може би осемнадесетгодишен, не повече. Много красив – Хана Маакенберг обичаше да са красиви. Беше висок, със стройни нозе и гарвановочерна вълниста коса, спусната до раменете. Изпълнен бе с ужас и това я възбуждаше, както възбуждаше и тълпата наоколо. Всеки мъж, жена и дете от селището бяха тук, всеки колонист и домакиня, всеки хотентот и роб. Настроението им бе повишено, закачаха се и лудуваха. Даже и малките деца бяха сред тях, заразени от непосредствената жизнерадост на събитието. Те се гонеха с писъци в краката на възрастните.
До Хана бе застанала една съпруга на свободен колонист, закръглена, миловидна женица с брашнена престилка на кръста. Явно бе оставила хляба недоомесен в кухнята. Дъщеричката й се държеше за престилката. Подобна на ангелче, тя смучеше палец и гледаше към мъжа под бесилото с огромни сини очи.
– Това й е първата екзекуция – осведоми майката. – Малко й е чоглаво и се плаши от цялата тая тълпа.
Ръцете на осъдения бяха вързани зад гърба. Бе облечен в дрипаво моряшко бельо, а краката му бяха боси. Прокурорът пристъпи към края на платформата, за да прочете обвинението и присъдата, а тълпата се люшна и заблъска от нетърпение.
– Чуйте присъдата на съда на колонията Добра Надежда, произнесена в името Божие и по силата на пълномощията, дадени му от Държавния съвет на Република Холандия.
– Карай по-бързо! – провикна се един от колонистите. – Пускай го да ни потанцува!
– С настоящата се постановява, че Хендрик Мартинус Окерс, признат за виновен по обвинение в убийство…
– Аз бях там – гордо се похвали Хана на съседката си. – Всичко видях. Даже давах показания в съда, ако искаш да знаеш!
Жената я погледна с очакваното уважение.
– А защо го е направил? – попита тя.
– Защо го правят всички? – сви рамене Хана. – Бяха се напили и двамата като пънове. – Спомни си двете фигури, кръжащи с дълги ножове в ръце, под призрачната светлина на фенерите, хвърлили разкривени сенки по стените на кръчмата. Спомни си окуражаващите викове и тропане с крака.
– Как го направи?
– С нож, миличка. Беше много бърз, въпреки всичката пиячка в търбуха. Като пантера беше. – Направи жест отдолу нагоре. – Ей така, право в корема. Разпра го като риба. Целите му черва се изсипаха в краката, та се оплете в тях и падна по лице.
– Охо! – потръпна от възбуждащ ужас домакинята. – Като животни са тия моряци.
– Всичките, миличка, не само моряците – кимна превзето Хана. – Всички мъже са еднакви.
– И това е Божа истина! – съгласи се жената и вдигна момиченцето на рамо. – Ето така, миличка, от тука ще виждаш по-хубаво – каза й тя.
Прокурорът дочиташе присъдата:
– Гореспоменатият Хендрик Мартинус Окерс се осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата да се изпълни публично, на плаца пред крепостта, сутринта на третия ден от септември, в десет часа. – Тромаво се заспуска от площадката и един от войниците му помогна за последните няколко стъпала. Палачът, който стоеше зад осъдения, пристъпи напред и нахлузи на главата му черен памучен чувал.
– Много мразя да правят това – измърмори Хана. – Искам да гледам лицата им, когато заскачат на въжето. Червени и криви.
– Бавният Джон никога не им скриваше лицата – съгласи се съседката.
– Ама ти помниш ли го Бавния Джон? Това се казва човек на изкуството.
– Никога няма да забравя, как подреди сър Френки, английския пират. Цяло представление изнесе.
– Спомням си, като да бе вчера – каза Хана. – Обработва го поне половин час, преди да му клъцне главицата… – Една друга мисъл, събудена от екзекуцията я накара да млъкне. Нещо, свързано с пиратите и красивия юноша горе. Поклати глава с досада – джинът още й мътеше главата.
Палачът нахлузи примката през главата на осъдения и я намести под лявото му ухо. Юношата трепереше. На Хана отново й се прииска да зърне лицето му. Цялата сцена й напомняше нещо.
Палачът отстъпи и взе тежкия дървен чук. Вдигна го нагоре и с все сила удари дървения клин на капака. Осъденият проплака жално:
– За Бога, имайте милост!
Тълпата се заля от смях. Палачът стовари чука отново и капакът пропадна надолу с трясък. Момчето падна в дупката, шията му се опъна и главата климна на една страна. Хана чу как гръбнакът се прекърши със звук от на счупена съчка и отново изпита разочарование. Бавният Джон щеше да пресметне дължината на въжето по-добре. Щеше да го остави да рита и да се мята дълги мъчителни минути, докато животът бавно изтича от тялото. Тоя палач беше грубиян, лишен от въображение. За Хана всичко стана много бързо. Няколко конвулсии разтърсиха тялото на обесения и то увисна неподвижно в примката, с извита под невъзможен ъгъл глава.
Хана се извърна възмутена. И изведнъж застина. Споменът, който така дълго й се изплъзваше, изведнъж изникна в съзнанието.
– Момчето на пирата! – каза тя. – Сър Френки пирата – неговото момче. Никога не забравям лица. Казах, че го познавам.
– За кого говориш? – попита жената с детенцето на рамо. – Момчето на Френки? Кое е момчето на Френки?
Хана не си даде труд да отговаря, а забърза далеч от тълпата, скрила дълбоко тайната, която я накара да се разтрепери цяла. Споменът за събития преди двадесет години изникна сякаш пред очите й. Съдът над английските пирати. В ония времена Хана беше млада и хубава и срещу малка безплатна услуга, един от пазачите я бе пуснал в залата. Гледала бе целия процес от мястото си най-отзад. Не ти трябва ни цирк, ни театър.
Отново видя момчето, сина на Френки, окован редом с него, да слуша присъдата, прочетена от стария губернатор Ван дер Велде – единият се осъждаше на смърт, а другият – на вечна каторга. Как се казваше момчето? Затворила очи, тя съвсем ясно виждаше лицето му.
– Хенри! – възкликна тя. – Хенри Кортни!
Три години по-късно пиратите, водени от същия тоя Хенри Кортни, бяха избягали от тъмницата си в крепостта. Хана никога нямаше да забрави виковете и шума от битката, изстрелите на мускетите и експлозията, разтърсила земята. Огромен облак прах и дим се издигна високо в небето, след като английските главорези взривиха барутния погреб на крепостта. Видя ги със собствените си очи, как излязоха в галоп от портала с открадната карета и поеха пътя към вътрешността на континента. Макар войниците да ги гониха чак до неизследваните планини на север, те успяха да се измъкнат. Помнеше и обявите за наградата, разлепени на пазара и във всяка кръчма по крайбрежието.
– Десет хиляди гулдена! – прошепна Хана. Опита се да си представи такава камара пари. – С тях бих могла да се върна в Амстердам и до края на дните си да живея като благородничка. – Изведнъж настроението й се развали. Дали ще дадат наградата след толкова години? Цялото й тяло се сви от отчаяние при мисълта за недостъпността на огромното състояние. Ще пратя Анете да пита гаджето си в крепостта. Анете беше една от по-младите и хубави курви, обслужващи кръчмите по крайбрежието. Сред постоянните й клиенти се открояваше секретарят на губернатора. Нейният тъпкач, според жаргона на занаята. Хана вдигна поли и затича към брега. Знаеше, че Анете държи стая в „Ди Малмок“, един от най-популярните моряшки бардаци, наречен така по холандското име на албатроса.
Имаше късмет: Анете още се излежаваше в изпъстреното си с петна легло в миниатюрна стаичка под самия покрив на заведението. Тя седна в леглото, с разчорлени черни къдри и подути от съня очи.
– Защо ме будиш по това време? Да не си се побъркала? – сърдито изскимтя курвата.
Хана се стовари до нея и разказа историята си. Момичето махна гурелите от очите си. Докато слушаше, изразът й се промени.
– Колко? – попита тя невярваща и се надупи в леглото, за да събере пръснатите по пода дрехи. – На кой кораб? – попита, докато навличаше ризата през главата и пищния бял бюст. Хана замръзна при този въпрос. В залива имаше повече от двадесет съда и тя нямаше представа на кой от тях се намира плячката. После изразът й се проясни. Хенри Кортни беше английски пират, а сред закотвената флотилия имаше само два английски кораба. Трябва да е на един от тях.
– Остави тая работа на мене, миличка – каза тя на момичето. – От тебе се иска само да разбереш, има ли още награда и как можем да я получим.
33.
„Серафим“ беше на котва вече петнадесети ден, когато „Йомен ъв Йорк“ най-после пристигна в залива, борейки се с югоизточния вятър и хвърли котва на един кабелт зад кърмата му. Веднага след това Едуард Андерсън дойде лично на борда и още от стълбата поздрави Хал с думите:
– Едва Ви познах, сър Хенри. „Серафим“ не прилича на себе си.
– Значи, постигнал съм целта си – отвърна Хал, като го хвана под ръка и го поведе към каютата си. – Какво Ви задържа толкова дълго?
– Неблагоприятен вятър, откак се разделихме. Отнесе ме чак до бреговете на Бразилия – изръмжа Андерсън. – Радвам се, че отново сме заедно.
– Няма да е за дълго – увери го Хал, докато го настаняваше на един стол и му сипваше вино от Канарите. – Щом попълните запасите си и постегнете кораба, тръгвате към Бомбай сам, а аз ще поема по крайбрежието да търся тоя мюсюлмански пират.
– Не бях очаквал това – задави се с виното си Андерсън, при мисълта че няма да види плячка. – Имам добър боен кораб и екипаж…
– Може би прекалено добър – спря го Хал. – От онова, което научих тук, излиза че най-добрият начин да пипнем Янгири е да му подхвърлим примамка. Два бойни кораба по-скоро ще го накарат да се скрие, отколкото да излезе насреща им.
– Значи затова сте променил външния вид на кораба – каза Андерсън.
Хал кимна и продължи:
– Освен всичко останало, имаме пасажери, бърза поща и товар за Бомбай. Мастър Бийти е на квартира в града, където очаква да го вземете и откарате до Бомбай заедно със семейството му. Ветровете няма да се задържат така благоприятни още дълго. Скоро ще се променят и прекосяването на Океана на Индиите ще се окаже трудна задача.
Андерсън въздъхна:
– Разбирам доводите Ви сър, макар да не е голяма утеха. Наистина ще Ви напусна с голяма неохота.
– Докато стигнете Бомбай, мусоните ще променят посоката си. Ще можете да разтоварите и да поемете по тях, назад през океана, към Брега на треската, където ще Ви очаквам.
– Това ще отнеме няколко месеца в двете посоки – мрачно посочи Андерсън.
Хал беше доволен от този ентусиазъм. Други капитани на Компанията биха се радвали да избегнат опасностите и статутът на мирни търговци напълно ги задоволяваше. Опита се да го успокои:
– Когато се съберем отново, аз ще разполагам с много по-точна информация за Янгири. Може дори да съм надушил леговището му. С положителност ще имам нужда и от двата кораба, за да се справя с него. Може да разчитате, че няма да се впусна в подобно начинание без Вас и екипажа Ви, сър.
Андерсън се успокои донякъде.
– Тогава ще трябва колкото може по-бързо да се подготвя за плаването до Бомбай. – Той пресуши чашата си и стана. – Ще сляза на брега веднага, за да видя мастър Бийти и да му кажа да се приготви със семейството си за по-нататъшно плаване.
– Пращам Дениъл Фишър, моя офицер, да Ви заведе до квартирата на мастър Бийти. Бих дошъл лично, но поради причини от различно естество, не би било благоразумно. – Придружи Андерсън по стълбата до палубата и при релинга му каза: – Утре ще натоваря пощата за губернатор Онгие и стоките за Бомбай на големите лодки и ще Ви ги пратя. Възнамерявам да вдигна котва след три дни и да започна издирването на Янгири.
– Хората ми ще са готови да приемат товарите. Ако е рекъл Господ, ще мога да отплавам до десет дни или по-рано.
– Ако ми доставите удоволствието да вечеряте утре с мен, ще можем да обсъдим някои подробности относно плановете ни за бъдещето.
Стиснаха си ръцете и докато се спускаше в лодката, следван от Големия Дениъл, Андерсън изглеждаше значително по-доволен.
34.
Хана седеше на върха на една от високите пясъчни дюни и наблюдаваше закотвената в залива флотилия. С нея имаше още двама: Анете и Ян Олифант.
Ян Олифант беше копелето на Хана. Баща му се казваше Ксиа Нка, могъщ хотентотски вожд. Преди тридесет години, докато все още изглеждаше добре и косата и беше златисторуса, Хана получи от него наметка от кожа на червен чакал срещу една нощ услуги. Връзките между бели жени и цветнокожи мъже бяха категорично забранени от ОИИК, но Хана никога не се бе отнасяла сериозно към глупавите закони, сътворени от седемнадесет старци в Амстердам.
Макар Ян Олифант да приличаше на баща си в лице и по цвят, той се гордееше с европейската си кръв. Говореше безупречен холандски, носеше сабя и мускет и се обличаше като колонист. Името си Олифант дължеше на своя занаят. Беше прочут ловец на слонове и много опасен човек. По силата на издаден от ОИИК декрет, никой колонист нямаше право да напуска границите на колонията към континента. Поради хотентотската си жилка, Ян Олифант не бе длъжен да се съобразява с това ограничение. Влизаше и излизаше от колонията когато и както пожелае, ловуваше в непроходимата пустош зад планините и се връщаше, за да продаде на местния пазар безценните слонски бивни.
Тъмното му лице беше страхотно обезобразено. Носът усукан, а устата раздрана от бели лъскави белези, които се спускаха от вълнистата къделя на косата му до челюстта. Счупената й половина бе зараснала накриво, което му придаваше постоянно ухилен вид. При едно от първите си излизания от колонията една хиена, промъкнала се до него захапа лицето му, както си лежеше край лагерния огън.
Само човек с чудовищната сила и мощно телосложение на Ян Олифант би могъл да оцелее след подобно нападение. Звярът го помъкна в тъмнината, като го влачеше под себе си, както прави котка с плъх. Не се смути от виковете и камъните, хвърлени от другарите на Ян. Дългите и жълти кучешки зъби на хиената се забиха така дълбоко в лицето на Ян, че счупиха челюстта му, а носа и устата му бяха така здраво захапани, че не можеше да си поеме дъх.
Ян извади ножа от пояса си, а с другата ръка внимателно напипа дупката между ребрата на животното, през която се усещаха ударите на сърцето. Като нагласи грижливо върха на ножа, той уби животното, само с един мощен удар нагоре.
Сега клечеше на дюната между двете жени и гласът му гъгнеше заради смачканите ноздри и кривата челюст.
– Мамо, сигурна ли си, че е същият човек?
– Синко, аз никога не забравям лица – отговори упорито Хана.
– Десет хиляди гулдена? – изхриптя Ян Олифант със смях. – Никой човек не струва толкова, жив или не.
– Толкова са – намеси се разгорещено Анете. – Наградата не е отменена. Говорих с гаджето си в крепостта. Каза, че ОИИК ще я плати. – Усмихна се алчно. – Ще я дадат за него, жив или мъртъв, стига да докажем, че именно той е Хенри Кортни.
– Защо не пратят войници на кораба, да го пипнат? – поинтересува се Ян Олифант.
– Ако те си го арестуват сами, да не мислиш, че ще ни дадат наградата? – попита го надменно Анете. – Трябва ние да го заловим.
– Може вече да е отплавал – предположи Ян.
– Не е! – твърдо отвърна Хана и поклати глава. – Не е, миличкия ми. Нито един английски кораб не е вдигал котва през последните три дни. Пристигна един, но никой не е отплавал. Погледни! – Тя посочи към залива. – Ето ги там.
Водата беше цяла в бели зайчета, а корабите, се кланяха и се полюшваха на котвените си въжета, а знамената и вимпелите им плющяха в многоцветна дъга. Хана ги знаеше всички по име. Плъзна поглед по тях, докато стигна двата английски съда, които лежаха така далече в залива, че не бе възможно да се различат знамената им.
– Това е „Серафим“, а оня, по-навътре към остров Робен, е „Йомен ъв Йорк“. – Тя произнесе имената с тежък акцент, а после заслони очи с ръка. – От „Серафим“ се отделя лодка. Може да ни излезе късметът и пиратчето ни да е в нея.
– Ще мине почти половин час, докато стигне брега. Имаме много време. – Ян Олифант се излегна на слънцето и предизвикателно почеса набъбналия си чатал. – Много ме сърби ей тука, Анете. Що не ме почешеш?
Тя захихика с притворно стеснение:
– Знаеш, че е противозаконно за нас, белите дами, да доим вас, черните копелдаци.
Ян Олифант щеше да се задави от смях.
– Няма да те издам на губернатора Ван дер Стел, макар че, както дочувам, и той нямал нищо против парче черна плът. – Ян обърса слюнката, проточила се от ъгълчето на изкривената му уста. – Майка ми ще ни пази.
– Не ти вярвам, Ян Олифант. Миналия път ме завлече. Да видя парите най-напред – поиска Анете.
– Мислех, че се обичаме, Анете. – Той се пресегна и стисна едната й обла и голяма цица. – Може даже да се оженя за тебе, когато пипнем десетте хиляди гулдена от наградата.
– Да се ожениш за мене? – Анете зацвили. – Че аз не смея даже на улицата да се покажа с тебе, грозна маймуно.
Той се ухили.
– Тука не става дума за разходки по улицата. – Сграбчи я през кръста и я целуна в устата. – Ела, сладка моя, имаме достатъчно време, докато пристигне лодката.
– Два гулдена – категорична бе Анете. – Това е специалната ми тарифа за тия, дето най-много обичам.
– Ето ти половин флорин. – Той пъхна монетата в пазвата й.
Анете посегна към слабините му и започна да ги гали, усещайки как набъбват в ръката й.
– Цял флорин или можеш да идеш да си го топнеш в морето, та да се успокоиш.
Ян изпръхтя през смазаните си ноздри и отново изтри слюнка от бузата си, докато ровеше в кесията за още една монета. Анете я взе, после разтърси глава, за да отмахне от лицето разбърканите от вятъра гъсти коси и стана. Той я вдигна и отнесе в подножието на дюната.
Хана ги наблюдаваше без интерес от мястото си на върха. Безпокоеше се за своя дял от наградата. Ян Олифант й бе син, но тя не си правеше никакви илюзии за вероятността да я измами и при най-малка възможност. Трябваше лично да получи парите, но пък нито Ян, нито Анете щяха да й имат вяра. Разсъждаваше по тази дилема, докато гледаше как Ян се клати над Анете, пляскайки шумно корема си върху нейния. Той пръхтеше и сам се окуражаваше с буйни възгласи:
– А така! Така! Като вулкан! Като изригване на кит! Като бащата на всички слонове в гората! Айде Ян! Идва страшният Ян Елефант! – Измуча за последен път и се катурна редом с нея в пясъка.
Анете стана, оправи си полите и го погледна пренебрежително.
– Повече приличаше на мехурчета от златна рибка, отколкото на китово изригване – констатира тя и тръгна по дюната, за да се тръшне до Хана. Лодката от „Серафим“ бе приближила плажа, възседнала гребена на една вълна, а веслата й блестяха на слънцето.
– Виждате ли мъжа отзад? – възбудено попита Хана.
Анете заслони очи и отвърна:
– Да, виждам двама.
– Ей този – посочи Хана фигурата на кърмата. – Той беше с Хенри Кортни оная нощ. От един кораб са. Това мога да ти кажа със сигурност.
Един едър мъж се изправи и даде някаква команда на гребците. Те вдигнаха едновременно весла и ги насочиха към небето, като копия на кавалерийски ескадрон. Лодката се плъзна по пясъка и бе изтеглена навътре в плажа.
– Доста едър копелдак – прецени Анете.
– Няма съмнение.
Наблюдаваха как Големият Дениъл и капитан Андерсън слизат от лодката и поемат покрай морето към града.
– Ще ида долу да си поприказвам с моряците – каза Анете. – Ще разбера на кой кораб е нашият човек и наистина ли е син на пирата Френки.
Хана и Ян Олифант я видяха да се шляе към лодката. Екипажът я забеляза и хората започнаха да се побутват със смях и очакване.
– Анете трябва да получи наградата – каза Хана на сина си.
– Да, и аз така си мислех. Нали нейното гадже ще я изплаща.
Гледаха как момичето се смее и занася с моряците. После хвана един за ръка и го поведе към малка горичка от тъмнолистни дървета над плажа.
– Каква част си й обещала? – попита Ян Олифант.
– Половината.
– Половината? – Той беше смаян от такова разточителство. – Това е прекалено много.
Първият моряк се зададе откъм горичката, завързвайки връвта на гащите си. Другарите му го аплодираха подигравателно и втори мъж забърза към дърветата под съпровод от подвиквания и ръкопляскане.
– Да, много е – съгласи се Хана. – Тя е една алчна кучка. Гледай само, обзалагам се че ще обслужи тия английски свине до един.
– Да, взе ми два гулдена. Алчна кучка е тя. Ще трябва да се отървем от нея – философски заключи Ян.
– Прав си, синко. Заслужава си го. Но чак след като ни донесе парите.
Те чакаха търпеливо под палещото слънце, приказваха си, крояха планове как ще изхарчат огромното богатство, което скоро щеше да е в ръцете им, наблюдаваха процесията английски моряци, които изчезваха в горичката и се връщаха след малко, срамежливо приемайки овациите на своите другари.
– Казах ти, че ще ги оправи до един – подчерта Хана с притворно неодобрение, когато и последният моряк се върна при лодката. След няколко минути Анете се появи откъм дърветата, като тръскаше пясък от дрехите и косата си. Добра се до Хана и Ян Олифант и се тръшна на земята със самодоволен израз на топчестото си розово лице.
– Е? – попита я Хана.
– Капитан на кораба на английската Източноиндийска компания „Серафим“ е сър Хенри Кортни – оповести Анете с величествен апломб.
– И ти разполагаш с независимите показания на осмина от моряците му, в подкрепа на това обстоятелство – саркастично отбеляза Хана.
Анете отмина забележката и продължи:
– По всичко личи, че Хенри Кортни е голям богаташ в Англия. Имал страхотни имоти.
Ян Олифант се ухили.
– Като заложник може би ще струва и повече от десет хиляди. Ще го чакам с приятелчетата си тук на брега, когато реши да слезе.
Хана изглеждаше разтревожена.
– Не поемай риск да го държиш в плен. Той е хлъзгава риба. Спипай го, клъцни му главата и да я предадем на ОИИК. Вземаме наградата и забравяме за всякакъв откуп.
– Жив или мъртъв? – обърна се Ян Олифант към Анете.
– Да, така ми каза.
– Майка ми е права. Умряла риба не бяга. Риба с прерязано гърло – промърка Ян.
– Ще чакам с вас, докато се появи на брега. Ще ви го покажа, а останалото е твоя работа и на момчетата ти – каза Хана на сина си.
– Ако слезе още един път – напомни й злобно Анете и Хана пак се разтревожи.
