Текст книги "Мусон"
Автор книги: Уилбур Смит
Жанр:
Исторические приключения
сообщить о нарушении
Текущая страница: 49 (всего у книги 62 страниц)
Настъпи затишие. Чуваха гласове зад завоя. Зловещо кънтяха стоновете на ранени и умиращи, а нова атака не идваше. Те седяха, малка и самотна група зад стената, изпиваха последните капки вода и превързваха раните си един на друг. Всички бяха ранени, но макар Дориан да бе през целия ден в най-горещите схватки, той пострада най-леко. Имаше дълбока прорезна рана на лявата ръка и пробождане в същото рамо.
– Все още мога да въртя сабята с дясната – каза той на мъжа, който му правеше нашийна превръзка за ръката с помощта на парче въже от камилска амуниция. – Мисля, че сторихме всичко, което бе възможно. Ако някой иска да напусне, да взема камила и да тръгва с моята благословия и благодарност.
– Това място е добро за умиране – отвърна мъжът.
– Хуриите на рая ще бъдат огорчени, ако не откликнем на техния зов – отказа и втори предложението на Дориан.
После всички погледнаха изненадано нагоре. Един камък долетя откъм небето, чаткайки ту в едната, ту в другата стена на разлома, като оставяше подире си искри.
– Изкачили са скалите и сега са над главите ни. – Дориан скочи на крака. – Изгасете огъня! – Пламъците ги осветяваха и онези отгоре можеха ясно да ги видят. Предупреждението му закъсня.
Пространството се изпълни отведнъж с гръмотевичен рев, сякаш от голям водопад, и каменен порой се свлече с трясък върху им. Някои от камънаците имаха размери на буре за барут, други само колкото човешка глава, но нямаше къде да се скрият в прохода от този смъртоносен порой.
Трима души останаха на място още в първите мигове на бомбардировката, а останалите попаднаха под камъните, докато тичаха назад към камилите. Измъкна се единствен Дориан. Стигна до Ибрисам и се метна в седлото.
– Хут! Хут! – викна му той да се изправи, но в тоя момент каменопадът секна и турците заляха стената зад гърба му. Те съсякоха ранените и се впуснаха да обкръжат Ибрисам.
Дориан удари един с копие в гърдите, като заби стоманеното острие дълбоко в живата плът. Стволът се счупи в ръката му, той запрати парчето в лицето на друг нападател и изтегли сабята. Удряше по главите онези, които се опитваха да го свалят от седлото и подкара Ибрисам навътре в прохода. Камилата блъскаше мъжете по пътя си, изтрака с могъщи жълти зъби, откъсвайки и петте пръста от ръката на един турчин, после счупи ребрата на друг с ритник. След това скочи напред и проби обръча.
Дориан се вкопчи със здравата ръка за лъка на седлото, а Ибрисам се носеше като птица напред, следвайки завоите и криволиците на прохода. Кръвожадните викове на турците заглъхнаха зад гърба им.
Проходът се точеше миля или повече през хълмистата верига, сухо водно корито, образувано чрез отмиване на по-меките съставки на скалата от поройни води, в хода на хилядолетията. След като се откъснаха от преследвачите си, Ибрисам премина в оня лек и равномерен ход, който му бе спечелил името: Свилен вятър.
119.
Дориан изпадна в транс от жажда, изтощение и болки. Непрекъснатите ленти на каменните стени се точеха покрай него и допълнително замайваха съзнанието му. На едно място щеше да се катурне от седлото, но Ибрисам усети залитането му и рязко спря. Това го стресна и той продължи седнал по-устойчиво.
Едва сега усети, че ходът на животното е затруднен, но сам той едва се крепеше на гърба му, объркан и с неясна мисъл. Нямаше сили да слезе и да прегледа камилата.
Отново се унесе и когато дойде на себе си, разбра че проходът е свършил и вече са излезли в откритата равнина на Ауамир. От височината на луната и положението на звездите разбра, че е минало полунощ.
Нощта бе мразовита – жесток контраст на прежурящия ден. Кръвта и потта просмукали робата, леденееха върху настръхналата кожа и той зъзнеше на седлото. Ибрисам вървеше някак особено, с къси крачки и извит гръбнак. Най-накрая Дориан събра сили и воля, за да го накара да спре и легне.
Провери мяха провесен от седлото и установи, че съдържа по-малко от галон воняща вода от Гаил я Ямин. Извади от дисагите дебелата си вълнена наметка и покри рамене с нея. Все още зъзнещ, той започна да търси причината за страданията на Ибрисам.
Веднага забеляза, че задницата му лъщи мокра под лунната светлина и изхвърля непрестанно съдържанието на червата. Кашестите изпражнения червенееха от кръв. Обзе го страх. Забравил собствената си болка, той започна да опипва животното. Прекара длан по гладките му хълбоци, но когато докосна корема, малко преди задните крака, то тихо изстена, а ръката му почервеня от кръв.
Турско копие бе пронизало корема и разкъсало червата. Ибрисам бе смъртно ранен и по някакво чудо любовта към стопанина му бе дала сили, да го донесе чак дотук. Дориан бе така сломен от слабост и мъка, че не направи и опит да спре сълзите си. Отвърза коженото ведро и изля в него последната вода от мяха. Изпи половин пинта от гадната вода и коленичи до главата на камилата.
– Смелият ми любим другар – каза той, като поднесе ведрото под муцуната на Ибрисам. Той излока съдържанието му и когато свърши, започна да души дъното. – Нищо повече не мога да направя за тебе – промълви Дориан, като галеше ушите на животното. То много обичаше това. – До сутринта ще си мъртъв, а и аз с тебе, освен ако ме отнесеш още малко нататък. Турците няма да се забавят. Ще ме вземеш ли за последен път на гръб? – Изправи се и тихо го подкани:
– Хут! Хут!
Камилата извърна глава и го погледна с тези огромни и тъмни, препълнени от болка очи.
– Хут! Хут! – повтори Дориан и животното простена, изрева и бавно се изправи. Дориан се качи с мъка на седлото.
Ибрисам продължи схванатия си болезнен ход напред по следите, оставени от принца и Батула през насечени хълмове и уади. Дориан отново щеше да падне, но се окопити и използва празната багажна мрежа, за да се върже в седлото. Унасяше се, идваше на себе си и пак се унасяше, бавно губейки съзнание. Вече нямаше представа нито за време, нито за скорост и посока. Продължаваха да се лутат умиращи, животно и човек.
Един час след изгрев, точно когато жестокият слънчев бич отново се стовари отгоре им, Ибрисам легна за последен път. Умря на крака в усилие да продължи пътя си. С последно стенание се стовари тежко на земята, като хвърли ездача на камъните.
Дориан застана с мъка на колене и се примъкна в сянката на трупа. Наложи си да не мисли за смъртта на любимото животно и загубата на толкова много верни свой хора. Трябваше да съсредоточи всички сили и воля, за да остане жив, докато Батула се върне и го спаси.
Забеляза пред себе си множество камилски стъпки върху парче мека почва и разбра, че дори в предсмъртната си агония Ибрисам бе следвал пътя, изминат от принца и Батула към оазиса Мухаид. Това все още можеше да спаси живота му, защото те щяха да се върнат по собствените си следи.
Основно правило за оцеляване в пустинята е да не напускаш място, през което минават хора, и тръгваш неизвестно накъде, но Дориан съзнаваше, че турците са по петите му. Заин ал Дин нямаше да го изтърве така лесно. Врагът трябва да е близо и ако го откриеха преди Батула да се е върнал, можеше да очаква същото отношение, каквото показа Заин към ранените в Прохода на умната газела.
Трябва да продължи напред срещу Батула, по-далеч от преследвачите, до когато може да се държи на крака. Изправи се разтреперан и погледна товара на Ибрисам. Имаше ли нещо, което да му послужи? Откачи и разклати мяха, после го надигна високо с уста на канелката. Няколко горчиви капки се стекоха неохотно и той ги преглътна с мъка. Пусна празната кожа на земята.
Оръжие. Провери с какво разполага. Тук бе кремъклийката в кожен калъф с барутница и торба олово. Прикладът на мускета бе инкрустиран със слонова кост и седеф, а спусъкът – посребрен. Тежеше почти седем фунта, твърде много за носене. Няма да го взема.
Счупеното копие остана в прохода, а теглото на сабята щеше да се удвоява с всяка измината миля. Дориан откопча пояса с болка на сърцето и пусна оръжието на земята. Остави си кинжала – щеше да му потрябва накрая. Наточил го бе така, че можеше да бръсне червените косъмчета на ръката си с него. Когато турците наближат, ще падне отгоре му, за да сложи край на живота си, вместо да бъде скопен и изкормен.
Погледна трупа на Ибрисам и промълви:
– Ще искам още едно, последно нещо от тебе, мили ми приятелю. – Отпусна се на колене и разпра търбуха с кинжала. Измъкна с шепи съдържанието на стомаха, изстиска течността от него и я изпи. Горчеше страхотно от жлъчката и Дориан трябваше да положи огромни усилия, за да не повърне, но знаеше, че това ще му даде сили да издържи още няколко часа под палещите лъчи на слънцето.
Направи нови превръзки на раните си, като установи, че кръвта е спряла, а те са хванали черни корички. Притегна ремъчките на сандалите и простря наметалото над главата, за да избегне прекия досег с жестоките слънчеви лъчи. Без да поглежда към Ибрисам, той пое по следите на принца към един хоризонт, който вече потрепваше в синкавите очертания на мираж.
След около час падна за пръв път. Краката му омекнаха и той се просна ничком. Отворената му уста се напълни със суха варовита почва и той щеше да се задави, когато опита да я изплюе. В устата му не бе останала слюнка и земята нахлу в дробовете, когато си пое дъх. Седна с мъка, закашля се и започна да се бори за въздух. Тези усилия не му позволиха да загуби съзнание. Обърса лице с края на чалмата, но върху устните и челото му нямаше и помен от влага. Изправи се с усилие на волята. Макар да се влачеше и залиташе, той оставаше на крака и в тях се върна малко сила.
Продължаваше да върви, а слънцето сякаш прогаряше дупки в очите му и стигаше чак до мозъка. Усети как сухите му устни се напукват като стар пергамент при опита да преглътне, а в устата почувства металическия вкус на кръв.
Болката и жаждата постепенно заглъхнаха и Дориан изпадна в оня унес, който с милостива ръка освобождава страдалеца от всякакви усещания. Чу музика. Благозвучна и мелодична. Спря и вдигна помътнял поглед към хребета на хълма, който изкачваше. Там седяха Том и Ясмини. Смееха се и махаха весело.
– Не ставай дете, Дори! – извика Том.
– Хайде, Доуи! – Ясмини танцуваше с развети поли, изящна като кошута. Беше забравил, колко е красива. – Ела с мене, Доуи! Ще те заведа в Прохода на ангела.
Дориан се впусна в тромав, неравен бяг, а двамата горе му махнаха с ръце и потънаха зад хълма. Имаше усещането, че гази до колене в рохкав пясък. Спъна се в някакъв камък и размаха ръце, за да запази равновесие, но успя да стигне хребета. Погледна надолу към долината отвъд.
Остана като гръмнат, защото тя бе цяла в зеленина. Множество окичени със зрели плодове дървета се извисяваха край тучни английски поляни, а зад тях плискаха кристалните води на езеро. Том го нямаше, но Ясмини бе застанала гола на брега. Тялото й бе стройно и красиво, кожата с прекрасен златист тен, а косите със сребърна ивица – пуснати до кръста. Оформените й като ябълки малки гърди срамежливо надничаха през блещукащата им завеса.
– Доуи! – извика тя с глас сладък като на пустинен дрозд при зазоряване. – Толкова дълго те чаках, Доуи!
Понечи да изтича при нея, но краката отново го подведоха и той падна. Твърде изтощен бе, за да вдигне глава.
– Нека поспя само мъничко, Ясмини! – примоли се той, но отеклото му гърло не издаде и звук, а залепналият за небцето език изпълваше цялата му уста.
Отвори очи с цената на огромно усилие, за да усети студената празнота на загубата – Ясмини и езерото ги нямаше. Пред погледа му се простираше единствено сурова нажежена пустош: камъни, драки и пясък. Обърна се назад към изминатия път и забеляза кавалерийски отомански авангард. Петдесетина ездачи на камили следваха дирята му. Все още ги деляха около две морски мили, но разстоянието се скъсяваше бързо. Знаеше, че поне те не са плод на въображението му или оптическа измама.
Изпълзя няколко ярда на четири и се изправи. Коленете му се прегъваха, но той преодоля слабостта и прехвърли билото на хълма. Наклонът му помогна да продължи.
Отново чу музика, но този път тя идваше от небесата: пееха стотици гласове. Вдигна поглед и видя небесния хор: ангелски сонм бе скупчен около слънцето с такова великолепие, че в очите му избухнаха хиляди звездици, като отражения от огромен диамант.
– Ела при Бога! – пееха те. – Остави се на волята Божия!
– Да! – смънка Дориан и звукът от собствения глас му се стори далечен и чужд. – Да, готов съм.
Щом промълви това, стана чудо. Яви му се Бог. Той бе висок и носеше ослепително бяла роба, а слънчевите лъчи зад главата му образуваха златен ореол. Образът бе красив, благороден и пълен със съчувствие. Бог вдигна дясна ръка за благословия, а погледът отправен към Дориан излъчваше любов. Усети как Божията сила изпълва тялото, а в душата му се изливат святост и благоговение. Той се отпусна на колене и напрегна новата си сила, за да извика:
– Няма друг Бог, освен Бога и Мохамед е неговият Пророк!
Красивото лице на Бога грееше от доброта. Той пристъпи напред, изправи Дориан на крака и го прегърна, като целуна почернелите му, кървящи устни.
– Сине мой! – каза Бог, но с гласа на принц Абд Мухамад ал Малик. – Приемането на едничката права вяра изпълва сърцето ми с радост. Сега вече пророчеството се сбъдва и аз благодаря Богу, задето те открихме навреме.
Дориан се отпусна в обятията на принца и Ал Малик викна към мъжете зад себе си:
– Вода! Батула, донеси вода!
Копиеносецът изцеди напоена с прясна и студена вода гъба между зъбите на Дориан и го положи на носилка. Десетина мъже от Ауамир я вдигнаха върху гърба на една товарна камила.
Високо от полюшващата се платформа Дориан извърна глава и налетите му с кръв очи видяха изпод възпалени клепки прииждащото войнство на Ауамир.
После върху хребета се откроиха силуетите на турския авангард. Заковаха камилите на място под вдигнатия от тях облак прах и впериха невярващи очи в армията на Ауамир.
Мощен рев „Аллах е велик!“ се разнесе над нейните редици и вдигнали копия, воините се втурнаха срещу неприятеля. Турците обърнаха камилите и побягнаха.
Дориан се отпусна възнак, затвори очи и остави тъмнината да го приласкае.
120.
Почти шестхиляден поток войни се изля през Прохода на умната газела върху солената равнина отвъд. Нямаше и помен от неприятеля. Съгледвачите бяха докладвали за настъплението на армията и те побягнаха на север към Мускат.
Ал Малик спря при прохода, за да погребе подобаващо обезобразените тела на загиналите там чеда на Саар. Дориан бе все още твърде слаб, за да стане от носилката, но накара Батула и още четирима да го занесат до гроба, където, за пръв път в живота си откри душа към небето като мюсюлманин, в обществото на други вярващи, произнасящи думите на заупокойната молитва.
След това армията прекоси солените равнини, до горчивите извори на Гаил я Ямин, където вече чакаше воинството на Саар, прибавило нови три хиляди копия към армията на принца.
Шейховете на Саар се събраха в шатрата на Дориан и наобиколили носилката му, поискаха да чуят всички подробности от битката при Прохода на умната газела. Те прекъсваха повествованието с викове на почуда и възторг, когато разказваше как е загинал всеки един от синовете на Саар, а техните бащи и братя хлипаха от гордост.
– Аллах вижда, Хасан е загинал щастлив в тази битка!
– В името Божие, Салим беше истински мъж!
– Аллах ще приготви добро място в рая за моя син Мустафа.
Те жадуваха битки и мъст, защото кръвта се измива само с кръв. Плюеха в пясъка и се заклеваха да отдадат възмездие на Заин ал Дин и турците. Дориан даде мълком същия обет.
След това, всеки ден по пладне и привечер, докато армията остана на стан в оазиса, шейховете се събираха в шатрата на Дориан, за да изслушат историята отново. Те я допълваха, щом пропуснеше и най-дребна подробност, като го молеха да не забрави нито един изстрел, нито един удар, нито една дума, произнесена от чедата на Саар, преди да приемат смъртта.
От Гаил я Ямин армията пое на север в следващия етап от дългия поход към Мускат. Във всеки оазис и при всеки проход през планините ги очакваха, за да се присъединят към тях, нови и нови племена. Балхаф и Афар, Баит Катар и Харасис, така че докато стигнат Мукаибара, станаха петнадесет хиляди копия – могъщо войнство, проснало се на десет мили през пустинята.
Батула подшушна историята за обръщането на Дориан към исляма на един приятел. Няма арабин, който да пази тайна, особено пък такава трогателна тайна. Историята се разказваше около всеки лагерен огън и воините повтаряха пророчеството на Свети Темтем, защото мнозина го бяха прочели на стената на древната му гробница. Впускаха се в безкрайни дискусии и се кълняха в името Божие, че Ал Салил е наистина сиракът от пророчеството и щом е с тях, победата им е в кърпа вързана. Още преди да дойде Рамадан, те ще сложат принц Абд Мухамад ал Малик на слонския трон в палатите на Мускат.
През няколкото седмици поход, от Гаил я Ямин до Мукаибара, раните на Дориан заздравяха напълно, защото в пустинята няма зловредни изпарения, от които да се възпалят и загният. Когато отново стана годен да носи оръжие, принцът прати да го повикат. Докато минаваше през лагера, всяко племе го приветстваше и тръгваше подире му към шатрата на принца. Те се струпаха пред вдигнатата й страна, където Дориан коленичи пред Ал Малик с думите:
– Благословете ме, татко!
– Имаш моята благодарност и благословия, синко, както и много други неща. – Ал Малик плесна с ръце и Батула изведе четири породисти състезателни камили. Всяка имаше великолепна сбруя, както и кремъклийка, копие и сабя, прикрепени към седлото. – Това е моят дар за теб, с който искам да възмездя донякъде загубата ти при Прохода на умната газела.
– Благодаря за щедростта, татко, макар да не съм очаквал награда за онова, което считам свой дълг.
Ал Малик отново плесна с ръце и две забулени възрастни жени от Саар излязоха напред и положиха в краката на Дориан копринен вързоп.
– Това са майките на Хасан и Салим, които загинаха при прохода – обясни принцът. – Те ме помолиха за позволение да ушият и избродират бойния ти флаг.
Жените разгънаха знамето на пода на шатрата. Беше дълго шест стъпки. Ушито от лазурносиня коприна, на него, със сребърна нишка, бе избродирано пророчеството на Свети Темтем. Елегантният надпис течеше и лъкатушеше през синята коприна като пенести вълнички и водовъртежи на син планински поток.
– Но татко, това е знаме на шейх – опита се да протестира Дориан.
– Какъвто вече си и ти! – Ал Малик се усмихна с обич. – Издигам те в този ранг и знам, че ще го носиш с чест!
Дориан се изправи и вдигна знамето високо над главата си, а после изтича с него навън. Тълпата се разтвори пред него с радостни възгласи и мускетни изстрели. Знамето се вееше като синя змия зад Дориан. Той се върна при шатрата и простря тяло на земята.
– Твърде голяма е тази чест за мен, господарю.
– Поверявам ти левия фланг в предстоящата битка, шейх Ал Салил! – отвърна принца. – Под знамето ти ще се строят четири хиляди копия.
Дориан седна и погледна принца право в очите.
– Татко, можем ли да поговорим насаме?
Ал Малик даде знак да се спусне кожената страна на шатрата, а свитата му и Ал Алама да ги оставят сами.
– Какво още ще поискаш от мен, синко? – Ал Малик се наклони към Дориан. – Кажи и ще го получиш!
В отговор момъкът разстла синьото знаме и проследи с пръст надписа.
– Той ще събере разделените пясъци на пустинята – прочете го Дориан на глас.
– Продължавай! – заповяда принцът и се намръщи. – Не разбирам, какво искаш.
– Доколкото виждам, благочестивият светец ми възлага още една задача. Хрумна ми, че под разделени пясъци на пустинята, светецът има предвид племената, които са разкъсвани от вражди и междуособици.
Принцът кимна.
– Напълно е възможно – съгласи се той. – Макар повечето племена да са с нас, Масакара, Харт и Бани Бу Хасан продължават да бият бойните тъпани, под знамената на Якуб и Високата порта.
– Нека ида при тях с това знаме! – помоли Дориан. – Нека видят цвета на косата ми, а аз ще обсъдя пророчеството с тях. И след това, ако е такава волята на Аллаха, ще доведа пред шатрата Ви още десет хиляди копия.
– Не! – разтревожи се Ал Малик. – Масакара са предатели. Те ще те изкормят и набучат на кол под слънцето. Не мога да те подложа на такъв риск!
– Аз се бих срещу тях – тихо промълви Дориан. – Те трябва да ми засвидетелстват уважение като към достоен противник. Ако отида при тях и се поставя под властта им доброволно като гост, те няма да посмеят, да нарушат предсказанието на Пророка. Ще трябва да ме изслушат!
Принцът беше разтревожен. Гладеше замислен брадата си, но казаното от Дориан бе истина. Пророкът вменяваше в дълг на последователите си, да зачитат свято закона на гостоприемството. Те бяха длъжни да осигуряват закрила за странника.
– И все пак, не мога да допусна да се изложиш на такава опасност! – каза принцът най-накрая.
Дориан възрази:
– Рискува се един живот, но могат да се спечелят десет хиляди копия. Татко, не бива да ме лишавате от възможността да изпия до дъно отредената ми от съдбата чаша.
Принцът въздъхна.
– Как ще успеят Масакара да преодолеят твоето красноречие, след като аз не мога? Иди при тях, Ал Салил, в качеството си на мой пратеник. Но аз се заклевам в червената брада на Пророка, че ако ти причинят и най-малкото зло, ще последва такова клане, че всички лешояди на Арабия да се съберат, няма да могат се справи с мършата!
По залез-слънце на другия ден, принцът седеше усамотен на хребета на малко възвишение над оазиса. Четири камили се измъкнаха от лагера на войската и поеха покрай хълма на север. Дориан яздеше първата, като водеше друга подире си на дълго въже. Батула го следваше, също повел втора камила. И двамата бяха забулени. Когато погледна нагоре, Дориан сведе копие в знак на почит, а принцът вдигна дясна ръка за благослов.
После Абд Мухамад ал Малик загледа как групата се смалява в далечната пустош, а изразът му беше тъжен и сломен. Когато се изправи, за да поеме към лагерните огньове, беше вече тъмно и над главата му грееше яркото великолепие на пустинния нощен небосклон.
